Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (19)

18.

Девет часа вечерта.

Силен дъжд валеше на улицата пред рибарската хижа на Марино. Люси беше вир-вода, когато включи безжичния приемник минидиск записвачка, маскирана като айпод. Точно след шест минути Скарпета щеше да се обади на Марино. Но сега той се караше с Шанди и всяка тяхна дума бе улавяна от многопосочния микрофон, монтиран във флаш паметта на компютъра му.

Тежките му стъпки, отварянето на вратата на хладилника, съскането от отваряне на кутийка с напитка, вероятно бира.

Гневният глас на Шанди звучеше в слушалката на Люси:

— Не ме лъжи. Предупреждавам те. Защо така изведнъж? Изведнъж решаваш, че не искаш да се обвързваш с мен? Впрочем, кой е казал, че аз съм обвързана с теб? Единственият, който трябва да е вързан, си ти — в усмирителна риза в психиатрия. Може би годеникът на Голямата шефка ще ти направи отстъпка за стая в неговата болница.

Беше й казал за годежа на Скарпета и Бентън. Шанди засягаше Марино по болното място, което означаваше, че знае кое е то. Люси се запита колко пъти е използвала годежа на Скарпета срещу него, дразнила го е с този факт.

— Не ме притежаваш. Няма да ме имаш, докато ти е удобно, затова аз пръв ще се отърва от теб — изкрещя той. — Влияеш ми зле. Караш ме да използвам онзи хормонален боклук — цяло чудо е, че не получих удар или нещо подобно. След малко повече от седмица. А какво ще стане след месец? Избрала ли си шибаното гробище? Или може би ще попадна в някой пандиз, защото ще си загубя ума и ще направя някоя беля?

— Може би вече си я направил.

— Върви по дяволите.

— Защо да се обвързвам със стар и дебел коцкар като теб, който дори не може да го вдигне без онзи хормонален боклук?

— Престани, Шанди, писна ми да ме обиждаш, чуваш ли? Щом съм такова нищожество, защо си тук? Имам нужда от пространство, от време да помисля. В момента всичко е толкова объркано. Не си върша работата. Пуша, не ходя на фитнес, пия прекалено много, друсам се. Всичко отиде по дяволите, а ти само ме забъркваш във все по-големи неприятности.

Мобилният му иззвъня. Марино не вдигна. Но телефонът продължаваше да звъни.

— Вдигни го! — каза високо Люси под силния равномерен дъжд.

— Да — прозвуча гласът му в слушалката й.

Слава богу. Той замълча за момент, явно слушаше, после отговори на Скарпета от другата страна на линията.

— Не може да е така.

Люси не чуваше леля си, но знаеше какво му казва тя. Уведомяваше Марино, че няма съвпадения в никоя база данни на серийния номер на колта трийсет и осми калибър, нито цели или частични отпечатъци, свалени от пистолета и гилзите, които Бул беше намерил на алеята зад къщата й.

— А негови? — попита Марино.

Имаше предвид Бул. Скарпета не можеше да му отговори. Отпечатъците на Бул нямаше да бъдат в базата данни, защото не беше осъждан за престъпление, а фактът, че беше арестуван преди няколко седмици, не се броеше. Ако колтът беше негов, но не беше краден или използван при престъпление, а се беше озовал на улицата, нямаше да го има в базата данни. Беше посъветвала Бул да даде отпечатъци, за да бъде изключен като заподозрян, но той още не беше го сторил. Не можеше да му напомни, защото не можеше да го намери. И двете с Люси бяха опитвали няколко пъти, след като излязоха от къщата на Лидия Уебстър. Майката на Бул им обясни, че отишъл с лодката на лов за стриди. Странно беше, че го е направил в това ужасно време.

— Аха, аха. — Гласът на Марино изпълваше ухото на Люси и той отново крачеше напред-назад, явно внимаваше какво говори пред Шанди.

Скарпета щеше да уведоми Марино и за частичния отпечатък по златната монета. Може би точно това му съобщаваше сега, защото той възкликна изненадано:

— Добре че ми каза.

После отново замълча. Люси го чуваше как крачи. Приближи се към компютъра и към флаш паметта, чу се скърцане на дървен стол, явно беше седнал. Шанди мълчеше, навярно се опитваше да разбере за какво говори и с кого.

