Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (12)

11.

Утро. Изглеждаше сякаш ще вали.

Роуз гледаше през прозореца на ъгловия си апартамент как океанът нежно се плиска в крайморската дига от другата страна на булевард „Мъри“. Близо до нейната сграда — някога разкошен хотел — се намираха някои от най-скъпите жилищни сгради в Чарлстън, внушителни имения на брега на морето, беше ги снимала и подредила в албум, който понякога прелистваше. Беше почти невъзможно да повярва на случилото се — че изживява едновременно кошмар и мечта.

Когато се премести в Чарлстън, единственото й изискване беше да живее близо до водата.

— Достатъчно близо, за да знам, че е тук — беше настояла тя. — Предполагам, че това ще е последният път, когато те следвам някъде — каза тя на Скарпета. — На моята възраст нямам желание да се занимавам с градинарство, а винаги съм искала да живея край вода, но не до блато с миризма на развалени яйца. До океана. Само да можех да живея толкова близо до океана, че да се разхождам край него.

Дълго време оглеждаха. Накрая Роуз избра стар апартамент на река Ашли, който Скарпета, Люси и Марино ремонтираха. Ремонтът не струваше нито цент на Роуз, а после Скарпета й увеличи заплатата. Без това повишение Роуз не можеше да си позволи наема, но за този факт изобщо не стана дума. Скарпета само обясни, че Чарлстън е скъп град в сравнение с другите места, където бяха живели. Но дори да не беше, Роуз заслужаваше увеличение.

Тя приготви кафе, гледаше новините и чакаше Марино да се обади. Измина още един час и тя започна да се чуди къде е. След още час без вести от него раздразнението й се засили. Остави му няколко съобщения, че не може да отиде на работа тази сутрин, и го молеше да се отбие, за да й помогне да премести дивана. Освен това искаше да говори с него. Беше обещала на Скарпета да го направи. Сега моментът беше подходящ. Беше почти десет часът. Отново се обади на мобилния му телефон и веднага се включи гласовата поща. Тя погледна през отворения прозорец. Откъм крайморската дига полъхваше хладен въздух, водата беше развълнувана и с мрачния цвят на олово.

Знаеше, че не бива да мести дивана сама, но беше достатъчно нетърпелива и притеснена, за да го направи. Закашля се, докато обмисляше безумието на един подвиг, с който до неотдавна можеше да се справи с лекота. Седна уморено и потъна в спомени за предишната вечер. Как разговаряха, държаха се за ръце и се целуваха на същия този диван. Бе почувствала неща, които не знаеше, че още е способна да изпитва, и през цялото време се питаше докога може да продължи. Не можеше да се откаже, но това не можеше да продължи и тя изпита толкова дълбока и мрачна тъга, че нямаше смисъл да се опитва да прозре смисъла й.

Телефонът иззвъня. Беше Люси.

— Как мина? — попита я Роуз.

— Нейт ти изпраща поздрави.

— Повече ме интересува какво е казал за теб.

— Нищо ново.

— Това е много добра новина. — Роуз отиде до кухненския плот и взе дистанционното на телевизора. Пое си дълбоко дъх. — Марино трябваше да дойде, за да ми премести дивана, но както обикновено…

Пауза, после Люси каза:

— Това е едно от нещата, заради които се обаждам. Щях да се отбия да видя леля Кей и да й разкажа за прегледа при Нейт. Тя не знае, че съм ходила. Винаги й казвам, след като се върна, за да не полудее от тревога. Моторът на Марино е паркиран зад къщата й.

— Тя очакваше ли те?

— Не.

— В колко часа беше това?

— Около осем.

— Невъзможно — изуми се Роуз. — Марино още е в кома в осем. Поне напоследък.

— Изпих едно кафе в „Старбъкс“, после потеглих отново към къщата й и познай какво? Разминах се с картофеното му гадже в нейното беемве.

— Сигурна ли си, че е тя?

— Да ти кажа ли номера на колата й? Датата на раждане? Какво има в банковата й сметка? Впрочем не е много. Изглежда е похарчила по-голямата част от парите си. Не са и от богатия й баща. Изглежда, не й е оставил нищо. Но тя прави много безсмислени депозити и харчи бързо каквото изкара.

— Това е лошо. Видя ли те на връщане от „Старбъкс“?

— Бях във ферарито. Така че ако не е сляпа, освен че е тъпа пичка… Извинявай…

— Недей. Знам какво значи думата и тя несъмнено й подхожда. Марино има специален радар, който го привлича само към такива.

— Гласът ти е особен. Все едно едва дишаш — установи Люси. — Да дойда ли малко по-късно да преместя дивана?

— Ще бъда тук — каза Роуз, закашля се и затвори.

