Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (5)

4.

„Крайбрежна съдебна патология и съдружници“ се намираше в покрайнините на колежа „Чарлстън“. Двуетажната тухлена сграда беше строена преди Гражданската война и беше леко наклонена и изместена от основите си по време на земетресението от 1886 г. Или поне това каза агентът по недвижими имоти на Скарпета, когато тя купи сградата по причини, които Пийт Марино още не разбираше.

Имаше съвсем нови и по-хубави сгради, които тя можеше да си позволи. Но по някаква причина тя, Люси и Роуз избраха място, което изискваше повече работа, отколкото очакваше Марино, когато прие да работи тук. Месеци наред сваляха слоеве боя и лак, събаряха стени, сменяха дограмите на прозорците и каменните плочи на покрива. Събираха изхвърлени вещи от погребални домове, болници и ресторанти, и накрая създадоха съвсем прилична морга със специална вентилационна система, химични камини, резервен генератор, охладител и фризер, трупохранилище, хирургически колички и носилки. Стените и подът бяха покрити с епоксидна боя, която можеше да се мие. А Люси монтира безжична охранителна компютърна система, непонятна за Марино като шифърът на Леонардо.

— Кой, по дяволите, би искал да нахълта в тази дупка? — каза той на Шанди Снук, докато набираше кода, за да изключи алармата на вратата, която водеше от преддверието към моргата.

— Бас държа, че мнозина биха искали — възрази тя. — Да се поразходим.

— Не. Не тук долу. — Той я поведе към друга врата с аларма.

— Искам да видя трупове.

— Не.

— От какво те е страх? Невероятно е колко се боиш от нея — предизвика го Шанди, докато слизаше по скърцащите стъпала. — Сякаш си неин роб.

Шанди постоянно повтаряше тези думи и всеки път Марино се ядосваше все повече.

— Ако ме беше страх от нея, нямаше да те пусна тук, колкото и да ме подлудяваш с молбите си. В цялата морга има камери, тогава защо, по дяволите, да го правя, ако ме е страх от нея?

Тя вдигна поглед към една от камерите, усмихна се и помаха.

— Престани — скастри я той.

— Кой ще види? Тук няма никой освен нас и няма причина Голямата шефка да гледа записите, нали? Иначе нямаше да сме тук, нали? Страх те е до смърт от нея. Направо ми се повръща. Голям мъж като теб. Пусна ме само защото онзи мухльо, погребалният агент, е спукал гума. А Голямата шефка няма да дойде скоро и никой няма да прегледа записите. — Шанди отново помаха на камерата. — Нямаше да ти стиска да ме доведеш да огледам, ако някой можеше да разбере и да каже на Голямата шефка. — Тя се усмихна и пак помаха към друга камера. — Камерата ме обича. Давали ли са те по телевизията? Баща ми постоянно го даваха, сам си правеше рекламите. Участвала съм в някои от тях, навярно можех да направя кариера в телевизията, но кой иска хората да го зяпат постоянно?

— Освен теб? — Марино я шляпна по дупето.

Кабинетите бяха на първия етаж. Този на Марино беше най-луксозният, който беше имал досега. С чамово дюшеме, ламперия и красиви гипсови корнизи.

— През деветнайсети век — обясни той на Шанди, когато влязоха — моят кабинет сигурно е бил трапезарията.

— Нашата трапезария в Шарлът беше десет пъти по-голяма — отвърна тя, като се оглеждаше и дъвчеше дъвка.

Шанди никога не беше идвала в кабинета му, нито бе влизала в сградата. Марино не би посмял да поиска разрешение, а Скарпета не би го дала. Но след главозамайващата разгулна нощ тя пак го нападна, че е роб на Скарпета, и той се озлоби. После шефката се обади с новината, че Лушъс Медик е спукал гума и ще закъснее, а Шанди започна да му опява отново. Повтаряше, че Марино се впряга за нищо и може да я пусне да разгледа, след като го е молила цяла седмица. Все пак му беше гадже и би трябвало поне да види къде работи. Накрая той се предаде и й каза да го следва на своя мотор северно от улица „Мийтинг“.

— Това са истински антики — похвали се Марино. — От вехтошарски магазини. Докторката сама ги реставрира. Хубави са, нали? За пръв път в живота си седя на бюро, по-старо от мен.

Шанди се настани на кожения стол зад бюрото му и започна да отваря чекмеджетата със сглобка лястовича опашка.

— Двамата с Роуз дълго обикаляхме къщата, като се опитвахме да разберем кое какво е, и решихме, че нейният кабинет някога е бил господарската спалня. А най-голямата стая, кабинетът на докторката, тогава са наричали дневна.

— Доста тъпо. — Шанди надничаше в едно от чекмеджетата. — Как изобщо намираш нещо тук? Натикваш всичко вътре, защото те мързи да подреждаш.

— Знам много добре кое къде е. Имам своя система за подреждане. Всичко е сортирано по чекмеджета. Прилича на десетичната система на Дюи.

— Тогава къде ти е картовият каталог, мъжаго?

— Тук — потупа той лъскавата си бръсната глава.

— Нямаш ли някой интересен случай на убийство? Може би снимки?

— Не.

Шанди стана и подръпна кожените си панталони.

— Значи кабинетът на Голямата шефка е в дневната. Искам да го видя.

— Не.

— Имам право да видя къде работи, защото тя явно те притежава.

— Не ме притежава и няма да ходим там. И без това няма какво да видиш, освен книги и един микроскоп.

— Бас държа, че има хубави случаи на убийства в онази нейна дневна.

