Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (23)

22.

Люси проверяваше своя предстартов списък.

Фарове за приземяване, ключ за редукция на шума, вентили за подаване на гориво. Тя провери индикациите на летателните инструменти, нагласи висотомера, включи акумулатора. Задейства първия двигател, когато Скарпета излезе от хангара и тръгна по бетонираната площадка. Леля й отвори задната врата на хеликоптера и сложи куфарчето с инструменти и фотографските си материали на пода, после отвори лявата предна врата, стъпи на металната шейна и се качи.

Първият двигател се включи на наземен празен ход и Люси запали двигател номер две. Виенето на турбините и боботенето стана по-силно и Скарпета закопча предпазните колани. Един служител се приближи тичешком през рампата, като размахваше светещи палки, а Скарпета сложи слушалките на главата си.

— За бога! — възкликна Люси в микрофона. — Хей! — Сякаш служителят можеше да я чуе. — Нямаме нужда от помощта ти. Кой знае докога ще стои там. — Люси отвори вратата и му направи знак да се махне. — Не сме самолет. — Тя продължи да говори, но човекът не я чуваше. — Нямам нужда от помощ, за да излетя. Отивай си.

— Ужасно си напрегната — прозвуча гласът на Скарпета в слушалките й. — Има ли новини от издирването?

— Нищо. В района на Хилтън Хед няма хеликоптер. Там още е много мъгливо. Търсенето по суша не е дало резултат. Не са започнали издирване с инфрачервени камери. — Люси включи прекъсвача над главата си. — Трябват ни около осем минути, за да се охлади. После излитаме. Хей! — Сякаш служителят също носеше слушалки и можеше да я чуе. — Махай се. Заети сме. По дяволите, сигурно е нов.

Човекът стоеше срещу тях, отпуснал оранжевите палки, и не насочваше никого на никъде.

От кулата съобщиха на Люси:

— Вдясно от теб е тежкият С-17.

Военният товарен самолет представляваше куп ярки светлинки и изглеждаше така, сякаш огромното му туловище висеше неподвижно във въздуха. Люси потвърди по радиостанцията, че го вижда. Тежкият С-17 с огромни перки по крилата не беше фактор, защото тя искаше да се отправи към центъра на града, към моста над река Купър. После над моста „Артър Равенъл“. Накъдето си поиска. Дори да прави осморки във въздуха, ако желае. Да лети ниско над водата или над сушата, ако поиска. Защото тя не беше самолет. Не го обясни по този начин по радиото, но това имаше предвид.

— Обадих се на Търкингтън — обърна се тя към Скарпета. — Казах му какво знаем засега. Бентън ми звънна, но предполагам, че си говорила с него и той ти е съобщил новините. Ще дойде всеки момент и дано не закъснее. Няма вечно да стоя тук. Знаем кой е мръсникът.

— Само че не знаем къде е — каза Скарпета. — Предполагам, че още нямаме представа и къде е Марино.

— Ако питаш мен, трябва да търсим Пясъчния човек, не труп.

— До един час всички ще го търсят. Бентън е уведомил полицията, местната и военната. Някой трябва да търси нея. Това е моята работа и смятам да я свърша. Донесе ли товарната мрежа? И чула ли си нещо за Марино? Каквото и да е.

— Нося мрежата.

— Обичайната екипировка в багажа ли е?

Бентън вървеше към служителя с палките. Даде му бакшиш и Люси се разсмя.

— Предполагам, че винаги, когато те попитам за Марино, няма да ми обръщаш внимание — продължи Скарпета, докато Бентън се приближаваше.

— Може би трябва да си искрена с човека, за когото ще се омъжиш. — Люси гледаше Бентън.

— Защо мислиш, че не съм била?

— Не знам какво си направила.

— С Бентън разговаряхме — каза Скарпета и я погледна. — И ти си права, трябваше да бъда искрена и бях.

Бентън отвори задната врата и се качи.

— Добре, защото колкото повече вярваш на някого, толкова по-престъпно е да лъжеш. Визирам и своя пропуск — отбеляза Люси.

Тракане и пукане, докато Бентън си слагаше слушалките.

— Трябва да го преодолея — добави Люси.

— По-скоро е нужно аз да го преодолея — каза Скарпета. — Но сега не можем да говорим за това.

— За какво не можем да говорим? — попита Бентън.

— За ясновидството на леля Кей — поясни Люси. — Убедена е, че знае къде е трупът. За всеки случай нося принадлежности и химикали за обеззаразяване. И чували за трупове, в случай че се наложи да пренеса труповете в мрежа. Съжалявам, че съм коравосърдечна, но няма да натоваря разложен труп в хеликоптера.

— Не е ясновидство. Само следи от барут — изтъкна Скарпета. — Той иска да я намерим.

— Тогава трябваше да го направи по-лесно — изсумтя Люси, докато нагласяше лостовете.