Тя включи телевизора навреме, за да види как една тенис топка вдигна облаче червен прах точно на линията. Сервисът на Дрю Мартин беше толкова бърз и безпогрешен, че опонентът й дори не реагира. Си Ен Ен даваха кадри от миналогодишния турнир „Френч Оупън“, повтаряха новината за убийството й до безкрай. Кадри от тенис мачове, разкази за живота и смъртта й. Отново и отново. Още кадри. Рим. Древният град, после малката строителна площадка, оградена с жълти ленти и множество полицаи. Лампите на линейките святкаха.

— Какво друго знаем на този етап? Има ли ново развитие?

— Римските власти продължават да мълчат. Изглежда, няма следи и заподозрени, и това ужасно престъпление продължава да бъде забулено в мистерия. Хората се питат защо. Виждаме ги как оставят цветя при строителната площадка, където бе намерен трупът й.

Още повторения. Роуз се опитваше да не гледа. Беше виждала тези кадри много пъти, но те продължаваха да я хипнотизират.

Бекхендът на Дрю.

Дрю наближи мрежата и удари висока топка така силно, че тя отиде чак в трибуните. Тълпата скочи на крака и гръмнаха аплодисменти.

Красивото лице на Дрю в предаването на доктор Селф. Говореше бързо, умът й скачаше от тема на тема, развълнувана, защото беше спечелила „Ю Ес Оупън“. Бяха я нарекли Тайгър Удс на тениса. Доктор Селф бе увлечена в интервюто и задаваше въпроси, които не биваше да задава.

— Девствена ли си, Дрю?

Момичето се засмя и се изчерви. Скри лице в ръцете си.

— Хайде. — Доктор Селф се усмихваше самовлюбено. — За това говоря, хора. — Това беше към публиката. — За срама. Защо се срамуваме, когато говорим за секс?

— Загубих девствеността си, когато бях на десет години — каза Дрю. — С колелото на брат ми.

Тълпата полудя.

— Дрю Мартин умря на шестнайсет години — каза водещият.

Роуз успя да избута дивана през цялата дневна и го залепи до отсрещната стена. Седна на него и заплака. После стана, разхождаше се, плачеше и стенеше, че смъртта е несправедлива, че насилието е непоносимо и тя го мразеше. Мразеше всичко. В банята извади шишенце с лекарство. В кухнята си наля чаша вино. Взе една таблетка, глътна я с виното и след секунди, като кашляше и едва дишаше, успя да изпие втора таблетка. Телефонът иззвъня. Чувстваше се нестабилна, когато посегна към него, изпусна слушалката, после неумело успя да я вдигне.

— Ало?

— Роуз? — обади се Скарпета.

— Не биваше да гледам новините.

— Плачеш ли?

Стаята се въртеше. Тя виждаше двойно.

— Заради грипа е.

— Идвам — каза Скарпета.

 

 

Марино облегна глава на седалката, очите му бяха скрити зад тъмните очила, а огромните му длани почиваха върху бедрата.

Беше облечен в дрехите от снощи. Беше спал с тях и им личеше. Лицето му беше тъмночервено и от него лъхаше застоялата миризма на пияница, който не се е къпал отдавна. Видът и миризмата му й напомниха неща, твърде ужасни, за да ги опише, и тя пак усети болката по плътта си, която той не би трябвало да вижда, нито да докосва. Беше облякла памучни и копринени дрехи, платове нежни към кожата й. Ризата й беше закопчана, беше вдигнала ципа на якето догоре. За да скрие раните си. Да скрие унижението си. Край него се чувстваше безсилна и гола.

Дълго ужасно мълчание, докато караше. В колата миришеше на чесън и сирене пармезан и той беше отворил прозореца.

— Болят ме очите от светлината — оплака се Марино. — Тази светлина направо ме убива.

Беше го изричал безброй пъти в отговор на незададения въпрос защо не я поглежда и не сваля тъмните очила въпреки облачното небе и дъжда. Когато тя направи кафе и препечени филийки преди по-малко от час и му ги занесе в леглото, той седна, изстена и се хвана за главата. После неубедително попита:

— Къде съм?

— Снощи беше много пиян. — Тя остави кафето и филийките на нощното шкафче. — Помниш ли?

— Ако хапна нещо, ще повърна.

— Помниш ли какво стана снощи?

Той отвърна, че не помни нищо, след като е отишъл с мотора си до къщата й. Поведението му обаче показваше, че помни всичко. Продължаваше да се оплаква, че му е зле.

— Тази храна отзад ми пречи. Точно сега миризмата на храна ми действа зле.

— Жалко. Роуз е болна от грип.