— Не. Държим поверителните случаи под ключ. Онези, които ти би нарекла хубави.

— Всяка стая е дневна, нали? Тогава защо се нарича така? — не млъкваше Шанди. — Това е глупаво.

— В онези времена са я наричали дневна, за да я отличат от гостната — обясни Марино, като гордо оглеждаше кабинета си, дипломите си на стената с ламперия, големия речник, който никога не използваше, всички останали недокоснати справочници, които Скарпета му даваше, след като получеше по-новите преработени издания. И разбира се, купите, спечелени в турнири по боулинг — спретнато подредени и излъскани по вградените лавици. — Гостната е била наистина официална стая веднага след входната врата, където настаняваш хора, които не искаш да остават твърде дълго. А точно обратното е важало за дневната, която е нещо като съвременен хол.

— Явно си доволен, че е купила тази сграда, колкото и да се оплакваш.

— Не е толкова лошо за стара къща. Но предпочитам нещо ново.

— Твоят стар инструмент също не е лош. — Шанди го стисна така силно, че го заболя. — Факт е, че на мен ми се струва нов. Покажи ми кабинета й. Покажи ми къде работи Голямата шефка. — Тя пак го стисна. — Кажи кой те възбужда повече, тя или аз?

— Млъкни — сопна се Марино и отмести ръката й, ядосан от вулгарните шеги.

— Покажи ми къде работи.

— Казах ти, не.

— Тогава ми покажи моргата.

— Не става.

— Защо? Защото ти треперят гащите от страх? Какво ще ти направи? Ще се обади в полицията? Покажи ми я — настоя тя.

Марино погледна към малката камера в ъгъла на коридора. Никой нямаше да види записите. Шанди беше права. Кой би си дал труда? Нямаше причина. Отново го обзе онова чувство — смесица от злоба, агресивност и отмъстителност, което го караше да извърши нещо ужасно.

 

 

Пръстите на доктор Селф препускаха по лаптопа й. Постоянно пристигаха нови имейли от агенти, адвокати, бизнес мениджъри, директори на компютърни фирми, специални пациенти и добре подбрани почитатели.

Но нищо ново от него. Пясъчния човек. Тя едва издържаше. Той искаше да я накара да си мисли, че е направил немислимото, да я измъчва, потапяйки я в безпокойство и ужас, да я принуди да допусне недопустимото. Когато отвори последния му имейл в онзи съдбоносен петък по време на обедната си почивка в студиото, изпратеното от него, последното, буквално промени живота й. Поне временно.

Дано да не е истина.

Колко глупава и лековерна беше да му отговори, когато получи първия му имейл на личния си адрес миналата есен, но тя беше заинтригувана. Как беше възможно някой да намери личния й, известен само на малцина имейл адрес? Трябваше да научи. Написа му писмо и попита. Не пожела да й каже. Започнаха кореспонденция. Той беше необикновен, изключителен. Беше служил в Ирак и там бил дълбоко травмиран. С надеждата, че той ще бъде страхотен гост в някое от нейните предавания, започна терапевтична връзка с него онлайн, но нямаше представа, че е способен на немислимото.

Моля те, Господи, дано да не е истина.

Да можеше да върне времето назад. Да не му беше отговаряла. Да не беше се опитвала да му помага. Той беше луд, дума, която тя употребяваше рядко. Нейната претенция за слава беше, че всеки е способен да се промени. Но не и той. Не и ако беше сторил немислимото.

Дано да не е истина.

Ако беше сторил немислимото, той беше непоправимо покварено човешко същество. Пясъчния човек. Какво означаваше това и защо не бе настояла да й обясни? Защо не го бе заплашила, че ако откаже, тя ще прекрати контактите с него.

Защото беше психиатър. Психиатрите не заплашват пациентите си.

Моля те, Господи, нека немислимото да не е истина.

Който и да беше, не можеше да му помогне нито тя, нито някой друг на света, а сега може би беше сторил нещо, което не беше очаквала. Може би беше сторил немислимото! Ако беше така, имаше само един начин доктор Селф да се спаси. Тя го реши в студиото си през онази обедна почивка, която никога нямаше да забрави. Тогава видя изпратената от него снимка и разбра, че може да е в сериозна опасност по ред причини, и бе принудена да каже на продуцентите си, че ще отсъства заради семеен проблем, който не можеше да разкрие. Надяваше се, че няма да е в ефир няколко седмици. Вместо нея щяха да излъчват обичайния й заместник (умерено забавен психолог, който не можеше да се мери с нея, но се залъгваше с мисълта, че може). Затова не можеше да си позволи да отсъства по-дълго от няколко седмици. Всеки копнееше да заеме мястото й. Доктор Селф се обади на Пауло Марони (под предлог, че му изпраща пациент, и веднага я свързаха) и (маскирана) се качи в лимузина (не можеше да използва някого от своите шофьори), и (все така дегизирана) взе частен самолет и тайно се регистрира в „Маклийн“, където беше в безопасност, скрита и както се надяваше, скоро щеше да научи, че немислимото не се е случило.

Всичко това е извратена клопка. Той не беше го сторил. Лудите хора постоянно правят фалшиви самопризнания.

(Ами ако не беше?)

