Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Избраниците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Straw Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Майкъл Маршал Смит. Избраниците

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2003

Редактор: Светла Иванова

История

  1. — Добавяне

5.

До вечерта бях разговарял с полицията и болничната управа, а преди това и с двамата съседи на родителите ми. Подбирах думите си много внимателно.

В полицията се обадих от къщи. Там ме свързаха с полицай Спърлинг — за щастие той не беше сред онези, които ме бяха разпитвали след инцидента в бара. Спърлинг и партньорът му Макгрегър пристигнали първи на местопроизшествието. Останали там до идването на линейката и пожарната и участвали във ваденето на телата от останките на автомобила. Последвали линейката до болницата и Спърлинг присъствал при установяването на смъртта на Доналд и Филипа Хопкинс. Загиналите били идентифицирани по шофьорските им книжки, а след това самоличността им била потвърдена от Харолд Дейвидс (адвокат) и Мери Ричардс (съседка).

Полицай Спърлинг прояви разбиране към желанието ми да науча повече подробности около гибелта на родителите ми. Даде ми името на лекарката, потвърдила смъртта им, и ме посъветва да потърся услугите на психолог. Поблагодарих му и той ми пожела всичко хубаво. Надявах се да не попадна на него, когато отида в участъка да си получа пистолета, макар че вероятно вече знаеше за инцидента. Съветът за психолога не звучеше много непринудено.

Доста по-трудно ми се удаде да намеря лекарката. Когато се обадих в болницата, тя не беше на смяна, а докато се добера до тази информация, загубих доста време в разговори със забързани сестри и други неучтиви болнични служители. Спешното отделение е за живите. Умреш ли, никой не иска да си спомня повече за теб.

Отидох до болницата и чаках почти час, докато доктор Майкълс най-сетне благоволи да излезе от бункера си и да говори с мен. Беше около трийсетте, раздразнителна и ужасно самовлюбена. След като се поперчи няколко минути, тя потвърди онова, което вече знаех. Тежки травми на главата и горната част на тялото, фактът на смъртта не подлежеше на съмнение. Това беше всичко, а сега, ако обичам, да я извиня. Пациентите я чакали. С удоволствие се лиших от компанията й и дори се изкуших да я ускоря към спешното с ритник.

Излязох от болницата. Вече се стъмваше. На паркинга имаше няколко коли; под светлината на лампите изглеждаха сиви и безлични. Някаква млада жена пушеше и плачеше.

Замислих се какво да правя сега. След като намерих бележката, бях поседял известно време. Виеше ми се свят, а стомахът ми се свиваше. Прелистих цялата книга, но не открих нищо повече. Бележката без съмнение беше писана от баща ми.

„Уорд, не сме мъртви.“

Баща ми бе написал това, беше пъхнал листчето в книгата, а нея бе заврял под тапицерията на старото си кресло. Бележката, отричаща смъртта им, щеше да бъде намерена само ако двамата загинат. Иначе какво щях да правя в къщата сам? Иначе защо да ровя под тапицерията? Баща ми явно се беше досетил, че при тези обстоятелства аз ще седна на креслото му, макар да знаех, че е най-неудобното в стаята. Именно така беше станало. Аз бях поседял на креслото. Имаше логика да го сторя, ако са загинали, може би да прокарам ръка по тапицерията. Точно това се очаква от един скърбящ син.

Тази мисъл не спираше да ме гложди. То означаваше, че преди смъртта им поне единият от двамата се бе запитал точно какво ще се случи, след като умрат. Бяха обмислили положението в подробности и бяха предвидили реакциите ми. Защо? Защо изобщо си бяха помислили, че може да умрат? Беше странно. Нямаше логика.

Ако приема, че наистина бяха мъртви.

След като през последните дни се бях опитвал да свикна с мисълта, че тях вече ги няма, сега се налагаше да обмисля другата възможност. От една страна, искаше ми се да е така. Дори да не ги обичах, а само да търсех възможност да им вдигна скандал заради „Ънриалти“, аз исках родителите ми да се върнат. Когато плътта е наранена, тялото веднага предприема защитни действия. Кръвните клетки използват целия си арсенал, за да затворят раната. Тялото и разумът си изграждат защита. Това става по-бавно и неорганизирано, но след известно време различните защитни механизми се задействат и заравят болката дълбоко в дебрите на съзнанието. Понякога някое събитие я кара да изплува на повърхността и тя пак започва да те мъчи. Това обаче става неволно — никой не желае да отваря стари рани.