Скарпета спря колата на паркинга до сградата, където живееше Роуз.

— Не искам да се разболея от грип — каза той.

— Тогава остани в колата.

— Искам да знам какво си направила с пистолета ми. — Това също го беше повторил няколко пъти.

— Както ти казах, на безопасно място е.

Тя паркира. На задната седалка имаше кашон, пълен с кутии с капаци. Беше стояла будна цяла нощ и беше готвила. Беше сготвила достатъчно талиолини със сос „Фонтина“, лазаня „Болонезе“ и зеленчукова супа, за да нахрани двайсет души.

— В снощното ти състояние не биваше да разполагаш със зареден пистолет — добави тя.

— Искам да знам къде е. Какво направи с него?

Той вървеше малко по-напред от нея и не й предложи да носи кашона.

— Пак ще ти кажа. Взех ти го снощи. Взех и ключа от мотора. Помниш ли, че ти взех ключа, защото настояваше да се прибереш с мотора, а едва стоеше на краката си?

— Този бърбън у вас — изломоти той, докато вървяха към измазаната в бяло сграда под дъжда. — „Букърс“. — Сякаш тя беше виновна. — Не мога да си позволя толкова качествен бърбън. Толкова меко влиза, че забравих колко е силен.

— Значи аз съм виновна.

— Не знам защо държиш толкова силен алкохол вкъщи.

— Защото ти го донесе на Нова година.

— Все едно някой ме е ударил с железен лост по главата — оплака се той, докато се качваха по стълбите и портиерът им отваряше вратата.

— Добро утро, Ед — поздрави Скарпета и чу, че телевизорът в кабинета му до фоайето работи. Чу, че даваха новините, пак говореха за убийството на Дрю Мартин.

Ед погледна към кабинета си и поклати глава.

— Ужасно, ужасно. Беше мило момиче, много мило момиче. Видях я тук точно преди да я убият. Даваше ми двайсет долара бакшиш винаги, когато идваше. Ужасно. Такова мило момиче. Изобщо не беше високомерна.

— Била е отседнала тук? — изненада се Скарпета. — Мислех, че винаги отсяда в хотел „Чарлстън Плейс“. Поне така съобщаваха в новините, когато идваше в града.

— Треньорът й по тенис има апартамент тук. Почти не го използва, но го държи — обясни Ед.

Скарпета се учуди, че не беше чувала за това. Но сега не беше моментът да разпитва. Тревожеше се за Роуз. Ед натисна копчето на асансьора за етажа на Роуз.

Вратите се затвориха. Тъмните очила на Марино бяха точно срещу нея.

— Мисля, че имам мигрена — изхленчи той. — Имаш ли нещо за мигрена?

— Вече взе осемстотин милиграма ибупрофен. Няма да пиеш нищо поне пет часа.

— Това не помага за мигрената. Не бива да държиш толкова силни напитки у вас. Все едно някой ми е сипал нещо в питието и съм упоен.

— Единственият човек, който ти е сипал нещо, си ти.

— Как можа да се обадиш на Бул? Ами ако е опасен?

Тя не можеше да повярва, че го каза след случилото се снощи.

— Надявам се, че няма да го накараш да помага в офиса — продължи да мърмори той. — Нищо не разбира. Само ще ни се пречка.

— В момента не мога да мисля за това. Мисля за Роуз. И може би е крайно време и ти да помислиш за някого друг, освен за себе си. — Започваше да се ядосва и бързо тръгна по коридора със стари бели стени и износен син килим.

Натисна звънеца на апартамента. Никой не отговори, отвътре не се чуваше друг звук, освен телевизора. Остави кашона на пода и пак натисна звънеца. После пак. Обади се на мобилния й телефон, после на стационарния. Чу ги как звънят вътре, после и гласовата поща.

— Роуз! — Скарпета почука на вратата. — Роуз?

Чуваше телевизора. Нищо, освен телевизора.

— Трябва да вземем ключ — каза тя на Марино. — Ед има. Роуз!

— Зарежи. — Марино ритна вратата с всичка сила, разлетяха се трески, веригата се скъса, месинговите части се посипаха по пода, вратата се отвори и се блъсна в стената.

Вътре Роуз лежеше на дивана неподвижна, със затворени очи, пепеляво лице и разпуснати кичури дълга снежнобяла коса.

— Обади се на 911! — Скарпета сложи възглавници под главата й, за да я повдигне, докато Марино викаше линейка.

Тя премери пулса на Роуз — шейсет и едно.

— Идват — съобщи Марино.

— Иди до колата. Медицинската ми чанта е в багажника.

