Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (3)

2.

Тримата седяха в осветен от свещи ъгъл в „Тулио“, популярен ресторант с фасада от бигор в съседство с театрите и съвсем близо до Испанското стълбище.

Осветените от свещи маси бяха покрити с бледозлатисти покривки, а край стените зад тях имаше тъмни дървени стелажи с наредени по тях бутилки вино. По другите стени бяха окачени акварели с италиански пасторални сцени. Беше тихо, като се изключи една маса с пияни американци. И тримата бяха замислени и вглъбени в себе си, подобно на келнера с бежово сако и черна вратовръзка. Никой нямаше представа какво обсъждат Бентън, Скарпета и капитан Пома. Ако някой се приближеше толкова, че да чува, те започваха да разговарят на общи теми и прибираха снимките и докладите в папките.

Скарпета пиеше „Бионди Санти Брунели“ от 1996 г., което беше много скъпо, но тя не би го избрала, ако я бяха попитали, а обикновено я питаха. Тя остави чашата си на масата, без да откъсва поглед от снимката до предястието си от пармска шунка и пъпеш, след което възнамеряваше да поръча морски костур на грил и зелен фасул в зехтин. И може би малини за десерт, освен ако влошаващото се настроение на Бентън не й развалеше апетита. А това бе напълно възможно.

— С риск да ви прозвучи глупаво — тихо каза тя, — все си мисля, че пропускаме нещо важно. — Потупа с показалец една снимка на Дрю Мартин от местопрестъплението.

— Значи сега не се оплаквате, че повтаряме едно и също — засмя се капитан Пома, който вече открито флиртуваше с нея. — Виждате ли? Хубавата храна и хубавото вино ни правят по-умни. — Той почука по челото си, имитирайки потупването на Скарпета по снимката. Тя го погледна разсеяно, както правеше, когато излизаше от стаята, без да отива никъде.

— Нещо толкова очевидно, че сме напълно слепи за него, всички са слепи за него — продължи тя. — Често пъти не виждаме нещо, защото е под носа ни. Какво е то? Какво ни казва тя?

— Добре, да видим какво е под носа ни — обади се Бентън.

Рядко го беше виждала така открито враждебен и дистанциран. Той не криеше пренебрежението си към капитан Пома, този път облечен в елегантен костюм на тънки райета. Златните му копчета за ръкавели, гравирани с емблемата на карабинерите, проблясваха на светлината на свещите.

— Да, пред очите ни. Всеки сантиметър от голата й плът преди някой да я е докоснал. Трябва да я огледаме в това състояние. Недокосната. Точно както я е оставил — заговори капитан Пома, загледан в Скарпета. — Само по себе си това е история, нали? Но преди да съм забравил, да пием за нашата последна среща в Рим. Поне засега. Трябва да вдигнем наздравица за това.

Не изглеждаше редно да вдигнат чаши, докато мъртвата млада жена ги гледаше. Сякаш голото й осакатено тяло беше на масата.

— И за ФБР — продължи капитан Пома. — За тяхната решимост да тълкуват случая като терористичен акт. Последната уязвима жертва — американска звезда на тениса.

— Загуба на време е дори да намекват такова нещо — процеди Бентън и вдигна чашата си, но не за наздравица, а за да отпие.

— Тогава кажете на вашето правителство да престане да го намеква — отвърна капитан Пома. — Ето, ще го кажа направо, тъй като сме сами. Вашето правителство разпространява тази пропаганда иззад кулисите, а причината да не го обсъдим по-рано, е защото италианците не биха повярвали в нещо толкова абсурдно. Никой терорист не е виновен. И е глупаво ФБР да твърди подобно нещо.

— Тук не седи ФБР, а ние. Ние не сме ФБР и на мен ми омръзна да го споменавате — сопна се Бентън.

— Но сте били във ФБР през по-голямата част от кариерата си. Докато не напуснахте и не изчезнахте от сцената, сякаш сте мъртъв. По незнайни причини.

— Ако беше терористичен акт, досега някой щеше да е поел отговорност — каза хладно Бентън. — И предпочитам вече да не споменавате ФБР и биографията ми.

— Това е вследствие на неутолим апетит за публичност и желанието на вашата страна да управлява света като плаши всички до смърт. — Капитан Пома напълни отново чашите. — Вашето бюро за разследване разпитва свидетели тук, в Рим, като пренебрегва Интерпол, макар че би трябвало да работят с тях. Да имат свои представители в тази организация. Пристигат тези идиоти от Вашингтон, които не ни познават, а още по-малко знаят как да разследват сложен случай на убийство…

Бентън го прекъсна:

— Вече би трябвало да знаете, капитан Пома, че политиката и междуособиците в юрисдикцията са в природата на звяра.

