Метаданни
Данни
- Серия
- Избраниците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Straw Men, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Маршал Смит. Избраниците
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2003
Редактор: Светла Иванова
История
- — Добавяне
2.
В десет часа, блед и с чувство за вина, стоях пред дома на родителите си. Бях се преоблякъл, закусил и се бях извинил на всеки срещнат в хотела, дори на момчето, което чистеше басейна. Изненадващо бе, че не прекарах нощта в изтрезвителя. Чувствах се ужасно.
Къщата се намираше на една стръмна уличка в главния жилищен квартал на Дайърсбърг. Когато родителите ми се преместиха, бях малко изненадан. Парцелът беше порядъчно голям, около два декара, с две стари дървета, извисяващи се над постройката. Тя с нищо не се отличаваше от околните големи стари къщи, които никой като че не проявяваше особено желание да ремонтира. От двете страни дворът бе ограден с добре поддържан жив плет. Мери живееше в съседната къща, а тя не беше никак богата. От другата страна наскоро се бе нанесъл един университетски преподавател със съпругата си. Струва ми се дори, че купиха къщата именно от баща ми. Те бяха достатъчно заможни, но също не живееха в голям разкош. Къщата на родителите ми беше на два етажа, с красива веранда, голямо мазе и гараж от задната страна. Добре изглеждаща и поддържана сграда в хубав квартал. Никой не би се отказал да живее в такава, ала бе малко вероятно някое списание за архитектура да й посвети брой.
Махнах към съседната къща, в случай че Мери случайно наблюдава през прозореца, и влязох бавно в двора. Чувствах се, сякаш приближавам някакъв самозванец. Истинският дом на родителите ми, където бях отраснал, се намираше на хиляда и петстотин километра на запад. Откакто се бяхме преместили, не бях стъпвал в Хънтърс Рок, но си спомнях къщата много добре. Разположението на стаите вероятно винаги ще определя разбиранията ми за уютна обстановка. Постройката пред мен беше като втора жена, дошла прекалено късно в живота ти, за да се сближи достатъчно с децата.
До вратата имаше поцинкована кофа за боклук; капакът й бе леко надигнат от пълния найлонов плик вътре. На верандата нямаше вестници. Предположих, че Дейвидс се е погрижил за това. Добре беше направил, но сега сградата изглеждаше, сякаш вече е потънала в прах. Извадих ключовете и отворих.
Вътре бе толкова тихо, че къщата сякаш пулсираше. Вдигнах няколкото писма и листовки, повечето рекламни, и ги оставих на масичката в антрето. Разходих се из стаите. Те изглеждаха като подредени за някаква странна разпродажба, след която всеки предмет щеше да отиде в различна къща, продаден на много по-ниска цена от истинската си стойност. Дори нещата, които вървяха в комплект — книгите в кабинета на баща ми и колекцията от английска керамика на майка ми, подредена внимателно върху един стар чамов шкаф, — изглеждаха недостъпни за мен и за влиянието на времето. Нямах никаква идея какво да правя с тези неща. Дали да ги прибера в кашони и да ги оставя да събират прах? Или да ги продам и да използвам парите за някаква благородна кауза? А може би да остана да живея сред тях със знанието за значението на всеки предмет?
Това, което ми се виждаше разумно, бе да оставя всичко така, да се махна оттук и никога да не се върна. Това не беше моят живот. Вече не бе част от ничий живот. Единствената снимка бе от сватбата на родителите ми в коридора. Те никога не бяха събирали фотографии.
Накрая се върнах в хола. Той имаше големи прозорци, гледащи към двора и улицата, и се затопляше от слънчевите лъчи, проникнали през тях. Вътре имаше диван и кресло в еднакъв блед цвят. Компактен малък телевизор с матово стъкло. Креслото на баща ми, от очукано тъмно дърво, със зелена тапицерия, бе единствената мебел, донесена от предишния ни дом. На масичката стоеше нова биографична книга на Франк Лойд Райт, мястото на баща ми се познаваше по една касова бележка от местен супермаркет. Преди осем дни някой от двамата бе купил няколко парчета торта, кейк с моркови, пет големи бутилки минерална вода, обезмаслено мляко и шишенце витамини. Повечето от тях бяха изхвърлени от Мери, за да не се вмирисват в хладилника. Минералната вода и витамините вероятно все още бяха наоколо. Може би щях да пийна по-късно.
Седнах в креслото на баща ми. Прокарах ръце по изтърканите облегалки, сетне ги скръстих на скута си и загледах градината.
След известно време заплаках.
