Майкъл Маршал Смит
Избраниците (13)

12.

Нина седеше на двора със Зоуи Бекър. Нощта бе студена и тя вече съжаляваше, че не е приела разсеяното предложение на домакинята да й сипе чай. Занд вече бе говорил с жената, беше огледал стаята на момичето и сега разговаряше вътре с бащата. Никой от Бекърови не се изненада от това вечерно посещение на двамата детективи. Животът вече течеше в твърде различна от нормалната посока. Двете жени поговориха известно време, но скоро се умълчаха. Зоуи наблюдаваше потрепващите пръсти на крака си. Поне натам бяха насочени очите й. Нина се съмняваше, че изобщо вижда нещо, кракът й просто отмерваше темпото на мислите й. Агентката се радваше, че мълчат, защото знаеше кое е единственото, от което се интересува домакинята й. Дали дъщеря й бе все още жива? Смяташе ли Нина, че ще успеят да я върнат? Или в тази къща завинаги щеше да остане една празна и тъмна стая като студената черна дупка в душите им? На стената на стаята имаше плакат на някаква група, за която никой от тях не беше чувал. Затова какъв бе смисълът от него сега?

Нина не можеше да отговори на тези въпроси и когато жената понечи да каже нещо, тя я изгледа със страх. Зоуи обаче просто заплака. Нина не направи опит да я утеши. Някои хора приемат да бъдат успокоявани от непознати, други — не. Госпожа Бекър беше от вторите.

Нина се облегна назад и погледна през остъклената плъзгаща се врата в хола. Майкъл Бекър седеше на ръба на едно кресло. Занд стоеше зад дивана. Двамата с Нина бяха прекарали целия ден заедно, без да разменят и пет изречения. Сутринта бяха огледали отново мястото на отвличането, преди обичайната тълпа да залее улиците. След това посетиха училището на Сара Бекър. Занд огледа удобните за наблюдение места, подстъпите, местата, на които родителите чакаха децата си. Прекара много време там, сякаш се надяваше да зърне сянката на похитителя. Когато си тръгнаха, бе станал доста раздразнителен.

Не посетиха родителите на нито една от предишните жертви на Праведника. Имаха записите от водените с тях разговори и не вярваха да научат нещо ново. Нина ги знаеше наизуст и можеше да допълва, ако родителите пропуснат нещо. Като говорят с тях, само щяха да се объркат повече. Освен това вярваше, че ако Занд попадне на следите на убиеца, то ще е не толкова благодарение на нещо, което е научил, а с помощта на интуицията си.

Имаше и друга причина да държи Занд далеч от родителите. Не искаше някой от тях да се обади във ФБР или полицията, за да провери как върви разследването. Никой не знаеше, че Занд отново е привлечен по случая. Ако се разчуе, щеше да стане напечено. Този път нямаше да й се размине с мъмрене. Това щеше да е краят на кариерата й. Срещата му с Бекърови също беше риск, но трябваше да го поеме. Родителите бяха видели толкова много полицаи и агенти след изчезването на дъщеря им, че надали щяха да си спомнят точно този или да споменат за него някъде. Поне така се надяваше Нина. Надяваше се също разговорът им да запали някаква искра в мозъка на Занд.

И той да й каже, ако стане така.

* * *

— Мога да повторя всичко отначало, ако искате.

Майкъл Бекър бе разказал за събитията през онази вечер два пъти, отговаряше бързо и ясно на въпросите. Занд знаеше, че няма да узнае нищо полезно от този човек. Бе научил, че през седмиците непосредствено преди отвличането Бекър е бил толкова зает с работа, че почти не е забелязвал какво се случва около него. Затова поклати глава.

Бекър сведе очи.

— Не искате ли да попитате за нещо? Сигурно има още. Сигурно.

— Няма магически въпрос. Или ако има, аз не го знам.

Бекър вдигна поглед. Сигурно никой полицай не му беше казвал такова нещо.

— Мислите ли, че е жива?

— Да.

Бекър остана изненадан от увереността, която видя в лицето на полицая.

— Всички други се държат така, сякаш вече е мъртва. Не го казват, но си го мислят.

— Грешат. Жестоко грешат.

— Защо? — изхриптя Бекър.

