Майкъл Маршал Смит
Избраниците (4)

3.

Планински поток в Южен Върмонт, бистрата и студена вода се пени около белите кръгли камъни в стръмната долина. Дърветата сякаш достигат с върхарите си небето. Листата на земята приличат на натрошени разноцветни крушки и са поръсени с тънък слой сняг. От двете страни на потока, свързани от два петдесетметрови каменни моста, лежи селището Пимонта. То има може би десетина къщи, използвани само през лятото или напълно изоставени. До една от тях стои стар буик с цвят на буреносен облак. В някои от съседните дворове също има коли, чийто плачевен вид подсказва, че собствениците им имат по няколко деца и поне по едно куче. Цари пълна тишина, ако не се смята ромонът на водата, който се е превърнал в неразделна част от пейзажа. От няколко комина се точат струйки дим, включително от комина на „Пимонта ин“, спретнато хотелче, което е почти пълно в тази последна седмица на зеления сезон.

На един от мостовете стои мъж, облегнат на парапета и загледан в пенещите се води. Казва се Джон Занд. Висок е около метър и осемдесет и носи дебело палто. Дрехата подчертава широките му рамене. Той има вид на човек, който е в състояние да носи два тежки куфара дълго време или да удари някого наистина силно. И двете предположения са верни. Косата му е къса и тъмна, чертите му са сурови, но правилни. Лицето му е обрасло с двудневна брада. Последната седмица той е бил гост на хотелчето, в малък, скъп и удобен апартамент, състоящ се от спалня, баня и неголям хол с камина. Прекарвал е времето в разходки из планината, избягвайки маркираните пътеки, осеяни с предупредителни знаци, че има мечки. От време на време се е натъквал на остатъците от горски колиби, сега само купчини стари греди сред храсталака. Тези места, до които някога са водели добре отъпкани пътеки, тънат в забрава. Странно нещо са това пътищата: превръщат едни местности в често посещавани обекти, а други — в никому неизвестни затънтени кътчета.

Занд обича да посещава такива места и да си представя как са изглеждали. След това продължава през гората, докато се измори и стане време да се прибира в хотела. Вечер седи в уютното фоайе, като учтиво отбягва опитите на другите гости и собствениците да го заговорят. Книгите в малката библиотека говорят за изолация и оглупяване. За последните две седмици може би четирийсетина души са го поздравили с леко кимване, без да научат името му или да запомнят добре лицето му.

След вечеря, която обикновено е чудесна, макар да идва бавно, той се връща в апартамента си, запалва камината и остава буден, докато може. Напоследък сънува много. Понякога Лос Анджелис, един живот, който никога няма да се върне. В миналото той е опитвал да удави мъката си в алкохол и хероин, но нито едно от двете средства не се оказа ефективно, дори в големи количества. Напоследък той просто се събужда, остава легнал по гръб и чака утрото, без да мисли за нищо определено. Никога не му е минавала мисъл за самоубийство. Не е в негов стил. Ако беше, вече щеше да е мъртъв.

Сега, облакътен на каменния парапет на моста под гаснещите слънчеви лъчи, той се чуди какво да прави занапред. Има достатъчно пари, част от които е спечелил с тежък физически труд. Може би е време да се качи в колата и да отиде в някой град. Може би някъде на юг, макар че студената, мрачна гора му харесва. Лошото е, че не му трябват повече пари, нито се налага да върши някаква работа. След като е прекарал целия си живот сред сгради, те вече не го привличат. Пустите шосета и дивите простори изглеждат по-истински от всичко останало.

Той чува бръмчене на кола, идваща по шосето от юг, и вдига глава. След малко фаровете й, включени по-рано от приетото в този район, блясват над хълма. Скоро колата се спуска в селото, минава покрай магазинчето за хранителни стоки и видеотеката. Марката е „Лексус“, черен и нов. Лексусът спира плавно пред хотелчето.

Изстиващият двигател започва да пука леко. Известно време никой не слиза от колата. Занд я наблюдава внимателно и забелязва, че хората вътре гледат него. Собствената му кола, евтина и вносна, купена от някаква фирма за автомобили втора употреба в Небраска, е спряна на паркинга заедно с още няколко. Ключовете са в джоба му, но той не може да се добере до нея, без да се приближи до лексуса. Може да се обърне, да прекоси моста, да се вмъкне между къщите на другия бряг и да изчезне в гората, но не иска да го прави. Знае, че е трябвало да плати в брой. Така постъпва обикновено. Когато пристигна тук обаче, бе късно, а той нямаше пари. Ако беше изтеглил от банкомат в близкото градче, пак щеше да издаде присъствието си. Вече не може да избегне тази среща. Затова Занд остава на мястото си, загледан във водата, и чака.

Дясната предна врата на колата се отваря и отвътре излиза жена. Тя има средно дълга коса, носи тъмнозелен костюм и е средна на ръст. Някои биха я обявили за красива, но повечето хора я намират безлична, което не я притеснява. Мълчанието й по време на това пътуване вече е раздразнило агент Филдинг, с когото са се запознали едва три часа по-рано — и който, ако не се налагаше да я кара до Пимонта, вече щеше да си седи спокойно пред телевизора, Филдинг още няма представа защо са го домъкнали чак дотук, но му е все едно — пътуването е служебно. Той просто изпълнява каквото му наредят.