— Предпочитам да ме наричате Ото. Така се обръщат към мен приятелите ми. — Той премести стола си по-близо до Скарпета и я облъхна с мириса на одеколона си, после премести и свещта. Изгледа с отвращение масата на тъпите пияни американци и каза: — Знаете, че се опитваме да ви харесваме.

— Не се опитвайте — подхвърли Бентън. — Никой не ни харесва.

— Така и не разбрах защо вие, американците, сте толкова шумни.

— Защото не слушаме — отвърна Скарпета. — Затова имаме Джордж Буш.

Капитан Пома взе фотографията от масата и я разгледа сякаш я виждаше за първи път.

— Търся нещо, което е под носа ни — промърмори той. — А виждам само очевидното.

Бентън се взираше в двамата, седнали съвсем близо един до друг, и красивото му лице беше като изсечено от гранит.

— По-добре да допуснем, че не съществува такова нещо като „очевидно“. Това е просто дума, която се отнася до личното възприятие — каза Скарпета, като извади още снимки от плика. — А моето може да е различно от вашето.

— Видях, че го демонстрирахте изчерпателно в централата на полицията — отбеляза капитанът.

Тя погледна Бентън, дълъг поглед, с който искаше да му внуши, че забелязва поведението му и го смята за ненужно. Той нямаше причини да ревнува. Не беше направила нищо, за да насърчи флирта на капитан Пома.

— Пред очите ни. Добре тогава. Защо не започнем с пръстите на краката — предложи Бентън, който едва бе докоснал моцарелата от биволско мляко, но вече пиеше третата си чаша вино.

— Всъщност това е добра идея. — Скарпета изучаваше снимките на Дрю и по-специално пръстите на краката в близък план. — Лакът е безупречен. Ноктите са лакирани скоро, логично е, понеже е била на педикюр, преди да напусне Ню Йорк. — Тя повтаряше неща, които вече знаеха.

— Има ли значение? — Капитан Пома разглеждаше една снимка, наведен толкова близо до Скарпета, че ръката му докосваше нейната, а тя усещаше топлината й и мириса на одеколона му. — Не мисля. Според мен по-важно е с какво е била облечена. Черни джинси, бяла копринена риза, черно кожено яке с копринена подплата. Освен това черни бикини и черен сутиен. — Той замълча. — Странно е, че по тялото й нямаше влакна от дрехите, а само от чаршафа.

— Не сме сигурни, че е чаршаф — остро му напомни Бентън.

— Освен това дрехите й, часовникът, колието, кожените гривни и обеците не са намерени, тоест убиецът ги е взел — каза капитанът на Скарпета. — По каква причина? Може би като трофеи? Но да говорим за педикюра й, щом смятате, че е важен. Дрю е ходила в спа център край Сентръл Парк веднага след като е пристигнала в Ню Йорк. Знаем за това посещение, платено е с кредитната й карта, всъщност с кредитната карта на баща й. Доколкото знам, той много й е угаждал.

— Ясно е, че е била разглезена — отбеляза Бентън.

— Нека да бъдем внимателни, когато използваме такива думи — възрази Скарпета. — Тя е спечелила всичко, каквото притежава, тренирала е по шест часа дневно, и то усилено. Наскоро спечели купата „Фемили Съркъл“ и очакваше да спечели друга…

— Там живеете вие — вметна капитан Пома. — В Чарлстън, Южна Каролина. Там е първенството за купата „Фемили Съркъл“. Странно, нали? Същата вечер е отлетяла за Ню Йорк. И от там до тук. До това. — Той посочи снимките.

— Искам да кажа, че шампионските титли не се купуват с пари, а разглезените хора обикновено не работят усърдно като нея — обясни Скарпета.

— Баща й я е глезил — настоя Бентън, — но не е бил добър родител. Същото се отнася за майка й.

— Да, да — съгласи се капитан Пома. — Кои родители позволяват на шестнайсетгодишно момиче да пътува в чужбина с две осемнайсетгодишни приятелки? Особено щом е била човек на настроенията, с неустойчив характер.

— Когато детето навлезе в трудна възраст, по-лесно е да отстъпиш — каза Скарпета, като си мислеше за племенницата си Люси. Когато Люси беше малка, господи, как се караха. — А треньорът й? Знаем ли нещо за техните отношения?

— Джани Лупано, разговарях с него. Знаел е, че тя ще идва тук, и не бил доволен заради важните турнири през следващите няколко месеца, например „Уимбълдън“. Не беше особено отзивчив и изглежда, й беше ядосан.