Трябваше да обмисли най-лошия сценарий. Хората щяха да обвинят нея. Да кажат, че заради нея лудият се е вманиачил по Дрю Мартин, след като миналата есен бе спечелила турнира „Ю Ес Оупън“ и беше участвала в шоуто на доктор Селф. Невероятни предавания и ексклузивни интервюта. Какви забележителни часове бяха прекарали заедно с Дрю в ефир, в разговори за положителното мислене, за това как да си вдъхнеш сили с подходящите средства, за това как да вземеш решение дали да спечелиш, или да загубиш и как това бе дало възможност на Дру, едва шестнайсетгодишна, да понесе едно от най-големите поражения в историята на тениса. Забележителната поредица на доктор Селф „Кога да спечелим“ пожъна феноменален успех.

Пулсът й се ускори, когато се върна към другата страна на ужаса. Отново отвори имейла на Пясъчния човек, сякаш ако го погледнеше отново, ако го гледаше достатъчно дълго, щеше някак си да го промени. Нямаше текстово съобщение. Само приложение на ужасяващ ясен образ на Дрю, гола и седнала във вана от сива мозайка, монтирана върху теракотен под. Водата стигаше до кръста й и когато доктор Селф уголемяваше образа, както вече беше правила много пъти, забелязваше настръхналата кожа по ръцете на Дрю, посинелите й устни и нокти, което показваше, че водата, течаща от стария пиринчен чучур, беше ледена. Косата й беше мокра, изражението на красивото й лице беше трудно да се опише. Зашеметена? Жалка? Шокирана? Приличаше на упоена.

Пясъчния човек бе съобщил на доктор Селф в предишни имейли, че било обичайно да потапят във вода голи пленници в Ирак. Да ги бият, унижават, да ги принуждават да уринират един върху друг. Правиш това, което трябва, пишеше той. След известно време ти се струва нормално и той нямал нищо против да прави снимки. Нямал нищо против, до онова, което беше сторил, но не й беше разкрил какво е то и тя беше убедена, че именно заради него се е превърнал в чудовище. Ако приемеше, че е сторил немислимото, ако изпратеният имейл не беше клопка.

(Дори да беше клопка, той беше чудовище, щом й го беше причинил!)

Тя потърси в снимката следи от фалшификация, като я уголемяваше, намаляваше, въртеше я и се взираше в нея. Не, не, не, продължаваше да се успокоява тя. Разбира се, че не е истинска.

(Ами ако беше?)

Мозъкът й се самоизяждаше. Ако сметнеха, че е виновна, с кариерата й беше свършено. Поне временно. Милионите й последователи щяха да кажат, че тя е виновна, защото е трябвало да го предвиди, че не е трябвало да обсъжда Дрю в имейлите си до този анонимен пациент, който се наричаше Пясъчния човек и твърдеше, че е гледал Дрю по телевизията, че е чел за нея и според него изглеждала мило момиче, но непоносимо самотно и бил сигурен, че трябва да я срещне, че тя щяла да се влюби в него и повече да не изпитва болка.

Ако публиката научеше, щеше да се повтори случаят във Флорида, само че в още по-лош вариант. Обвинена. Несправедливо. Поне временно.

„Гледах Дрю във вашето предаване и усетих непоносимото й страдание — пишеше Пясъчния човек. — Тя ще ми благодари.“

Доктор Селф се взираше в образа на монитора. Щяха да я критикуват, че не се е обадила в полицията веднага щом бе получила имейла преди девет дни, и никой нямаше да приеме аргументите й, които бяха напълно логични: ако изпратеното от Пясъчния човек беше истинско, вече беше късно тя да предприеме нещо. Ако беше извратена шега (нещо монтирано с един от онези софтуерни пакети за фотомонтаж), какъв бе смисълът да го разгласи и може би да даде идея на някой друг умопобъркан?

Мислите й мрачно се върнаха към Марино. Към Бентън.

Към Скарпета.

И Скарпета нахлу в съзнанието й.

Черен костюм на широки светлосини райета и синя риза в същия цвят, от която очите й изглеждаха още по-сини. Русата й коса беше къса, носеше съвсем малко грим. Забележителна и силна, тя седеше изправена, но спокойна на свидетелската банка с лице към заседателите. Те бяха хипнотизирани от нея, докато тя отговаряше на въпросите и обясняваше. Изобщо не поглеждаше бележките си.

— Не е ли вярно, че почти всички обесвания са самоубийства, следователно е възможно тя сама да е отнела живота си? — пледираше един от адвокатите на доктор Селф в съдебната зала във Флорида.

Тя беше приключила със свидетелските си показания, беше освободена като свидетелка, но не можа да устои да не гледа съдебната процедура. Наблюдаваше нея. Скарпета. Чакаше я да се провали, да допусне грешка.

— Статистически в наше време е вярно, че повечето обесвания, поне доколкото знаем, са самоубийства — отвърна Скарпета на заседателите, като отказваше да погледне към адвоката на доктор Селф и му отговаряше сякаш той говореше през интерком от друга стая.

— Доколкото знаем? Нима твърдите, госпожо Скарпета, че…

— Доктор Скарпета. — Тя се усмихна на заседателите.

Те й се усмихнаха в отговор, приковали погледи в нея, очевидно очаровани, омаяни от нея, докато тя методично съсипваше почтеността и надеждността на доктор Селф, без никой да съзнава, че всичко това са манипулации и неистини. О, да, лъжи. Убийство, не самоубийство. Доктор Селф да бъде индиректно обвинена в убийство! Тя не беше виновна. Не можеше да знае, че онези хора ще бъдат убити. Само защото бяха изчезнали от дома си, това не значеше, че им се бе случило нещо лошо.