— Добре — каза той накрая. — Може ли да го обсъдим по-късно? Имам малко работа.

Не. Люси беше сигурна, че леля й щеше да го принуди да говори за каквото искаше тя или поне да я изслуша. Нямаше да затвори телефона, без да му напомни, че през последната седмица е започнал да носи стар сребърен долар на верижка. Можеше да няма връзка с накита със златна монета, докосвана в някакъв момент от мъртвото момче във фризера на Скарпета. Но откъде Марино бе получил своя нов лъскав медальон? Ако тя го питаше това, той не й отговаряше. Не можеше. Шанди беше там и слушаше. И докато Люси стоеше в мрака и дъждът мокреше шапката й и проникваше през яката на шлифера, тя си мислеше за онова, което Марино беше сторил на леля й, и познатото чувство се върна. Безстрашие и решимост.

— Да, да, никакъв проблем — каза Марино. — Падна като зряла ябълка.

Люси заключи, че леля й му благодари. Каква ирония, тя да му благодари. Как, по дяволите, можеше да му благодари за каквото и да било? Люси знаеше защо, но пак се отвращаваше. Скарпета му благодареше за това, че бе говорил с Маделиза, което бе довело до признанието й, че е взела малкия басет, а после му беше показала чифт къси панталони с кръв по тях. Кръвта, която е била по кучето. Маделиза беше избърсала ръка в късите си панталони, което показваше, че явно бе отишла на местопрестъплението много скоро след като някой е бил ранен или убит, защото кръвта по кучето още е била влажна. Марино бе взел късите панталони. Беше й оставил кучето. Обещал й да каже в полицията, че убиецът е откраднал кучето, може би го е убил и го е заровил някъде. Невероятно колко мил и почтен беше той с жени, които не познаваше.

Дъждът барабанеше по главата на Люси с неумолими студени пръсти. Тя се разходи, като внимаваше да не я видят, в случай че Марино или Шанди се приближат до прозореца. Може и да беше тъмно, но Люси не искаше да рискува. Марино беше затворил телефона.

— Мислиш ме за толкова тъпа, че да не разбера с кого, по дяволите, говореше, и се постара да не схвана за какво? Говореше с гатанки — крещеше Шанди. — Сякаш съм толкова тъпа, че да се хвана. С Голямата шефка, ето с кого!

— Изобщо не е твоя работа. Колко пъти да ти го казвам? Мога да говоря с когото си искам.

— Всичко е моя работа! Прекарал си нощта при нея, лъжлив гадняр! Видях проклетия ти мотор там рано на другата сутрин! Мислиш ме за глупачка? Хубаво ли беше? Знам, че си мечтал за това през половината си живот! Хубаво ли беше, грамаден, дебел коцкар!

— Не знам кой ти е набил в главата на глезена богаташка щерка, че всичко е твоя работа. Чуй ме добре! Това не е!

След още куп ругатни, псувни и заплахи Шанди изхвърча навън и блъсна вратата. От скривалището си Люси я наблюдаваше как ядосано стигна до мотоциклета си, яхна го и прекоси малкото дворче на Марино, после шумно отпраши по посока на моста „Сойър“. Люси почака няколко минути, като се ослушваше, за да се увери, че Шанди няма да се върне. Нищо. Само далечният звук на трафика и шумния плисък на дъжда. Качи се на предната веранда на Марино и почука на вратата. Той я отвори рязко и гневното му лице изведнъж стана безизразно, после смутено. Израженията и емоциите се редуваха по физиономията му като по игрален автомат.

— Какво правиш тук? — попита той и погледна зад нея, сякаш се боеше, че Шанди може да се върне.

Люси влезе в мизерното му убежище, което познаваше по-добре, отколкото той си мислеше. Забеляза компютъра и флаш паметта, която още беше в него. Фалшивият й айпод и слушалката бяха пъхнати в джоба на шлифера й. Марино затвори вратата и застана пред нея, като се чувстваше все по-неудобно, докато тя се настани на карирания диван, който лъхаше на плесен.

— Разбрах, че си ни шпионирала с Шанди, докато бяхме в моргата, сякаш си проклет преследвач на терористи. — Той нападна пръв, навярно мислеше, че е дошла за това. — Не се ли научи да не ми въртиш такива номера?