— Какво за следите от барут? — попита Бентън.

— Имам една идея. Ако питаш в какъв пясък в околността може да има следи от барут…

— Господи! — възкликна Люси. — Този тип направо ще изхвърчи. Погледнете го. Само стой там със своите палки като зомбиран съдия от Националната футболна лига. Добре че му даде бакшиш, Бентън. Горкото момче. Старае се.

— Да, бакшиш. Но не стодоларова банкнота — вметна Скарпета, докато Люси изчакваше радиовръзката.

Въздушният трафик беше почти невъзможен, защото полетите бяха закъснявали цял ден, а сега кулата не можеше да навакса.

— Когато заминах за университета във Вирджиния, ти какво правеше? — обърна се Люси към Скарпета. — От време на време ми изпращаше по сто долара. Без причина. Така пишеше винаги най-отдолу на чека.

— Не беше кой знае какво — прозвуча гласът на Скарпета в слушалките на Люси.

— Книги. Храна. Дрехи. Принадлежности за компютри.

Микрофони, активирани с глас, чуваха се накъсани реплики.

— Все пак, мило е от твоя страна — каза Скарпета. — Това са много пари за човек като Ед.

— Може да съм го подкупила. — Люси се наведе към Скарпета да провери видеодисплея на инфрачервените камери. — Готови сме и чакаме — съобщи тя. — Ще излетим, щом ни позволите. — Сякаш кулата можеше да я чуе. — Ние сме проклет хеликоптер, за бога. Не ни трябва проклетата писта. И нямаме нужда от насочване. Това ме подлудява.

— Може би си твърде раздразнителна, за да летиш — намеси се Бентън.

Люси пак се свърза с кулата и най-после й разрешиха да излети на югоизток.

— Да тръгваме, докато още можем — каза тя и хеликоптерът се издигна от земята. Служителят размахваше палките сякаш щяха да паркират. — Може би трябва да си намери работа като регулировчик — отбеляза Люси, докато издигаше своята тритонна птица във въздуха. — Донякъде ще следваме течението на река Ашли, после ще завием на изток и покрай брега към Фоли Бийч. — Тя се носеше над пресечната точка на две писти. — Включвам инфрачервените камери.

Натисна стартовия бутон и дисплеят стана тъмносив, осеян с яркобели горещи петна. Самолетът С-17 излетя, от двигателите му излизаха дълги струи бял огън. Осветеният прозорец на сградата. Светлините по пистите. Всичко изглеждаше нереално в инфрачервено.

— Ако летим ниско и бавно, можем да сканираме всичко по пътя, като работим в мрежа.

Скарпета оперираше с уреда за контрол на системата ФЛИР, която бе независима от прожектора, който засега тя държеше изключен. На видеомонитора до лявото й коляно повечето неща се виждаха в сиво, но някои бяха ослепително бели. Прелетяха над пристанището с разноцветни контейнери, струпани като кубчета за игра. Крановете стърчаха като чудовищни богомолки в нощта, а хеликоптерът се движеше бавно над светлините на града, сякаш плуваше над тях. Напред пристанището беше тъмно. Не се виждаха звезди, луната приличаше на петно от въглен на фона на гъстите облаци, чиято горна част беше равна и напомняха на наковални.

— Накъде точно се насочваме? — попита Бентън.

Скарпета оперираше с бутона на ФЛИР системата, като движеше образите по екрана. Люси намали на осемдесет възела и държеше височина от сто и петдесет метра.

— Представи си какво ще намериш, ако направиш микроскопски анализ на пясък от Иводжима. Ако пясъкът е бил запазен през всички тези години.

— Далеч от сърфа — допълни Люси. — Например в дюните.

— Иводжима? — иронично попита Бентън. — Ще летим до Япония?

Отвъд вратата на Скарпета се виждаха големите къщи край парка „Батъри“. Светлините им представляваха снежнобели петна на монитора за термообраз. Тя мислеше за Хенри Холингс. Мислеше за Роуз. Светлините от жилищни сгради ставаха все по-редки, когато наближиха брега на остров Джеймс и бавно прелетяха над него.

— Плаж, който е останал недокоснат от времето на Гражданската война — посочи Скарпета. — На такова място, ако пясъкът е запазен, има вероятност да намериш следи от барут. Вярвам, че е там. — После каза на Люси: — Почти под нас е.

Тя намали и се спусна на деветдесет метра височина над северния край на остров Морис. Той беше ненаселен и достъпен само с хеликоптер или лодка, освен ако отливът не позволеше да прегазиш пеш от Фоли Бийч. Тя гледаше надолу към резервата от осемстотин акра, който по време на Гражданската война е бил сцена на тежки битки.

— Сигурно и преди сто и четиридесет години е бил почти същият — отбеляза Скарпета, докато Люси намаляваше височината с още трийсет метра.