— И „Италиан Оупън“ в Рим другия месец — изтъкна Скарпета, като се учуди, че капитанът не беше го споменал.

— Разбира се. Тя е трябвало да тренира, не да пътешества с приятелки. Не гледам тенис.

— Къде е бил той по време на убийството? — попита Скарпета.

— В Ню Йорк. Проверихме в хотела, където каза, че е отседнал. Бил е регистриран по това време. Спомена също, че Дрю била на настроения. Унила един ден, весела на другия. Много упорита, с труден характер и непредвидима. Не беше сигурен колко още може да работи с нея. Каза, че имал по-важна работа от това да търпи капризите й.

— Искам да знам дали промените в настроението са наследствени — намеси се Бентън. — Предполагам, че не сте си дали труда да попитате.

— Не. Съжалявам, че не бях достатъчно проницателен, за да се сетя.

— Ще бъде полезно да научим дали е имала психични проблеми, за които семейството й е криело.

— Известно е, че е имала проблеми с храненето — каза Скарпета. — Говореше открито за това.

— Треньорът не спомена ли за проблем с настроенията? Нещо за родителите? — продължи Бентън хладно да разпитва капитана.

— Нищо повече от смяната на настроенията. Типична тийнейджърка.

— Имате ли деца? — Бентън посегна към виното си.

— Поне аз не знам.

— Някакъв подтик — каза замислено Скарпета. — Нещо е ставало с Дрю, за което никой не ни казва. Може би това е пред очите ни? Поведението й. Фактът, че е пиела. Защо? Случило ли се е нещо?

— Турнирът в Чарлстън — обърна се капитан Пома към Скарпета. — Където имате частна практика. Как се наричаше онази област? Ниската земя? Какво точно значи ниска земя? — Той въртеше чашата между пръстите си, загледан в нея.

— Почти на морското равнище, буквално ниска земя.

— А вашата местна полиция не проявява ли интерес към случая? Щом е участвала в тамошния турнир само два дни преди да бъде убита?

— Любопитни са, сигурна съм… — започна Скарпета.

— Убийството й няма нищо общо с полицията в Чарлстън — прекъсна я Бентън. — Те нямат правомощия.

Скарпета го изгледа, а капитанът наблюдаваше и двамата. Цял ден следеше напрежението помежду им.

— Липсата на правомощия не е спряла никого да се появи и да размаха значката си — подхвърли капитан Пома.

— Ако пак намеквате за ФБР, вече изразихте мнението си — сряза го Бентън. — Ако загатвате, че съм бивш служител на ФБР, това вече го чух. Ако говорите за доктор Скарпета и мен, вие ни повикахте. Не сме дошли неканени, Ото, понеже настояхте да ви наричаме така.

— Само аз ли мисля така, или виното наистина е идеално? — Капитанът вдигна чашата срещу светлината, сякаш беше диамант с дефект.

Бентън вдигна своята. Скарпета разбираше повече от италиански вина от него, но тази вечер той сметна за нужно да подчертае надмощието си, сякаш се беше спуснал петдесет степени надолу по еволюционната стълбица. Тя усещаше интереса на капитан Пома към себе си, докато разглеждаше следващата снимка, благодарна, че келнерът явно нямаше желание да се приближи. Беше зает с масата на шумните американци.

— Близък план на краката й — посочи тя. — Натъртвания около глезените.

— Пресни охлузвания — добави капитан Пома. — Може би я е сграбчил за тях.

— Възможно е. Не са от връзване.

Искаше й се капитанът да не седи толкова близо до нея, но вече нямаше накъде да се мести, освен да натика стола си в стената. Искаше й се също да не я докосва, докато се протягаше за снимките.

— Краката й са обезкосмени наскоро — продължи тя. — Бих казала по-малко от двайсет и четири часа преди смъртта. Почти няма косъмчета. Грижела се е за външността си, дори когато е пътувала с приятелки. Това може да е важно. Дали се е надявала да срещне някого?

— Разбира се. Три млади жени, които търсят млади мъже — отсъди капитан Пома.

Скарпета погледна Бентън, който махна на келнера за още една бутилка вино.

— Дрю е била знаменитост — каза тя. — Чувала съм, че се е пазела от непознати, не е искала да й досаждат.

— Това не се връзва с факта, че е пиела — възрази Бентън.

— Ако говорим за хронично пиене — поправи го Скарпета. — Виж снимките, в много добра форма е, слаба, с добре развити мускули. Ако е прекалявала с пиенето, явно не е от много отдавна. Щеше да се отрази и на успехите й. И пак трябва да се запитаме дали не се е случило нещо наскоро? Някакъв емоционален срив?

