Майкъл Маршал Смит
Избраниците (9)

8.

Самолетът кацна в Лос Анджелис в 22.05. Нина носеше само чантичката си и папката, багажът на Занд се събираше в един сак. На летището ги чакаше кола. Нищо лъскаво или официално. Просто едно такси, което Нина резервира от самолета. То щеше да остави Занд в Санта Моника, а после да закара и нея до дома.

Лампи и рекламни надписи, неясни лица — по улиците животът кипеше. Тук, в тълпата, човек усещаше пулса на големия град, чувстваше, че е съвсем близо до самото му сърце, че то тупти някъде зад ъгъла, зад някоя от надвисналите мрачни сгради или в някой новооткрит нощен клуб на съседната пряка, чиято слава блясва за няколко нощи, а после угасва преди още да си научил за съществуването му. Тук-там се виждаха евтини хотели, прашни магазини за алкохол, паркинги, на които се продаваха стари коли със съмнителен произход. По ъглите се мотаеха мрачни хора, чакащи… сами не знаят какво. В безличните бетонни сгради потъваха безброй неизживени съдби. Постепенно преминаха през по-луксозни жилищни квартали и навлязоха във Венис. На места този район изглежда, сякаш се стреми към нов подем и някои сгради са наистина скъпи. От време на време може да се види някоя постройка от петдесетте, напомняща за отминал блясък. Повечето обаче са съборени, заместени от недодялани рекламни послания, изписани на хелветика, шрифта на чистилището. Хелветика не е предназначен да навява на онзи, който го чете, приятни чувства, да подмамва клиента и да сгрява сърцето му. Надписите с този шрифт говорят, че бизнесът запада, че принтерът се нуждае от нова глава, че между другото, си останал на улицата.

Най-накрая Санта Моника. Тук сградите са по-спретнати, виждат се малки офиси, има места, откъдето можеш да си купиш японска храна и „Лондон Таймс“. Океанът и кеят помнят за времето, когато тук не е имало нищо. Отгоре са Палисейдс и натовареното Оушън Авеню, сетне започват хотелите и ресторантите. Човек има чувството, че някога това предградие е било самостоятелен град. Може би рибният пазар създава това впечатление, сякаш тук има причина за съществуването на селище. На някои места дори можеш да си помислиш, че тукашните жители са все още свързани с околната среда, а не идват просто за да преспят. Тук има магазини и кафенета, места, където можеш да се разхождаш, да прекарваш свободното си време. Можеш да живееш тук и да се почувстваш свързан с квартала като представител на някоя от старите фамилии. Всичко това, разбира се, е илюзия, но кое в Ел Ей не е мираж? Никой не иска да ходи на онези места, където наистина се чувства реалността. Реалността е за хората с пистолети и махмурлук. Реалността е нещо, с което не би искал да се сблъскаш. Лос Анджелис се смята за място, където мечтите се сбъдват, и може би наистина изглежда така, но в по-голямата си част това е заблуда. Ако застанеш на едно място, можеш да си представиш, че ще станеш филмова звезда — на друго можеш да почувстваш наближаващата си смърт. Знаеш, че това е илюзия, но въпреки това ти се иска да вярваш в нея.

— Радваш ли се, че се връщаш? — попита Нина и Занд изръмжа.

Таксито го остави при „Фонтана“, десететажна жълтеникава постройка на Оушън, близо до кръстовището, където излиза най-прекият път от Уилшир и Санта Моника за океана. Сградата имаше лъскава фасада и изглеждаше по-луксозна, отколкото всъщност беше. Отначало бе построена като жилищна сграда, сетне за кратко беше използвана като хотел, за да бъде преустроена отново за отдаване под наем. Басейнът от задната страна бе пълен, но големият район за почивка около него се използваше рядко. Въпреки зеленината и поставените на сянка шезлонги там определено липсвате нещо. Фоайето бе познато на Занд от едно разследване на убийство през 1993 година: излязла от контрол садо-мазо сцена между някакъв неуспял европейски актьор и млада проститутка. Актьорът, разбира се, се беше измъкнал. Занд не си спомняше вече в коя стая бе станало. Със сигурност не в апартамента, който му дадоха — голям, добре обзаведен и с хубава гледка към морето. Той остави сака си в хола и надникна в кухнята. Празни шкафове, малко прах. Не беше гладен, а и не си представяше да започне да готви. Във „Фонтана“ нямаше нито бар, нито ресторант, нито обслужване по стаите. Не предлагаше хотелски услуги и точно затова го бе избрал. Заради спокойствието и местоположението му.