— Където афроамериканският Петдесет и четвърти Масачузетски полк е бил избит до крак — добави Бентън. — Как се казваше филмът, който направиха за него?

— Гледай от твоята страна — нареди му Люси. — Кажи, ако видиш нещо, и ще огледаме с прожектора.

— Казваше се „Слава“ — отвърна Скарпета. — Да не включваме прожектора — противопостави се тя. — Ще попречи на инфрачервените камери.

На видеоекрана се виждаше сив терен, изпъстрен с точици и вълниста част, която беше океанът. Водата блестеше като разтопено олово, носеше се към брега и се разбиваше в пясъка на пенливи бели бразди.

— Долу не виждам нищо, освен тъмните силуети на дюни и проклетата кула на фара, която ни следва навсякъде — каза Скарпета.

— Ще бъде хубаво, ако възстановят прожектора на фара, за да не се блъскат в него такива като нас — отбеляза Люси.

— Сега вече се чувствам по-добре — заяви Бентън.

— Ще започна да работя с координатна мрежа. Шейсет възела, шест метра, ще прегледаме всеки сантиметър там долу — продължи Люси.

Не се наложи да обикалят дълго.

— Можеш ли да приближиш до там? — Скарпета посочи нещо, което и Люси беше видяла. — Онова, което току-що подминахме. Онази част на плажа. Не, не, още назад. Има разлика в температурата.

Люси внимателно завъртя хеликоптера, а фарът остана да стърчи зад тях все така раиран в инфрачервено и заобиколен от надигащата се оловна вода в далечния край на залива. Зад него един туристически кораб изглеждаше призрачно с осветени в бяло прозорци и дълга следа от пара от комина си.

— Там. Двайсет градуса наляво от онази дюна — посочи Скарпета. — Мисля, че виждам нещо.

— И аз го виждам — потвърди Люси.

Образът изглеждаше нажежен до бяло на екрана сред мътната и осеяна с точки сивота. Люси гледаше надолу, като се стараеше да заеме подходящо положение. Започна да се спуска с кръжене.

Скарпета приближи образа и трептящият бял силует се превърна в човешко тяло, неестествено ярко, като звезда на брега на лагуната, която проблясваше като стъкло.

Люси изключи ФЛИР системата и запали прожектора, ярък като десет милиона свещи. Крайбрежните треви се залепиха за земята, а пясъкът се изви във вихрушка, когато хеликоптерът кацна.

 

 

Черна вратовръзка пърпореше от въздушната струя на витлата, които се въртяха все по-бавно.

Скарпета погледна през своя прозорец и на известно разстояние в пясъка видя да проблясва лице. Белите зъби се виждаха на фона на издутата маса, на която не личеше дали е мъж или жена. Ако не бяха костюмът и вратовръзката, тя нямаше да разбере.

— Какво е това, по дяволите? — Гласът на Бентън в слушалките й.

— Не е тя — каза Люси, като изключваше уредите. — За теб не знам, но аз нося пистолет. Нещо не е наред.

Тя изключи двигателя, вратите се отвориха, тримата излязоха и стъпиха на мекия пясък. Вонята беше непоносима, докато не застанаха по посоката на вятъра. Осветяваха пътя си с фенерчета. Пистолетите им бяха в готовност. Хеликоптерът приличаше на тромаво водно конче на тъмния плаж, единственият шум беше от прибоя. Скарпета продължи да оглежда с фенерчето и забеляза широки следи от влачене на тежък предмет, които стигаха до една дюна.

— Някой е имал лодка — отбеляза Люси и тръгна към дюните. — Плоскодънна лодка.

Дюните бяха заобиколени с треви и други растения и се диплеха докъдето стигаше погледът им, недокоснати от приливите. Скарпета мислеше за битките, водени тук, и си представяше загубения живот за една кауза, която не можеше да бъде по-различна от тази на Юга. Злините на робството. Чернокожите войници янки бяха избити до крак. Стори й се, че чува техните стенания и шепот сред високите треви, и каза на Люси и Бентън да не се отдалечават. Наблюдаваше как светлините от фенерите им прорязват тъмния терен като дълги ярки остриета.

— Насам — извика Люси от мрака между две дюни. — Света Богородице! — възкликна тя. — Лельо Кей, моля те, донеси маски!

Скарпета отвори багажното отделение и извади големия криминоложки куфар. Отвори го на пясъка, потърси маските и реши, че сигурно вонята е ужасна, щом Люси ги иска.

— Не можем да измъкнем и двамата оттук. — Гласът на Бентън, понесен от вятъра.

— Какво ли още ни очаква? — гласът на Люси. — Чу ли това?

Нещо плющеше. Далеч между дюните.