Опитваше се глупаво да я сплаши, макар много добре да знаеше, че никога не беше се страхувала от него, дори като дете. Дори когато беше тийнейджърка и той й се подиграваше, понякога доста остро, за това коя е и каква е.

— Вече го обсъдих с докторката — продължи Марино. — Няма какво повече да говорим, затова не започвай и ти.

— Само това ли направи? Разговаря с нея? — Люси се наведе, извади своя глок от кобура на глезена си и го насочи към лицето му. — Кажи ми поне една причина да не те убия — произнесе тя без всякакво чувство.

Той не отговори.

— Само една причина — повтори Люси. — С Шанди току-що се карахте като куче и котка. Крясъците й се чуваха чак на улицата.

Тя стана от дивана, приближи се до масата и отвори едно чекмедже. Извади револвера „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, който бе видяла снощи, седна отново и прибра своя глок в кобура на глезена си. После насочи към Марино собствения му пистолет.

— Отпечатъците на Шанди са из цялата къща. Сигурно е пълна с нейната ДНК. Двамата се карате, тя те прострелва и отпрашва с мотора си. Каква патологично ревнива кучка!

Люси дръпна ударника на револвера. Марино не трепна. Сякаш не го беше грижа.

— Само една причина — повтори тя.

— Не знам такава — отвърна той. — Давай. Исках тя да го направи, но не пожела. — Говореше за Скарпета. — А трябваше. Тя не го направи, но ти давай. Пет пари не давам дали ще обвинят Шанди. Дори ще ти помогна. В спалнята ми има нейно бельо. Вземи нейна ДНК. Ако я намерят и по пистолета, друго не им трябва. Всички в бара знаят каква е. Питай Джес. Никой няма да се изненада.

После млъкна. За момент и двамата останаха неподвижни. Той стоеше пред вратата, отпуснал ръце. А Люси седеше на дивана, насочила револвера към главата му. Не й беше нужно да се цели в гърдите му, които бяха по-голяма мишена. Той добре съзнаваше този факт. Тя отпусна пистолета.

— Седни — рече тя.

Марино седна на стола до компютъра.

— Трябваше да се досетя, че ще ти каже — промърмори той.

— Би трябвало да я познаваш по-добре. Не е казала нито дума на никого. Продължава да те защитава. Не е ли странно? — изтъкна Люси. — Видя ли какво си направил на китките й?

Отговорът му беше внезапно зачервяване на кървясалите му очи. Люси никога не беше го виждала да плаче. Но продължи:

— Роуз е забелязала. Тя ми каза. Тази сутрин, когато бяхме в лабораторията, ги видях лично — охлузванията по китките на леля Кей. И както те попитах вече, какво ще направиш по въпроса?

Опита се да пропъди образите на онова, което си представяше, че е сторил на леля й. Мисълта, че той я е виждал и я е докосвал, караше Люси да се чувства много по-опетнена, отколкото ако самата тя беше жертвата. Гледаше огромните му длани и ръце, устата му, и се опитваше да пропъди от ума си представите за неговите действия.

— Стореното — сторено — каза той. — Просто е. Обещавам, че никога няма да й се наложи да бъде около мен. На никоя от вас. Или можеш да ме застреляш, както възнамеряваше, и да ти се размине, както винаги. Вече си го правила. Можеш да си позволиш всичко, което поискаш. Хайде. Ако някой друг й беше причинил същото, аз щях да го убия. Вече щеше да е мъртъв.

— Жалък страхливец. Поне й кажи, че съжаляваш, вместо да бягаш или да извършиш самоубийство като ме предизвикваш.

— Каква полза, ако се извиня? Всичко свърши. Затова разбирам всичко твърде късно. Никой не ми се обади, за да дойда в Хилтън Хед.

— Не се дръж като бебе. Леля Кей те помоли да посетиш Маделиза Дули. Не можех да повярвам. Още ми се повдига от това.

— Вече няма да ме моли за нищо. Не и след като ти дойде тук. Не искам никоя от вас да ме моли за нищо — отсече Марино. — Свършено е.

— Помниш ли какво направи?

Той не отговори. Помнеше.