А когато Скарпета й се обади да я разпитва, след като беше намерила шишенце с лекарство, предписано от доктор Селф като лекуващ лекар, беше напълно права да откаже да обсъжда който и да е настоящ или бивш пациент. Откъде можеше да знае, че някой ще умре? Че ще умре по отвратителен начин. Тя не беше виновна. Ако беше, щеше да има криминално дело, не само процес, заведен от алчни роднини. Тя не беше виновна, а Скарпета умишлено накара заседателите да повярват в обратното.

(Сцената в съдебната зала се появи пред очите й.)

— Значи не можете да определите дали едно обесване е самоубийство или убийство — запита по-високо адвокатът на доктор Селф.

— Не и без свидетели или факти, които да изяснят какво е станало…

— Тоест?

— Че човек просто не може сам да си причини подобно нещо.

— Например?

— Например да бъде намерен увиснал на висока улична лампа на паркинг без стълба. С ръце, здраво вързани зад гърба — отвърна тя.

— Истински случай или си го измислихте в момента? — саркастично попита адвокатът.

— 1962 г. Линч в Бирмингам, Алабама — отвърна тя на заседателите, седмина от които чернокожи.

Доктор Селф се върна от другата страна на ужаса и затвори снимката на монитора. Посегна към телефона и се обади в кабинета на Бентън Уесли и инстинктът веднага й подсказа, че непознатата жена, която вдигна, е млада, надценява важността си, въобразява си, че има правомощия, следователно беше от богато семейство и бе наета от болницата като услуга, и Бентън трудно я понасяше.

— Как е малкото ви име, доктор Селф? — попита жената, сякаш не знаеше коя е доктор Селф, докато всички в болницата бяха наясно.

— Надявам се, че доктор Уесли най-после е дошъл — каза доктор Селф. — Той очаква обаждането ми.

— Няма да дойде преди единайсет. — Като че ли доктор Селф беше обикновена пациентка. — Мога ли да попитам за какво се обаждате?

— Няма проблем. А вие сте?… Мисля, че не се познаваме. Когато звънях за последно, вдигна друг.

— Вече си тръгна.

— А вие сте?…

— Джаки Майнър. Новата му асистентка. — Започна да говори надуто. Сигурно още не беше завършила докторската си дисертация, ако изобщо някога успееше.

— Много ти благодаря, Джаки — подкупващо отвърна доктор Селф. — Предполагам, че си приела длъжността, за да помагаш в изследванията му на… как се казваше? Дорзолатерална активация при майчиното гълчене?

— ДАМГ? — изненада се Джаки. — Кой го нарича така?

— Мисля, че ти току-що го нарече така — каза доктор Селф. — Не бях забелязала, че звучи като дамга. Ти първа го каза. Много си остроумна. Кой беше великият поет? Да видим дали ще мога да го цитирам: „Остроумието е гениалната способност да възприемаш и метафората да се изразяваш“. Или нещо подобно. Мисля, че беше Александър Поуп. Скоро ще се запознаем. Много скоро, Джаки. Както сигурно знаеш, аз съм част от изследването. Онова, което нарече ДАМГ.

— Знаех си, че сте някоя важна особа. Затова доктор Уесли остана тук през уикенда и ме помоли да дойда. В графика пише само ВИП.

— Сигурно не е лесно да работиш за него.

— Точно така.

— Той е прочут по цял свят.

— Затова исках да стана негова асистентка. Работя като стажант, мечтая да стана съдебен психолог.

— Браво! Много добре. Може някой ден да те поканя в предаването си.

— Не съм мислила за това.

— А би трябвало, Джаки. Напоследък много мисля как да разширя хоризонта си до Другата страна на ужаса. Другата страна на престъплението, която хората не виждат — престъпния ум.

— Напоследък всички се интересуват само от това — съгласи се Джаки. — Само пуснете телевизора. Всяко предаване и филм са за престъпления.

— Аз пък тъкмо си търсех консултант на продукцията.

— Ще се радвам да поговорим с вас по въпроса, когато кажете.

— Разпитвала ли си престъпник? Или може би си присъствала на някой от разпитите на доктор Уесли?

— Още не. Но непременно ще го направя.

— Пак ще се срещнем, доктор Майнър. Нали си доктор Майнър?

— Щом си взема изпитите и намеря време да се съсредоточа върху дисертацията си. Вече планираме церемонията по защитата ми.

— Разбира се. Един от най-прекрасните моменти в живота.

 

 

През миналите векове компютърната лаборатория зад старата тухлена морга е била помещение за коне и коняри.

За щастие, преди архитектурната комисия да попречи, сградата бе превърната в нещо средно между гараж и склад, а сега Люси я наричаше своя импровизирана компютърна лаборатория. Беше тухлена, беше малка, направо миниатюрна. От другата страна на река Купър вече се строеше масивна сграда. Там земята беше изобилна, а законите беззъби, както се изразяваше Люси. Когато бъдеше завършена, новата й съдебна лаборатория щеше да има всички възможни инструменти и технически нововъведения. Досега се справяха доста добре с анализа на отпечатъци, токсикология, огнестрелни оръжия, допълнителни улики и ДНК. Федералните още нищо не бяха видели. Тя щеше да ги засрами.

В лабораторията със стари тухлени стени и под от чамови дъски беше компютърното й царство, изолирано от външния свят с прозорци против куршуми и урагани, и винаги спуснати щори. Люси седеше пред една работна станция, свързана със сървър от шейсет и четири гигабайта, с шаси от шест наставени решетки. Ядрото — или оперативната система, свързваща софтуера с хардуера — беше по неин собствен проект, създадено с най-елементарния компютърен език, за да може Люси сама да общува с дънната платка, докато създаваше своя киберсвят — или както тя го наричаше, Безкрайността на вътрешния космос, прототипа за който я продаде за потресаваща сума, но смяташе за неприлично да я споменава. Люси не говореше за пари.