Той слезе на улицата и постоя известно време пред сградата. Нина се беше прибрала; трябваше да се срещнат на следващата сутрин. Беше се обадила в местния клон на Бюрото, но вероятно се налагаше и да се яви лично. Нещо го накара да загледа колите, спрени на улицата. Нямаше да се учуди, ако Нина се беше върнала, за да го наблюдава. Достатъчно любопитна бе, за да го направи.

След пет минути той отиде до ъгъла, зави по „Аризона“ и прекоси няколкото преки до пешеходната зона на Трета улица. „Аризона“ бе булевардът, на който Майкъл Бекър беше оставил дъщеря си в нощта на отвличането й.

Занд зави наляво и се насочи към мястото, където Сара Бекър бе видяна за последен път. Часът отиваше към единайсет, доста по-късно от времето на отвличането. Всички магазини бяха затворени. Уличните музиканти и артисти отдавна си бяха тръгнали, дори имитатора на Франк Синатра го нямаше. Това нямаше значение. Без жертвата и похитителя сцената не можеше да се повтори.

Занд наблюдаваше минувачите. Убийците често се връщат на местопрестъплението, особено онези, за които деянието означава нещо повече от моментно изживяване. Те посещават мястото, за да могат отново да изпитат възбудата. Занд не очакваше да види никой особено подозрителен, но въпреки това гледаше. Когато стигна страничната уличка, в която е била паркирана колата, той спря и остана неподвижен известно време. Не търсеше нищо особено, просто искаше да почувства атмосферата.

— Чакаш ли някого?

Занд се обърна и видя строен и красив младеж. Юноша, най-много на осемнайсет.

— Не.

Момчето се усмихна:

— Сигурен ли си? На мен ми се струва, че чакаш. Може би мен?

— Не — повтори Занд, — но някой друг сигурно те чака. Не тази вечер, не тук, но някога някой ще се заеме с теб.

Усмивката на момчето помръкна.

— Ченге ли си?

— Не. Просто ти казвам как стоят нещата. Отивай да си търсиш белята другаде.

Той влезе в „Старбъкс“ и си купи кафе. Излезе и седна на пейката, от която бе отвлечена Сара. Момчето си беше тръгнало.

Някои мислят, че събитието оставя отпечатък на мястото, където се е случило. Както лицето на някоя известна личност ни навява спомени, свързани със съответния човек. Не става така. Човешкият мозък има способността да запомня лица. По-трудно запаметява места. С лицата нещата са прости: колкото повече хора знаят лицето ти, толкова си по-известен. Никой не иска да се легитимираш. Ти вече не си непознат, а част от едно голямо семейство: силни братя, красиви сестри, грижовни родители, познати лица, които ни помагат да се чувстваме по-малко самотни. Местата, от друга страна, стават известни благодарение на събитията, които са се случили там. Когато обаче забравиш за тях, когато поседиш достатъчно дълго, ти преставаш да чувстваш каквото и да било. Представяш си мястото такова, каквото е било преди събитието. Така сякаш се пренасяш назад във времето и можеш да видиш как е било, преди убиецът да извади ножа си, преди да го изцапа с кръв.

Занд поседя, докато забрави събитието, случило се на това място; сетне остана още известно време.

* * *

Като детектив в отдел „Убийства“ Занд беше разследвал необичайно много серийни убийци. По принцип тези случаи се поемат от ФБР. Те имат психологически отдел в Куонтико, програми за психологическо профилиране и костюмирани агенти в стила на Джоди Фостър и Дейвид Духовни. Федералните се смятат за нещо повече от останалите служители на реда. В течение на осем години обаче Занд, един обикновен смъртен, едно просто ченге, се беше сблъскал с няколко последователни случая, които можеха да се окачествят като дело на сериен убиец. Заловени бяха двама заподозрени и Занд изигра ключова роля и в двата случая. Той имаше талант за тази работа и началниците го ценяха. Единият престъпник бе мъж от Венис Бийч, отговорен за убийството на четири възрастни жени, и Занд се замеси в случая инцидентно. Другото разследване се водеше съвместно с ФБР и точно тогава той се запозна с Нина Бейнам.

