Жан Фроасар
Хроники (23)

Отговорът на обсадените^[1]

След тези си думи месир Готие Дьо Мани се раздели с краля на Англия и тръгна обратно към Кале. Когато стигна да крайградските дървени заграждения, където го очакваше предводителят месир Жеан Дьо Виан, той му предаде разговора, който вече чухте, и добави, че повече не е могъл да измоли.

— Вярвам ви, месир Готие — отвърна Жеан Дьо Виан. — Моля ви сега, благоволете да почакате, докато известя градската управа, защото и аз съм само пратеник, а те решават за или против. Владетелят на Мани му отвърна с тези думи:

— Ще почакам на драго сърце.

Месир Жеан Дьо Виан се отдалечи от огражденията в посока към площада и нареди да ударят камбаната, за да се съберат най-различни люде на тържището. При звъна на камбаната мало и голямо се стече, тъй като изнемогваха от глад и бяха петимни да чуят новини. Когато всякакви мъже и жени се насъбраха на площада, месир Жеан Дьо Виан им предаде кротко, от игла до конец онова, което вече чухте, и ги увери, че нямат друг изход и се налага бързичко да обсъдят предложението и да вземат решение, защото трябва да отговорят. След последните му думи избухна горестен плач и подеха жаловити ридания, от които и най-коравото сърце би се затрогнало. Дълго никой не можеше дума да промълви и дори месир Жеан Дьо Виан така се разчувствува, че зарони горчиви сълзи.

По някое време изправи се на крака най-заможният и най-таченият първенец на Кале на име Йосташ Дьо Сен-Пиер и заговори пред множеството с тия думи:

— Добри люде, скръбно и жалко ще е народ като нашия да погине от глад или от друга смърт, щом има средство да оцелее. На Господа ще въздаде и милосърдно деяние ще стори онзи, който го съхрани и предпази от подобно злочестие. Самият аз, с дълбокото упование, че ще заслужа благодатта и милостта божия, първи тръгвам на заколение, за да спася народа си, и по риза, гологлав и бос, с клуп на шията, ще се предам в ръцете на високоблагородния крал на Англия.

След тези слова на месир Йосташ Дьо Сен-Пиер, народът го наобиколи и жив го заоплаква. Мнозина мъже и жени се хвърлиха в нозете му и ги обляха в сълзи, и сърцето се късаше на човек, като ги гледа и слуша.

Сетне втори почтен и твърде имотен гражданин, баща на две прелестни девойки, се изправи и повтори словата на месир Йосташ Дьо Сен-Пиер, казвайки, че ще тръгне с него. Същият този гражданин се именоваше Жеан Д’Ер.

Подир тях вдигна се трети гражданин на име Жакме Дьо Уизан, който бе твърде богат на стока и на земи в Кале и околностите, и предложи се да сподели участта им. Така стори и брат му, месир Пиер Дьо Уизан. Петият бе месир Жеан Дьо Фиен, последен — месир Андрийо Д’Андре.

Тези шестима граждани бяха най-богатите и най-влиятелните и всякакъв имот притежаваха във и извън Кале и най-вече благодарение на тях градът се бе замогнал с търговия по суша и по море, ала от милосърдие и за да спасят жените и челядта си и останалото население, те драговолно се принасяха в жертва. И рекоха на предводителя:

— Ваша милост, довършете преговорите и отведете ни пред краля на Англия по начина и във вида, уговорени във вашето съглашение, защото всички ние желаем да умрем, щом така е отредила съдбата, и ще посрещнем смъртта с усмивка на уста.

Мъка задави месир Жеан Дьо Виан, като ги гледаше и слушаше, и заплака безутешно, сякаш всичките му приятели лежаха пред него на носило. Но за да приключи цялата тази работа по-скоро, защото нямаше от нея отърваване, той нареди да разсъблекат доброволците по долни дрехи, боси и гологлави. Донесоха им ключовете от всички големи и малки градски порти и ключовете от крепостта. Сетне и на шестимата туриха примки на шиите и в такъв вид тези почтени люде тръгнаха от тържището на големия площад в Кале начело с месир Жеан Дьо Виан, заплакал горчиво като останалите рицари и щитоносци, защото и нему сърцето се късаше от жал. Цялото почтено гражданство на Кале — мъжете, жените, децата — идеха подир тях и от оглушителните им вопли и ридания човек оставаше покъртен. Шестимата граждани пристъпваха уж весело, макар почти да нямаше надежда да се завърнат живи, и за утеха на народа говореха:

— Мили хора, не плачете! Ние за добро сме тръгнали, за избавление на цялото гражданство. Колко по̀ приляга, като няма накъде, сал ние да минем под ножа, нежели почтените обитатели на цял един град.

Всред неописуемите писъци и стенания на людете, сломени от скръб, Жан Дьо Виан отведе заложниците до градските врата и нареди да ги разтворят. Като прекрачиха навън заедно с шестимата граждани, разпореди пак да ги затворят и като стигнаха до защитните преграждения, озоваха се пред месир Готие Дьо Мани, който ги очакваше отвътре, подпрян на коловете. Прочее, когато шестимата прекрачиха навън, извърнаха се към града и към обитателите му и изрекоха „Сбогом добри хора, молете се за нас!“ Портата се затръшна, плачът, воплите и риданията на челядта и приятелите им се извисиха до Бога и с покруса ги гледаше и слушаше човек. Сам месир Готие Дьо Мани дочу тези жалби и него също обзе го мъка.

Когато месир Жеан Дьо Виан се приближи, заговори:

— Месир Готие, в качеството си на главнокомандващ на Кале и със съгласието на клетите обитатели на същия този град, предавам ви тези шестима мъже, като се заклевам, че те са били и остават до ден днешен най-тачените и най-личните граждани на горепоменатия Кале по занаят, по имот и по потекло и че носят със себе си всички ключове на града и на крепостта. Аз ви заклинам, уважаеми господине, в името на любовта и великодушието да молите за състрадание и пощада високоблагородния крал на Англия, та дано не ги погуби.

На това месир Готие Дьо Мани отговори и каза:

— Не зная каква ще бъде волята на моя господар краля, но ви обещавам и уверявам, че ще сторя всичко, което е по силите ми.

Сетне отместиха едно от прегражденията, шестимата граждани излязоха и в гореописания вид последваха месир Готие Дьо Мани, който ги отведе право в дома, където бе отседнал кралят. А месир Жеан Дьо Виан се завърна в Кале през малка служебна врата.