По протежение на горната част на стените имаше плоски видеоекрани, които постоянно показваха всеки ъгъл и звук, уловен от безжична система от камери и вградени микрофони, а онова, което тя виждаше в момента, беше невероятно.

— Тъп кучи син — извика високо на плоския екран пред себе си.

Марино показваше моргата на Шанди Снук, Люси ги виждаше от различни ъгли по екраните и чуваше гласовете им сякаш беше с тях.

 

 

Бостън, петият етаж на сграда от кафяв пясъчник, построена в средата на деветнайсети век на улица „Бийкън“. Бентън Уесли седеше на бюрото си и гледаше през прозореца към балона с горещ въздух, който се носеше над шотландските брястове, стари колкото Америка. Белият балон бавно се издигаше като огромна луна над сградите в центъра на града.

Мобилният му телефон иззвъня. Той си сложи безжичната слушалка и каза: „Уесли“, като силно се надяваше да не е нещо спешно, свързано с доктор Селф, настоящата болнична напаст, може би най-опасната от всички досегашни.

— Аз съм — рече Люси в ухото му. — Влез в мрежата. Включвам те на конферентна връзка.

Бентън не я попита защо. Включи се в безжичната мрежа на Люси за прехвърляне на видео, аудио и данни в реално време. Лицето й изпълни видеоекрана на лаптопа на бюрото му. Изглеждаше свежа, хубава и енергична, както винаги, но очите й святкаха от гняв.

— Опитвам нещо ново — каза тя. — Свързвам те с охранителната система, за да видиш това, което виждам аз. Става ли? Екранът ти ще се раздели на четири квадрата, за да имаш образ от четири камери. Изборът зависи от мен. Така ще можеш да разбереш какво прави нашият тъй наречен приятел Марино.

— Готово — отвърна Бентън, когато екранът се раздели и му позволи да види едновременно четири части от сградата на Скарпета, заснети от камери.

Звънецът в преддверието на моргата.

В горния ляв ъгъл на екрана Марино и някаква млада, секси, но долнопробна жена в кожен костюм на мотоциклетист бяха в коридора на горния етаж на офиса на Скарпета и той й казваше:

— Чакай ме тук, докато дойде тя.

— Защо да не те придружа? Не ме е страх. — Гласът й, дрезгав, със силен южняшки акцент, се чуваше ясно през тонколоните на бюрото на Бентън.

— Какво става, по дяволите? — попита Бентън Люси по телефона.

— Само гледай — отвърна тя. — Последното му момиче чудо.

— Откога?

— Да видим. Мисля, че започнаха да спят заедно миналия понеделник вечер. Същата вечер, когато се запознаха и се напиха.

Марино и Шанди се качиха на асансьора. Улови ги друга камера, когато той й каза:

— Добре. Но ако той каже на докторката, край с мен.

— Хикъри-дикъри-док. Тя те е хванала за топките — пропя шеговито тя.

— Ще ти дам престилка, за да скриеш кожения костюм, но си затваряй устата и не прави нищо. Не откачай и не прави нищо, говоря сериозно.

— И друг път съм виждала трупове — вдигна небрежно рамене тя.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха.

— Баща ми се задави с котлет пред мен и цялото семейство — каза Шанди.

— Съблекалнята е там, вратата вляво — посочи Марино.

— Вляво, ако гледам накъде?

— Първата врата, след като завиеш зад ъгъла. Облечи една престилка и по-бързо.

Шанди затича. В единия сектор на екрана Бентън я видя в съблекалнята — съблекалнята на Скарпета — как извади една синя престилка от шкафчето — шкафчето и престилката на Скарпета — и бързо я навлече наопаки. Марино я чакаше в коридора. Тя се върна тичешком при него с разкопчана и развята престилка.

Още една врата. Тази водеше към преддверието, където в един ъгъл бяха паркирани мотоциклетите на Марино и Шанди, барикадирани с конуси за пътна маркировка. Вътре имаше катафалка, моторът й работеше и отекваше между тухлените стени. От нея излезе погребален агент, висок и непохватен, с костюм и вратовръзка, черни като катафалката. Той разгъна дългите си крайници като носилка, сякаш се превъплъщаваше в професията си. Бентън забеляза нещо странно в ръцете му, бяха сгърчени като нокти на птица.

— Аз съм Лушъс Медик — представи се мъжът и отвори задния капак. — Запознахме се онзи ден, когато извадиха мъртвото дете от блатото.

Той надяна чифт латексови ръкавици и Люси приближи образа му. Бентън забеляза пластмасов предпазител на зъбите и ластик на дясната му китка.

— Приближи ръцете му — помоли той Люси.

Тя увеличи образа, когато Марино промърмори, сякаш едва понасяше мъжа:

— Да, спомням си.

Бентън забеляза разранените пръсти на Лушъс Медик и каза на Люси:

— Жестоко си гризе ноктите. Вид самонараняване.

— Нещо ново за него? — Лушъс питаше за убитото момче, за което Бентън знаеше, че още не е разпознато в моргата.

— Не е твоя работа — сопна се Марино. — Ако беше за пред всички, щяха да го кажат в новините.

— Господи! — прошепна Люси в ухото на Бентън. — Говори като Тони Сопрано.

— Изглежда, си загубил таса. — Марино посочи към задната лява гума на катафалката.