— Депресирана, нестабилна, злоупотребява с алкохол — продължи Бентън. — Така човек става по-уязвим за хищника.

— Точно това мисля, че е станало — рече капитан Пома. — Била е разпиляна. Лесна мишена. Сама, на площад „Испания“, където е срещнала златистия мим.

 

 

Златистият мим изпълнил номера си. Дрю пуснала още една монета в чашката му и той го изпълнил още веднъж заради нея.

Тя отказала да си тръгне с приятелките си. Последното нещо, което им казала, било:

— Под тази златиста боя се крие един много хубав италианец.

Последното нещо, което приятелките й казали, било:

— Не бъди сигурна, че е италианец.

Забележката им била правилна, тъй като мимовете не говорят.

Дрю подканила приятелките си да продължат, да разгледат магазините по „Виа ди Кондоти“ и им обещала да се срещнат на площад „Навона“ при Фонтана на реките, където те я чакали много дълго. Разказали на капитан Пома, че дегустирали безплатни хрупкави вафли, направени от яйца, брашно и захар, и се кикотели, когато италианските момчета стреляли по тях с пистолети играчки, като ги молели да си купят същите. Вместо това приятелките на Дрю си направили фалшиви татуировки и карали уличните музиканти да свирят американски мелодии на овчарска свирка. Признали му, че на обяд се понапили и се държали глупаво.

Казали му, че и Дрю била леко пияна. Твърдели, че е хубава, но не се смятала за такава. Мислела, че хората я заглеждат, защото я познават като тенисистка, докато често пъти това просто било заради хубавата й външност.

— Хората, които не гледат тенис, изобщо не я познаваха — бе заявила една от приятелките на капитан Пома. — Тя просто не съзнаваше колко е красива.

Капитан Пома говореше, докато ядяха основното ястие, а Бентън през повечето време пиеше. Скарпета знаеше какво си мисли — че трябва да избягва съблазните на капитана, че някак трябва да се отдалечи от него, което в действителност означаваше направо да стане от масата, ако не и да напусне заведението. Бентън не понасяше капитана, защото изобщо не беше логично един съдебен лекар да разпитва свидетелите, сякаш е водещ инспектор по случая, а и той изобщо не споменаваше имената на останалите разследващи. Бентън забравяше, че наричаха капитан Пома „римския Шерлок Холмс“, или по-скоро не можеше да преглътне мисълта, защото ревнуваше.

Скарпета си водеше бележки, докато Пома подробно разказваше дългия си разговор със златистия мим, чието алиби изглеждаше непоклатимо: Още играел на същото място в подножието на Испанското стълбище до късно следобед — дълго след като приятелките на Дрю се върнали да я търсят. Твърдеше, че бегло си спомнял момичето, но нямал представа коя е, помислил, че е пияна, после тя си тръгнала. Накратко, почти не й обърнал внимание. Аз съм мим, казал. И винаги се държал като такъв. А когато не бил мим, работел нощем като портиер в хотел „Хаслър“, където бяха отседнали Бентън и Скарпета. Разположен на върха на Испанското стълбище, „Хаслър“ беше един от най-добрите хотели в Рим. А Бентън бе настоял да наемат най-луксозния апартамент, по причини, които предстоеше да й обясни.

Скарпета почти не докосна рибата си. Продължаваше да гледа снимките, сякаш ги виждаше за първи път. Не участваше в спора между Бентън и капитан Пома по темата защо някои убийци оставят жертвите си в гротескни пози. Не добави нищо към обясненията на Бентън за възбудата, която тези сексуални хищници извличат от новинарските заглавия или като се спотайват наблизо в тълпата и наблюдават драматизма при откриването на трупа и последващата паника. Тя изучаваше осакатеното голо тяло на Дрю, легнало настрани, с прибрани крака, свити лакти и колене, с длани, пъхнати под брадичката. Все едно бе заспала.

— Не съм сигурна, че е презрение — каза тя.

Бентън и капитан Пома замълчаха.

— Ако погледнете тази — тя плъзна една снимка по-близо до Бентън — без обичайното подозрение, че е изложена на показ, с цел да бъде сексуално унизена, ще се запитате дали не е нещо различно. Не е свързано и с религията. Не се моли на света Агнес. Но начинът, по който е разположена… — Тя говореше, докато мислеше на глас. — В позата има нещо почти нежно.

— Нежно? Шегувате се — възрази капитан Пома.

