Метаданни
Данни
- Серия
- Избраниците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Straw Men, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Маршал Смит. Избраниците
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2003
Редактор: Светла Иванова
История
- — Добавяне
32.
Харолд, Мери и Ед били родени в Хънтърс Рок и израснали заедно. Животът им бил малко скучен, но има и по-лошо. След запознанството с двамата новодошли в градчето петимата станали неразделни.
Родителите ми били вече женени, но скоро научили, че не могат да имат деца. Постепенно си дали сметка, че това не е краят на света. Били заедно и се обичали. Имали много неща за правене, много забавления. Годините нямало да се точат бавно и мъчително и те също щели да намерят щастието, макар и сами. Така живеели и опитвали да се примирят със съдбата си. Минали две години — в работа, вечерни събирания и дълги игри на билярд, в които никой не губел.
Сетне светът се променил и те осъзнали, че разпространяването на генетичния материал не е единственият начин да оставиш следа във вселената. Настъпила епохата, която може би никога няма да разбера. В безметежната равнина на световната култура се появили планини и дълбоки ждрела, поставящи непреодолими прегради пред хората. Организирали се улични демонстрации. Студенти и преподаватели се съюзявали за общата кауза. Ресторантите, където не се допускали чернокожи, били разбивани, Полицията стреляла по цивилни, деца се обръщали срещу родителите си. Чернокожи, фашисти, хомосексуалисти, комунисти, всички прибягвали към оръжие, за да отстояват идеите си. Младежите прекарвали дълги вечери в наркотично опиянение, разисквайки как би трябвало да бъде устроен светът, в безкрайни разговори и безплодни спорове за новия ред.
Петимата приятели били по-възрастни от повечето активисти. Имали обаче достатъчно време и енергия — повече възможности от тийнейджърите или потиснатите класи. Филипа Хопкинс взимала дейно участие в съюза на чернокожите домашни прислужници. Харолд давал безплатни юридически съвети на онези, които не можели да си ги позволят или расовият им произход не им позволявал да получат качествена адвокатска помощ. Дон Хопкинс водел кампания срещу разрушаването на цели квартали при изграждането на постмодерните американски градове с околовръстни магистрали и шестлентови централни булеварди, затварящи социално онеправданите в мрачни гета. Мери и Ед били просто техни последователи, но помагали с каквото можели и когато Ед бил трезвен. Мери обичала Харолд, а Ед просто обичал веселите компании. Те работели дори в свободното си време — застаряващи воини, прехвърлили тази ужасна трийсетгодишна възраст, когато човек започва да обуздава слепия си ентусиазъм и може да се съсредоточи по-пълноценно върху най-важното. Да оказва истинска помощ на останалите, не просто да им дава топлина или да заразява младите с вируса на протеста.
В продължение на две години те размахвали плакати и юмруци, давали цялото си време, всичките си пари, сърцата си без остатък. Много малко неща се променили. Положението си било почти същото. Гръмките песни и свободният секс не са особено силни лостове за промяна на обществото. Постепенно старото отново взимало връх. Харолд пръв забелязал какво става. Осъзнал, че хората, идващи за юридически съвет при него, гръмогласни ветерани от уличните демонстрации, са във все по-лоша и по-лоша форма. Че при мирните протести се получават все повече рани, че не всички синини и белези са дело на полицията. В редиците на борците за права имало тайни групи и сблъсъците между тях ставали по-ожесточени, отколкото между демонстрантите и властите. Имало групи, чиито цели изглеждали много по-прости и разрушителни; те не се стремели към прогрес, а само към насилие.
Отначало другите не споделяли мнението му. Смятали, че просто ентусиазмът започва да гасне, както Дон отдавна бил предсказал. Естественото разслоение се проявявало, това било всичко — хората си давали сметка, че мечтата за Народна република Америка е все така непостижима, и се отчайвали. Сетне обаче нещастните случаи зачестили. На манифестациите все повече демонстранти и полицаи намирали смъртта си със счупени бутилки в гърлата. Уличните боеве започвали като че от нищо. На рок концертите избухвали престрелки. Експлозии отнемали живота на невинни минувачи, без да допринасят с нищо за добрата кауза. Някои от тези актове на насилие били дело на хора, които искрено вярвали, че въоръжената борба е единственият начин за напредък. Най-тежките случаи обаче били причинени от други, имащи съвсем различни планове. Хората с пистолетите и експлозивите били далеч по-добре организирани от борците за граждански права. В гнездото на справедливата кауза имало кукувица, готова да разпери криле и да полети.