— Кажи, че съжаляваш — рече тя. — Кажи й, че не си бил толкова пиян, та да не помниш какво си сторил. Кажи й, че помниш и че съжаляваш, че не можеш да поправиш нещата, но съжаляваш. Да видим какво ще направи. Няма да те застреля. Дори няма да те изгони. Тя е по-добър човек от мен. — Люси хвана револвера по-здраво. — Защо? Само ми обясни защо. И друг път си бил пиян в нейно присъствие. Бил си насаме с нея милион пъти, дори в хотелски стаи. Защо? Как можа?

Марино запали цигара, ръцете му трепереха силно.

— Заради всичко. Знам, че няма извинение. Бях полудял. Знам, че няма значение. Тя се върна с онзи пръстен и не знам.

— Напротив, знаеш.

— Не биваше да изпращам имейл на доктор Селф. Тя замъгли мозъка ми. После и Шанди. Лекарства. Пиене. Сякаш някакво чудовище се размърда в мен — каза горчиво Марино. — Не знам откъде дойде.

Отвратена, Люси стана и хвърли револвера на дивана. Заобиколи го и стигна до вратата.

— Чуй ме — спря я той. — Шанди ми намери това лекарство. Не съм първият, на когото го дава. Последният е имал ерекция в продължение на три дни. Тя смяташе, че е смешно.

— Какво лекарство? — Макар че Люси знаеше.

— Хормонален гел. От него полудявах. Все едно исках да чукам всеки, да убия всеки. Нищо не й бе достатъчно. Никога не съм бил с толкова ненаситна жена.

Люси се облегна на вратата и скръсти ръце.

— Тестостерон, предписан от долнопробен проктолог в Шарлът.

Марино изглеждаше изумен.

— Откъде?… — Лицето му потъмня. — Разбирам. Била си тук. Всичко ми е ясно.

— Кой е мръсникът с мотора, Марино? Кой е негодникът, когото за малко не си убил на паркинга на „Ритащият кон“? Онзи, който уж искал леля Кей да умре или да напусне града?

— Де да знаех.

— Мисля, че знаеш.

— Казвам ти истината, кълна се. Шанди сигурно го познава. Сигурно тя иска да прогони докторката от града. Проклета ревнива кучка.

— Или може би е доктор Селф.

— Да пукна, ако знам.

— Може би трябваше да проучиш твоята проклета ревнива кучка — каза Люси. — Писането на имейли до доктор Селф, за да предизвикаш ревност у леля Кей, е било нещо като игра с огъня. Но предполагам, че си бил твърде зает да правиш тестостеронов секс и да изнасилваш леля ми.

— Не съм.

— Ти как го наричаш?

— Най-ужасната ми постъпка — отвърна Марино.

Люси не сваляше очи от неговите.

— А медальонът със сребърния долар, който носиш? Откъде го имаш?

— Знаеш откъде.

— Шанди казвала ли ти е, че къщата на богатия й картофен татко е била ограбена малко преди да се засели тук? Всъщност е била ограбена веднага след смъртта му. Имал е колекция от монети и пари в брой. Всичко е изчезнало. Полицаите подозирали, че е дело на вътрешен човек, но не могли да го докажат.

— Златната монета, която намери Бул — досети се Марино. — Тя никога не е споменавала за златна монета. Единствената монета, която аз съм виждал, е този сребърен долар. Откъде знаеш, че Бул не я е загубил? Той е човекът, намерил трупа на момчето, а по монетата има отпечатък на момчето, нали?

— Ами ако монетата е открадната от покойния баща на Шанди? — попита Люси. — Това какво ти говори?

— Тя не е убила момчето — каза Марино със сянка от съмнение. — Никога не е споменавала, че има деца. Ако монетата има нещо общо с нея, вероятно я е подарила на някого. Когато ми подари моята, се смееше, каза, че било като медал на куче, за да ми напомня, че аз съм един от нейните войници. Че й принадлежа. Не знаех, че говори буквално.

— Да взема нейна ДНК, е отлична идея — отбеляза Люси.

Марино стана и се отдалечи. Върна се с червени бикини, пъхна ги в хартиен плик от сандвич. Подаде ги на Люси.

— Малко е странно, че не знаеш къде живее тя — подхвърли Люси.

— Не знам нищо за нея. Това е проклетата истина — увери я Марино.