Той излезе тичешком, а тя забеляза винена чаша и шишенце с хапчета на пода, почти скрити от кувертюрата на дивана. Беше потресена, когато разбра, че Роуз пие „Роксикодон“, търговско име за оксикодон хидрохлорид, упойващо обезболяващо, към което лесно се привиква. Рецептата за сто таблетки беше изпълнена преди десет дни. Тя отвори капачето на шишето и преброи зелените хапчета от по петнайсет милиграма. Бяха останали седемнайсет.

— Роуз! — разтърси я Скарпета. Беше топла и се потеше. — Роуз, събуди се. Чуваш ли ме, Роуз?

Скарпета отиде в банята и се върна с кърпа, напоена със студена вода. Сложи я на челото на Роуз и я хвана за ръката. Говореше й, опитваше се да я събуди. После Марино се върна. Изглеждаше трескав и уплашен, когато подаде на Скарпета докторската й чанта.

— Преместила е дивана. Трябваше аз да го направя — затюхка се той, а тъмните му очила се взираха в тежката мебел.

В далечината прозвуча сирена и Роуз се размърда. Скарпета извади от чантата си апарата за кръвно налягане.

— Обещах да дойда и да го преместя — продължи Марино. — Преместила го е сама. Беше там. — Очилата му се насочиха към празното място до прозореца.

Скарпета нави ръкава на Роуз, плъзна стетоскопа по ръката й, стегна маншета над сгъвката на лакътя, достатъчно, за да спре притока на кръв.

Сирената беше много силна.

Тя започна да помпа, наду маншета, после отвори клапата, за да изпусне бавно въздуха, и се заслуша в кръвта, която се изпомпваше по артерията. Въздухът тихо съскаше, докато маншетът се свиваше.

Сирената спря. Линейката беше пристигнала.

Систолично налягане 86, диастолично 58. Тя премести слушалката на гърдите на Роуз. Дишането беше забавено, а кръвното й — ниско.

Роуз се размърда, завъртя глава.

— Роуз? — високо каза Скарпета. — Чуваш ли ме?

Клепачите й помръднаха и тя отвори очи.

— Ще ти премеря температурата. — Сложи дигитален термометър под езика на Роуз и след секунди той изписка. Температурата й беше 37.3. Показа й шишенцето с хапчета. — Колко взе? — попита. — Колко вино изпи?

— Това е просто грип.

— Сама ли премести дивана? — обади се Марино сякаш имаше значение. Тя кимна. — Преуморила си се, това е.

В коридора се чуха забързаните стъпки на санитарите и трополене на носилка.

— Не — запротестира Роуз. — Отпратете ги.

Двама санитари в сини гащеризони влязоха през вратата и избутаха носилката вътре. Върху нея имаше дефибрилатор и други инструменти.

— Не, добре съм. Няма да отида в болница — повтаряше Роуз и клатеше глава.

На вратата се появи Ед и разтревожено надникна вътре.

— Какъв е проблемът, госпожо? — Един от санитарите, рус със светлосини очи, се приближи до дивана и се вгледа отблизо в Роуз. Огледа внимателно и Скарпета.

— Не. — Роуз беше непреклонна, махаше им с ръка да си вървят. — Говоря сериозно! Моля ви, вървете си. Припаднах. Това е всичко.

— Не е само това — каза Марино, но тъмните му очила се взираха в русия санитар. — Наложи се да разбия проклетата врата.

— По-добре я поправи, преди да си тръгнеш — промърмори Роуз.

Скарпета се представи. Обясни, че вероятно Роуз е смесила алкохол с оксикодон и е била в безсъзнание, когато са дошли.

— Госпожо? — Русият санитар се наведе към Роуз. — Колко алкохол и оксикодон сте взели и кога?

— С едно хапче повече от обичайното. Три таблетки. И съвсем малко вино. Половин чаша.

— Госпожо, много е важно да бъдете откровена с мен.

Скарпета му подаде шишето с хапчетата и каза на Роуз:

— По една таблетка на четири до шест часа. Взела си повече от това. А дозата ти и без това е висока. Искам да отидеш в болницата, просто за да се уверим, че всичко е наред.

— Не.

— Натроши ли ги, сдъвка ли ги, или ги глътна цели? — попита Скарпета, защото натрошените таблетки се разтваряха по-бързо и оксикодонът по-бързо се освобождаваше и усвояваше от организма.

— Глътнах ги цели, както винаги. Коленете ме боляха ужасно. — Тя погледна Марино. — Не биваше да местя дивана.

— Щом не искаш да отидеш с тези любезни хора, аз ще те закарам — заяви Скарпета, като усещаше погледа на русия санитар.

— Не. — Роуз непреклонно поклати глава.