През лятото на 1994 година в различни райони на града бяха намерени полузаровените останки на четири чернокожи момчета. Отрязаните крайници и оставените при всеки труп видеокасети бяха достатъчни за обявяването на убийствата за дело на един и същи човек. Всички жертви бяха отвлечени от улицата и три от тях бяха наркомани или се занимаваха с проституция. Първото убийство остана встрани от вниманието на обществеността като единичен случай на насилие сред най-нисшата класа. Следващите деяния обаче изкараха престъпленията на първите страници на вестниците. Видеокасетите, оставени до труповете, съдържаха между един и два часа грубо монтиран запис, показващ колко неприятни са били последните дни от живота на жертвите. Всяка от тях имаше обложка със снимката на момчето, името му и думите „Представление на живо“.

Вестниците веднага лепнаха на убиеца прякор Шоумена, доста духовито по всеобщото мнение. Само не и за родителите, но от тяхната болка почти никой не се интересуваше. Опечалените роднини бяха само статисти на това представление, не главният актьор, а публиката обича истинските звезди. Всеки иска да познава лицето, появяващо се под светлината на прожекторите. Всеки се интересува от неговата личност.

Занд пое разследването по първото убийство, а след втория случай се намеси и ФБР. Нина бе млада агентка с добър опит от един дълъг и мъчителен случай в Тексас и Луизиана година по-рано. Благодарение на интуицията и неуморимостта на Занд, аналитичните способности на Нина и факта, че убиецът беше регистрирал камерата, с която снимаше жертвите, престъпникът бе заловен. Беше трийсет и една годишен бял мъж, работещ като графичен дизайнер в една фирма за музикални видеоклипове. В серия от разпити при Занд той призна вината си, разказа цветисти подробности и разкри местонахождението на талисманите си — десните ръце на жертвите, които бяха наблъскани в буркани, съдържали преди това продуктите на известна фирма за нес кафе. Накрая той насочи полицията към телата на две убити по-рано момчета, с които се беше упражнявал. Хвърли вината за поведението си върху факта, че бил тормозен като дете, с което задоволи желанието на обществото да научи не само основното действие и развръзката, а и началото на историята. Това твърдение бе невъзможно за доказване, а краят на случая бе сложен, когато един друг затворник преряза гърлото на убиеца със заострена лъжица още преди насрочването на процес. Така, както често става, хищникът се беше превърнал в жертва. Мъчителите на деца са презрени дори в средите на изнасилвачи и убийци. В крайна сметка историята на Шоумена се увековечи с една сравнително успешна анонимна книжка и безброй сайтове. Една нискокачествена видеокасета, наречена „Шоумена“, се порадва на кратка популярност, известен успех постигна и един магазин в Атланта, в чието фоайе се мъдреше тъмночервено канапе с надпис „Диванът на Шоумена“.

Разследването продължи тринайсет седмици, като през последните осем Занд и Нина вече спяха заедно. Любовната им връзка приключи скоро след залавянето на убиеца. Аферата бе започнала с активни насърчения от страна на Нина и беше завършила, след като тя загуби интерес. Занд не спомена нито дума за това пред жена си, с която имаше сравнително успешен брак, но отношенията им бяха поохладнели. Той не искаше да загуби нито нея, нито дъщеря си и си отдъхна с голямо облекчение след края на любовната си връзка.

През следващите няколко години двамата с Нина се срещаха от време на време, докато Занд работеше върху обичайните случаи на мафиотски екзекуции, битови убийства и застреляни на улицата бездомници. Някои разкриваше, други — не. Така става в живота. Нина работи по широко отразено в пресата двойно убийство в Йелоустоун и серия отвличания, които останаха неразкрити. В света отвъд завесата на смърт и насилие, зад която живеят служителите на реда, нещата си течаха постарому. В Босна се стреляше, президентът се забърка в история с пура, американците откриха колко готино нещо е имейлът, зяпаха „Фрейзиър“ и се прехласваха по Шерил Кроу.