— Този е резервен — надменно отвърна Лушъс.

— Разваля ефекта, нали? — продължи да се заяжда Марино. — Колата е лъскава, а едното колело е с грозни гайки.

Лушъс намусено отвори задната врата и извади носилката на колелца от задното купе. Сгъваемите алуминиеви крака с дрънчене паднаха на пода. Марино не предложи помощта си, докато Лушъс търкаляше носилката с увитото в черен чувал тяло по рампата, блъсна я в рамката на вратата и изруга.

Марино намигна на Шанди, която изглеждаше странно в разкопчаната хирургическа престилка и с черни кожени ботуши. Лушъс нетърпеливо остави тялото в средата на залата, дръпна ластика на китката си и извика сърдито:

— Трябва да се погрижим за документите й.

— По-тихо — каза Марино. — Може да събудиш някого.

— Нямам време за вашия комедиен клуб. — Лушъс понечи да си тръгне.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми помогнеш да я преместя от твоята бракма върху една от нашите модерни носилки.

— Фукльо — прозвуча гласът на Люси в ухото на Бентън. — Иска да впечатли картофената уличница.

Марино изтегли една носилка на колелца от охладителя, издраскана и с доста криви крака, едно от колелцата й беше леко изкривено като на количка в супермаркет. Двамата с ядосания Лушъс вдигнаха трупа в чувала и го поставиха на носилката.

— Тази твоя шефка си я бива — подхвърли Лушъс. — Истинска кучка.

— Никой не те е питал за мнението ти. Ти чу ли някой да го пита? — обърна се Марино към Шанди.

Тя се взираше в чувала, сякаш не го беше чула.

— Не съм крив, че адресът й е сбъркан в интернет. Държа се така, сякаш съм виновен, че искам да си свърша работата. Аз се разбирам добре с всекиго. Ще препоръчаш ли на клиентите си моята погребална агенция?

— Пусни си реклама в Жълтите страници.

Лушъс тръгна към малкия кабинет до моргата, вървеше бързо, почти без да прегъва колене и Бентън го оприличи на ножица.

Един квадрант от екрана показваше Лушъс в кабинета, как ровеше в книжата си, отваряше чекмеджета, търсеше химикалка.

Друг квадрант от екрана показваше Марино, който каза на Шанди:

— Никой ли не знаеше как се оказва първа помощ?

— Ще науча всичко, скъпи — отвърна тя. — Всякакви техники, само ми покажи.

— Сериозно. Когато баща ти се е задавил… — започна да обяснява Марино.

— Мислехме, че е получил инфаркт, удар или пристъп — прекъсна го тя. — Беше ужасно, хвана се за гърдите, падна на пода и си удари главата, а лицето му посиня. Не знаехме какво да правим, нямахме представа, че се задушава. И дори да знаехме, не можехме да направим нищо, освен да се обадим на „Бърза помощ“. — Лицето й се сгърчи сякаш щеше да се разплаче.

— Съжалявам, че ти го казвам, но сте можели да направите нещо — поклати глава Марино. — Ще ти покажа. Обърни се.

Приключил с документите, Лушъс бързо излезе от кабинета до моргата и мина точно покрай Марино и Шанди. Те не му обърнаха внимание, когато той влезе в залата за аутопсии без придружител. Марино обгърна кръста й с огромните си ръце, сви едната в юмрук, притисна с палец горната част на корема й точно над пъпа. Сграбчи юмрука с другата си ръка и я повдигна леко нагоре, само колкото да й покаже. После плъзна ръцете си нагоре и я погали.

— Мили боже — въздъхна Люси в ухото на Бентън. — Този получи ерекция в скапаната морга.

В залата за аутопсии камерата проследяваше Лушъс, който отиде до големия черен дневник, оставен на един работен плот. „Книгата на мъртвите“, както почтително го наричаше Роуз. Започна да регистрира трупа с химикалката, взета от бюрото в кабинета.

— Не би трябвало да го прави — продължи Люси. — Само леля Кей има право да попълва дневника. Той е юридически документ.

— Видя ли, не е толкова страшно, че сме тук? — каза Шанди на Марино. — Усещам нещо твърдо. — Тя посегна назад и го хвана за члена. — Знаеш как да разведряваш момичетата. Не се шегувам.

— Невероятно — промърмори Бентън на Люси.

Шанди се обърна в прегръдките на Марино и го целуна, целуна го по устните, там, в моргата, и за миг на Бентън му се стори, че двамата ще започнат да правят секс в коридора. После:

— Хайде, сега опитай ти — подкани Марино.

В друг квадрант на екрана Бентън гледаше как Лушъс разлиства дневника.

Когато Марино се обърна, възбудата му пролича. Шанди, чиито ръце едва го обгръщаха, се разсмя. Той сложи огромните си длани върху нейните, помогна й да натисне и продължи да говори:

— Не се шегувам. Ако някога видиш, че се давя, натискай точно така. Силно! — Показа й. — Целта е да изкараш въздуха и онова, което препречва пътя му, също ще излети. — Тя плъзна ръце надолу и пак го сграбчи, но той я отблъсна и се обърна с гръб към Лушъс, когато погребалният агент излезе от залата за аутопсии.

— Разбрала ли е нещо за мъртвото момче? — попита Лушъс и дръпна ластика на китката си. — Едва ли, понеже го е вписала в дневника като „нерешен случай“.

— Беше нерешен, когато го докараха. А ти защо ровиш в дневника? — Марино изглеждаше смешен, обърнал гръб на Лушъс.

