Майкъл Маршал Смит
Избраниците (11)

10.

„Сакагауи“ бе голям мотел на главната улица. Имаше огромен разноцветен неонов надпис, който се виждаше от километри и привличаше непредпазливите пътници като магнит. При първото си посещение при родителите ми бях издържал тук точно десет минути. Стаята, която ми дадоха, приличаше на музейна експозиция на мебели от шейсетте, а килимът й бе като козината на бездомно куче. Отначало си помислих, че нарочно са целели този ефект, но като се вгледах, установих, че обзавеждането просто не е променяно от годината на раждането ми. След като установих, че няма и обслужване по стаите, се изнесох начаса. Никога не бих останал в хотел без рум сървис.

Фоайето беше малко и влажно и миришеше силно на хлорна вар, вероятно защото малкият басейн се намираше в съседното помещение. Побелелият старик на рецепцията ме насочи към горния етаж, без да си дава труда да проговори, но ме изпрати с любопитен поглед. Когато се качих в бара, разбрах защо. Там не беше особено оживено. В средата имаше барплот с една–единствена сервитьорка. Отстрани се мъдреха ред допотопни игрални автомати и неколцина не по-млади клиенти търпеливо пускаха монети в тях. Живи вкаменелости. От големите прозорци в предната част на салона се виждаха паркингът и улицата. Няколко двойки, разпръснати по масите, говореха на висок глас, вероятно с надеждата, че така ще създадат поне малко атмосфера. Напразно.

Боби Нигърд седеше до прозореца.

— Какво, по дяволите, означава това „Сакагауи“?

Аз се настаних срещу него.

— Сакагауи била индианската девойка, която съпровождала Люис и Кларк^[1]. Помагала им да се разбират с местните, да не се забъркват в неприятности и други такива неща. Експедицията минала недалеч оттук, на път за планините Бътърут.

— Благодаря, професоре. Но не е ли рисковано да се каже „девойка“ в наши дни? Няма ли да се разтълкува като полова дискриминация или нещо подобно?

— Вероятно. И знаеш ли какво? Изобщо не ми пука. По-добре е от „женска“.

— Така ли мислиш?

— Както и да е. Радвам се да те видя, Боби.

Той ми смигна и се чукнахме. Изглеждаше както винаги, а не се бяхме виждали от две години. Беше малко по-нисък от мен и малко по-широкоплещест. С къса коса, винаги леко зачервено лице и общ вид на човек, който няма да се впечатли много, ако го удариш с бухалка. Някога служеше в армията и все още приличаше на войник, макар и не от тези, които виждаме по телевизията.

След като отпихме, Боби остави халбата си, огледа се и отбеляза:

— Голяма дупка.

— Защо тогава си тук?

— Заради скапания надпис навън. Привлече ме като муха. Защо? Има ли по-добро място за отсядане в града?

— Не, исках да кажа, какво правиш в Дайърсбърг?

— Ще стигнем и до това. Между другото, как я караш? Моите съболезнования, човече.

Изведнъж, може би защото седях до приятел, смъртта на родителите ми отново ме натъжи. Неочаквано се почувствах потиснат, както вероятно ще се чувствам от време на време до края на живота си, независимо какво са направили. Понечих да кажа нещо, но замълчах. Чувствах се уморен, объркан и тъжен. Боби отново чукна чашата си в моята и двамата отпихме. Той помълча още малко, сетне смени темата:

— И така. Какво правиш напоследък?

— Нищо особено.

Той вдигна вежди:

— Нищо особено или „по-добре не питай“?

— Не. Просто не си струва да говорим за това. Може би има една-две професии, които още не съм пробвал, но се съмнявам, че ще се справя по-добре. Навсякъде ме хващат да зяпам през прозорците, а работодателите не разбират каква ключова роля има това занимание в съвременния свят.

Той кимна:

— Малодушие и липса на далновидност. Всички са еднакви.

Махна на сервитьорката за още две бири.

След като отегченото момиче ни донесе напитките, побъбрихме още малко. Една от предишните ми работи бе към ЦРУ, но беше доста по-скромна, отколкото звучи. Останах седем години и там се запознах с Боби. Сдружихме се веднага, макар че той бе в оперативния отдел, а аз прекарвах повечето си време пред компютъра. Напуснах Управлението, когато преди няколко години въведоха ежегодни тестове на детектора на лъжата. Тогава ЦРУ загуби много служители, възмутени от тази липса на доверие към тях. Аз напуснах, защото бях вършил разни неща. Нищо сериозно, разбира се. От тези неща, за които могат да те вкарат в затвора. ЦРУ може да не е най-изправната организация в света, но все пак се старае служителите му да избягват да вършат углавни престъпления. Аз бях използвал някои връзки, за да си осигуря допълнителни доходи, бях източил малко пари през дупките в системата. Нищо повече. Нищо особено. Да си кажа право, никога не съм вършил нищо сериозно.