Много хора се оттеглили от борбата. Лятото на любовта отстъпвало пред есента на апатията и наркотиците взимали все повече жертви. Ед искал да се откаже. Мери също. Те участвали само заради тръпката, за да се забавляват с приятелите си. Дори Харолд се колебаел. Той бил адвокат. Душата му копнеела за ред.
— Пип и Дон обаче не можеха да оставят всичко ей така — обясни тихо Харолд.
Те започнали да разпитват, да търсят причините. Проследявали произхода на изпълнените с призиви за насилие листовки и откривали авторите им. Установили, че в много случаи лошата граматика и признаците на лудост са нагласени. Разговаряли с познати на познатите в търсене на този, който пръв извадил пистолет на демонстрацията, който пръв счупил бутилка или бил свързан с хората, които наистина правели нещо, а не говорели само празни приказки. Търсели и взели да намират.
Скоро започнали да получават заплахи. Двама техни приятели били пребити жестоко. Друг изчезнал безследно. Харолд останал без работа — първото доказателство, че провокаторите имали много по-добри връзки от студентите и хипитата, участващи в протестите.
Една нощ майка ми била отвлечена и някакъв мъж с нож я заплашил, че ако не престанат да се ровят, където не им е работа, ще си намерят постоянно жилище на два метра под земята. Била изнасилена от четирима мъже, а след това изхвърлена на края на града, гола и с отрязана коса.
След това баща ми се променил коренно. Той ги открил. След четири месеца двамата с майка ми напуснали света, който обитавали дотогава, и се гмурнали в дълбините на мрака, докато не открили светлинка в края на тунела. Другите трима така и не научили какво точно станало, просто забелязали, че родителите ми са се променили. Все още се виждали с Хопкинсови, но след като вече не работели рамо до рамо за правата кауза, взе по-малко и по-малко неща ги свързвали. Дон говорел странно. Отначало другите трима не му обръщали голямо внимание. Думите му приличали на несвързани брътвежи на човек, загубил връзка с реалността.
Една нощ двамата отишли в бара, където обикновено се събирали. Мери била пияна след скарване с Дейвидс и дори не искала да им говори. Баща ми дръпнал Харолд настрана и заговорил трескаво. Отначало Харолд не се съгласявал, но после тримата излезли, като оставили Мери и Мързеливия Ед в бара. Двамата, разбира се, се намусили, напили се до безпаметност и преспали заедно. Край Изгубеното езеро, за да бъдем точни. Скоро след това Харолд и Мери се разделили.
Останалите трима шофирали четири часа до едно място в планините на Северен Орегон. Били въоръжени и се движели безшумно. Майка ми и баща ми били стигнали до един извод — че когато се сблъскат хора, вярващи в живота, и хора, прекланящи се пред смъртта, битката трябва да се води докрай.
Лагерът бил сред гората на около километър от шосето. Група бараки, наредени в кръг. След като майка ми огледала мъжете и потвърдила, че били замесени в отвличането й, тримата бързо пристъпили към действие и простреляли всички.
* * *
В хола настъпи мълчание.
— Застреляли сте всички? Родителите ми са убивали хора?
— Без жените и децата. И не сме искали да ги убиваме. Простреляхме обаче всички мъже. В крака. Или в рамото. Или в топките. Зависи.
— Не ги обвинявам — рекох; не бях сигурен дали наистина го мисля. — Ако това, което казваш, е вярно, не мога да ги обвинявам.
— О, вярно беше. Убедих се с очите си. Последният мъж, когото намерихме, бе онзи, който заплашил майка ти с ножа. Тогава си дадохме сметка, че това не е някаква самодейна група, а цяла организация. Родителите ти откриха този мъж сам в едната барака. И баща ти, великият Дон Хопкинс, допря пистолета си в главата му и го застреля.
Опитах да си представя онази нощ и баща си, докато застрелва човек, и си дадох сметка, че никога не съм го познавал истински. Имах усещането, че очите ми издават всичките ми чувства.
— Тогава чули някакъв звук от другата стая в бараката и Пип отишла да провери. Жената на убития го била изоставила или той я бил убил. Във всеки случай децата му били там. Близнаци, на не повече от шест месеца, увити в пелени и оставени на малко легло. Сирачета. Две дечица, за каквито Пип бе мечтала цял живот. — Дейвидс поклати глава: — Поне така ми го разказаха те. Аз не съм присъствал на този момент! Може би първо са видели децата. Може би Пип ги е открила и баща ти е решил, че това е начин да компенсира всичко, което е преживяла. Може би са сметнали, че имат някакво морално право да убиват.