— Ще ти кажа точно къде живее. На същия този остров. Уютна малка къщичка на брега. Изглежда романтична. Забравих да ти кажа, когато я проверих, случайно забелязах, че там е паркиран един мотор. Стар и ръчно сглобен, с картонена регистрационна табела. Беше завит под навеса. Нямаше никой вкъщи.

— Не съм очаквал такова нещо. Преди не бях такъв.

— Той няма да се приближи отново до леля Кей. Погрижих се за него, защото ти нямам доверие, че ти ще го направиш. Моторът му е стар. Пълен боклук. Не мисля, че е безопасен.

Марино не смееше да я погледне.

— Преди не бях такъв — повтори той.

Тя отвори входната врата.

— Защо не се разкараш от живота ни? — каза тя от верандата под дъжда. — Вече пет пари не давам за теб.

 

 

Старата тухлена сграда гледаше Бентън с празни очи, много от прозорците й бяха счупени. В изоставената фабрика за пури нямаше осветление. Паркингът пред нея беше съвсем тъмен.

Лаптопът беше на коленете му, когато той се включи в безжичната мрежа на пристанището и зачака в черния джип „Субару“ на Люси, кола, която обикновено не се свързваше със силите на реда. Периодично поглеждаше през предното стъкло. Дъждът бавно се стичаше по него, сякаш нощта плачеше. Той наблюдаваше телената ограда около безлюдната корабостроителница от другата страна на улицата, наблюдаваше силуетите на контейнерите, изоставени като катастрофирали вагони.

— Няма движение — съобщи той.

Гласът на Люси прозвуча в слушалката му.

— Стой и чакай колкото можеш.

Радиочестотата беше сигурна. Бентън не разбираше технологичните умения на Люси, а той не беше наивен. Знаеше само, че тя има начини да осигурява това и онова, да заглушава сигнали, а тя смяташе, че е страхотно да може да шпионира другите, докато те не могат да я шпионират. Бентън се надяваше, че е права. За това и за много други неща, включително за леля й. Когато помоли Люси да му изпрати самолета си, я предупреди, че не иска Скарпета да знае.

— Защо? — попита Люси.

— Защото сигурно ще се наложи да седя в паркирана кола цяла нощ и да наблюдавам проклетото пристанище — обясни той.

Щеше да стане още по-зле, ако Кей знаеше, че той е тук, само на няколко километра от дома й. Можеше да поиска да бъде тук с него. На което Люси отвърна, че е луд. Скарпета никога нямаше да дебне на пристанището с него. По нейните думи, това не беше работа за леля й. Кей не беше таен агент. Не обичаше особено оръжията, макар да умееше да си служи с тях, и предпочиташе да се грижи за жертвите и да остави на Люси и Бентън да се справят с останалото. Всъщност Люси искаше да каже, че седенето тук на пристанището можеше да бъде опасно, и тя не искаше Скарпета да го прави.

Странно, че Люси не спомена Марино. Че той можеше да помогне.

Бентън седеше в тъмното субару. Миришеше на ново — на кожа. Гледаше дъжда и през него отсрещната страна на улицата, и проверяваше лаптопа, за да се увери, че Пясъчния човек не се е включил незаконно в безжичната мрежа на пристанището, за да влезе в интернет. Но откъде щеше да го направи? Не от този паркинг. Нито от улицата, защото нямаше да посмее да спре колата си насред платното и просто да седи в нея, докато изпраща поредния дяволски имейл до дяволската доктор Селф, която сигурно вече се беше върнала в Ню Йорк в луксозния си апартамент край Сентръл Парк. Това беше нагло. Беше ужасно нечестно. Дори ако накрая Пясъчния човек бъдеше наказан за убийствата, доктор Селф със сигурност щеше да се отърве, а нейната вина за смъртта на жертвите беше равна на неговата, защото беше скрила информация, не беше я проверила, не я беше грижа. Бентън я мразеше. Искаше му се да не е така. Но я мразеше повече от всеки друг, когото бе мразил в живота си.

Дъждът шуртеше по покрива на джипа, мъглата забулваше далечните улични лампи и той не различаваше хоризонта от небето, нито дори очертанията на пристанището. Нищо не се виждаше в това ужасно време, докато накрая нещо помръдна. Бентън седеше съвсем неподвижно, а сърцето му биеше лудо. Една тъмна фигура бавно мина покрай оградата от другата страна на улицата.