Макар че сега живееше в Аризона, Боби все още работеше от време на време за Управлението и поддържаше връзки с няколкото ни общи приятели. Двама от тях в момента опитваха да се инфилтрират във военизирани нелегални групировки и тази новина ме накара да се зарадвам, че съм напуснал. Това не е работа за човек, който цени живота си. Един от двамата, хилав хлапак на име Джони Клер, дори живееше в скривалището на една от тези групи, сбирщина от фанатици, обитаващи някаква гора в Оклахома. По-добре, че не бях на негово място, макар че Джони бе достатъчно чалнат, за да изпъква дори в такава компания.

— Добре — каза Боби, след като се въоръжи с друга бира. — Обясни ми сега как изведнъж реши да дигитализираш семейните видеозаписи.

— Може би ще ти кажа — отвърнах, възхитен от начина, по който опитваше да измъкне информация от мен, без да издаде своята.

Това беше стар трик. Когато работехме заедно, той се занимаваше с разпити на преселници от Близкия изток. Накрая всички проговаряха. След това го прехвърлиха в отдела за електронно наблюдение със специалност обработка на видеозаписи.

— Но не е задължително — добавих. — Със сигурност няма да изкопчиш нищо, докато не ми разкриеш защо скочи толкова неочаквано на самолета и прелетя три щата. Сигурно не е само за да ме черпиш бира.

— Добре. Добре. Да те попитам първо нещо. Къде си роден?

— Боби…

— Отговори ми на въпроса, Уорд.

— Знаеш много добре къде съм роден. В общинската болница на Хънтърс Рок, Калифорния.

Названието на градчето излезе от устата ми с тази лекота, с която бих казал името си. Това бе едно от първите неща, които съм научил.

— Да бе. Казвал си ми. Все се тюхкаше, че никой вече не използва апостроф в „Хънтър’с“.

— Да, много ме дразни.

— Прав си. Направо скандално. Така. Като ми се обади преди няколко часа, ти спомена, че си намерил видеозапис, свързан по някакъв начин с детството ти. Както вече ти казах, нямах какво да правя, а в службата съм заобиколен отвсякъде от компютри, пък и вече си бях свършил ръчната работа за деня.

— Надявам се да не си я вършил, докато говорехме по телефона.

— Ще ти се — усмихна се лукаво той. — И така, викам си, абе защо не се поровя малко в живота на стария Уорд?

Изгледах го сърдито — въпреки че ми беше приятел, не ми стана никак хубаво.

— Знам, знам — вдигна виновно ръка той. — Отегчавах се, нали ти казвам. Извинявай. Та, както и да е, сядам аз пред компютрите и влизам в няколко бази данни. Да ти кажа отсега, че не съм намерил нищо, за което вече да не знаех. Викан за справка на няколко пъти, освободен поради липса на улики, дрън-дрън. Освен това главният свидетел се отказал. Задържан в Ню Йорк през 1995-а по дело за наркотици, но освободен, когато си се съгласил да дадеш информация за някаква студентска група в Колумбийския.

— Те бяха задници — изсумтях. — Расисти. Освен това единият чукаше гаджето ми.

— Разказвал си ми го вече и на мен изобщо не ми пука. Ако не го беше направил, нямаше да се изтърсиш в Управлението и нямаше да се познаваме, а това щеше да е голяма загуба за мен. Както казах, не открих нищо, което вече да не знаех. Ако има още нещо, сигурно си го потулил добре. Ама наистина добре. Можеш да ми кажеш, ако искаш.

— Няма начин. Един мъж трябва да има някои тайни.

— Е, добре, пази си ги. Аз пък знам нещо наистина интересно.

— Какво?

— След около час бях преровил вече всичко и пак започнах да скучая, затова се заех с миналото ти в Хънтър’с Рок — с апостроф. Намерих адреса на родителите ти, датите, когато са се нанесли и са напуснали. Заселили се там на 9 юли 1954 година, мисля, че е било петък. Плащали си редовно данъците, правили, каквото правили. Баща ти работел в „Голстън риалти“, майка ти била на половин работен ден в един магазин. След малко повече от десет години си се пръкнал и ти.

— Точно така.

Започвах да се питам какво става.

Боби поклати глава:

— Грешка. В окръжната болница на Хънтърс Рок няма записан никакъв Уорд Хопкинс на твоята дата.

Стори ми се, че не съм чул правилно.

— Моля?

— Не си записан и в многопрофилната болница на Бонвил, нито в „Джеймс Б. Нолан“, нито в кое да е друго лечебно заведение в радиус от триста километра.

— Не може да съм записан другаде. Аз съм роден в окръжната. В Хънтърс Рок.

Той отново поклати глава:

— Не, не си.

— Сигурен ли си?

— Не само че съм сигурен, ами проверих и до пет години преди и след датата ти на раждане, в случай че си заблуждавал хората по някаква причина, от суетност или просто защото не можеш да смяташ. Няма никакъв Уорд Хопкинс. Никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Не знам къде си роден, приятелю, но със сигурност не е в Хънтърс Рок или околностите.

Аз отворих уста. Отново я затворих.

— Може да не е важно — добави той, като ме погледна изпитателно, — но има ли това никаква връзка с нуждите ти от апаратура за дигитализиране на видеозаписи?

* * *

— Пусни го пак — каза той.