Жената затваря вратата с леко изщракване и с пълното съзнание, че мъжът на моста я чува. Той не помръдва, дори не поглежда към нея. Тя минава покрай хотела, покрай закованите с дъски витрини на една фалирала грънчарска работилница и стъпва на моста.

Приближава се на няколко метра от него и спира; чувства се абсурдно неловко и изпитва адски студ.

* * *

— Здравей, Нина — поздрави я той, без да вдига поглед.

— Страхотно местенце. Впечатлена съм.

Той се обърна:

— Хубав костюм. Много е шик.

— В наши дни всички обръщаме внимание на външния си вид, дори някои мъже.

— Кой е с теб?

— Един местен агент. От Бърлингтън. Беше достатъчно любезен да ме докара.

— Как ме откри?

— По кредитната карта.

— Така си и мислех. Доста път си била, за да ме видиш.

— Струва си.

Той изгледа скептично жената, която някога бе смятал за красива, а сега намираше безлична.

— Какво искаш? Студено е, а вече огладнявам. Не мисля, че имаме много неща за казване.

За миг тя отново му се стори красива — и засегната. Сетне пак придоби изражение, сякаш й е все едно.

— Има нов случай — рече. — Помислих си, че ще ти е интересно да научиш.

Тя се извъртя на пети и тръгна към колата. Двигателят забръмча, преди тя да отвори вратата, и след две минути долината бе пуста и тиха като преди. Човекът на моста остана сам, пребледнял и с леко отворена уста.

* * *

Настигна ги на трийсет километра на юг. Караше с бясна скорост по криволичещия тесен път. Шосетата на Южен Върмонт не са предназначени за високи скорости и колата му занесе на два пъти. Занд не забелязваше нито това, нито малкото местни шофьори, които почти не усещаха кога ги е изпреварил и се е загубил в далечината. В Уилмингтън стигна до разклон. Лексусът не се виждаше никъде. Той реши, че Нина се е насочила към най-близкото място, откъдето можеше да вземе самолет за цивилизацията, и зави наляво по шосе 9 за Кийн, малко след границата на щата с Ню Хемпшир.

На по-широкия път успя да развие по-голяма скорост и скоро видя задните фарове на лексуса. Настигна го на една права отсечка след Хардсбъро, където шосето минаваше покрай спокойно езеро, отразило небето като огледало.

Занд примигна с фаровете. Не получи отговор. Приближи, отново присветна. Този път лексусът увеличи леко скоростта. Занд също даде газ; видя как Нина се обръща. Каза нещо на шофьора, но той не намали.

Занд настъпи педала докрай и ги задмина, пресече им пътя, сетне натисна рязко спирачки. Изскочи от колата, преди двигателят да е замлъкнал, Филдинг — също; вече вадеше ръката си изпод сакото.

— Върни го на място — предложи Занд.

— Майната ти!

Агентът стисна пистолета с две ръце. Междувременно Нина слезе от другата страна на колата, като внимаваше да не нагази в калта.

— Предупреждавам те — изръмжа Филдинг. — Изчезвай веднага.

— Всичко е наред — опита да го успокои Нина. — По дяволите, обувките ми станаха на нищо!

— Как не! Той се опита да ни изхвърли от пътя.

— Може би просто е искал да си поговорим. В тази пустош човек се чувства самотен.

— Да говори на оная ми работа. Ти… я ръцете на капака!

Занд остана неподвижен, докато Нина излезе от калта на асфалта.

— Мислиш ли, че е той? — попита.

— Щях ли да дойда, ако не мислех?

— Никога не съм те разбирал. Само ми отговори на въпроса.

— Абе я веднага слагай ръцете си върху капака на колата! — закрещя Филдинг.

Предпазителят на пистолета му изщрака.

Занд и Нина го изгледаха. Агентът бе побеснял. Нина извърна очи към шосето, където голям бял форд минаваше съвсем бавно, за да могат пътниците му да видят добре езерото на последната дневна светлина.

— Спокойно — посъветва го тя. — Нали не искаш да се обясняваш после пред началниците?

Филдинг хвърли поглед назад. Видя колата, която бе спряла на стотина метра от тях. Свали пистолета.

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Нина поклати бавно глава и отново се обърна към Занд:

— Сигурна съм, Джон.

— Защо си тук тогава?

Тя вдигна рамене:

— Не знам. Не би трябвало да идвам, камо ли да говоря с теб. Защо не се поразходим?

Занд погледна към езерото.

На места водната повърхност бе черна, на други — бледо-сива. На отсрещния бряг имаше полянка и дървена барака. Постройката не изглеждаше предварително сглобена конструкция — по-вероятно някой бе седял до късно, за да проектира идеалното място за почивката си. За пореден път на Занд му се прииска да живее нечий чужд живот. Може би живота на собственика на тази барака. Или на някой от туристите с ярки анораци, които съзерцаваха езерото и гората зад него.

Накрая кимна.