* * *
По-късно си спомних една вечер отпреди много години. Бях на седемнайсет и все още живеехме в Калифорния. Беше петък вечер и аз трябваше да се срещна с приятели в един крайпътен бар на изхода на града. „Мързеливия Ед“ бе от онези капанчета с паркинг отпред, които изглеждат създадени от мормоните, за да представят пиенето на алкохол не само като небогоугодно, ами и като извънредно скучно, тъпо и жалко занимание. Ед виждаше, че ние никога не създаваме проблеми, и нямаше нищо против да играем безплатно на билярда и да слушаме любимата си музика — Блонди, Боуи и добрия стар Брус Спрингстийн.
Майка ми беше отишла при някаква стара приятелка — да се занимават с нещата, които жените правят, когато наоколо няма мъже да крачат нервно из стаята и да пухтят отегчено. В шест часа двамата с баща ми седяхме в кухнята, ядяхме оставената в хладилника лазаня и хвърляхме презрителни погледи на салатата. Аз си мислех за различни неща. Не си спомням какви. Не ме свърташе в кожата на седемнайсетгодишно хлапе.
По едно време забелязах, че баща ми се е нахранил и ме наблюдава.
— Какво? — троснах му се.
Той бутна чинията си настрани.
— Ще излизаш ли тази вечер?
Кимнах смутено и продължих да се тъпча.
Трябваше да разбера още в самото начало какво е намислил, но не се досетих, както и за причината да остави купчинка салата в иначе празната си чиния. Аз не исках да ям тези зеленяши. На него също не му се ядеше салата, но въпреки това беше хапнал малко, макар че майка ми не можеше да го види. Сега си давам сметка, че купчинката в чинията трябваше да намалее, защото, когато се върне, тя щеше да ни натяква как не се храним правилно. Ако просто изхвърлим една част в кофата, щеше да е непочтено, затова той се насилваше да прокара известно количество с нормалната храна. Това ми се струваше ужасно тъпо.
Свърших яденето си и установих, че татко все още седи и ме наблюдава. Това не беше в негов стил. Веднага щом се наядеше, той обикновено се захващаше с нещо. Слагаше чиниите в миялната машина. Изнасяше боклука. Приготвяше кафе. Вършеше други неща. Каквото и да е.
— Какво ще правиш? Телевизия ли ще гледаш? — поинтересувах се аз.
Този престорен интерес ме накара да се почувствам страшно пораснал.
Той стана и взе чинията си. Остана неподвижно за миг, сетне рече:
— Тъкмо се чудех.
Това не звучеше много интересно.
— Какво се чудеше?
— Дали ще се съгласиш да поиграеш билярд със стареца си.
Тонът му бе твърде странен за обичайната му самоувереност, особено с това снизходително самоопределение. Нима наистина си мислеше, че ще ме заблуди? Той не беше стар. Тичаше редовно. Побеждаваше много по-млади мъже на тенис и голф. Освен това бе последният човек, с когото можех да си представя, че ще играя билярд. Той просто не беше такъв тип. Ако разчертаеш таблица с графи за „хора, които изглеждат, че играят билярд“, „хора, които изглеждат, че може би играят“, и „хора, които изглеждат, че не играят, но може и да опитат“, баща ми щеше да е извън таблицата. Онази вечер той бе облечен както обикновено — с добре изгладени памучни панталони и чиста бяла риза. Беше висок, загорял от слънцето, с прошарена коса и лице на типичен американски политик, печелещо доверието на избирателите. Много щеше да му подхожда да стои облегнат на парапета на някой луксозен увеселителен кораб и да говори за произведения на изкуството. Най-вероятно за произведения на изкуството, които иска да ти продаде. Аз, от друга страна, носех стандартните черни дънки и черна фланелка. Дрехите ми изглеждаха, сякаш съм се завирал с тях под стари коли, за да демонтирам маслените им помпи. Вероятно и миришеха по подобен начин. Татко миришеше както обикновено, макар че тогава не ми е правело впечатление. Сега обаче си спомням ясно тази миризма — на нещо сухо, чисто, подредено.
— Искаш да дойдеш да играем билярд? — не повярвах на ушите си.
Той вдигна рамене:
— Майка ти е на гости. По телевизията няма нищо интересно.
— Нямаш ли нещо на видео?
Баща ми бе влюбен във видеото и имаше огромна колекция касети, прилежно надписани и подредени на полици в кабинета му. Разбира се, сега и аз бих последвал примера му, ако имах постоянно жилище. Дори бих ги каталогизирал. Тогава обаче този негов навик ми се струваше най-странен от всичко.
Не отговорих. Изчистих трохите от чинията си — внимателно, защото на тази възраст все по-рядко успявах да изразя любовта си към майка си, а като се погрижа скъпоценната й миялна машина да не се задръсти, несъзнателно показвах загрижеността си към нея. Не исках татко да идва в бара. Много просто. Имах си установен ред. Харесваше ми да карам. Да бъда без родителите си. Освен това на приятелите ми щеше да им се стори странно. Ами че то си беше странно, по дяволите! Дейв щеше да се пръсне от смях, а после да ме спука от майтапи, че се разкарвам с някаква стара консерва.