На 12 декември 1998 година в Лос Анджелис изчезна едно момиче. Шестнайсетгодишната Джоси Ферис празнувала рождения ден на една приятелка в закусвалнята „Хардрок“ на Бевърли Булевард. В 21:25, след като се разделили, тя тръгнала по посока на „Ма мезон“. Възнамерявала да хване такси пред хотела. Бевърли не е някоя затънтена уличка. Булевардът е широк и оживен и онази вечер не правела изключение. Въпреки това някъде по тази отсечка от триста метра тя изчезнала.

След като не се върнала у дома до 5 сутринта, родителите й подали сигнал в полицията. Тъй като не получили задоволителен отговор, те се явили лично в участъка, за да попълнят необходимите формуляри. Господин и госпожа Ферис били много настойчиви и детективите се заели сериозно със случая (поне за пред родителите на момичето). За жалост резултатът бил нулев. Те никога не видели дъщеря си жива.

Два дни по-късно пред дома им бил подхвърлен пуловер. Отпред с косми, за които после било доказано, че са на жертвата, било избродирано името „Джоси“. Пуловерът бил подарък за шестнайсетия рожден ден на момичето от най-добрата й приятелка, която била избродирала буквите „ВП“ на ръкава: „Вечно приятелство“. Наистина било такова. Просто вечността за тях продължила твърде кратко. С дрехата не дошли никакви искания за откуп. Полицията се зае наистина сериозно с разследването. Беше създадена оперативна група, координирана от началника на местния клон на ФБР Чарлс Монро. Новините за дрехата в крайна сметка стигнаха до пресата, но избродираното с коса име бе запазено в тайна. За един месец по разследването не беше постигнат никакъв напредък.

В края на януари и началото на март 1999 година бяха отвлечени още две момичета. Елиз Льоблан и Анет Матисън изчезнали на връщане съответно от кино и от дома на приятелка. И двете напомняха по външност на Джоси Ферис — бяха на близка възраст (петнайсет и шестнайсет години) и имаха дълги коси. И двете семейства бяха сравнително заможни, а децата били хубави и умни. Това обаче не беше достатъчно, за да докаже, че между трите отвличания има връзка, тъй като момичетата бяха изчезнали в различни части на града.

След получаването на другите два пуловера обаче връзката бе доказана със сигурност. Дрехите отново бяха оставени пред домовете на семействата и имената на момичетата бяха избродирани върху тях със собствените им коси. Никакъв друг контакт с похитителя не беше установен. Сериозността на положението принуди ФБР да не разгласява за второто и третото изчезване. Повечето серийни похитители се стремят да пазят престъплението си в тайна. Изборът на момичета, чието изчезване ще се забележи веднага, и изпращането на пуловерите показваха, че тук става дума за по-необичаен случай. Похитителят искаше да привлече вниманието.

Полицията реши да не му предоставя тази възможност.

Една седмица след изчезването на Анет Матисън в парка „Грифит“ бе намерен трупът на млада жена. Макар и с обръсната глава, обгорено и наядено от животни, тялото беше идентифицирано по зъбната картина и един характерен накит. Това бе Елиз Льоблан. Според изчисленията девойката била убита малко след отвличането й, макар че беше преместена в парка наскоро. По главата й бяха открити многобройни леки травми, претърпени преди смъртта, но нито една от тях не беше смъртоносна. Макар че трупът бе предаден веднага в лабораторията на ФБР, нито по тялото, нито по дрехите бяха открити улики за извършителя. При последвалото претърсване на парка не бе намерено нито едно от другите две момичета.

Забраната за контакти с пресата бе свалена. Разпитването на свидетели не даде никакви резултати. Родителите престанаха да пускат момичетата си сами.

Тялото на Джоси бе открито след десет дни в храстите край шосето през Лоуръл Каниън в подобно състояние като на Елиз Льоблан. За разлика от предишната жертва, при тази имаше следи от многократно сексуално насилие.

Убиецът вече имаше прякор. Вестникарите го наричаха Пощальончето. Това прозвище бе подшушнато от агент Монро, който смяташе, че умалителното име може да даде някакво предимство на следователите. Че човекът, успял да отвлече три интелигентни млади жени от оживени улици, за да ги убие и хвърли телата им на обществени места, без да остави нито една улика, може да се подразни от това пренебрежение.

Че то може да го накара да изгуби самообладание и да допусне грешка.