Скарпета се приближи към тях и вонята стана по-силна. Тя сякаш сгъстяваше въздуха, очите й пареха, подаде им маските и също си сложи една, защото й беше трудно да диша. Приближи се към Люси и Бентън в една падина между дюните, толкова ниска, че не се виждаше от плажа. Жената беше гола и силно издута от престоя на трупа на открито в продължение на дни. Беше нападната от ларви, лицето й беше изядено, устните и очите ги нямаше, зъбите й се виждаха. Лъчът от фенерчето на Скарпета улови титаниев щифт, мястото на липсващата коронка. Скалпът й се свличаше от черепа, дългата й коса се стелеше по пясъка.

Люси тръгна през сухите треви към плющящия звук, който и Скарпета чуваше. Не беше сигурна какво да прави, мислеше за следи от барут, за пясъка и за това място и се питаше какво означава то за него. Той беше създал свое бойно поле. С колко още мъртъвци щеше да бъде осеяно, ако тя не беше открила това място заради бария, антимона и оловото, за които той навярно не знаеше нищо и тя го усещаше. Болният му дух сякаш витаеше във въздуха.

— Палатка — извика Люси и те отидоха при нея.

Намираше се зад друга дюна. Дюните приличаха на тъмни вълни, които се отдалечаваха от тях, оплетени в храсталаци и трева. Беше опънал палатка, неговото убежище в тази пустош. Алуминиеви пръти и брезент, а през отвора, който плющеше на вятъра, се виждаше вътрешността. Дюшек със спретнато опънато върху него одеяло, поставен наблизо фенер. Люси отвори хладилната чанта с крака си. Вътре имаше десетина сантиметра вода. Потопи пръст в нея и обяви, че е хладка.

— Имам една носилка в багажното на хеликоптера — каза тя. — Как искаш да го направим, лельо Кей?

— Трябва да снимаме всичко. Да измерим. Да повикаме полицията веднага. — Чакаше ги много работа. — Можем ли да пренесем двамата наведнъж?

— Не и с една носилка.

— Искам да огледам всичко тук — настоя Бентън.

— Тогава ще ги приберем в чували и ще ги отнесеш един по един — разпореди Скарпета. — Къде искаш да ги оставиш, Люси? На някое дискретно място. По-добре не на летището, където твоят трудолюбив регулировчик навярно насочва комарите. Ще се обадя на Холингс да видя кой може да те посрещне.

После замълчаха, заслушани в плющенето на импровизираната палатка, в шепота на тревата, в мекото разбиване на вълните. Кулата на фара приличаше на огромна черна пешка върху шахматна дъска, заобиколена от обширното набраздено и черно море. Той беше някъде там и това й се струваше нереално. Войник на нещастието, но Скарпета не изпитваше съчувствие.

— Да започваме — каза тя и опита да набере телефон. Разбира се, нямаше покритие. — Ще трябва да го набереш от въздуха — обърна се към Люси. — Искай номера от Роуз.

— Роуз?

— Обади й се.

— За какво?

— Подозирам, че знае къде е той.

Донесоха носилката, чували за трупове, найлонови чаршафи и предпазни средства срещу биологичен риск. Започнаха с нея. Тя беше мека, защото трупното вкочаняване беше настъпило и отминало, сякаш се бе отказало да протестира срещу смъртта й, и насекомите и дребните рачета я бяха превзели. Бяха изяли онова, което беше меко и наранено. Лицето й беше подуто, тялото подпухнало от бактериален газ, кожата й бе зеленикавочерна, а кръвоносните съдове я прорязваха като мрамор. Левият й бут и задната част на бедрото бяха неравно отрязани, но нямаше други очевидни наранявания и следи от осакатяване, и нищо не показваше какво е причинило смъртта. Вдигнаха я и я поставиха в средата на един чаршаф, а после в чувал, който Скарпета закопча с цип.

После се заеха с мъжа на плажа, който имаше прозрачен пластмасов предпазител на стиснатите зъби и стегнат ластик около дясната китка. Костюмът и вратовръзката му бяха черни, а бялата му риза беше изцапана с кръв. Тесните разрези по сакото му показваха, че е бил пронизван многократно. Раните му бяха нападнати от ларви — подвижна маса под дрехите, а в джоба на панталоните му имаше портфейл, собственост на Лушъс Медик. Изглежда убиецът не се интересуваше от кредитни карти или пари в брой.

Продължиха да снимат и да си водят бележки. После Скарпета и Бентън привързаха женското тяло в чувала — тялото на Лидия Уебстър — към носилката, а Люси извади петнайсетметрово въже и мрежата от задната част на хеликоптера. Тя подаде пистолета си на Скарпета.

— На теб ще ти е по-нужен, отколкото на мен.

Качи се и запали двигателите, витлата забръмчаха, като изтласкваха въздуха. Светлините проблеснаха, хеликоптерът леко се издигна и носът му се наведе надолу. Много бавно той продължи да се издига, докато въжето се изпъна и мрежата със своя зловещ товар увисна над пясъка. Хеликоптерът се отдалечи, а товарът леко се полюшваше като махало. Скарпета и Бентън се върнаха при палатката.