— Все едно спи — продължи Скарпета. — Не ми прилича да е изложена по сексуално унизителен начин, например по гръб с разперени ръце и разкрачена. Колкото повече гледам, не съм съгласна.

— Може би — рече Бентън, като взе снимката.

— Но е гола и всички могат да я видят — изтъкна капитан Пома.

— Огледайте добре позата й. Разбира се, може и да греша, но се опитвам да възприема и други интерпретации, да оставя настрана предразсъдъците си, гневното предположение, че убиецът е изпълнен с омраза. Просто имам такова чувство. Предположение за друга възможност, че може би е искал да бъде открита, но намерението му не е било да я унизи сексуално.

— Не виждате ли презрение? Гняв? — Капитан Пома беше изненадан, изглеждаше искрено недоверчив.

— Мисля, че онова, което е сторил, го е накарало да се чувства силен. Имал е нужда да я подчини. Той има други нужди, които в този момент няма как да знаем — продължи Скарпета. — И аз изобщо не твърдя, че няма сексуален елемент. Не казвам, че няма гняв. Просто не мисля, че тези две неща го мотивират.

— Хората в Чарлстън сигурно са много доволни, че сте там — отбеляза Пома.

— Не съм сигурна, че чарлстънци изпитват нещо подобно — отвърна тя. — Местният съдебен лекар със сигурност не мисли така.

Пияните американци станаха още по-шумни. Бентън явно се разсейваше от техния разговор.

— Да имат специалист като вас… Ако бях на мястото на тамошния съдебен лекар, щях да го смятам за късмет. Нима той не се възползва от таланта ви? — попита капитан Пома, като я докосна, докато се пресягаше за снимка, която нямаше нужда да гледа отново.

— Той изпраща случаите си в Медицинския университет на Южна Каролина, не му се е налагало да си съперничи с частно практикуващ патолог. Нито в Чарлстън, нито другаде. Моите договори са с някои съдебни лекари от отдалечени области, където няма достъп до медицинско оборудване и лаборатории — обясни тя разсеяно, вгледана в Бентън.

Той й направи знак да обърне внимание на разговора на пияните американци.

— Просто мисля, че когато нищо не е ясно, значи е подозрително — надуто заяви един от тях.

— Защо би искала някой да знае? Не я обвинявам. Също като Опра или Ана Никол Смит. Хората научават къде са и се стичат на тълпи.

— Колко противно. Представи си, че си в болница…

— Или в случая с Ана Никол Смит — в моргата. Или дори в шибания гроб…

— И хората се тълпят наоколо и крещят името ти.

— Който го е страх от мечки, да не ходи в гората, казвам аз. Това е цената, която плащаш, че си богат и известен.

— Какво става? — попита Скарпета.

— Изглежда, нашата стара приятелка доктор Селф е преживяла нещо непредвидено и известно време ще отсъства от ефира — обясни Бентън.

Капитан Пома се обърна и огледа масата на шумните американци.

— Познавате ли я? — попита той.

— Имали сме спорове с нея. Най-вече Кей — отвърна Бентън.

— Мисля, че четох нещо по въпроса, когато ви проучвах. Май беше сензационен случай на брутално убийство във Флорида, който сте разследвали.

— Радвам се да чуя, че сте ни проучили — каза Бентън. — Много сте старателен.

— Само за да добия представа, преди да дойдете. — Капитан Пома срещна погледа на Скарпета. — Една много красива жена, която познавам, редовно гледа доктор Селф. Каза ми, че Дрю е участвала в нейно предаване миналата есен. Във връзка със спечелването на онзи важен турнир в Ню Йорк. Признавам, че не обръщам много внимание на тениса.

— „Ю Ес Оупън“ — поясни Скарпета.

— Не знаех, че Дрю е участвала в нейното предаване — намръщи се Бентън, сякаш не му вярваше.

— Участвала е. Проверих. Това е много интересно. Внезапно на доктор Селф й възниква неотложен семеен проблем. Опитах се да я открия, защото искам да ми отговори на някои въпроси. Може би вие ще се застъпите? — обърна се капитанът към Скарпета.

— Искрено се съмнявам, че това ще помогне — отвърна тя. — Доктор Селф ме мрази.

 

 

Връщаха се пеша по „Виа Систина“ в мрака.

Тя си представяше как Дрю Мартин върви по тези улици. Питаше се кого е срещнала. Как е изглеждал той? На каква възраст е бил? Какво бе сторил, за да спечели доверието й? Дали се бяха срещали преди? Било е денем и пълно с хора, но досега не се бяха появили свидетели с убедителна информация, че са видели момиче с нейната външност, след като си е тръгнала от площада с мима. Как беше възможно? Тя беше една от най-известните спортистки на света, а никой не я беше познал по улиците на Рим?