Погледнах баща си и се почудих как да му откажа. Чиниите бяха в миялната машина. Салатата бе върната в хладилника. Татко беше избърсал масата. Ако екип криминалисти неочаквано нахълтаха в кухнята и опитаха да открият доказателства за консумирана вечеря, щяха да се провалят. Бях страшно смутен. Когато обаче той сгъна кърпата и я преметна на вратата на фурната, аз ясно си представих какво ще чувствам един ден след двайсет години, седнал с мокро от сълзи лице на креслото му в една празна къща в Дайърсбърг. Дадох си сметка, че той няма да бъде вечно с мен, че един ден в купичката ще остане твърде много салата и кърпата ще си бъде несгъната.
— Да, както кажеш — отвърнах.
Веднага започнах да се тревожа как ще реагират приятелите ми и побързах да тръгнем четирийсет минути по-рано. Така щяхме да имаме около час насаме, преди някой от другите да довтаса — те винаги закъсняваха.
Аз карах, а татко седеше до мен и не обелваше дума. Когато спрях пред бара, той надникна през предното стъкло и попита:
— Тук ли идваш?
Отговорих утвърдително и малко троснато. Докато пресичахме паркинга, ми хрумна, че присъствието на баща ми вероятно ще потвърди всички съмнения на Ед за възрастта ми, но беше твърде късно. Пък и ние не си приличахме много. Може би щеше да помисли татко за някой по-възрастен познат. Сенатор или Бог знае какъв.
Заведението бе почти празно. Двама стари безделници, които не ми бяха познати, седяха на една ъглова маса. Барът обикновено се пълнеше късно и ако пуснеха две последователни лоши парчета на уредбата, бързо се изпразваше. Докато чакахме Ед да благоволи да се покаже, татко се облегна на бара и огледа салона. Нямаше какво толкова да види. Очукани столове, дебел слой прах, една маса за билярд, слабо осветление. Не исках да му хареса. Ед най-после се появи и се ухили. Аз обикновено изпивах първата си бира, седнал на бара, и бъбрех с него.
Може би точно това очакваше и сега.
Той обаче зърна татко и замря. Не изглеждаше уплашен, но се колебаеше и усмивката му се смени с непонятно за мен изражение. Татко не изглеждаше като повечето хора, които посещаваха заведението, и той вероятно се чудеше какъв вятър го е довял. Баща ми се обърна към него и кимна. Ед също кимна.
Искаше ми се да се свършва по-скоро, затова казах:
— Баща ми.
Ед кимна пак и с това се приключи.
Поръчах две бири. Докато чаках, баща ми се приближи към масата за билярд. Като дете бях свикнал, щом влезе в магазин, хората да започнат да го заговарят. Вземаха го за собственика или за друг, който може да разреши непосредствените им проблеми. В този долнопробен бар той изглеждаше като у дома си и аз изпитах уважение към него заради това. Излъчваше особено обаяние.
Отидох при него и положението скоро стана плачевно. Изиграхме три игри. Бяха дълги и мъчителни. Не че той играеше лошо, но много често изкарваше топките от масата и все аз ги гонех. Не разговаряхме много. Просто се навеждахме над масата, удряхме бялата топка, преживявахме неуспехите си. След втората игра той реши да си купи втора бира, докато аз подреждах топките. Бях се надявал да се задоволи с една и затова не бързах да пия моята. Последната игра беше малко по-добре, но пак се проточи мъчително дълго. Накрая той остави щеката си на стойката.
— Това ли беше? — попитах, като се стараех да звуча непринудено.
Чувствах такова облекчение, че си позволих да взема още една бира. Той поклати глава:
— Не съм особено силен противник.
— Е, няма ли да кажеш: „Браво, хлапе, добре играеш“ или нещо подобно?
— Не, защото не е вярно.
Изгледах го като попарен.
— Да, е, благодаря все пак — успях да изломотя накрая.
— Това е игра — вдигна рамене той. — Не се притеснявам, че не си добър. Притеснява ме, че ти не се притесняваш от това.
— Какво? — не повярвах на ушите си. — Да не го прочете в някоя книга за мотивиране на децата? Пускаш някоя тънка ирония в подходящия момент и синчето ти става президент.
— Уорд, не се прави на глупак — упрекна ме леко той.
— Ти си глупакът! — избухнах аз. — Предполагал си, че не умея да играя, и дойде, като си мислеше, че ще ме биеш, въпреки че изобщо не можеш да играеш!