— Когато убиец от този тип иска да се отърве от жертвата си, той обикновено скрива трупа и прави всичко възможно, за да попречи на идентифицирането му. От една страна, за да затрудни полицията. Прави го обаче и защото много от тези хора искат да скрият деянията си от себе си. Трите предишни жертви бяха намерени на открито, с част от собствените им дрехи и лични вещи. Този човек не се крие от никого. Той искаше да разберем кои са жертвите. За да достигне до желания от него край, е необходимо отвлечените да останат живи за известно време.

— Необходимо…

— Само една от предишните жертви беше сексуално насилвана. Освен леки травми на главата и обръсване на косата той не ги малтретира по никакъв начин.

— И освен убийството им, разбира се.

Занд поклати глава:

— Убийството не е малтретиране. То е край на мъченията. Според изследванията момичетата са държани живи около седмица след отвличането им.

— Седмица? Пет дни вече минаха.

Занд замълча. По време на разговора бе огледал внимателно стаята и сега забеляза нещо, което му беше убягнало. Купчинка учебници на една масичка. Бяха за по-големи ученици и следователно не принадлежаха на малката дъщеря. Той си даде сметка, че другият мъж го наблюдава.

— Знам — отвърна Занд.

— Стори ми се, че имате и друга причина да смятате, че е жива.

— Просто не вярвам да я е убил вече.

Бекър се изсмя рязко:

— Не „вярвате“? Само това ли? О, добре. Много обнадеждаващо.

— Не е моя работа да ви обнадеждавам.

— Не, предполагам, че не — съгласи се Бекър. Помълча за миг, сетне добави: — Тези неща наистина се случват, нали?

Занд знаеше какво има предвид. Че такива събития, за които хората обикновено само научават от вестниците и телевизията, наистина се случват. Неща като внезапна смърт, разводи и травми на гръбнака; като самоубийства и пристрастяване към наркотици; сцени като тази, в която около теб се събират куп безлични хора и повтарят: „Шофьорът не можа да спре.“ Случват се. Те са реални като щастието и любовта, като приятната топлина на слънчевите лъчи върху гърба ти, но се забравят по-трудно. След тях животът ти може никога да не е същият. Ти може да не си сред щастливците и всичко да продължи да се повтаря.

— Да, случват се — съгласи се Занд.

Без другият мъж да го забележи, докосна корицата на един от учебниците. Прокара пръст по грапавата повърхност.

— Какъв е шансът да си я върнем?

Въпросът бе зададен направо, със спокоен глас и Занд се възхити на Бекър за това. Обърна се.

— Трябва да приемете, че няма такъв.

Бекър остана потресен. Опита да каже нещо, но не можа.

— Всяка година от ръцете на такива мъже умират стотина души — продължи Занд. — Може би и повече. И то само в тази страна. Почти никой от убийците не може да бъде заловен. Ние вдигаме голям шум, когато хванем някого, сякаш сме върнали тигъра в клетката. Само че не сме. Всеки месец се ражда нов. Малцината, които залавяме, просто нямат късмет или са глупави. Повечето никога не попадат в ръцете ни. Тези хора не са някакво изключение. Те са част от обществото. При тях важат същите закони. Оцеляват най-приспособените. Най-умните.

— Пощальончето умен ли е?

— Той не се нарича така.

— Така го наричаха вестниците. И ченгетата.

— Той се назоваваше Праведника. Това име си е избрал сам. Да, умен е. Може би точно това ще причини провала му. Той се стреми прекалено много да спечели възхищението ни. От друга страна…

— Може никога да не го хванете. А ако не го хванете, ние няма да видим Сара.

— Ако я видите отново — рече Занд и прибра бележника и химикалката си, — това ще е дар от боговете. Животът ви ще се промени завинаги. Не е задължително да е към по-лошо. Просто така стоят нещата.

Бекър се изправи. Занд не си спомняше да е виждал човек, който да изглежда едновременно толкова уморен и толкова неспособен да заспи. Без да подозира, Майкъл Бекър си мислеше същото за него.

— Но вие ще продължавате да я търсите, нали?

— Ще сторя всичко, което е по силите ми. Ако е възможно да го открия, ще го открия.

— Защо тогава ми казвате да очаквам най-лошото?

В този момент обаче жена му влезе в стаята, следвана от агентката от ФБР, и полицаят не продума повече.

