Майкъл Маршал Смит
Избраниците (29)

28.

Понякога си мислеше, че е умряла. Друг път си представяше, че се е превърнала в нещо: риба или дърво, облак или куче. Кучетата са тъпи и се ровят из боклуците по улиците, но по-добре да си куче, отколкото мъртъв. През повечето време не се чувстваше никак; просто като едно блажено нищо, носещо се по вълните на река под небе, в което не звучат птичи песни.

Сара бе много зле. Съвсем рядко си спомняше къде е и коя е всъщност. Коремът вече не я болеше. Тя не го усещаше. Предполагаше, че стомахът все още е част от тялото й, а също ръцете и краката й. Понякога те й напомняха безмилостно за съществуването си, когато жестока болка пронизваше цялото й тяло от връхчетата на пръстите до главата.

Сякаш я бодяха дълги нажежени игли. Накрая болката отминаваше, но Сара никога не беше в съзнание, за да го разбере. Тогава вече плаваше по реката.

Докато се носеше по вълните, понякога чуваше гласове. Нейни приятелки, баба си, сестра си, но най-често майка си и баща си. Обикновено говореха за несъществени неща, сякаш тя си седеше в стаята и си пишеше домашните, а те разговаряха в съседната стая. Чуваше голяма част от разговора им, но не всичко. Главно откъслечни изречения от рода на „Чарлс смята, че Джеф ще постигне фурор с тази версия.“ „Посредствен е, но този път може да е измислил нещо интересно.“ Или: „Това е пълна безвкусица.“ Майка й разказваше какво й се е случило през деня, къде е била и кого е срещнала: „Можеш да правиш каквото си поискаш с лицето си, но не можеш да скриеш ръцете си.“ Друг път баща й казваше нещо, което току-що му е хрумнало, и Сара чуваше дълъг монолог от рода на: „Знаеш ли какво бих правил, ако стана известен? Щях да тормозя хората. Щях да си избера някого и да не го оставям на мира. На кого ще се оплаче? Хей, господин полицай, Камерън Диас все ме тормози. Или… Гледайте колко писма съм получила от Том Крус. Не, наистина. Той не ми дава мира. Това е неговият почерк. Същият е. Така наистина можеш да побъркаш някого. И то доста бързо.“

Сара нямаше представа дали го е чувала да говори тези неща, преди животът й да се превърне в един постоянен сън. Не мислеше. Вероятно само си фантазираше. Татко й винаги бе споделял хрумванията си с нея. Майка й невинаги разбираше, че са шеги, и рядко ги намираше смешни. На Сара й бяха забавни.

След известно време гласовете замлъкваха.

Друг път тя чуваше стъпки и знаеше, че идват да я спасят. Те се приближаваха все повече и повече и тя отваряше уста да каже нещо в очакване капакът да се вдигне и лицето на баща й да се появи в дупката. Стъпките спираха точно над нея, тропаха по дъските, покриващи тялото й. Ала никога не я намираха. Стъпките се отдалечаваха и тя отново се понасяте по реката.

От време на време в тялото й се надигаше нещо и тези случаи зачестиха след посещението на Пазибоже. Коремът й се раздираше от болка, сякаш го прерязваха с нож, тя бе сигурна, че ще се разцепи на две. Нямаше какво да повърне, дори течност, защото тялото й попиваше водата моментално. Тялото й се държеше мъжки. Понякога й говореше, разсейваше я. Правеше всичко възможно да е на ниво, но бе доста недоволно от положението. Не беше в състояние да се справи само. То й говореше с гласа на Джилиан Андерсън. Беше много умно и казваше дълги, добре обмислени изречения. Въпреки това не беше доволно и вече не вярваше, че нещата ще се оправят. Сара го слушаше и се опитваше да му влезе в положението, но не вярваше, че е в състояние да помогне.

Пазибоже бе единственият й приятел, но дори и той не идваше много често. Сара имаше чувството, че е разочарован от нея. Все още й говореше и й даваше вода, но тя подозираше, че само за собствено удоволствие. Понякога с него имаше други хора. Поне така казваше и Сара не разбираше защо я лъже. Тя знаеше какви са те. Зли тролове, негови слуги. Те изпълняваха нарежданията му, скитаха по широкия свят и тормозеха онези, които са били достатъчно глупави, за да си въобразят, че са щастливи — като Сара навремето. Те записваха всяка дума на хората, като изпращаха прилепи да ги подслушват. Някои тролове бяха огромни и когато удареха с крак по земята, причиняваха вулканични изригвания и земетръси. Други бяха много, много малки, носеха се във въздуха, проникваха между клетките на хората и посяваха черни, разяждащи зарази в белите дробове, сърцата и бъбреците им. Гласовете на грамадните тролове кънтяха като гръмотевици. Дребните говореха като уелсци. Когато кашляше, Сара държеше устата си затворена, за да не може никой от тях да проникне в нея. Някои тролове бяха с нормални размери. Те бяха доста редки. Сара не беше виждала такива, но знаеше, че са наблизо. Понякога удряше глава в дъските над нея, за да ги прогони.

Накрая всичко се губеше, пред очите й се спускаше мрак и тя отново се понасяше. Първия път имаше чувството, че лежи по гръб върху водата. Усещането дори беше приятно. Сетне обаче започна да потъва все повече и повече. Ушите й вече бяха под повърхността и скоро и очите й щяха да бъдат залети.

Когато и носът й се потопи, тя щеше да потъне съвсем.