Марино наблюдаваше русия санитар, който гледаше Скарпета. Не се приближи покровителствено към нея, както би сторил в миналото. А тя не задаваше най-тревожния въпрос — защо Роуз пиеше роксикодон.

— Няма да ходя в болница — заинати се Роуз. — Няма. Говоря сериозно.

— Изглежда, няма да имаме нужда от вас — обърна се Скарпета към санитарите. — Но благодаря.

— Слушах ваша лекция преди няколко месеца — каза й русият санитар. — За детската смъртност в националната академия по съдебна медицина. Бяхте лектор.

На служебната му табелка пишеше Т. Търкингтън. Тя не го помнеше.

— А вие какво сте правили там? — попита го Марино. — Академията е за полицаи.

— Аз съм следовател към шерифството на окръг Бофорт. От там ме изпратиха в академията. Тъкмо я завършвам.

— Ама че странна работа — подхвърли Марино. — Тогава какво правите тук в Чарлстън, защо обслужвате линейка?

— През почивните дни работя като санитар.

— Тук не е окръг Бофорт.

— Имам нужда от парите. Спешната медицина е полезна подготовка за истинската ми работа. Имам приятелка в града. По-точно имах — сговорчиво обясни Търкингтън. После се обърна към Скарпета: — Ако сте сигурна, че тук всичко е наред, ще тръгваме.

— Благодаря. Аз ще я наблюдавам — отговори Скарпета.

— Впрочем, радвам се, че ви видях отново. — Сините му очи я фиксираха, после той и колегата му си тръгнаха.

— Ще те закарам в болницата, за да се уверя, че всичко е наред — каза Скарпета.

— Няма да ме водиш никъде — отказа решително Роуз. — Моля те, иди да ми поръчаш нова врата — обърна се тя към Марино. — Или нова брава, изобщо каквото е нужно, за да поправиш тази бъркотия.

— Използвай колата ми — предложи Скарпета и му подхвърли ключовете. — Ще се прибера пеш.

— Трябва да вляза у вас.

— Ще влезеш по-късно — отвърна тя.

 

 

Слънцето се скриваше и показваше иззад опушените облаци, а морето се плискаше в брега.

Ашли Дули, роден и израснал в Южна Каролина, беше съблякъл якето си и завързал ръкавите около големия си корем. Той насочи чисто новата си видеокамера към жена си Маделиза, после спря да снима, когато един черно-бял басет се появи иззад високите треви на дюната. Кучето изприпка при Маделиза, а дългите му уши се влачеха по пясъка. Притисна се към крака й и задиша тежко.

— Погледни, Ашли! — Тя клекна и го погали. — Горкото сладурче трепери. Какво ти е, миличък? Не се плаши. Още е малък.

Кучетата я обичаха. Винаги ходеха при нея. Никога куче не й беше ръмжало, всички я харесваха. Миналата година се наложи да приспят Фризби, когато се разболя от рак. Маделиза още не го беше прежалила и не можеше да прости на Ашли, че отказа лечението заради разноските.

— Ела насам — каза Ашли. — Ако искаш, мога да те снимам с кучето. Ще уловя и красивите къщи отзад. Господи, погледни тази. Сякаш сме в Европа. Кой, по дяволите, има нужда от толкова голяма къща?

— Искам да отидем в Европа.

— Казвам ти, тази камера е страхотна.

Маделиза не можеше да понася да слуша повече. Как можеше да си позволи камера за хиляда и триста долара, но не и да отдели пари за Фризби.

— Погледни я. С всички тези балкончета и червен покрив — посочи той. — Представи си да живееш в такава къща.

Ако живеехме в такава къща, помисли си тя, нямаше да имам нищо против да купуваш скъпи камери и телевизор с плазмен екран, и щяхме да си позволим сметките за ветеринаря на Фризби.

— Не мога да си представя — отвърна тя, като позираше пред дюната.

Басетът седеше в краката й и дишаше тежко.

— Чувам, че в тази посока имало къща за трийсет милиона долара. — Той махна с ръка. — Усмихни се. Това не е усмивка. Широка усмивка. Мисля, че е собственост на някоя знаменитост, може би на основателя на веригата „Уол Март“. Защо това куче диша така тежко? Не е толкова горещо. Пък и трепери. Може би е болно, може да има бяс.

— Не, глупчо, трепери, защото е уплашено. Или е жадно. Казах ти да вземем бутилка с вода. Основателят на веригата „Уол Март“ е покойник — добави тя, докато галеше басета и оглеждаше плажа. Не забеляза никого наблизо, само няколко души в далечината, които ловяха риба. — Мисля, че се е изгубил — каза. — Наоколо не виждам никой, който може да му е собственик.

— Ще го потърсим и ще снимаме.