Излязох, заключих добре и отидох у Мери. Тя се зарадва и остана изненадана, че ме вижда. Сервира ми кафе и сладкиш в опасни за здравето количества. С чувство, че съм недостоен за такова внимание, аз започнах да я разпитвам по обиколни начини, за да се уверя, че родителите ми са се държали нормално напоследък и че наистина (като твърдеше полицай Спърлинг) Мери е разпознала телата. Вече знаех какво ще ми каже. Беше ми го разказала по телефона, докато седях втрещен в Санта Барбара. Можех, разбира се, да отида в погребалното и да се уверя сам, вместо да се крия два дни в хотела. Не го бях направил и сега се чувствах виновен. Бях си казал, че е важно да си ги спомням каквито са били приживе, а не като две студени парчета месо. В това имаше известна истина. Ала освен това просто не исках да ги гледам в такова състояние.

След като си тръгнах от дома на Мери, отидох у другите съседи. Отвори ми млада жена. Изглеждаше енергична и здрава и бе облечена в омазани с блажна боя дрехи. Коридорът зад нея беше наполовина боядисан в безвкусен цвят. Представих се и й обясних какво е станало със съседите й. Тя, разбира се, вече знаеше. Изрази ми съболезнованията си и поговорихме известно време. Нищо в думите й не намекваше, че катастрофата е била предрешена или че напоследък Хопкинсови са се държали странно. Повече нямаше да науча.

След това се обадих в полицията и отидох в болницата. Застанал на паркинга след разговора ми с лекарката, реших, че три потвърждения са достатъчно. Родителите ми бяха мъртви. Само глупак би продължавал да упорства. Утре можех да говоря и с Дейвидс (не успях да се свържа с него същия ден), но знаех, че и той ще потвърди това заключение. Бележката не променяше нещата. Не бе в състояние да върне мъртвите.

Със сигурност обаче имаше някаква причина за съществуването й. Тя означаваше нещо и аз трябваше да разбера какво.

* * *

Претърсих гаража, после работилницата на баща ми в мазето. Чувствах, че би трябвало да търся нещо определено, но нямах представа какво. Затова просто зяпах. Бургии, длета, инструменти с неясно предназначение. Пирони и винтове с разнообразни размери, прилежно сортирани. Различни летви, които след смъртта му нямаше да намерят никакво приложение. Нищо не изглеждаше необичайно, всичко бе подредено с характерната за баща ми педантичност. Ако по подредбата можеше да се съди за собственика на работилницата, той беше напълно нормален.

Върнах се в къщата и първо огледах долния етаж. Кухнята, килера, хола, кабинета на баща ми, столовата и остъклената веранда. Тук претърсих по-основно. Гледах под всяка възглавничка, под килимите, зад мебелите. Търсих на етажерката, под телевизора, но намерих само два диска с филми. Извадих всичко от шкафовете в кухнята, надникнах във фурната и килерчето. Разлиствах всяка книга, която ми попаднеше, независимо дали в секциите, в коридора или пъхната между кутиите със спагети, както имаше навик да прави майка ми. Имаше много книги. Преглеждането им ми отне доста време, особено в кабинета на баща ми, с който се заех най-напред. Рових в чекмеджетата на бюрото му, по полиците. Дори включих компютъра му и прегледах няколкото директории, макар да се чувствах, сякаш нарушавам правото му на личен живот. На мен никак не би ми харесало, ако някой от близките ми рови из лаптопа ми. Скоро си дадох сметка, че надали ще намеря нещо съществено в компютъра. Изключих го с мисълта, че ще се върна отново към него, ако не открия нищо друго. Баща ми обаче не беше голям компютърен маниак и надали би оставил съобщение, което не може да се пипне.

Скоро започнах да се изморявам. Не физически, а емоционално. Това ровене в живота на родителите ми връщаше спомените за тях, особено когато се натъкнех на някои на пръв поглед незначителни предмети. Сложено в рамка фотокопие на първия договор за продажба на недвижима собственост от „Ънриалти“ с малка емблема в единия край, която, сега си дадох сметка, изглеждаше рисувана на ръка. Най-вероятно от майка ми. Бележник с рецепти за ястия, които помнех от детството си — дори ми се стори, че усещам мириса на лазаня, докато ги четях.