— Забелязах движение — предаде той на Люси. — Някой включи ли се, защото не го виждам.

— Никой. — Гласът й прозвуча в слушалката му, и тя потвърди, че Пясъчния човек не се е включил в безжичната мрежа на пристанището. — Какво движение? — попита.

— При оградата. На три часа, сега не помръдва. Стои на три часа.

— Аз съм на десет минути. Дори по-малко.

— Излизам — каза Бентън, бавно отвори вратата на колата и вътрешната светлина угасна. Навън беше пълна тъмнина, а дъждът му се стори още по-силен.

Той бръкна в якето си и извади пистолета. Не затвори вратата докрай. Не издаде нито звук. Знаеше как да го прави, беше го правил повече пъти, отколкото искаше да помни. Движеше се като призрак, тъмен и безшумен, през локвите, през дъжда. На всяка втора стъпка спираше, за да се увери, че човекът от другата страна на улицата не го вижда. Какво правеше той? Просто стоеше там до оградата, без да мърда. Бентън се приближи, а фигурата все така не помръдваше. Бентън едва различаваше силуета през плътната водна стена и не чуваше нищо, освен шуртенето на дъжда.

— Добре ли си? — чу той гласа на Люси.

Не отговори. Спря зад един телефонен стълб и му замириса на креозот. Фигурата до оградата се премести наляво, към позиция един часа и започна да пресича улицата.

Люси попита:

— На десет четири ли си?

Бентън не отговори, а фигурата беше толкова близо, че той виждаше тъмната сянка на лице, ясното очертание на шапка, после ръце и крака, които се движеха. Бентън излезе зад стълба и насочи пистолета към него.

— Не мърдай — каза той тихо с тон, който не търпеше възражения. — Държа деветмилиметров, насочен към главата ти, затова да не си мръднал.

Мъжът, а Бентън беше уверен, че е мъж, се беше превърнал в статуя. Не издаваше нито звук.

— Излез на платното, но не към мен. Премести се наляво. Много бавно. Сега падни на колене и сложи ръцете на главата. — После се обърна към Люси. — Хванах го. Можеш да дойдеш.

Говореше така, сякаш тя бе съвсем близо.

— Дръж се. — Гласът й звучеше напрегнато. — Дръж се, идвам.

Той знаеше, че тя е далеч, твърде далеч, за да му помогне, ако възникнеше проблем.

Мъжът държеше ръцете на главата си и беше коленичил върху черния напукан мокър асфалт.

— Моля ви, не стреляйте — каза той.

— Кой си ти? — попита Бентън. — Кажи ми кой си.

— Не стреляйте.

— Кой си ти? — повтори Бентън по-високо, за да надвика дъжда. — Какво правиш тук? Кажи ми кой си.

— Не стреляйте.

— По дяволите! Казвай кой си. Какво правиш на пристанището? Не ме карай да те питам пак.

— Знам кой сте. Познах ви. Ръцете ми са на главата и няма нужда да стреляте — каза гласът, докато дъждът плющеше, а Бентън долови чуждестранен акцент. — Тук съм, за да заловя убиец, също като вас. Прав ли съм, Бентън Уесли? Моля, приберете оръжието. Аз съм Ото Пома. Тук съм по същата причина като вас. Капитан Ото Пома. Моля ви, приберете пистолета.

 

 

„Кръчмата на По“, на няколко минути с мотор от рибарската хижа на Марино.

Имаше нужда да пийне една-две бири.

Шосето беше мокро, черно и лъскаво, а вятърът носеше миризмата на дъжда и уханието на морето и блатата. Той се успокояваше, докато караше своя роудмастър през тъмната дъждовна нощ, знаеше, че не бива да пие, но не знаеше как да се спре, пък и какво значение имаше? Откакто се случи онова, той изпитваше душевна болка, усещане за ужас. Звярът в него бе излязъл на повърхността, чудовището се бе показало, а онова, от което се боеше открай време, беше точно пред него.