Ако беше ден, тук щеше да гъмжи от мушици, а вонята на разложение щеше да бъде още по-непоносима.

— Той спи тук — каза Бентън. — Може би не постоянно.

Побутна възглавницата с крак. Под нея беше ръбът на одеялото, а отдолу матракът. Хладилната чанта предпазваше кутийка кибрит от влагата, но явно книгите с меки корици не бяха важни за него. Бяха подгизнали, страниците — залепнали една за друга. Четеше книги от типа семейни саги и любовни романи, които човек си купува в дрогерията, когато търси нещо за четене, без да го е грижа какво е. Под малката импровизирана палатка имаше яма, в която беше палил огън с въглища, и ръждясала решетка от скара, закрепена върху няколко камъка. Имаше кутии от безалкохолна бира. Скарпета и Бентън не докоснаха нищо и се върнаха на плажа, където беше кацнал хеликоптерът и беше оставил дълбоки следи в пясъка. Бяха изгрели още звезди и вонята се усещаше във въздуха, но вече не беше толкова непоносима.

— Отначало помисли, че е той. Видях го по лицето ти — каза Бентън.

— Надявам се, че е добре и не е направил някоя глупост — отвърна тя. — Доктор Селф е виновна и за това. Че съсипа отношенията, които всички имахме. Че ни раздели. Не си ми разказал как разбра. — Гневът я завладяваше заради стари и нови грехове.

— Това е любимото й занимание. Да разделя хората.

Те чакаха край водата, а вятърът отдалечаваше от тях вонята от черния чувал с трупа на Лушъс Медик. Скарпета усети мириса на морето, чуваше дишането му и тихото разбиване на вълните в брега. Хоризонтът беше черен, а фарът вече не предупреждаваше никого за нищо.

Малко по-късно в далечината примигнаха светлини, хеликоптерът на Люси се сниши и те обърнаха гръб на пясъчната вихрушка от приземяването. С трупа на Лушъс Медик, прибран в товарната мрежа, те се издигнаха и го откараха в Чарлстън. На рампата пулсираха светлините от полицейските коли, а Хенри Холингс и капитан Пома бяха застанали до един ван без прозорци.

Скарпета вървеше пред всички. Подтикваше я гневът. Тя почти не слушаше разговора между четиримата. Че катафалката на Лушъс Медик била намерена паркирана зад погребалната агенция на Холингс с ключове в стартера. Как се беше озовала там, освен ако убиецът не я е закарал, или може би Шанди? Бони и Клайд, така ги наричаше капитан Пома. После той заговори за Бул. Къде беше той, какво още можеше да знае? Майката на Бул твърдеше, че го няма вкъщи, повтаряше го дни наред. Нямаше следа от Марино и полицията го издирваше, а Холингс оповести, че труповете ще бъдат закарани в моргата. Не моргата на Скарпета, а университетската, където двама съдебни патолози ги чакаха, след като цяла вечер бяха работили по Джани Лупано.

— Може и вие да участвате, ако имате желание — обърна се Холингс към Скарпета. — Вие ги открихте, затова трябва да направите аутопсиите. Стига да нямате нещо против.

— Полицията трябва да отиде на остров Морис и да обезопаси мястото — каза тя.

— Полицейските лодки пътуват натам. По-добре да ви упътя към моргата.

— Знам къде е. Споменахте, че сте приятел с началника на охраната в хотел „Чарлстън Плейс“. Как се казва? — попита Скарпета, докато вървяха към паркинга.

След малко Холингс каза:

— Самоубийство. Силен удар вследствие на скачане или падане. Нищо не подсказва мръсна игра. Освен ако не успеете да обвините човека, който го е подтикнал към самоубийство. В този случай доктор Селф ще бъде подведена под отговорност. Приятелката ми в хотела се казва Рут.

В сградата на летището светлините светеха ярко и Скарпета влезе в дамската тоалетна, за да измие ръцете, лицето и ноздрите си. Пръсна голямо количество освежител за въздух и мина през ситните капчици, после изми и зъбите си. Когато излезе, завари Бентън да я чака.

— Трябва да се прибереш — посъветва я той.

— И без това няма да мога да заспя.

Бантън тръгна след нея, ванът без прозорци потегли, Холингс разговаряше с капитан Пома и с Люси.

— Има нещо, което трябва да направя — заяви Скарпета.

Бентън я остави. Тя се отправи към джипа си сама.

 

 

Кабинетът на Рут беше близо до кухнята, защото в хотела най-много кражби ставаха там.

Най-вече на скариди. Лукави дребни престъпници, представящи се за майстор-готвачи. Тя разказваше поредица от забавни истории, а Скарпета я слушаше внимателно, защото искаше нещо, а единственият начин да го получи беше, като изслуша началничката на охраната. Рут беше елегантна възрастна жена, капитан в Националната гвардия, но повече приличаше на скромна библиотекарка. Всъщност малко приличаше на Роуз.