— Какво ще търсим? — попита тя, а кучето се притискаше до крака й, дишаше тежко и трепереше. Маделиза го огледа, забеляза, че се нуждае от баня и ноктите му имат нужда от скъсяване. После и нещо друго. — Боже мой, мисля, че е ранен. — Тя докосна шията на кучето, погледна кръвта на пръста си, започна да рови в козината му, като търсеше рана, но не намери. — Много странно. Защо по него има кръв? Има и още. Но не изглежда да е ранен. Гадост.

Тя избърса ръце в късите си панталони.

— Може би наоколо има труп на котка. — Ашли мразеше котките. — Да продължим нататък. В два часа сме на тенис, а преди това трябва да обядвам. Остана ли нещо от шунката с мед?

Маделиза се обърна назад. Басетът седеше на пясъка, дишаше тежко и ги гледаше.

 

 

— Знам, че имаш резервен ключ в кутийката, която заравяш в градината под купчината тухли зад храстите — каза Роуз.

— Страда от махмурлук и не искам да кара мотора си с пистолет в колана на джинсите — обясни Скарпета.

— Преди всичко защо пистолетът му е у вас? И защо Марино е бил у вас?

— Не искам да говоря за него. Да поговорим за теб.

— Стани от дивана и си вземи стол. Трудно ми е да говоря, когато почти си седнала отгоре ми — отбеляза Роуз.

Скарпета донесе стол от трапезарията, сложи го до дивана и каза:

— Лекарството ти.

— Не съм крала хапчета от моргата, ако това намекваш. Всички онези жалки хора, които идват с десетки предписани лекарства, и защо? Защото не ги вземат. Хапчетата не помагат за нищо. Ако помагаха, онези хора нямаше да се озоват в моргата.

— На флакона пише твоето име и името на лекаря ти. Мога да го издиря, ако сама не ми кажеш що за лекар е той и защо го посещаваш.

— Онколог е.

Скарпета се почувства така, сякаш я бяха ритнали в гърдите.

— Моля те. Не го прави по-трудно за мен — помоли Роуз. — Надявах се да не научиш, докато не стане време да изберем прилична урна за пепелта ми. Знам, че направих нещо, което не трябваше. — Тя си пое дъх. — Чувствах се ужасно, бях разстроена и всичко ме болеше.

Скарпета улови ръката й.

— Странно как чувствата ни издебват от засада. Държала си се стоически. Може би по-точната дума е инат. Но сега вече трябва да ми разкажеш.

— Ще умра — каза Роуз. — Неприятно ми е, че причинявам мъка на всички.

— Какъв е ракът? — Все още държеше ръката на Роуз.

— На белите дробове. Преди да започнеш да мислиш, че е от пасивното пушене, на което бях изложена някога, когато ти пушеше в кабинета си… — започна Роуз.

— Съжалявам, че го правех. Нямаш представа колко съжалявам.

— Онова, което ме убива, няма нищо общо с теб — изтъкна Роуз. — Уверявам те. Причината е другаде.

— Недребноклетъчен или дребноклетъчен?

— Недребноклетъчен.

— Аденокарцином или плоскоклетъчен?

— Аденокарцином. От същия вид почина леля ми. И тя като мен никога не е пушила. Дядо й беше починал от плоскоклетъчен. Той беше пушач. Никога не съм допускала, че ще се разболея от рак на белия дроб. Но и не съм се замисляла, че ще умра. Не е ли абсурдно? — Тя въздъхна, цветът на лицето й бавно се възвръщаше, както и светлината в очите й. — Гледаме смъртта всеки ден, но не можем да приемем своята. Права си, доктор Скарпета. Предполагам, че днес ме удари изневиделица. Изобщо не го очаквах.

— Може би е време да ме наричаш Кей.

Тя поклати глава.

— Защо? Не сме ли приятелки?

— Винаги сме вярвали в границите и те ни послужиха добре — каза Роуз. — Работя за човек, когото за мен е чест, че познавам. Нейното име е доктор Скарпета. Мога да се обърна към нея и с „шефе“. — Тя се усмихна. — Не бих могла да я нарека Кей.

— Значи сега ме лишаваш от индивидуалност. Освен ако не говориш за някой друг.

— Тя е някой друг. Някой, когото всъщност не познаваш. Мисля, че имаш много по-лошо мнение за нея от мен. Особено напоследък.

— Съжалявам, че не съм героичната жена, която току-що описа, но нека да ти помогна с каквото мога — да те заведа в най-добрия център за лечение на рак в страната. Онкологията в Станфорд. Където ходи Люси. Ще те заведа. Ще ти осигурим най-доброто лечение…

— Не, не, не. — Роуз отново бавно поклати глава. — Сега мълчи и ме слушай. Консултирах се с всякакви специалисти. Помниш ли, че миналото лято ходих на екскурзия с кораб за три седмици? Излъгах. Единствената екскурзия, на която бях, беше от един специалист на друг, после Люси ме заведе в Станфорд, където намерих своя лекар. Прогнозата е същата. Единственият ми избор беше химиотерапия и лъчетерапия и аз отказах.