Реших да си почина петнайсет минути и отидох в кухнята за чаша минерална вода. Отново опитах да се поставя на тяхно място, да се досетя за следващия им ход. Ако бяха оставили бележката в креслото само за да привлекат вниманието ми, вероятно на някое също толкова необичайно място имаше друго послание за мен. Не се сещах обаче къде можеше да е. Бях обърнал цялата къща, без да намеря нищо.

Търсенето ми на горния етаж се оказа също толкова безрезултатно. Погледнах под леглото в стаята им, претърсих всички чекмеджета. След като си поех дълбоко въздух, разрових гардеробите им. Отделих особено внимание на предметите, които ми бяха познати — старите сака на баща ми, износените чантички на майка ми. Намерих само обичайните боклуци — касови бележки, използвани билети, шепа монети, с други думи — нищо съществено. Отделих време на няколко стари вратовръзки, прибрани грижливо в кутии. Повечето не ми бяха познати.

Дори надникнах на тавана, като показах глава през капака в коридора. Баща ми бе сложил крушка горе, но нищо повече. На тавана имаше само прах и два празни куфара.

Накрая се върнах на долния етаж и отново седнах на креслото на баща ми. Започваше да се стъмва. Не бях намерил нищо и вече се чувствах малко глупаво. Може би опитвах да вложа несъществуващ смисъл в хаоса. Отново прочетох бележката и пак не получих никакво просветление.

Когато ставах, спрях поглед на телевизора. Креслото бе обърнато точно към него и изведнъж ми хрумна нещо. Ако наистина е било изместено нарочно, то целта вероятно бе не само да насочи вниманието ми към възглавничката, а и към съвсем различна част от стаята.

Станах и отворих вратичката на шкафчето под телевизора. Вътре открих точно това, което бях видял и при предишното отваряне: видео, дивиди и два диска със стари филми. Нищо повече.

Нямаше видеокасети и това бе странно.

В цялата къща не бях открил нито една видеокасета. В кабинета имаше два рафта с дискове, във втората спалня — още един. Нямаше обаче нито една касета.

Бързо се върнах в кабинета. Там също нямаше касети, макар че имаше втори видеокасетофон. Не си дадох труда да претърсвам отново чекмеджетата на секцията. Нямаше да намеря нищо. В работилницата и гаража също не бях открил касети. Опитах да си спомня Деня на благодарността преди две години, когато се отбих за един ден. Не помнех да съм видял някакви видеокасети, но и не бях сигурен, че не е имало. Повечето време бях пиян.

Възможно бе баща ми да е приел дивидито като дългоочакваната революция в домашните развлечения, да е обявил видеото за отживелица и да е стъкмил клада от старите си касетки в двора. Само че не ми се вярваше. Дайърсбърг със сигурност имаше общинско бунище, но не вярвах да ги е изхвърлил и там. Дори да беше установил, че гледа касетките все по-рядко, надали щеше да се раздели толкова лесно с любимите си филми. Зачудих се дали липсата на нещо толкова незначително на пръв поглед не цели да привлече вниманието на някого, който ги познава добре и би забелязал тази промяна.

Ако не беше така, сигурно започвах да си фантазирам. Бях преровил цялата къща. Вече имах представа какво трябва да търся, но така или иначе не го бях намерил. Започвах да огладнявам и да се вбесявам. Ако толкова са искали да ми кажат нещо, защо бе тази тайнственост? Защо просто не ми го бяха казали по телефона? Или да ми оставят писмо при Дейвидс? Да ми изпратят имейл? Не виждах никаква логика.

Давах си сметка обаче, че когато напусна тази къща, повече никога няма да се върна. Трябваше да се уверя, че съм направил всичко възможно. Така раната в душата ми щеше да заздравее по-бързо.

Запалих външната лампа, излязох и огледах около верандата. Никоя от дъските на облицовката не се клатеше, а и не видях да има място за тайник. От едната страна имаше голям дървен сандък, но вътре намерих само дърва и паяжини. Излязох на двора, обърнах се, погледнах раздразнено къщата.