Той остана неподвижен за момент, с ръце в джобовете. Изгледа ме. Хладно, изпитателно, но и с известна нежност. Сетне се усмихна:
— Както и да е.
И си тръгна, предполагам, за вкъщи.
Обърнах се към масата и изгълтах остатъка от бирата си на един дъх. След това опитах да вкарам една от останалите му топки и пропуснах с цял километър. В този момент наистина го мразех.
Отидох ядосан на бара, където Ед вече ми бе приготвил поредната бира. Бръкнах да извадя пари, но той поклати глава. Никога не го беше правил преди. Седнах край бара и потънах в мълчание.
Сетне се разговорихме за разни неща — за политика и феминизъм (Ед имаше отрицателно мнение и за двете), за някаква барака, която смятал да построи в гората. Не виждах нещо съществено в отношението му към първите две, а и не вярвах да е толкова предприемчив, за да реализира третото, но въпреки това слушах. Когато се появи Дейв, вече изглеждах, сякаш нищо не се е случило.
Нощта мина добре.
Говорихме, пихме и се лъгахме един друг. Играхме билярд, макар и не особено сръчно. Когато накрая излязох при колата, намерих бележка, пъхната под едната чистачка. Беше с почерка на баща ми, но с по-дребни букви от обикновено, и гласеше:
„Ако не успееш да прочетеш това от първия път, прибери се с такси. Утре ще те докарам да вземеш колата.“
Смачках я и я хвърлих, но карах внимателно. Когато се прибрах, мама си беше легнала. В кабинета на баща ми светеше, но вратата бе затворена, затова се качих направо в моята стая.
* * *
Станах малко преди обяд и си направих чаша нес кафе. След това пак седнах и останах така до вечерта, когато слънцето се спусна на запад и започна да ми свети право в очите. Това ме изкара от унеса ми и аз се надигнах от креслото, като си давах сметка, че никога повече няма да седна в него. На всичкото отгоре не беше удобно. Възглавничката бе износена и цялата на буци и след няколко часа седене върху нея задните части ме боляха. Върнах се в кухнята, изплакнах чашата и я оставих обърната да съхне. Сетне промених решението си, избърсах я и я прибрах в шкафа.
Спрях несигурно в коридора; чудех се какво да правя по-нататък. От една страна, смятах, че най-правилно ще е да напусна хотела и да се преместя в къщата. От друга — не желаех да върша това. Наистина. Щеше ми се да отида на някое светло място, да си поръчам сандвич и бира и да разговарям с някого за нещо, което не е свързано със смърт.
Изведнъж станах раздразнителен и се натъжих, върнах се в хола, за да си взема телефона от масичката. Кръстът ме болеше, вероятно от седенето на неудобното кресло.
Креслото. Може би заради различния ъгъл, под който светлината падаше върху него, или защото умът ми се беше попрояснил, но сега възглавничката ми изглеждаше малко странно. Пъхнах бавно апарата в джоба си и се взрях намръщено в креслото. Възглавничката определено бе издута по средата. Протегнах ръка и я опипах внимателно. Отдолу имаше нещо твърдо.
Може би баща ми я беше дал за претапициране или я бе напълнил с нещо. Камъни най-вероятно. Изправих се, готов да забравя за нея и да си тръгна. Махмурлукът ми бе попреминал. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми.
Има различни начини за подреждане на предметите, особено ако са големи. Много хора не го разбират. Те просто слагат мебелите си където им падне, без да се замислят, или ги поставят все покрай стените, разполагат ги под прав ъгъл или така, че всеки да може да вижда телевизора. Баща ми бе привърженик на последния начин и винаги вдигаше скандал, ако някой ги размести. А сега креслото му изобщо не си беше на мястото. Не бе отместено много и вероятно никой друг нямаше да го забележи. Стоеше под твърде необичаен ъгъл спрямо останалите мебели, сякаш само за себе си. Просто изглеждаше не на място.
Клекнах пред него, разгледах закрепването на възглавничката за седалката. Мястото бе покрито с износена избеляла дантела. Хванах единия й край и я дръпнах. Тя се смъкна лесно и отдолу се показа процеп, който изглеждаше, сякаш някога е бил зашит.
Бръкнах вътре. Напипах някаква суха, скърцаща материя, вероятно парчета стиропор. В средата имаше твърд предмет и аз го извадих.
Беше книга. Джобен формат, сравнително нова на външен вид, от трилърите, които майка ми взимаше от близката будка за вестници и прочиташе за един следобед. Не изглеждаше да е четен. Гърбът на книгата не беше измачкан, а майка ми нямаше навика да ги пази. Нещо не се връзваше.
Прелистих я. В средата бе пъхнато листче. Извадих го. Съдържаше само един ред, с почерка на баща ми:
„Уорд, не сме мъртви.“