— Наистина не мисля, че ще го издържа още веднъж, Боби.

Той ме погледна. Седеше на един от двата стола в стаята ми, наведен над лаптопа. Току-що му бях пуснал файловете и сериозно мислех, че съм ги гледал достатъчно за този ден. Може би за целия си живот.

— Имай ми доверие. Няма какво повече да се види.

— Добре. Пусни ми сега звуковия файл.

Той изслуша преработения вариант няколко пъти, след това го спря и кимна:

— Наистина звучи като „Избраниците“. И нямаш никаква представа какво може да назовава, така ли?

— Никаква.

— Търси ли думата?

— В тълковния речник ли?

Той завъртя очи:

— В Мрежата, разбира се.

— Бога ми, не.

Аз харесвам Интернет. Наистина. Всеки път когато ми трябва някоя безплатна програма или се интересувам от времето на другия край на планетата, или ми се прииска да видя момиче по бельо, пускам модема в действие. Като източник на информация обаче Нетът е пълна нула. Получаваш милиарди данни, които се прескачат, за да привлекат вниманието ти, а онова, което наистина търсиш, остава заровено някъде. Като че ли винаги когато ми трябва нещо определено, на екрана ми излиза съобщение за грешка.

— Ти си пълен консерватор, Уорд.

Боби вече включваше кабела в телефона. Прииска ми се да не бях хвърлял цигарите сутринта. След пет минути той поклати глава:

— С големите търсачки не излиза нищо, нито с няколкото специални програми, които случайно знам и използвам за проникване в особено секретни компютърни системи.

— Ето ти го твоя Интернет. Глухоням оракул, страдащ от амнезия.

— Това не означава, че вътре няма нищо. Просто сайтовете, в които се среща думата, може би не са достъпни за търсачките.

— Боби, няма причина да смятаме, че ще намерим нещо там. Това е просто една дума. Ако сложиш стадо маймуни да тракат безцелно по клавишите, някоя от тях рано или късно ще я уцели. Това обаче не означава, че ще направи с нея уебстраница, а и да направи, какво общо може да има тя с родителите ми?

— Сещаш ли се за нещо по-разумно?

— Да. Бутилката вече свършва, а аз съм уморен и искам да пия още.

— Ще пием след това.

— След кое? Вече се убеди, че в Мрежата няма нищо.

Боби потропа известно време с нокти по масата, втренчен с присвити очи в завесите. Имах усещането, че чувам как в главата му се въртят зъбни колелца. Започвах да се отегчавам, чувствата ми бяха притъпени от алкохола. През последните няколко дни ми се беше събрала твърде много нова информация и умът ми бе размътен.

— В къщата сигурно има още нещо — рече накрая той. — Нещо, което си пропуснал.

— Само ако е скрито в някоя крушка. Разрових навсякъде. Няма нищо интересно.

— Всичко изглежда различно, когато знаеш какво търсиш. Мислил си, че трябва да има друга бележка. Затова си търсил бележка. Това, че си се сетил за видеото, е чиста случайност.

— Не — възразих. — Сетих се за него, защото къщата беше подредена по такъв начин. Мисля, че баща ми нарочно е…

Замълчах. Скочих и разрових из куфарчето на лаптопа.

— Какво?

— Записах хард диска му. Това е единственото място, ако може да се нарече място, където не съм търсил.

Седнах до Боби и пъхнах диска в компютъра. Изкарах прозорец за търсене и написах „избраниците“ в текстовата графа. Лаптопът побръмча известно време.

„ТЪРСЕНАТА ОТ ВАС ДУМА НЕ БЕШЕ НАМЕРЕНА“

Опитах с „избрани“, но пак нищо.

— Е, това е — казах. — Хайде към бара.

Изправих се в очакване Боби да се присъедини към мен, но той отвори нов прозорец за търсене.

— Какво правиш?

— Ще проведа търсене в текстовото съдържание на всички файлове. Ако тези „избраници“ са нещо важно, няма логика да съществува файл с подобно име. Сигурно е скрито някъде. Може да фигурира вътре в някой файл.

Съгласих се. Дискът се четеше бързо и процесът отне само няколко минути.

Думата отново я нямаше.

Боби изруга:

— Защо, по дяволите, просто не ти остави писмо? Да ти каже направо каквото толкова е искал да знаеш?

— Задавах си този въпрос вече хиляди пъти. Хайде, откажи се.

Той продължаваше да седи.

— Виж — продължих. — Знам, че го правиш заради мен, и съм ти много благодарен, но през последните двайсет и четири часа открих, че родителите ми или са били побъркани и някога съм имал близнак, или са били наистина чалнати и са искали да си помисля, че съм имал такъв. От дни не съм слагал нищо в устата си. Имах глупостта да лапна цигара тази сутрин и сега ми се пуши, та две не виждам. Скапан съм. Отивам в бара.

Той се обърна към мен, но погледът му бе отнесен. Виждал съм го и преди в такова състояние. Това означаваше, че дори не ме чува какво му говоря, че няма да се опомни, докато не завърши хода си на мисли.

— Ще те чакам там — рекох и излязох.