Нина благодари на Бекърови за вниманието и обеща да ги държи в течение. Увери ги освен това, че посещението им няма голяма връзка с хода на разследването.

Майкъл Бекър я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше през двора. Остана загледан в мрака и след като двамата полицаи изчезнаха в нощта. Зоуи се качи на горния етаж, за да провери Мелани. Той се съмняваше, че малката му дъщеря спи. Кошмарите й от предишната година се връщаха и той не можеше да я обвинява за това. Той също не можеше да спи. Знаеше, че тя още използва заклинанието, което й бе написал, и тази мисъл изведнъж го изпълни с ужас. Иронизирането на злото не е защита от него, независимо какво си мислеха той, Сара или режисьорите на съвременните филми на ужасите. В един свят на насилие хуморът не помага. Той си спомни как бе обсъждал среднощните кошмари със Сара преди няколко години. Тя бе любопитно дете и го беше попитала защо хората се боят от тъмното. Той й разказа, че е останало от времето, когато човеците спели в пещери или на открито и дивите зверове ги нападали през нощта.

Сара го бе изгледала с недоверие:

— Да, но това е било преди ужасно много време. — Замисли се и след малко добави: — Не. Сигурно се боим от нещо друго.

Майкъл вярваше, че е права, ние не се страхуваме от чудовища. Чудовищата са измислица за самоуспокояване. Ние знаем на какво са способни представителите на собствения ни вид и се боим сами от себе си.

След известно време той затвори вратата и влезе в кухнята. Направи кафе — това се бе превърнало в нещо като ритуал през последните вечери. Занасяше кафеварката в хола заедно с две чаши и кана топло мляко. Може би и малко бисквити. Зоуи отказваше да сложи друго в устата си. След това седяха пред телевизора и чакаха времето да мине. Старите филми бяха най-добрият вариант. Нещо от времето преди раждането на Сара, преди началото на този кошмар. Понякога разговаряха, но обикновено мълчаха. Зоуи седеше близо до телефона.

Докато вадеше чашите от новия шкаф (масивна чамова мебел, донесена от Англия след последното му ходене там), Майкъл Бекър се замисли за думите на полицая. Даде си сметка, че за пръв път от отвличането чувства някаква наченка на надежда. До сутринта щеше да я е изгубил, но сега се радваше на това моментно облекчение. Чувстваше я, защото му се струваше, че я е доловил между думите на полицая, сред онова, което беше премълчал.

Жената бе показала служебната си карта, но мъжът дори не се представи. С почти суеверната надежда, че знанието за дадено събитие може да помогне за смекчаването на последствията от него, Майкъл Бекър бе прочел всичко, което откри, за предишните престъпления на похитителя на дъщеря му. Разрови се в Интернет за статиите, отразяващи случаите, и дори намери книжката, написана за тях. В хода на това търсене дори пренебрегна работата си. Не беше докосвал „Мистерии“ от нощта на отвличането. Предполагаше, че никога няма да се захване отново с този сценарий, макар че нищо неподозиращият му партньор продължаваше да държи на срещата в телевизионното студио. Ван имаше пари, а връзките му сякаш не свършваха. Той щеше да оцелее.

От търсенето си Майкъл бе научил, че освен Льоблан, Джоси Ферис и Анет Матисън приблизително по същото време е изчезнало още едно момиче. Дъщерята на полицай, участвал в разкриването на други двама серийни убийци. Имаше предположения, че е отвлечена като наказание за успехите на баща й. Той се намесил в разследването въпреки несъгласието на ФБР и поне един вестник намекваше, че постигнал сериозен напредък, докато колегите му определено се проваляли. След това просто изчезнал. Полицаят се казваше Джон Занд. Пощальончето, доколкото се разбираше от пресата, не бил заловен. В една ретроспективна статия, публикувана година след отвличанията, се съобщаваше, че госпожа Дженифър Занд се върнала във Флорида при родителите си. Журналистът не беше успял да открие нищо за детектива.

Сега Майкъл размишляваше, че независимо какво дават по телевизията, двамата с жена му трябва да поговорят. Щеше да сподели с нея мислите си за тазвечерния посетител и да й предложи да не споменават нищо за него пред полицаите, които щяха да идват занапред.