— Родителите ми не бяха лъжци.
— Значи си знаел?
— Те не бяха лъжци — повторих аз. — Всичко това са глупости.
— Какво стана с децата? — попита Боби.
— Занесохме ги в Хънтърс Рок. Дон и Пип ги гледаха известно време. Накрая решихме, че трябва да ги разделят. Пип страдаше много, баща ти също, но останалите сметнахме, че така просто не е безопасно. Децата не бяха единственото, което взехме от колибата на убития. Там имаше документи и книги. Някои бяха много, много стари. Те доказваха, че родителите ти са били прави. Пип и Дон смятаха, че могат да ви отгледат като нормални хора, че средата е най-важна. Тогава тази идея бе много популярна. Сега, разбира се, не е, след всичкия шум, който се вдига за човешката ДНК и така нататък. Сега се смята, че химичните вещества определят всичко.
— Децата са били разделени — намеси се Боби.
— Задържаха едното, другото бе отведено. Идеята беше, че имат по-голям шанс, ако не си влияят един на друг. А може би, Уорд, баща ти просто е искал да си направи един малък експеримент. Да види дали природата ще надделее. Не ги разбирам тези неща.
— Каква природа, Харолд? Ако наистина е станало така, защо ще се боят от природата на децата?
— Ами заради гените ви, разбира се. Защото не бяхте заразени. Толкова бяхте чисти!
— Боже мили! — изкрещях. — Не ми казвай, че и ти вярваш в тези глупости! Нима наистина мислиш… — Млъкнах. — Чакай малко. Това да не е свързано с теорията за вируса?
— Разбира се, но откъде знаеш за нея?
— Намерихме сайта на „Избраниците“.
— Как изобщо си узнал за тях?
— Татко ми беше оставил една видеокасета. Открих я случайно в къщата. На записа сте снимани всичките, макар че отначало не ви познах. Беше ми оставил и бележка. В нея казваше, че не са мъртви.
Дейвидс поклати глава и се усмихна леко:
— Този Дон! Винаги планираше в перспектива.
В усмивката му имаше привързаност, но и още нещо.
— Ако това е станало в Хънтърс Рок — поинтересува се Боби, — как сте се озовали всички тук?
— Поддържахме връзка още няколко години. Понякога си прекарвахме добре, но вече не беше същото. След известно време напуснах града. Дойдох в Дайърсбърг, за да започна на чисто. Мери ме последва след няколко години. Между нас нещата не потръгнаха, но въпреки това тя остана. Известно време нямахме връзка с останалите. Отчасти защото смятахме, че така е по-добре. Също… е, бяхме сторили някои наистина лоши неща. Струвало ни се е, че постъпваме правилно. Може би сме се заблуждавали. Заради разочарованието, че въпреки целия ни труд светът остава същият, управляван от такива хора. След време обаче никой от нас не искаше да си спомня за това. За Мери и Ед не беше толкова тежко. Те не бяха присъствали. Бяха обаче наши приятели и затова част от вината падаше и върху тях. Знаеха за случката и пазеха тайната ни.
— Баща ми и Ед се срещнаха веднъж. Преди много време. Бях там. Те се направиха, че не се познават.
— Не се изненадвам. Струва ми се, че баща ти нямаше доверие на Ед, че ще си държи устата затворена. Въпреки че той мълчеше.
— Знаеше ли, че е мъртъв?
— Не и докато не ми каза. Знаех за Мери. Не вярвах, че ще се заемат и с него. Той не беше там.
Навън мина някаква кола и Дейвидс подскочи. Изчака шума да заглъхне. Не съм виждал човек, на когото да му личи повече, че очаква някакво нещастие.
— Щом толкова сте странили един от друг, как така родителите ми са се озовали тук?
— Минаха повече от двайсет години и нищо не се случи. Предполагам, Дон е решил, че всичко е свършило. Идва ми на гости два пъти и поиграхме билярд, поговорихме за старите времена. Преди онази нощ. За това, как сме се забавлявали. За времето, когато се бяхме заблуждавали, че ще променим света. Отначало беше странно, сякаш онези години не бяха минали. Доведе и майка ти и накрая решиха да се преместят. Да съберем старата банда. Да преоткрием младостта си.
— Защо тогава не ми казахте, че се познавате отпреди?