— Все пак не сте дошли при мен, за да слушате всичко това — каза най-сетне Рут иззад бюрото, което вероятно беше хотелска мебел. — Интересувате се от Дрю Мартин, а сигурно господин Холингс ви е казал, че последния път, когато отседна тук, изобщо не използва стаята си.

— Да — потвърди Скарпета, като търсеше с поглед пистолет под вълненото сако на Рут. — Треньорът й идваше ли в хотела?

— Понякога се хранеше в грил-ресторанта. Винаги поръчваше едно и също, хайвер и „Дом Периньон“. Не съм чувала да го е придружавала, но предполагам, че една професионална тенисистка няма да яде калорична храна и да пие шампанско в навечерието на важен мач. Както казах, тя очевидно имаше друг живот някъде и не се задържаше тук.

— В момента имате още една прочута гостенка — вметна Скарпета.

— Постоянно имаме прочути гости.

— Мога да тръгна и да чукам от врата на врата.

— Не можете да влезете на охранявания етаж без ключ. Тук има четиридесет апартамента. Това са доста врати.

— Първият ми въпрос е дали тя още е тук и допускам, че резервацията не е на нейно име. Иначе просто щях да й се обадя — каза Скарпета.

— Предлагаме двайсет и четири часа румсървис. Толкова близо съм до кухнята, че чувам как минават количките — подхвърли Рут.

— Значи вече е станала. Добре, защото не бих искала да я събудя. — Гняв. Зараждаше се някъде зад очите на Скарпета и постепенно слизаше надолу.

— Кафе всяка сутрин в пет. Не дава големи бакшиши. Не я харесваме особено — добави Рут.

 

 

Доктор Селф беше в ъглов апартамент на осмия етаж на хотела. Скарпета пъхна магнитната карта в асансьора и минути по-късно стоеше пред вратата й. Усети, че онази я наблюдава през шпионката.

Доктор Селф отвори вратата с думите:

— Явно някой е бил недискретен. Здравей, Кей.

Беше облечена в яркочервен копринен халат, вързан хлабаво през кръста, и бе обута с черни копринени чехли.

— Каква приятна изненада. Питам се кой ти е казал. Моля. — Тя се отдръпна, за да даде път на Скарпета. — Явно е съдба, защото донесоха две чаши и допълнителна кана с кафе. Нека позная как изобщо ме намери тук и не говоря само за чудесната стая. — Доктор Селф седна на дивана и подви крака под себе си. — Шанди. Явно след като й дадох каквото поиска, съм загубила влияние над нея. Или поне е така от нейната дребнава гледна точка.

— Не познавам Шанди — заяви Скарпета от един фотьойл близо до прозореца, откъдето се откриваше изглед към осветения град.

— Искаш да кажеш, не лично — поправи я доктор Селф. — Но предполагам, че си я виждала. Нейната изключителна обиколка из твоята морга. Когато си помисля за онези злощастни дни в съда, Кей, се питам колко различно щеше да бъде всичко, ако светът знаеше каква си всъщност. Че позволяваш на разни хора да оглеждат моргата ти и превръщаш труповете в ефектно зрелище. Особено момченцето, което си одрала и нарязала. Защо си избола очите му? Колко наранявания се наложи да документираш, преди да решиш от какво е умряло? Да му извадиш очите? Прекалено е, Кей.

— Кой ти каза за моргата?

— Шанди ми се похвали. Представи си какво ще кажат заседателите. Представи си какво щяха да кажат заседателите във Флорида, ако знаеха каква си.

— Тяхната присъда не те засегна — каза хладно Скарпета. — Нищо не те засяга така, както ти успяваш да нараниш всички останали. Чу ли, че приятелката ти Карън се е самоубила само двайсет и четири часа след като е напуснала „Маклийн“?

Лицето на доктор Селф засия.

— Значи тъжната й история ще има подходящ финал. — Тя срещна погледа на Скарпета. — Не очаквай да се преструвам. Щях да се разстроя, ако ми беше казала, че Карън се е върнала в клиника за лечение на алкохолизъм. Твърде много хора живеят в безмълвно отчаяние. Торо^[1]. Това е Бентъновата част от света. И все пак ти живееш тук. Как ще се справите, когато се ожените? — Очите й се спряха на пръстена на лявата ръка на Скарпета. — А дали изобщо ще го направите? И двамата не ви бива за обвързване. Всъщност Бентън става. Но той търси друг тип обвързване в болницата. Малкият му експеримент беше удоволствие, нямам търпение да го обсъдим.

— Делото във Флорида не ти отне нищо, освен пари, които вероятно са покрити от застраховката ти за неправилно лечение. Но сумите трябва да са големи. Изключително големи. Изненадана съм, че която и да е застрахователна компания би те поела — отбеляза Скарпета.