Нина се приближи до Филдинг и заговори. След малко агентът прибра пистолета.

Когато Занд отмести поглед от езерото, агентът седеше спокойно в колата си.

Нина чакаше при неговия автомобил с дебела папка в ръка.

— Казах му, че ще се върна с теб — рече.

Когато тя се качи в колата му, Занд се приближи до лексуса. Филдинг го изгледа с непроницаемо изражение и запали двигателя. Сетне смъкна стъклото и каза:

— Този път ти се размина.

Занд се усмихна. В изражението му нямаше нито следа от веселие.

— Този път ще ти простя.

Филдинг настръхна:

— Какво означава това?

— Означава, че ако пак се срещнем и пак насочиш пистолет към мен, в някое хубаво езеро ще плуват парченца от федерален агент. И изобщо няма да ми пука дали ще се отрази на екосистемата.

Занд се обърна, оставяйки агента с отворена уста.

Сетне Филдинг се окопити, даде газ и изпод гумите му хвръкнаха камъчета. Отмина с пълна скорост, като забави само за да покаже среден пръст на другия мъж.

Когато Занд се качи в колата си, Нина седеше със скръстени ръце, вдигнала вежди.

— Все същият гений в общуването си — отбеляза. — Може би трябва да водиш курсове или да напишеш книга. Наистина. Това е талант. Не го дръж само за себе си, сподели го с другите хора.

— Нина, я млъквай.

* * *

Върнаха се до Пимонта. По пътя не проговориха. Нина седеше с папка в скута. Когато стигнаха в градчето, нощта се беше спуснала и пред няколко къщи се бяха появили още коли. Много прозорци светеха. Той спря пред хотела и изключи двигателя. Не понечи да отвори вратата, затова и Нина остана на мястото си.

— Още ли си гладен? — попита тя.

В колата започна да става студено. Две двойки минаха покрай тях на път за ресторанта, нетърпеливи да получат вечерята си.

Той се размърда, сякаш излизаше от дълбок размисъл.

— Ти решавай.

Тя опита да звучи небрежно:

— Моята е лесна.

— Не, тук не е. Вечерята се сервира между шест и половина и девет. Ако не ядем сега, ще чакаме до сутринта. Закуската е между седем и осем и е малка.

— Какво? Няма ли откъде да си купиш сандвич, ако изгладнееш междувременно?

Занд се обърна към нея и този път усмивката му изглеждаше малко по-искрена.

— Май не си свикнала с тукашните порядки.

— Не и слава Богу. Там, откъдето идвам, човек може да яде, когато си поиска. Плащаш и получаваш храна. Хем е модерно, хем удобно. Толкова ли отдавна си се отделил от цивилизацията, че си забравил?

Той не отговори. Тя изведнъж пусна папката на земята, отвори вратата и заръча:

— Чакай тук.

Занд остана вътре, а тя се насочи уверено към ресторанта.

Гладът, който беше чувствал след еднодневното ходене, бе изчезнал. Той изпитваше студ, отвън и отвътре. Не беше свикнал да общува с хора, които го познават толкова добре, и се чувстваше неловко. Бе пътувал твърде дълго и не говореше почти с никого. За дълги периоди от време не мислеше почти за нищо, беше загубил всякаква връзка с предишния си живот. Идването на Нина бе променило всичко. Искаше му се да си беше тръгнал един ден по-рано, така че тя да не го завари. Занд обаче добре познаваше упорството й. Тя нямаше да се откаже, щом си бе наумила да го намери.

Той погледна папката на земята. Беше дебела. Не изпитваше желание да я докосне, камо ли да чете съдържанието й. По-голямата част му беше известна. Останалото сигурно не се различаваше много. Самата мисъл за това го изпълваше с ужас.

Навън се чу звук от затваряне на врата. Нина се приближаваше откъм ресторанта, носеше нещо. Той слезе. Навън бе станало по-студено, небето беше оловносиво. Прехвърчаше сняг.

— Боже мили! — възкликна тя сред облак пара от дъха й. — Май беше прав. Готвят само по поръчка. Все пак успях да взема това. — Държеше бутилка ирландско уиски. — Имах късмет.

— Вече не пия.

— Е, аз пия. Ти, ако искаш, само гледай.

Тя отвори вратата и взе папката. Занд забеляза, че проверява положението й на пода, сякаш искаше да види дали я е отварял в нейно отсъствие.

— Нина, защо си тук?

— Дойдох да те спася. Да те върна в света на живите.

— А ако не искам?

— Ти вече се върна. Просто още не го знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Джон, тук е по-студено от гроб. Хайде да влезем. Сигурна съм, че можем да се любуваме на пейзажа и през прозореца.

За своя изненада той се засмя:

— Много командваш.

Тя поклати глава:

— Нали знаеш, когато преспиш с една жена, тя получава правото да те командва цял живот.

— Дори сама да си го е поискала и после да те е изритала?

— И в двата случая ти не се съпротивляваше особено, доколкото си спомням. В коя от тези бараки пребиваваш?

Той кимна и тя се насочи към указаната страна. След като още веднъж обмисли възможността да се качи в колата и да отпътува, той я последва.