— Защото… — Дейвидс въздъхна. — Защото малко преди да се пренесат тук, започна строежът на „Палатите“ и баща ти разбра за това. Свърза се с тях. Искаше да се намеси в бизнеса. И успя. След време обаче започна да подозира, че става нещо странно. Реши, че трябва отново да се преструваме, че не се познаваме. Той никога не порасна. Не беше като останалите. Майка ти също, предполагам. Повечето хора в един момент просто оставят нещата на самотек. Не и Дон. Задаваш му гатанка и той веднага ще ти я разреши. За него нямаше тайни.
Кимнах. Истина беше.
— И какво стана?
— Започна да се рови. Опитваше да разбере кой стои зад комплекса, какво са намислили. Беше убеден, че това са същите хора, на които се бяхме натъкнали в Орегон. Че са част от някаква световна организация. Някаква тайна групировка.
Той поклати глава.
— Ти не мислеше ли така?
— Не знаех какво да мисля. Просто исках да се откаже. Някои хора са готови да платят твърде висока цена за истината. Понякога е по-добре да не я знаеш. Понякога е по-добре да оставиш истината на мира.
— И те го разкриха.
— Усетиха, че някой любопитства. Не можеха да го свържат с онези събития, но изводът беше логичен. Проблемите започнаха. Съвсем незначителни неща. Мисля, че имат свой човек в града.
— Имат — потвърдих. — Мъжът, който простреля Боби. Полицай е.
— Боже мили! Дано да сте го убили!
— Какво стана с родителите ми, Харолд? Какво се случи в онази нощ?
— Дон реши да се махнат, да изчезнат. Не можеше да се обърне за помощ към никого. Дори да му повярват, нямаше начин да признае за убийството. Струва ми се обаче, че си мислеше, че може да се оправи с тях завинаги. Нямам представа как е смятал да го постигне. И четиримата бяхме твърде стари, но… решихме да инсценираме нещастен случай и те да изчезнат. Нека „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършило. Планът ни беше добре изпипан.
Сърцето ми се сви, помислих си за бележката, оставена от баща ми, и си дадох сметка, че е затворил „Ънриалти“, за да накара „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършено. Да затъпи бдителността им. И да ме защити. Не защото ми нямаше доверие.
Дейвидс видя изражението ми и поклати глава:
— Те ни изпревариха. Два дни преди да пристъпим към плана. Родителите ти трябваше да отидат на езерото Ели за почивните дни, да поплават с яхта. Щеше да има нещастен случай и телата им никога да не бъдат открити. В петък обаче… е, знаеш вече какво се случи. Мъртви са, Уорд. Съжалявам. Не трябваше да става така. Но са мъртви. И вероятно още тази нощ… аз ще ги последвам. И всичко ще свърши.
— Мамка му — изръмжа Боби. — Няма да стане.
Той разви кърпата от ръката си. Имаше много кръв, но вече бе престанала да тече.
— Мога да тръгвам вече — рече той. — Хайде да се заемем с тези негодници.
Дейвидс поклати глава. Изглеждаше нервен.
— По-добре да останеш тук.
— Няма да стане — повтори Боби. — През последните няколко дни все се сблъсквам със старите ви приятелчета. Ако са знаели за Ед, вероятно знаят и за теб.
Аз почти не ги слушах. Опитвах да осъзная току-що наученото, то променяше коренно всички виждания за семейството ми. За мен. Дейвидс ме погледна.
— Истина е — увери ме той. — Мога да го докажа. Изчакайте една минутка и ще го докажа.
Той стана и излезе.
— Странна работа — отбеляза Боби, когато адвокатът затвори вратата. — Вярваш ли му?
— Защо не? — отвърнах, макар че не знаех какво да мисля.
— Всичко съвпада. А и защо да ме лъже? Той със сигурност е онзи мъж на записа, следователно ги е познавал още тогава. Знаем, че не съм роден в Хънтърс Рок. И не мога да си представя как ще измисли всичко това на момента.
Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.
— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.
— Намекна ли, че са замислили нещо?
— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.
— Значи мислиш…
— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.
— Какво ще правим сега?
— Не знам.
Боби се изправи:
— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.
Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.
Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.
— Кой е?
— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.
— Може да се каже. Какво има?
Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.
— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?
— „Норт батън“ 34.
Тя замълча за миг.
— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?
— Да.
— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?
Сърцето ми заби по-силно.
— Откъде, по дяволите, знаеш?
— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.
Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.
— Дейвидс го няма — обяви той.
— Къде е?
— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.
Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.
Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.
След десет минути на входната врата се потропа.