— Трябва да опитаме всичко възможно.

— Вече съм в етап 3 В.

— Разсейки в лимфните възли?

— В лимфните възли. И в костите. На път е да стигне четвърти етап. Операцията е невъзможна.

— Химио- и радиотерапия или дори само лъчетерапия. Трябва да опитаме. Не може просто да се предадем.

— Преди всичко не ние, а аз. И не. Няма да се подложа на това. Да пукна, ако допусна косата ми да окапе, да ми се повръща и да страдам, когато знам, че тази болест ще ме убие. По-скоро рано, отколкото късно. Люси дори обеща, че ще ми намери марихуана, за да не ми се повдига толкова от химиотерапията. Представяш ли си — да пуша трева?

— Очевидно тя знае за болестта ти, откакто и ти — посочи Скарпета.

Роуз кимна.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казах на Люси, а тя умее да пази тайна. Има толкова много тайни, че не съм сигурна дали някой от нас знае цялата истина. А аз точно това не исках. Ти да се чувстваш зле.

— Само ми кажи какво мога да направя. — Мъката стягаше гърдите й.

— Промени каквото можеш. Само не мисли, че не можеш.

— Кажи ми. Ще направя всичко, каквото искаш — каза Скарпета.

— Едва когато умираш, започваш да осъзнаваш всички неща в живота, които си могъл да промениш. Ето това не мога да променя. — Роуз се потупа по гърдите. — Иначе имаш власт да промениш почти всичко, което искаш.

Скарпета си спомни предишната нощ и за миг си въобрази, че усеща миризмата и допира на Марино, и направи усилие да не покаже колко е съсипана.

— Какво има? — Роуз стисна ръката й.

— Как мога да не се чувствам ужасно?

— Току-що мислеше за нещо, но не за мен — изгледа я проницателно Роуз. — Марино. Изглежда ужасно и се държи странно.

— Защото беше пиян като свиня — процеди Скарпета гневно.

— Като свиня. Не съм те чувала да употребяваш този израз. Но напоследък и аз ставам доста вулгарна. Тази сутрин използвах думата „пичка“, докато говорех с Люси по телефона — отнасяше се за последната любима на Марино. Която Люси е видяла в твоя квартал около осем. Когато моторът на Марино още е бил паркиран пред къщата ти.

— Нося ти цял кашон с храна. Още е в антрето. Ще прибера кутиите в хладилника.

Роуз отново се закашля и когато махна кърпичката от устните си, по нея имаше капки кръв.

— Моля те, нека да те заведа в Станфорд.

— Кажи ми какво стана снощи.

— Разговаряхме. — Скарпета усети как се изчервява. — Накрая той беше прекалено пиян.

— Никога не съм те виждала да се изчервяваш.

— Горещи вълни.

— Да бе, аз пък съм болна от грип.

— Кажи ми какво да направя за теб.

— Позволи ми да си върша работата както досега. Не искам да ме съживяват. Не искам да умра в болница.

— Защо не се преместиш при мен?

— Това не е обичайният ми начин на живот — отказа Роуз.

— Поне ще ми позволиш ли да говоря с твоя лекар?

— Няма какво повече да научиш. Попита ме какво искам и аз ти казах. Никакво лечение, само палиативни мерки.

— Имам излишна стая в къщата си. Макар и малка. Може би трябва да купя по-голяма къща.

— Твоята самоотверженост граничи с егоизъм. Така ще ме накараш да се чувствам виновна, че причинявам страдания на близките си хора.

Скарпета се поколеба, после попита:

— Може ли да кажа на Бентън?

— На него може. Но не и на Марино. Не искам да му казваш. — Роуз седна и спусна крака на пода. Взе двете ръце на Скарпета. — Не съм съдебен патолог — рече тя, — но защо имаш пресни охлузвания по китките?

 

 

Басетът беше точно там, където го бяха оставили. Седеше в пясъка до табелата „Влизането забранено“.

— Това вече не е нормално — възкликна Маделиза.

— Седял е там повече от час и ни е чакал да се върнем. Ела, Друпи, ела сладурче.

— Скъпа, кучето не се казва така. Не го кръщавай. Виж какво пише на табелката му — посъветва я Ашли. — Така ще научиш истинското му име и къде живее.