— Трябва да си събера багажа. Връщам се в Ню Йорк, отново в ефир. Казах ли ти? Ще водя ново предаване за престъпния ум. Не се тревожи. Няма да те поканя в него.

— Шанди сигурно е убила сина си — каза Скарпета. — Питам се какво ще направиш по въпроса.

— Избягвах я възможно най-дълго — отвърна доктор Селф. — Ситуация, много подобна на твоята, Кей. Знаех за нея. Защо хората се заплитат в пипалата на някоя отровна личност? Чувам се как говоря и всеки коментар ми носи идеи за нови предавания. Когато осъзная, че никога няма да ми липсват теми, се чувствам едновременно изтощена и вдъхновена. Марино не биваше да се поддава. Толкова е елементарен. Чу ли нещо за него?

— Ти беше началото и краят — подчерта Скарпета. — Защо не го остави на мира?

— Той пръв ме потърси.

— Имейлите му са писани от отчаян, нещастен и уплашен човек. Ти му беше психиатър.

— Преди години. Вече почти не помня.

— Знаеш по-добре от всеки какъв е и го използва. Възползва се от него, защото искаше той да ме нарани. Не ме е грижа, че нараняваш мен, но не биваше да нараняваш него. После опита отново, нали? Да нараниш Бентън. Защо? За да ми върнеш за Флорида? Мислех, че имаш по-интересни занимания.

— Аз съм в безизходица, Кей. Разбираш ли, Шанди трябва да получи каквото заслужава, а Пауло е провел дълъг разговор с Бентън, греша ли? Пауло ми се обади, разбира се. Успях да подредя някои от парчетата на мозайката.

— За да ти каже, че Пясъчния човек е твой син — подчерта Скарпета. — Пауло ти се е обадил, за да ти каже това.

— Едно парче е Шанди. Друго парче е Уил. Трето парче е малкият Уил, както винаги съм го наричала. Моят Уил се прибра у дома от война и веднага попадна в друга война, много по-брутална. Мислиш ли, че това не го подтикна да премине отвъд отвъдното? Не че беше нормален. Първа съм готова да призная, че дори моите инструменти не можеха да помогнат на главата му. Това беше преди година — година и половина, Кей. Той дойде и завари сина си полумъртъв от глад, бит и тормозен.

— Шанди — предположи Скарпета.

— Не е дело на Уил. Каквото и да е сторил сега, не е убил сина си. Моят син никога не би навредил на дете. Шанди сигурно е решила, че е нормално от нейна страна да малтретира момчето само защото е можела. Бил е досаден. Тя ще ти го каже. Ревливо бебе и намусено момченце.

— И е успяла да го скрие от света?

— Уил беше във военновъздушните сили. Държала е сина си в Шарлът до смъртта на баща си. После я насърчих да се пресели тук и тогава тя започна да го бие. Жестоко.

— И е зарязала трупа му в блато? Посред нощ?

— Тя? Едва ли. Не си го представям. Дори не притежава лодка.

— Откъде знаеш, че е използвана лодка? Не помня това да е установявано като факт.

— Тя не познава реките и отливите, никога не би излязла с лодка посред нощ. Една малка тайна — не може да плува. Очевидно й е трябвала помощ.

— Синът ти има ли лодка и познава ли реките и отливите?

— Някога имаше и обичаше да води синчето си на „приключения“. Пикници. На къмпинг на безлюдни острови. Да откриват приказни земи само двамата. Има богато въображение и е съзерцателен — всъщност той самият много прилича на дете. Изглежда, последния път, когато е бил изпратен в Ирак, Шанди е продала много от вещите му. Той е много грижовен. Мисля, че вече дори няма кола. Но е изобретателен. Лек и бърз. И потаен, без съмнение. Сигурно го е научил там. — Тя имаше предвид Ирак.

Скарпета мислеше за плоскодънната лодка за лов на костур на Марино с нейния мощен извънбордов двигател и гребла. Лодката, която не беше използвал от месеци и изглежда вече дори не мислеше за нея. Особено напоследък. Особено откакто познаваше Шанди. Тя сигурно знаеше за лодката, дори да не бяха плавали с нея. Сигурно бе казала на Уил. Може би той я беше взел назаем. Трябваше да потърсят лодката на Марино. Скарпета се запита как ще обясни всичко това на полицията.

— Кой да се погрижи за малкото неудобство на Шанди? За трупа? Какво е можел да направи синът ми? — попита доктор Селф. — Така се случва, нали? Чуждият грях става твой. Уил обичаше сина си. Но когато татко замине на война, мама трябва да играе ролята на двама родители. А в този случай мама е чудовище. Винаги съм я презирала.

— Финансирала си я — възрази Скарпета. — При това щедро.