И още нещо. Макар че доверието му в думите бе сериозно разклатено, той вярваше, че думите и имената са колоните, на които се крепи реалността. Те я очовечаваха. Те внасяха порядък в хаоса.

Той вече нямаше да мисли за Пощальончето. Щеше да го нарича Праведника. И междувременно щеше да си мисли най-лошото. Полицаят беше прав. Нещо повече, Майкъл Бекър вярваше, че това би желала и Сара.

* * *

Седяха пред „Сморгас борд“, посещавано главно от сърфисти кафене на десетина метра от мястото на отвличането. Киснеха тук вече час и заведението скоро щеше да затваря. Единствените други клиенти бяха двама младежи, приведени над една съседна маса и сърбащи вяло от големи чаши.

— Мислиш ли нещо, или просто гледаш?

Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.

— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.

— Знам. Не чакам него.

Тя се изсмя:

— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.

За нейна изненада той се усмихна:

— Мисля.

Тя скръсти ръце.

— Ще споделиш ли?

— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.

Нина си даде сметка, че гримасата му не е била усмивка.

— Доведох те, защото си помислих, че може да помогнеш. — Тя помръдна неловко на стола си. — Джон, какво ти става? Знаеш защо те доведох. Защото ми помогна преди. Защото ценя съвета ти.

Той отново се усмихна и този път тя потрепери.

— Какво постигнах предишния път?

— Не знам — призна тя. — Кажи ми. Какво стана?

— Знаеш какво.

— Не, не знам! — ядоса се тя. — Знам само, че беше стигнал донякъде. Започна да се спотайваш и да се криеш, не ми казваше нищо, въпреки че дотогава разчиташе на мен да ти източвам информация от Бюрото. Информация, която иначе нямаше как да получиш, защото собственият ти началник те беше отстранил от случая. Аз ти направих услуга, а ти ме отряза.

— Никаква услуга не си ми направила. Просто искаше да ме използваш.

— О, майната ти, Джон! — тросна се тя.

Двамата младежи на съседната маса подскочиха като марионетки, чийто кукловод изведнъж е дръпнал конците.

Тя понижи глас и заговори бързо:

— Ако наистина ме мислиш за такава, защо не се върнеш в скапания Върмонт? Скоро ще падне сняг. Можеш да легнеш в него и да умреш.

— Да не искаш да кажеш, че си ми помогнала от добра душа?

— Да, разбира се, защо иначе?

— Въпреки че заради теб изневерих на жена си?

— Това е глупаво. Не ме обвинявай за забежките си.

Занд срещна гневния й поглед. Помълчаха, сетне тя внезапно сведе очи.

Той се изсмя кратко:

— Искаш да ме заблудиш, че аз владея положението, нали?

— Какво?

Тя се прокле наум.

— Това внезапно свеждане на очи. Балсам върху мъжкото ми самочувствие. След като отново се почувствам в пълната си власт, пак ще заиграя по свирката ти.

— Станал си истински параноик, Джон — обвини го тя, въпреки че той бе отгатнал; даде си сметка, че е прекарала прекалено много време сред глупци. — Просто не искам да споря с теб.

— Какво мислиш за косата?

— Каква коса? — смръщи вежди Нина, объркана от внезапната смяна на темата.

— Праведника. Защо им реже косите?

— Ами за пуловерите. За да избродира имената им.

Занд поклати глава и запали нова цигара.

— За това не му е нужно да обръсва цялата глава. Всички момичета имаха дълга коса. Когато ги намериха обаче, бяха остригани. Защо?

— За да нямат вече човешки вид. За да ги убие по-лесно.

— Възможно е. Така смятахме тогава. Сега обаче се чудя.

— Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?

— Чудя се дали не е наказание.

Нина се замисли.

— За какво?

— Не знам. Но ми се струва, че убиецът избира точно определен тип момичета за точно определена цел. Мисля, че очаква нещо от тях и всяка по някакъв начин го е разочаровала. За наказание той взима нещо, което смята, че е особено важно за тях.

Той отпи глътка кафе, без да се интересува, че е студено.

— Знаеш ли какво са правили с колаборационистите във Франция в края на Втората световна война?

— Разбира се. Жените, заподозрени, че са приели твърде радушно германските нашественици, са били показвани по улиците с обръснати глави. Голяма гордост за нашата цивилизация. — Нина вдигна рамене. — Мога да разбера наказанието, но не и причината за него. Тези момичета не са се отдавали на никого.