Питър Роко Марино не беше почтен човек. Подобно на почти всички престъпници, които беше залавял, той бе вярвал, че малко неща в живота са по негова вина, че всъщност е добър, смел и добронамерен, докато истината беше съвсем друга. Той беше себичен, извратен и лош. Лош, лош, лош. Затова жена му го бе напуснала. Затова кариерата му беше отишла по дяволите. Затова Люси го мразеше. Затова беше провалил най-хубавото нещо, което бе имал. Връзката му със Скарпета беше мъртва. Той я беше убил. Беше я осквернил. Беше я предавал многократно заради нещо, което не зависеше от нея. Никога не беше го пожелала, пък и защо? Не е била привлечена от него. Но и как би могла? И затова той я наказа.

Мина на по-висока скорост и натисна газта на мотора. Караше твърде бързо, дъждът болезнено го пробождаше по голата кожа, докато се носеше бързо към „ивицата“, както той наричаше заведенията на остров Съливан. Всички свободни места бяха заети от коли. Нямаше мотоциклети, само неговия, заради времето. Беше му студено, ръцете му бяха схванати. Изпитваше непоносима болка и срам, а наред с тях и отровен гняв. Разкопча безполезната каска, окачи я на кормилото и заключи мотора. Мокрите му кожени дрехи шумоляха, когато влезе в кръчмата с небоядисани износени дъски и с вентилатори по тавана, с рисунки на гарвани по стените и плакати на всички филми, създадени по произведения на Едгар Алън По. Барът беше препълнен, а сърцето му подскочи и запърха като стресната птица, когато забеляза Шанди между двама мъже, единият с кърпа на главата. Мъжът, когото Марино едва не беше убил онази вечер. Тя му говореше и притискаше тялото си към ръката му.

Марино стоеше до вратата, от него по издраскания под капеше дъждовна вода, наблюдаваше ги и се чудеше какво да прави, докато раните в него се подуваха, а сърцето му препускаше, сякаш коне галопираха по шията му. Шанди и мъжът с кърпата пиеха бира и малки текили, и замезваха с царевичен чипс и чили със сирене, същото каквото тя и Марино винаги поръчваха, когато идваха тук. Някога. В миналите дни. Свършено е с тях. Тази сутрин не беше използвал хормоналния гел. Беше го изхвърлил с нежелание, докато гнусното същество от мрака му шепнеше подигравателно. Не можеше да повярва, че Шанди е толкова безсрамна, та да идва тук с този мъж, а смисълът беше ясен. Тя го беше накарала да заплаши Скарпета. Колкото и да беше лоша Шанди, колкото и да беше лош той, колкото и да бяха лоши заедно, Марино беше по-лош.

Онова, което те се опитваха да й причинят, не можеше да се сравни с причиненото от него.

Той се приближи към бара, без да поглежда към тях, преструваше се, че не ги вижда, като се питаше защо не бе забелязал беемвето на Шанди. Сигурно беше паркирала в странична уличка, винаги се боеше някой да не удари някоя от вратите. Запита се къде е моторът на мъжа с кърпата на главата и си спомни какво бе казала Люси за него. Че изглеждал опасен. Тя бе направила нещо. Навярно скоро щеше да направи нещо и на мотора на Марино.

— Какво обичаш, скъпи? Къде се загуби? — Барманката изглеждаше петнайсетгодишна. Напоследък всички млади хора изглеждаха на толкова за Марино.

Беше тъй потиснат и разсеян, че не помнеше името й. Мислеше, че е Шели, но се боеше да го каже. Може би беше Кели.

— „Будвайзер“ светла. — Наведе се към нея. — Не поглеждай. Кой е онзи тип там с Шанди?

— Идвали са тук и преди.

— Откога? — попита Марино, когато тя плъзна към него халба бира, а той й подаде петачка.

— Две на цената на едно. Значи ще пиеш още една, скъпи. Боже! От време на време, откакто работя тук, скъпи. От миналата година, предполагам. Между нас казано, и двамата не ми харесват. Не ме питай за името му. Не го знам. Но той не е единственият, с когото тя идва. Мисля, че е омъжена.

— Сериозно?

— Надявам се, че си се разделил с нея. Завинаги.

— Приключих с нея — подчерта Марино и отпи от бирата си. — Не беше сериозно.

— Ще ти докара само неприятности — каза Шели или Кели.