— Да видим. Откъде знаеш? Нека позная. Люси я е проучила. Сигурно знае колко има или е имала в банката. Изобщо нямаше да разбера, че внукът ми е мъртъв, ако Шанди не беше се обадила. Предполагам, че го е направила в деня, когато е бил открит трупът. Искаше пари. Още пари. И съвет от мен.

— Заради нея и онова, което ти е казала ли дойде тук?

— Шанди успяваше доста гениално да ме изнудва през всички тези години. Хората не знаят, че имам син. Още по-малко знаят, че имам внук. Ако тези факти станеха известни, щяха да ме сметнат за небрежна. Ужасна майка. Ужасна баба. Всички онези неща, които моята скъпа майчица говори за мен. Когато станах известна, вече беше твърде късно да се върна и да поправя съзнателното си дистанциране. Нямах избор, освен да го продължа. Милата майчица, говоря за Шанди, запази тайната ми в замяна на чекове.

— А сега ти възнамеряваш да запазиш нейната тайна, но в замяна на какво? — попита Скарпета. — Тя е пребила сина си до смърт, а ти искаш да й се размине, но в замяна на какво?

— Предполагам, че заседателите ще се радват да видят записа с нея в твоята морга, в твоя хладилник, как гледа мъртвия си син. Убийцата в твоята морга. Представи си каква история ще излезе от това. Меко казано, с кариерата ти ще бъде свършено, Кей. Предвид това, трябва да ми благодариш. Моята тайна осигурява твоята.

— Значи не ме познаваш.

— Забравих да ти предложа кафе. Донесли са за двама. — Усмихваше се.

— Няма да забравя какво направи — процеди хладно Скарпета и стана. — Какво причини на Люси, на Бентън, на мен. Още не знам какво си сторила на Марино.

— Не съм сигурна какво точно ти е сторил той. Но знам достатъчно. Как го понася Бентън? — Тя си наля още кафе. — Колко особена тема за размисъл. — Доктор Селф се облегна на възглавниците. — Знаеш ли, когато Марино ме посещаваше във Флорида, похотта му не можеше да бъде по-осезаема, оставаше само да ме сграбчи и да разкъса дрехите ми. Едипов комплекс. Беше жалък. Иска да чука майка си — най-силния човек в живота му, и той безкрайно дълго ще преследва края на своята едипова дъга. Когато е правил секс с теб, не е намерил гърнето със злато. Най-после, най-после. Ура за него. Цяло чудо е, че не се е самоубил.

Скарпета стоеше до вратата и я гледаше.

— Какъв любовник е той? — подхвърли ехидно доктор Селф. — Бентън, разбирам, но Марино? Отдавна нямам вести от него. Двамата разбрахте ли се? И какво казва Бентън?

— Щом Марино не ти е казал, тогава кой? — тихо попита Скарпета.

— Марино? О, не. В никакъв случай. Не ми е казал за вашата малка авантюра. Бил е проследен до къщата ти от… Боже, как се казваше онзи бар? От поредния главорез на Шанди, на когото беше поръчано да ти внуши да се преместиш.

— Значи ти си го направила. Така си и мислех.

— За да ти помогна.

— Толкова ли е празен животът ти, че имаш нужда да контролираш хората по този начин?

— Чарлстън не е подходящо място за теб, Кей.

Скарпета затвори вратата след себе си. Излезе от хотела. Вървеше по паважа край един плискащ фонтан с коне и влезе в гаража на хотела. Слънцето още не беше изгряло и трябваше да се обади в полицията, но можеше да мисли само за мъката, която можеше да причини един човек. Първата сянка на паника я докосна в едно безлюдно ниво от бетон и коли и тя се замисли за една забележка, направена от доктор Селф.

„Цяло чудо е, че не се е самоубил.“

Дали правеше предсказание, изразяваше очакване, или намекваше за поредната ужасна тайна, която знаеше? Сега Скарпета не можеше да мисли за нищо друго, но не можеше да се обади на Люси или Бентън. В интерес на истината те не изпитваха съчувствие към Марино, може би дори се надяваха, че е захапал пистолета или е паднал с колата си от някой мост, и тя си го представи — Марино мъртъв в пикапа на дъното на река Купър.

Реши да се обади на Роуз и извади мобилния си телефон, но нямаше сигнал и тя се приближи към своя джип, като хвърли бегъл поглед на белия кадилак, паркиран до него. Видя овалния стикер на задната броня, позна инициалите XX за Хилтън Хед. Усети какво става, преди да го осъзнае, и се обърна, когато капитан Пома изскочи иззад една бетонна колона. Почувства как въздухът зад нея се раздвижва, той се втурна напред, а тя се завъртя рязко, когато някой сграбчи ръката й. За една дълга секунда едно лице се изравни с нейното, млад мъж, остриган почти до кожа, със зачервено подуто ухо и безумен поглед. Той се блъсна в колата й и ножът му издрънча в краката й, а капитанът го налагаше и крещеше.