* * *

Нина не бе съгласна с такава теория. По тази и други причини тя обсъди случая с Джон Занд, макар че той не участваше пряко в разследването. Двамата се бяха сработили добре при случая с Шоумена. Тя се интересуваше от мнението му.

Занд сподели гледището си, но без особен ентусиазъм. Вече бе загубил енергичността и упорството на Нина. Бракът му отново беше влязъл в релси, дъщеря му бе пораснала и го сближаваше още повече с жена му. Тя имаше косата на майка си, гъста и червеникаворуса, но очите й бяха като на баща й, кафяви със зеленикави петънца. Слушаше музика твърде високо и в стаята й цареше истински хаос, освен това прекарваше твърде много време в Интернет и понякога намирисваше на цигарен дим. Не минаваше без пререкания. Момичето обаче редовно пазаруваше с майка си, въпреки че това го отегчаваше до смърт, защото знаеше, че на Дженифър й е приятно тя да е до нея. Изслушваше внимателно поученията на баща си, като сдържаше прозявката си. Родителите й нямаха представа, че е пушила няколко пъти марихуана, че е опитвала кокаин, а веднъж е откраднала две много скъпи обеци. Ако бяха научили, щяха да я държат на каишка до Второ пришествие!

Занд просто бе остарял и не желаеше да си блъска ума с чужди работи. Изпълняваше добре служебните си задължения, но щом се върнеше вкъщи, гледаше да забрави професионалните проблеми. След двете предишни разследвания на серийни убийци той не изпитваше никакво желание да се рови повече в развинтените им мозъци. Повдигаше му се от тях.

Знаеше, че серийните убийци нямат нищо общо с образите, които им създава киното: очарователни гении, тайнствени злодеи, самотни рицари на кръвта. Те бяха по-скоро като пияниците или леко чалнатите. С тях бе невъзможно да се общува или да излезеш наглава, живееха изолирани от света зад плътната завеса на заблудите си. Можеха да изглеждат най-различно. Някои бяха чудовища, други водеха сравнително порядъчен начин на живот — само подтикът към убийство разбиваше съдбите им и ги лишаваше от любовта на всичките им близки хора. Джефри Дамър например бе положил огромни усилия да не се поддаде на влеченията, за които знаеше, че отиват далеч отвъд границите на нормалното. И се беше провалил. Когато бе заловен, той не моли за милост, не се опита да разиграва полицията. Призна вината си и изрази искреното си съжаление за онова, което е сторил. Ако не се броят убийствата, той се държеше като съвсем нормален човек. Това обаче не променяше факта, че е отнел живота най-малко на шестнайсет млади мъже по невероятно жесток начин.

Други убийци пък се стремяха към известност, манипулираха медиите и полицията, играеха си със скръбта на хората, от които бяха отнели нещо изключително скъпо и незаменимо. Разкриваха подробностите за деянията си като някаква свещена тайна. Четяха жадно статиите за процесите срещу тях и бяха безгранично доволни, че най-после им е обърнато вниманието, което винаги са заслужавали. Това не ги правеше по-лоши от останалите. Просто ги правеше по-различни. Тед Бънди. Шоумена. Джон Уейн Гейси. Фелипе Гомес. Йоркширския изкормвач. Андрей Чикатило. Някои изглеждаха по-добре от други, някои бяха по-енергични, някои бяха по-умни, някои излизаха значително извън границите на нормалното. Някои приличаха на съвсем обикновени хора, на други отдалеч им личеше, че са психопати. Никой от тях обаче не беше нещо особено, никой не бе „изтъкан от зло“ в библейския смисъл на този израз. Тези хора просто изпитваха желание да отнемат живота на други човешки същества, за да получат полово удовлетворение, докато наблюдават страданията и гибелта на себеподобните си. Те не бяха въплъщения на дявола. Бяха обикновени хора, извършващи нечовешки постъпки под влияние на замъглените си мозъци. Те не бяха по-различни от маниаците, които проверяват ключалките по десет пъти, след като излязат, или не могат да заспят, докато не измият кухнята. Серийните убийци не са страшни сами по себе си. Страшна е мисълта, че е възможно да си човек, без да изпитваш онова, което чувстват останалите човешки същества.