— Дали станалото е случайно? Като падане на гръм? Това е въпросът, на който още не можем да отговорим — заговори Скарпета, докато двамата с Бентън крачеха в благоуханната нощ, а сенките им ги следваха по старите камъни. — Била е сама и леко пияна, може би се е залутала в някоя пуста странична уличка. Той я вижда и какво? Предлага да й посочи пътя и я води на място, където може да я контролира? Може би там, където живее? Или в колата си? Ако е така, трябва да говори поне малко английски. Как може никой да не я е видял? Нито един човек.

Бентън мълчеше, обувките им потрепваха по тротоара, улицата беше шумна, пълна с оживени и разговарящи хора, които излизаха от ресторанти и барове, с мотопеди и коли, които заплашваха да ги прегазят.

— Дрю не е знаела нито дума италиански, поне така ни казаха — добави Скарпета.

Звездите бяха изгрели, луната меко осветяваше „Казина Роса“, къщата, в която Кийтс беше умрял от туберкулоза на двайсет и пет годишна възраст.

— Или я е дебнел — продължи тя. — Или я е познавал. Не знаем и може би никога няма да узнаем, освен ако не го направи отново и не бъде заловен. Ще ми проговориш ли, Бентън, или да подема отново своя разпокъсан и доста многословен монолог?

— Не знам какво, по дяволите, става между вас двамата, освен ако това не е твоят начин да ме накажеш — сопна се той.

— С кого?

— С проклетия капитан. Кой друг?

— Отговорът на първата част е: нищо не става, и е смешно да мислиш иначе, но ще се върнем на това. Повече ме интересува онази част за наказанието, тъй като нямам обичай да наказвам нито теб, нито някой друг.

Започнаха да се изкачват по Испанското стълбище, усилие, затруднено от наранените чувства и многото вино. Влюбените с преплетени тела и буйните шумни младежи не им обръщаха внимание. Далеч и сякаш на много високо хотел „Хаслър“, осветен и огромен, се издигаше над града като дворец.

— Изобщо не е присъщо за характера ми — подчерта тя — да наказвам хората. Защитавам себе си и околните, но не наказвам. Никога хора, на които държа. А най-малко от всичко — задъха се и изрече последните думи на пресекулки — бих наказала теб.

— Ако смяташ да се виждаш с други хора, ако те интересуват други мъже, не мога да те обвинявам. Но ми кажи. Само за това те моля. През целия ден правиш демонстрации. Както и вечерта. Не ми върти шибани гимназиални номера.

— Демонстрации? Номера?

— Той постоянно ти се натискаше — продължи Бентън.

— А аз се чудех как да се измъкна от него.

— През целия ден те ухажваше. Чудеше се как да се приближи. Зяпаше те, докосваше те пред очите ми.

— Бентън…

— Знам, че е привлекателен. Може би ти харесва. Но няма да търпя. Не и пред погледа ми. По дяволите!

— Бентън…

— Също и с бог знае кого. Там, в сърцето на Юга. Какво знам аз?

— Бентън!

Мълчание.

— Говориш като луд. Изобщо откога си започнал да се съмняваш, че ти изневерявам? Съзнателно.

Не се чуваше нищо, освен стъпките им по каменните стълби и тежкото им дишане.

— Съзнателно — повтори тя. — Защото единственият път, когато бях с друг, беше когато мислех, че си…

— Мъртъв — завърши той. — Да. Казаха ти, че съм мъртъв, и минута по-късно се изчука с някакъв, който можеше да ти бъде син.

— Недей. — Тя започваше да се ядосва. — Да не си посмял.

Той замълча. Дори след бутилката вино, която изпи съвсем сам, знаеше, че не бива да повдига въпроса за мнимата си смърт, когато го бяха принудили да влезе в програма за закрила на свидетели. Помнеше какво преживя тя заради него. Знаеше, че не бива да я напада, сякаш е била емоционално жестока към него.

— Съжалявам — каза той.

— Какъв е проблемът всъщност? — попита тя. — Господи, тези стълби.

— Явно не мога да го променя. Както ти казваш за вкочаняването и кръвонасяданията. Факт, непроменим. Да го приемем.

— Няма да приема нищо, каквото и да имаш предвид. Колкото до мен, нищо не се е случило. И вкочаняването е за мъртъвци. Ние не сме мъртви. Току-що каза, че никога не си бил.

И двамата бяха останали без дъх. Сърцето й биеше до пръсване.

— Съжалявам, наистина — каза той, като имаше предвид миналото, фалшивата си смърт и съсипания й живот.