Той усети погледа на Шанди. Беше спряла да говори с мъжа с кърпата, и сега Марино се запита дали не беше правила секс и с него през цялото време. Питаше се за откраднатите монети и откъде тя вземаше парите си. Може би баща й не беше й оставил нищо и тя се издържаше с кражби. Марино се чудеше за много неща и му се искаше да си бе задал тези въпроси по-рано. Шанди го гледаше как надига пенливата халба и отпива. Искрящите й от гняв очи изглеждаха безумни. За миг му хрумна да отиде до мястото й, но не можа да се насили да го направи.

Знаеше, че те няма да му кажат нищо. Беше сигурен, че ще му се присмеят. Шанди побутна с лакът мъжа с кърпата. Той изгледа Марино и се ухили самодоволно. Сигурно си мислеше, че е много забавно да седи там, да опипва Шанди със съзнанието, че тя никога не е била жената на Марино. С кого ли още спеше тази кучка?

Марино дръпна верижката със сребърния долар и я пусна в бирата си. Тя цопна в халбата и потъна на дъното. Той плъзна халбата през бара и тя спря почти пред тях, а той излезе с надеждата, че ще го последват. Дъждът беше спрял и от паважа под уличните лампи се вдигаше пара. Седна на мократа седалка на мотоциклета и зачака появата им. Гледаше входната врата на „Кръчмата на По“, чакаше и се надяваше. Може би щеше да започне бой. Може би те щяха да го довършат. Искаше сърцето му да не бие така бързо и гърдите да престанат да го болят. Може би щеше да получи инфаркт. Сърцето му трябваше да го предаде, защото беше лош. Той чакаше, загледан във вратата, гледаше хората от другата страна на осветените прозорци, всички бяха щастливи, с изключение на него. Докато чакаше, запали цигара и продължи да седи върху мокрия мотоциклет в мокрите си кожени дрехи, пушеше и чакаше.

Беше такова нищожество, че дори вече не успяваше да разгневи хората. Не можеше да накара никого да се сбие с него. Беше такова нищожество, че седеше тук навън в дъждовния мрак, пушеше и гледаше към вратата с надеждата, че Шанди или мъжът с кърпата, или и двамата ще излязат и ще го накарат да почувства, че у него още е останало нещо смислено. Но вратата не се отваряше. Не ги беше грижа. Не се страхуваха. Смятаха Марино за посмешище. Той чакаше и пушеше. Отключи мотоциклета и запали двигателя.

Даде пълна газ и със свирене на гуми бързо потегли. Заряза мотоциклета пред къщата си, като остави ключа в стартера, защото возилото нямаше да му трябва повече. Там, където отиваше, вече нямаше да кара мотоциклет. Вървеше бързо, но не така бързо, както препускаше сърцето му, и в тъмното изкачи стъпалата до своя кей и си спомни как Шанди се подиграваше на стария му паянтов кей, казваше, че е дълъг, кльощав и изкривен като древно насекомо. Тогава бе помислил, че е забавна и умее да си служи с думите, щом го каза първия път, когато я доведе тук и се любиха цяла нощ. Преди десет дни. Толкова беше продължило всичко. Трябваше да се сети, че му е заложила капан, че не е съвпадение, че започна да флиртува с него вечерта на същия ден, когато бе намерено мъртвото момче. Може би бе искала да използва Марино, за да получи информация. Той й бе позволил. И всичко това заради един пръстен. Докторката бе получила пръстен, а Марино си бе изгубил ума. Големите му ботуши трополяха шумно по кея, а износените дъски се тресяха под тежестта му, докато папатаците кръжаха около главата му като в анимационен филм.

На края на кея той спря, като дишаше тежко, изяждан жив от милиони невидими зъби, очите му се напълниха със сълзи, а гърдите му се издуваха бързо. Беше виждал да се издуват така гърдите на човек, веднага след като е получил смъртоносна инжекция, точно преди лицето му да стане тъмносиньо и да умре. Беше толкова тъмно и облачно, че водата и небето се сливаха, под него потропваха буферите, а вълните тихо се плискаха около колоните на кея.

Той извика нещо с глас, който сякаш не идваше от него, и метна мобилния си телефон и слушалката колкото можеше по-силно. Запрати ги толкова далеч, че не чу падането им.