— Явно не може да се справи с такъв сложен случай. Жалко, че не го докарах аз. Можех да й помогна. Знам повече за човешкото тяло от всеки лекар. — Лушъс се отмести настрани и впери поглед в чатала на Марино. — Виж ти! — възкликна той.

— Нищо не разбираш и по-добре си мълчи за трупа — злобно отвърна Марино. — И не коментирай докторката. Най-добре се разкарай.

— За момченцето от онзи ден ли говорите? — намеси се Шанди.

Лушъс издрънча с количката и остави току-що докарания труп на носилката насред салона, пред стоманената врата на охладителя. Марино я отвори и блъсна неподатливата носилка вътре, а ерекцията му все още личеше.

— Господи! — възкликна Бентън.

— Да не би да взема виагра? — прошепна Люси в ухото му.

— Защо не купите нова количка, или както се нарича това чудо? — попита Шанди.

— Докторката не пилее пари.

— Значи е стисната. Бас държа, че не ти плаща много.

— Ако имаме нужда от нещо, купува го, но не пилее парите. Не като Люси, която може да купи Китай.

— Винаги защитаваш Голямата шефка. Но на мен държиш повече, нали, бебчо? — изду глезено устни Шанди и го погали.

— Мисля, че ще повърна — прошепна Люси.

Шанди влезе в хладилника, за да огледа какво има вътре. Свистенето на излизащия отвътре студен въздух се чуваше през колоните на Бентън. Една камера в преддверието улови Лушъс, който сядаше зад волана на своята катафалка.

— Тази убита ли е? — попита Шанди за последната доставка, после погледна друго тяло в чувал в един ъгъл. — Искам да ми разкажеш за детето.

Лушъс потегли с катафалката, а вратата на преддверието шумно се захлопна зад него, звукът приличаше на катастрофа.

— Умряла е от естествена смърт — отвърна Марино. — Възрастна жена, ориенталка. На осемдесет и пет години.

— Защо я изпращат тук, щом е умряла от естествена смърт?

— Защото съдебният следовател е пожелал да я изпрати. Защо? Да пукна, ако знам. Докторката каза да бъда тук. Нямам понятие. На мен ми прилича на най-обикновен инфаркт. Мирише ми на нещо. — Той направи гримаса.

— Да погледнем — предложи Шанди. — Хайде, само за малко.

Бентън ги наблюдаваше на екрана, гледаше как Марино смъква ципа на чувала, а Шанди се дръпва отвратена, отскача, закрила с длан носа и устата си.

— Това заслужаваш — процеди Люси, когато приближи тялото: разлагащо се, издуто от газове и с позеленял корем. Бентън добре познаваше миризмата — ужасна воня, неприличаща на никоя друга, която насища въздуха и сякаш полепва по небцето ти.

— По дяволите! — изруга Марино и затвори ципа. — Сигурно е престояла така дни наред и проклетият съдебен следовател на окръг Бофорт не е искал да се занимава с нея. Хубаво я помириса, нали? — присмя се той на приятелката си. — А си мислеше, че работата ми е лесна.

Шанди се приближи към малкото телце в чувал, оставено самотно върху една носилка в ъгъла. Застана съвсем неподвижна, като се взираше в него.

— Недей — изрече Люси в ухото на Бентън, но всъщност говореше на образа на Марино на екрана.

— Бас държа, че знам какво има в този малък чувал — каза Шанди едва чуто.

Марино излезе от хладилника.

— Вън, Шанди. Хайде.

— Какво ще направиш? Ще ме заключиш вътре? Стига, Пийт. Отвори чувала. Знам, че това е мъртвото момче, за което говореше онзи гадняр, погребалният агент. Чух за момчето по новините. Значи то още е тук. Защо? Горкото дете е самичко в ледения хладилник.

— Свършено е с него — процеди Бентън. — Загуби битката.

— По-добре да не го виждаш — каза Марино, като се върна в хладилника.

— Защо не? Това е момчето, намерено на остров Хилтън Хед. За него говореха в новините — повтори тя. — Знаех си. Защо още е тук? Знаят ли кой го е извършил? — Шанди не помръдваше от мястото си до черния чувал на носилката.

— Не знаем нищо. Затова още е тук. Хайде. — Той й направи знак и гласовете им вече едва се чуваха.

— Нека да го видя.

— Недей — каза Люси на образа на Марино на екрана. — Не се поддавай, Марино.

— По-добре недей — опита да я разубеди той.

— Мога да го понеса. Имам право да го видя, защото ти не би трябвало да имаш тайни от мен. Това е нашето правило. Още сега ми докажи, че нямаш тайни от мен. — Тя не откъсваше поглед от чувала.

— Не. За такива неща правилото за тайните не важи.

— Напротив. Побързай. Вече ми е студено, все едно съм един от труповете.

— Защото ако докторката научи…

— Пак започваш. Боиш се от нея, сякаш тя те притежава. Кое е толкова страшно? Защо мислиш, че няма да го понеса? — гневно извика Шанди, обгърнала раменете си с ръце, за да се предпази от студа. — Бас държа, че той не мирише така гадно като старицата.

— Кожата му е одрана и очите му са извадени — съобщи й Марино.

— О, не — въздъхна Бентън и разтри лицето си.

— Не ме заблуждавай! — разлюти се Шанди. — Не смей да се шегуваш с мен! Веднага ми дай да го видя! Омръзна ми да се превръщаш в мекотело, когато онази ти е наредила нещо!

— Права си, няма нищо смешно. Онова, което става тук, не е шега. Постоянно ти го повтарям. Нямаш представа с какво се занимавам.