— Беше прекалено внимателен. И прям. И какво?

Бентън бе свикнал с вниманието, което й обръщаха другите мъже. Винаги го приемаше невъзмутимо, дори с чувство за хумор, защото знаеше коя е тя, кой е той, знаеше за огромната си сила и че тя трябваше да понася същото — жени, които го зяпаха, докосваха го, желаеха го най-безсрамно.

— Създаде си нов живот в Чарлстън — отбеляза той. — Не виждам как ще го разрушиш. Не мога да повярвам, че го направи.

— Не можеш да повярваш? — Стъпалата продължаваха и сякаш бяха безкрайни.

— Знаеш, че съм в Бостън и не мога да се преместя на юг. Какво ще стане с нас?

— Станал си ревнив. Каза „шибан“, а никога не използваш такива думи. Господи! Мразя стълбите. — Вече не можеше да си поеме дъх. — Няма причина да се чувстваш застрашен. Не ти е присъщо да се чувстваш заплашен от когото и да е. Какво ти става?

— Очаквах твърде много.

— Какво очакваше, Бентън?

— Няма значение.

— Определено има.

Продължиха да изкачват безкрайното стълбище и спряха да говорят, защото връзката им беше твърде сложна за обсъждане, когато са останали без дъх. Тя знаеше, че Бентън бе ядосан, защото се страхуваше. Чувстваше се безсилен в Рим. Чувстваше се безсилен в тяхната връзка, защото живееше в Масачузетс, където се премести с нейната благословия, а възможността да работи като съдебен психолог в болница „Маклийн“, филиал на „Харвард“, беше твърде привлекателна, за да я изпусне.

— Какво си въобразявахме? — попита тя, след като стълбите свършиха, и посегна към ръката му. — Идеалисти както винаги, предполагам. Можеше да покажеш малко ентусиазъм, сякаш искаш и ти да държиш ръката ми. Седемнайсет години никога не сме живели в един град, още по-малко в една къща.

— Не мислиш ли, че това може да се промени? — Той сплете пръсти с нейните и си пое дълбоко въздух.

— Как?

— Навярно тайно съм се надявал, че ще се преместиш. В „Харвард“, Технологичния институт, университета „Тъфт“. Предполагах, че може да преподаваш. Може би в медицински колеж или да станеш хоноруван консултант в „Маклийн“. Или може би в патоанатомията в Бостън, да я оглавиш.

— Не мога да се върна към такъв живот — каза Скарпета и двамата влязоха във фоайето на хотела, което тя наричаше бел епок, защото беше от една красива епоха. Но двамата не забелязваха мрамора, старинните стъклени предмети от Мурано, коприната и скулптурите, не забелязваха нищо и никого, включително и Ромео (той наистина се казваше така), който денем беше боядисан в златисто мим, вечер портиер, а напоследък привлекателен и намусен италианец, който не искаше повече да го разпитват за убийството на Дрю Мартин.

Ромео беше любезен, но избягваше погледите им и както подобава на мим, мълчеше.

— Искам най-доброто за теб — изтъкна Бентън. — И явно точно затова не ти попречих, когато реши да започнеш частна практика в Чарлстън, но бях разстроен.

— Не си ми казвал.

— Не биваше да го казвам и сега. Ти постъпи правилно и аз го осъзнавам. Години наред имаше чувството, че нямаш свое място. В известен смисъл беше бездомна и в някои отношения нещастна, откакто напусна Ричмънд. Почувства се още по-зле, когато те уволниха, и съжалявам, че ти го напомням. Онзи проклет противен губернатор. На този етап в живота си правиш точно каквото трябва. — Двамата се качиха в асансьора. — Но не съм сигурен, че мога да понасям повече.

Тя се стараеше да отпъди страха, който бе неописуемо ужасен.

— Какво говориш, Бентън? Че трябва да се откажем? Това ли ми казваш?

— Може би казвам обратното.

— А аз не разбирам какво значи това и не флиртувах. — Двамата слязоха на техния етаж. — Никога не флиртувам. Освен с теб.

— Не знам какво правиш, когато ме няма.

— Знаеш какво не правя.

Той отключи вратата на луксозния апартамент. Беше великолепен, украсен с антики, с подове от бял мрамор и каменно преддверие, достатъчно голямо да побере малко село. Зад прозорците древният град се очертаваше на фона на нощта.

— Бентън — каза тя. — Моля те, да не се караме. Сутринта отлиташ за Бостън. Аз се връщам в Чарлстън. Нека да не се отблъскваме взаимно, за да ни е по-лесно да се разделим.