Занд знаеше факторите, които могат да подтикнат един човек да стане сериен убиец. Жестока или властна майка; груб или малодушен баща. Полов акт в ранното детство, особено с родители, братя и сестри или животни. Жителите на САЩ, Съветския съюз и Германия бяха по-склонни към такъв вид насилие. Видът на труп в ранното детство. Травми на главата или отравяне с тежки метали. Обикновено някакво събитие караше склонността към убийство да се прояви. Комбинацията на няколко от тези фактори превръщаше човека в сприхав, нервен и жесток индивид, неспособен да живее като всички останали. В една сянка. Вампир.

Занд познаваше достатъчно такива случаи. Не искаше да вижда повече. За Шоумена например той винаги мислеше така; като за Шоумена. Стараеше се да не си спомня истинското му име, а да го приема като някакъв анимационен герой, както самият той се беше отнасял към жертвите си. Щом убиецът не смяташе шест малки момчета за човешки същества, тогава и Занд щеше да мисли за него като за някакъв безличен Шоумен.

Междувременно той продължаваше да работи по обичайните убийства, свързани с наркобизнеса, разгорещени страсти или финансова изгода. Пиеше с колегите си, слушаше разказите на Нина за разследването по случая с Джоси Ферис, Елиз Льоблан и Анет Матисън. Вечеряше с жена си, караше дъщеря си на разни места, ходеше на бодибилдинг.

На 15 май 1999 година Карън Занд си тръгнала от училище след занятия, но не се прибра вкъщи.

Отначало родителите й си помислиха най-доброто. Сетне най-лошото. След седмица пред вратата им бе оставен пуловер.

Занд се обади на Нина. Тя веднага пристигна с колегите си. Пакетът бе отворен. Този път на пуловера не беше избродирано нищо и той не бе на Карън. Нейният беше оранжев, а този — черен.

На дрехата бе закачена бележка, отпечатана на лазерен принтер с шрифт куриер върху обикновена принтерна хартия:

Г-н Занд,

Това е пратка от Пощальончето. За останалото ще се наложи да почакате.

Нека това да бъде наказание за небогоугодните ти дела.

Праведника

След месец трупът на Анет Матисън бе открит в едно дере на Холивуд Хилс. В същото състояние като Елиз Льоблан и пак без никакви улики. След това отвличанията на момичета престанаха, или поне тези, които бяха следвани от „доставка“ на пуловер.

Труповете на другите две жертви не биха намерени.

* * *

Два часа по-късно улицата съвсем опустя. „Барнс и Нобъл“ и „Старбъкс“ бяха затворени. Покрай пейката от време на време минаваха хора, бездомници, повлекли колички с оскъдните си вещи към местата си за спане. Поглеждаха мъжа на пейката и отминаваха. Никой не му поиска пари. Никой не посмя да му досажда.

Накрая Занд стана и хвърли празната си чашка в близкото кошче. Хрумна му, че можеше да влезе в книжарницата и да установи от кои места Праведника е имал най-добра възможност да наблюдава Сара Бекър. Макар че нямаше доказателства за това, Занд смяташе, че той внимателно следи жертвите, преди да нанесе удара си. Малко серийни убийци не постъпваха така. Възможно бе случаят с Карън да е бил изолиран, но на Занд не му се вярваше. Момичетата прекалено много си приличаха. Отвличанията бяха твърде добре изпипани.

Книжарницата щеше да почака. Той бе позволил на Нина да го убеди да се върне. Шокът от наученото и видяното бе помогнал за това. Искаше му се да вярва, че този път ще е различно, че този път ще направи нещо, че няма само да тича като луд из града и да крещи от ярост, че не може да открие мъжа, отнел му дъщерята. В търсене на човека, разбил живота му. Не можеше обаче да повярва.

Той се върна във „Фонтана“, по пътя купи някои продукти. Фоайето на сградата беше празно, в портиерската кабинка нямаше никой. Сградата изглеждаше пуста, сякаш вътре бе само той. Асансьорът слезе бавно, с мъчително скърцане.

Докато чакаше водата да заври, пусна телевизора. Си Ен Ен представяше сложния свят под формата на лесни за разбиране изречения. След няколко минути излъчиха специален репортаж. Малко преди обяд възрастен мъж с пушка излязъл на главната улица на някакво английско градче. Убил осем души и ранил други четиринайсет.

Никой нямаше представа защо.