— Не е ли страхотно! Как да си помислиш, че Голямата шефка ще направи нещо подобно. Да одере малко дете и да му извади очите. Винаги си казвал, че се отнася добре с мъртвите. — Сега говореше с омраза. — На мен ми прилича на нацистка. Те са одирали хората и са правели абажури от кожата им.

— Понякога единственият начин да разбереш дали посинелите или почервенелите места наистина са натъртвания, е да погледнеш под кожата, за да се увериш, че отдолу има разкъсани кръвоносни съдове. С други думи, натъртвания или, както ги наричаме, контузии, вместо трупни петна — обясни Марино.

— Невероятно! — изохка Люси в ухото на Бентън. — Вече се прави на съдебен лекар.

— Не е невероятно — възрази Бентън. — Чувства се несигурен. Заплашен. Обиден. Бори се с чувството си за малоценност. Не знам какво му става.

— Причината сте вие с леля Кей.

— От какво? — Шанди се взираше в черния чувал.

— Когато кръвообращението спре, кръвта се утаява и кожата изглежда зачервена на места. Те много приличат на пресни натъртвания. Синините, прилични на охлузвания, може да са причинени и от други неща. Наричат се находки постмортем. Сложно е — надуто каза Марино. — За да сме сигурни, обелваме кожата, нали разбираш, със скалпел. — Той направи бързи режещи движения във въздуха. — За да видим какво има отдолу, а в този случай бяха истински натъртвания. Момчето е покрито с тях от главата до петите.

— Но защо сте извадили очите му?

— За други изследвания. Търсехме още кръвоизливи, каквито се срещат при силно разтърсване на малко дете. Такива неща. Същото е и с мозъка. Прибран е в буркан с формалин, не тук, а в медицинско училище, където му правят специални изследвания.

— Боже мой, мозъкът му е в буркан!

— Просто така се прави. Слага се в този химикал, за да не се разложи и да се огледа по-добре. Нещо като балсамиране.

— Наистина знаеш много. Ти трябва да си лекарят тук, не тя. Дай да видя.

Целият разговор се водеше в хладилника при широко отворена врата.

— Когато съм започнал да го правя, още не си била родена — изфука се Марино. — Разбира се, можех да стана лекар, но кой иска да учи толкова дълго? Кой би искал да е на нейно място? Тя няма личен живот. Общува само с мъртъвци.

— Искам да го видя — настоя Шанди.

— По дяволите, не знам какво ми става — ядоса се Марино. — Винаги когато съм в хладилника, умирам за цигара.

Тя бръкна в джоба на коженото яке под престилката и извади пакет цигари и запалка.

— Не мога да си представя, че някой би сторил подобно нещо с малко дете. Трябва да го видя. Вече съм тук, покажи ми. — Тя запали две цигари и двамата запушиха.

— Манипулира го, на ръба е — отбеляза Бентън. — Този път той здравата загази.

Марино изтегли носилката от замразителя.

Отвори ципа на чувала. Чуваше се шумоленето на материята. Люси приближи образа на Шанди, която издишаше дима и се взираше с широко отворени очи в мъртвото момче.

Измършавяло телце, прорязано от чисти прави линии от брадичката до гениталиите, от раменете до дланите, от таза до пръстите на краката, гръдният му кош бе отворен като издълбана диня. Органите му ги нямаше! Кожата бе отделена от мускулите и отметната настрани, като разкриваше десетки тъмнопурпурни кръвоизливи с различна степен на заздравяване, както и рани и фрактури по костите и хрущялите. Очите му бяха празни дупки, през които се виждаше вътрешността на черепа.

— Мразя тази жена! — изпищя Шанди. — Мразя я! Как е могла да му стори това? Изкормен и одран като убит елен. Как можеш да работиш за тази откачена кучка!

— Успокой се. Спри да крещиш. — Марино затвори ципа и прибра чувала в камерата. Затвори вратата. — Предупредих те. Хората не бива да виждат подобни неща. Може да се травмират трайно от такива гледки.

— Ще запомня завинаги как изглеждаше. Луда кучка! Проклета нацистка!

— Няма да казваш на никого, чуваш ли? — сопна се Марино.

— Как можеш да работиш за тази жена?

— Млъквай, говоря сериозно — каза Марино. — Помагах й при аутопсията и със сигурност не съм нацист. Така се прави. Хората са двойно прецакани, когато ги убият. — Той взе престилката от Шанди и бързо я сгъна. — Това дете вероятно е бито още от деня на раждането си. Никой не е давал пет пари за него и това е резултатът.

— Какво знаеш ти за живота? Въобразявате си, че знаете всичко за всеки, а виждате само каквото е останало, след като ги нарежете като касапи.

— Сама поиска да дойдеш тук — ядоса се Марино. — Затова млъкни и не ме наричай касапин.

Той остави Шанди в коридора и върна престилката в шкафчето на Скарпета. После включи алармата. Камерата в преддверието ги улови как излизат през входната врата и тя се захлопва зад тях.

Гласът на Люси. Бентън трябваше да уведоми Скарпета за обиколката на Марино, за това предателство, което можеше да я съсипе, ако стигнеше до медиите. Люси тръгваше за летището и щеше да се върне късно на другия ден. Бентън не я попита. Беше сигурен, че тя вече е знаела всичко, макар да не му беше казала. После Люси му съобщи за доктор Селф, за имейлите й до Марино.

Бентън не каза нищо. Не можеше. На монитора Марино и Шанди Снук яхнаха мотоциклетите си и се отдалечиха.