Той съблече сакото си.

— Какво? Ядосан си, че най-после намерих място, където да се установя, че започнах на чисто там, където ми харесва?

Той метна сакото си на един стол.

— Да ти призная — продължи тя, — аз съм тази, която трябва да започне отначало, да създаде от нищо нещо, сама вдигам телефона и сама чистя моргата. Нямам „Харвард“. Нямам апартамент за милиони на Бийкън Хил. Имам Роуз, Марино и понякога Люси. Това е всичко. Затова през половината време сама вдигам телефона. Когато ми звънят местните медии, разни адвокати, някаква група, която иска да изнеса беседа. За обезпаразитяване. Онзи ден се обадиха от проклетата търговска палата. Питаха колко от проклетите им телефонни указатели искам да поръчам. Сякаш имам желание да вляза в техния указател, все едно съм химическо чистене или нещо подобно.

— Защо? — попита Бентън. — Винаги Роуз е вдигала телефона.

— Тя остарява. Вече не я товаря толкова.

— Защо Марино не вдига телефона?

— Защо, защо… Вече нищо не е същото. Твоят опит да заблудиш всички, че си мъртъв, ни нарани и разпръсна. Да, ще го кажа. Всички се промениха след това, включително и ти.

— Нямах избор.

— Това е най-странното. Когато ти нямаш избор, и никой друг няма.

— Затова ли пусна корени в Чарлстън? Не искаш да избереш мен, защото може пак да умра?

— Имам чувството, че стоя сама насред проклета експлозия, всичко около мен се е разлетяло, а аз просто стоя. Ти ме съсипа, Бентън.

— Сега кой ругае?

Тя избърса очите си.

— Сега пък ме разплака.

Той се приближи до нея и я докосна. Двамата седнаха на дивана и се загледаха в двете камбанарии на „Тринита деи Монти“, във Вила Медичи на хълма Пинчио и далеч отвъд, към Ватикана. Тя се обърна към него и отново я порази чистотата на чертите му, посребрените коси и издължената му елегантна фигура, така несъвместима с професията му.

— Как е сега? — попита тя. — Как се чувстваш в сравнение с тогава? В началото.

— Различно.

— Различно ми звучи зловещо.

— Различно, защото преживяхме твърде много, и то отдавна. Вече ми е трудно да си спомня какво е да не те познавам. Трудно ми е да си спомня, че бях женен, преди да те познавам. Бил е някой друг, някакъв тип от ФБР, който играеше по правилата, липсваше му страст, нямаше живот до онази сутрин, когато влязох в твоята конферентна зала, важният така наречен специалист по профили, повикан да помогне за разкриване на убийствата, които тероризираха твоя скромен град. И там беше ти с лабораторна престилка, остави огромна купчина папки и се здрависа с мен. Помислих, че си най-забележителната жена, която съм срещал. Не можех да откъсна поглед от теб. Още не мога.

— Различно — напомни му тя какво бе казал.

— Случващото се между двама души е различно всеки ден.

— Няма проблем, ако двамата се чувстват еднакво.

— При теб така ли е? — попита той. — Още ли изпитваш същото? Защото, ако…

— Защото, ако… какво?

— Би ли?

— Какво? Дали искам да направим нещо по въпроса?

— Да. Завинаги. — Той стана и намери сакото си, бръкна в джоба му и се върна на дивана.

— Завинаги, но не за лошо — каза тя, загледана в предмета в ръката му.

— Не се шегувам. Говоря сериозно.

— Значи не искаш да ме загубиш заради някакъв глупав флирт? — Тя го притегли към себе си и го прегърна силно. Прокара пръсти през косата му.

— Може би — отвърна той. — Вземи го, моля те.

Разтвори пръсти. На дланта му имаше сгънато парче хартия.

— Подаваме си бележки като в училище — усмихна се тя, но се боеше да я разгърне.

— Хайде, отвори пакетчето, не бъди страхливка.

Тя разгъна хартията. Вътре пишеше: „Съгласна ли си?“ и имаше старинен пръстен — тънка платинена халка с инкрустирани диаманти.

— На прабаба ми е — обясни той и сложи пръстена на пръста й, където той прилепна идеално.

Целунаха се.

— Ако причината е ревността ти, това е ужасно — рече тя.

— Просто е у мен, след като е престоял в сейф петдесет години. Но наистина ти предлагам — каза Бентън. — Моля те, съгласи се.

— Как ще се справим? След всичките ти приказки за живота ни разделени?

— За бога, поне веднъж не бъди разумна.

— Много е красив. Дано да си сериозен, защото няма да ти го върна.