Тя се наведе, а басетът бавно се приближи, притисна се към нея и облиза ръцете й. Тя присви очи, за да прочете табелката, но не носеше очилата си за четене. Ашли също не носеше своите.

— Не мога да го разчета — оплака се тя. — Но доколкото виждам… Не, не прилича на телефонен номер. Пък и аз не си нося телефона.

— И аз.

— Това е глупаво. Ами ако си изкълча глезена или нещо подобно? Някой пече скара — каза тя, като душеше и се оглеждаше. После забеляза струйка дим, която се издигаше от задната част на огромната бяла къща с балкончетата и червения покрив. Една от малкото къщи, които бе виждала с табела „Влизането забранено“. — Няма ли да провериш какво се готви? — попита тя басета, като го галеше по дългите уши. — Можем да си купим един от онези малки грилове и да си сготвим вечерята на открито.

Тя пак се опита да разчете името на кучето, но без очилата беше безнадеждно. Представи си богати хора, някой милионер, който пече месо във вътрешния двор на голямата бяла къща, разположена навътре от дюната, частично скрита от високи борове.

— Кажи здрасти на сестра си, старата мома — заръча Ашли, докато снимаше. — Разкажи й колко е луксозна нашата градска къща тук, на алеята на милионерите в Хилтън Хед. Кажи й, че другия път ще отседнем в голяма къща като тази, в която правят барбекю.

Маделиза погледна в посоката, където се намираше тяхната къща в града, но не можеше да я види от гъстите дървета. После отново се загледа в кучето.

— Сигурно живее в тази къща — предположи и посочи бялата къща с европейски вид, където печаха месо. — Ще отида там да попитам.

— Отивай. Аз ще се разходя и ще снимам. Преди минута видях няколко делфина.

— Ела, Друпи. Да намерим семейството ти — повика Маделиза на кучето.

То седеше на пясъка и не искаше да дойде. Тя го задърпа за каишката, но то не помръдна.

— Добре тогава — каза тя. — Стой си тук, а аз ще разбера дали онази голяма къща е твоят дом. Може би си излязъл, без да разберат. Но едно е сигурно. Ужасно липсваш на някого.

Тя го прегърна и целуна. После тръгна по твърдия пясък, стигна до по-мекия, в който краката й затъваха, мина през високите треви, макар да бе чувала, че е незаконно да се минава през дюните. При табелата с надпис „Влизането забранено“ се поколеба, после смело стъпи на дъсчената пътека и се запъти към голямата бяла къща, където някой богаташ, може би знаменитост, печеше месо на скара. За обяд, предположи тя, като от време на време се обръщаше назад с надеждата, че басетът няма да избяга. Не го виждаше от другата страна на дюната. Не го виждаше и на плажа, само Ашли, дребна фигурка, която снимаше няколко делфина, които се гмуркаха във водата, а гръбните им перки пореха вълните. На края на пътеката от дъски имаше дървена порта и Маделиза с изненада установи, че не е заключена. Дори не беше напълно затворена.

Тя мина през задния двор, като се оглеждаше наоколо и викаше: „Ехо!“. Не беше виждала толкова голям басейн, при това с черно дъно и заобиколен с красиви плочки, които, изглежда, бяха от Италия, Испания или друго далечно и екзотично място. Огледа се, пак извика, спря се с любопитство при пушещия газов грил. Месото върху него беше отрязано неравномерно, от едната страна беше изгоряло до въглен, а от другата беше сурово и кърваво. Стори й се, че месото е странно, не приличаше на говеждо или свинско, още по-малко на пилешко.

— Ехо! — извика отново. — Има ли някой?

Потропа на вратата на верандата. Никакъв отговор. Заобиколи отстрани на къщата, като предполагаше, че човекът, който готвеше, сигурно бе някъде там. Но страничният двор беше празен и обрасъл с бурени. Тя надникна през процепа между щората и рамката на прозореца и видя празна кухня, цялата от камък и неръждаема стомана. Никога не беше виждала толкова луксозна кухня, освен по списанията. Забеляза две големи кучешки купи на килимче близо до дъската за рязане на месо.

— Ехо! — извика тя. — Мисля, че намерих кучето ви. Ехо!

Продължи да обикаля къщата, като викаше. Изкачи се по стълбите към вратата, а до нея видя прозорец с липсващо парче стъкло. Друго парче беше счупено. Помисли си да се върне тичешком на плажа, но в пералното помещение имаше голям панер за куче, който беше празен.

— Ехо! — Сърцето й биеше силно.

Беше влязла без разрешение, но бе намерила дома на басета и искаше да помогне. Как щеше да се чувства тя, ако Фризби избягаше и някой непознат не й го върнеше?

— Ехо! — Тя натисна дръжката и вратата се отвори.