Комин, греди, стъкла. Два етажа. Спални. Стая за гости.

Върнах се вътре. Докато минавах покрай кабинета на баща си, нещо привлече вниманието ми. Спрях, отстъпих крачка, взрях се вътре. След секунда разбрах какво ми е направило впечатление — видеото.

Като пълен глупак не бях погледнал в нито един от видеокасетофоните. Влязох в кабинета, наведох се над видеото, натиснах копчето за изваждане на касетата. Чу се бръмчене, но нищо не се случи. Сетне забелязах, че върху вратичката има залепено черно тиксо.

Сякаш да попречи на някого да сложи касетка. Надали това бе причината — ако видеото беше развалено, баща ми просто щеше да си купи ново.

Опитах да отлепя тиксото, но то държеше толкова силно, сякаш можеше да слепи цели планети. Извадих ножчето си и го прерязах.

Вътре имаше нещо. Махнах всичкото тиксо и най-накрая копчето за изваждане проработи. Апаратът избръмча заплашително и касетата се показа. Взех я и останах дълго време втренчен в нея.

Докато се изправях бавно, баща ми извика откъм стълбището:

— Уорд? Ти ли си?

* * *

След първоначалното вцепенение тялото ми сякаш само понечи да избяга на някое по-безопасно място. Исках да бъда където и да било другаде, само не и тук. В Алабама например. Опитах се да побягна във всички посоки едновременно.

Отскочих назад, изпуснах касетата и едва не се проснах на пода. Вдигнах трескаво касетата и я пъхнах бързо в джоба си с чувството на крадец, хванат на местопрестъплението. По стълбите отекнаха стъпки, сетне натрапникът спря пред вратата на кабинета. Изобщо не исках да видя кой е.

Не беше баща ми, разбира се. Просто гласът наподобяваше неговия. Пред вратата стоеше Харолд Дейвидс, стар, нервен и раздразнителен.

— Божичко! — рече. — Уплаши ме до смърт.

Аз едва си поех въздух.

— Да знаеш само ти как ме стресна!

Дейвидс спря поглед върху ръцете ми и аз си дадох сметка, че още държа ножа. Сгънах го и понечих да го прибера в джоба си, но се сетих, че касетата е там.

— Какво правиш тук? — попитах, като се стараех да звуча учтиво.

— Получих съобщението ти — отвърна той и бавно премести поглед към лицето ми. — Обадих се в хотела. Не беше в стаята си, затова си помислих, че си тук.

— Не чух звънеца.

— Входната врата беше открехната. Разтревожих се да не би някой да е научил, че къщата е празна, и да я е разбил.

— Не. Аз съм.

— Виждам. Май вече се успокои.

Той вдигна вежди с добродушно изражение и пулсът ми започна да се нормализира.

Когато излязохме в коридора, той попита защо съм го търсил. Казах, че не е било нищо особено, някаква подробност по завещанието, за която после сам съм се досетил. Той кимна замислено и отиде в хола.

— Каква хубава стая — отбеляза. — Ще ми липсва. Ако искаш, ще се отбивам от време на време, за да прибирам пощата.

— Чудесно.

Компанията му не ми беше неприятна, но не исках да стои повече в къщата. Върнах се в кабинета на баща си, за да изключа компютъра. По-рано бях забелязал дисково устройство за записване и без да се замислям, направих копие на целия хард диск.

Когато свърших и се върнах на долния етаж, Дейвидс стоеше при входната врата.

Изпратих го по алеята. Той явно не бързаше и ме заразпитва за плановете ми за къщата. Казах му, че още не съм решил дали да я задържа, или да я продам, но че и в двата случая ще използвам услугите му. Постояхме до голямата му черна кола още пет минути, побъбрихме още малко. Той ми препоръча някакъв ресторант, но аз изобщо не бях гладен.

Накрая той се настани зад волана и си закопча колана с вид на човек, който няма никакво намерение да загива. Погледна за последно тъмната къща, сетне ми кимна сериозно. Предположих, че дълго след това ще се чуди какво е правил синът на Дон Хопкинс с нож в ръка. Изчаках го да завие зад ъгъла, сетне се качих в колата си и потеглих в обратната посока.