— Може би.

Занд явно бе изгубил вече интерес към темата. Загледа се разсеяно в далечината. Един от младежите случайно го погледна. Занд не отмести очи. Младежът сведе своите. Даде знак на приятеля си, вероятно — че е време да се омитат, и двамата се изнизаха от кафенето.

Занд явно остана доволен от това.

Нина опита отново да привлече вниманието му:

— Добре, накъде води тази следа?

— Вероятно наникъде — отвърна той и смачка фаса си. — Миналия път просто не се бях замислил сериозно за това. Тогава се бях съсредоточил върху начина, по който ги избиваше. Върху това, как ги среща. Сега ми стана интересно. Как са го разочаровали? Какво всъщност е очаквал от тях?

Нина зачака да продължи.

— Защо престана да спиш с мен?

Това отново я свари неподготвена. Тя се поколеба, преди да отговори:

— Двамата престанахме.

— Не. — Той поклати глава. — Не беше такъв случаят.

— Не знам, Джон. Просто стана така. Ти не изглеждаше особено натъжен от това.

— Просто го приех.

— Накъде биеш? Сега не го ли приемаш?

— Разбира се, че да. Това е отдавна минало. Просто ти задавам въпроси, които не съм ти задавал преди. Когато започнеш веднъж, те сами продължават да изникват.

Тя наистина не знаеше какво да му отговори.

— Добре, какво искаш да правим сега?

— Искам да си вървиш. Да си отидеш и да ме оставиш сам.

Нина се изправи:

— Както желаеш. Имаш номера ми. Обади ми се, когато решиш да си размърдаш задника и да свършиш някоя работа.

Той се обърна бавно, погледна я право в очите.

— Искаш ли да знаеш какво стана последния път?

Тя се втренчи в него. Изражението му бе хладно и замислено.

— Да — отвърна тя.

— Открих го.

Нина почувства как косъмчетата по гърба й настръхват.

— Кого си открил?

— Следих го две седмици. Накрая отидох в дома му. Бях го видял как наблюдава други момичета. Не можех да го оставя.

Нина не знаеше дали да седне, или да остане права.

— И какво се случи?

— Отричаше. Аз обаче знаех, че е той. Той беше, но нямах доказателства и щеше да се измъкне. Останах с него два дни. Не искаше да ми каже къде е тя.

— Джон, не ми разказвай това!

— Убих го.

Нина се взря в лицето му и разбра, че е истина. Отвори уста и отново я затвори.

— След два дни получих пуловера и бележката.

Изведнъж й се стори много стар и уморен. Извърна се.

Когато заговори отново, гласът му бе лишен от всякаква емоция.

— Убих невинен човек. Сега ти решавай какво да правиш с мен.

Тя тръгна по улицата. Не искаше да поглежда назад, затова се съсредоточи върху палмите, поклащани леко от бриза.

Когато стигна ъгъла, спря и се обърна. Той бе изчезнал. Тя изчака малко, прехапала устни, но той не се появи. Затова отново тръгна бавно.

Нещо се беше променило. До тази вечер Занд й се струваше кротък човек, но компанията му я караше да се чувства некомфортно. Сега си даде сметка, че не й е напомнял на ловец, а на боксьор, втренчен в камерата, един час преди решителния мач. В периода, когато боецът забравя околния свят и се съсредоточава върху предстоящото изпитание. Едни можеха да залагат, да се обличат като палячовци и да хвалят избраника си. Други можеха да тръбят как боксът трябвало да бъде забранен, за да не смущава уютните им семейни гнезда. За мъжете на ринга беше различно. Те се биеха за парите, но не само. Правеха го, защото в това бе силата им. Не искаха да се измъкнат. Те търсеха място, където да почувстват същността си.

Посещението при родителите беше грешка. Занд имаше достъп до съвсем малко информация, а вече се питаше какво иска тя от него. Единствените нови сведения можеше да получи от Бекърови. Нямаше как да не го остави да говори с тях. Осъзна обаче, че не е трябвало.

Тя не целеше това. Нямаше никаква нужда от ловец или от убиец. Вярваше, че единственото, което е в състояние да накара Праведника да напусне скривалището си, е човек, над когото той иска да надделее.

Трябваше й примамка.