Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (10)

9.

Осем часът вечерта във Венеция.

Марони напълни отново чашата си с вино и усети неприятната миризма на канал, която го лъхна от отворения прозорец, докато дневната светлина помръкваше. Облаците се бяха струпали на небето като слой гъста пяна, а по хоризонта искряха златисти отблясъци.

— Истинска маниачка. — Гласът на Бентън Уесли се чуваше ясно, сякаш беше до него, а не в Масачузетс. — Не мога да се държа прилично, както подобава на лекар. Не мога да седя и да слушам нейните лъжи и манипулации. Намери някой друг. Приключих с нея. Не се справям добре, Пауло. Държа се като ченге, не като лекар.

Доктор Марони седеше до прозореца на апартамента си и пиеше хубаво вино „Бароло“, което сега този разговор разваляше. Не можеше да се отърве от Мерилин Селф. Беше нахлула в болницата му. Беше нахлула в Рим. Сега го беше последвала и във Венеция.

— Всъщност питам дали мога да я изключа от изследването. Не искам да я подлагам на скенер — каза Бентън.

— Не мога да ти кажа какво да правиш — отговори доктор Марони. — Изследването е твое. Но ако искаш моя съвет, не я дразни. Направи й скенер. Превърни го в приятно изживяване и просто кажи, че данните не са подходящи. Тогава ще си тръгне.

— Как ще си тръгне?

— Виждам, че не са те информирали. Тя е изписана и ще си замине след скенера — обясни доктор Марони. През отворените щори се виждаше каналът с цвят на зелени маслини и гладък като стъкло. — Разговаря ли с Ото?

— Ото? — повтори Бентън.

— Капитан Пома.

— Знам кой е. Защо трябва да говоря с него?

— Снощи вечеряхме заедно в Рим. Изненадан съм, че не ти се е обадил. Замина за Съединените щати. В момента лети.

— Мили боже!

— Иска да разговаря с доктор Селф за Дрю Мартин. Убеден е, че тя има информация, която не разкрива.

— Моля те, кажи ми, че не си го направил.

— Не съм, но той знае.

— Не виждам как е възможно — каза Бентън. — Съзнаваш ли какво ще направи, ако се усъмни, че сме издали на някого, че е наша пациентка?

Едно водно такси бавно избоботи отдолу и водата се разплиска в стените на околните къщи.

— Предположих, че Ото има информацията от теб — отбеляза Марони. — Или от Кей. Тъй като и двамата сте членове на международната лига за разследвания. И се занимавате с убийството на Дрю Мартин.

— Не сме му казали.

— А Люси?

— Нито Кей, нито Люси знаят, че доктор Селф е тук — увери го Бентън.

— Люси е близка приятелка на Джош.

— Господи! Виждат се, когато идва на скенер. Говорят си за компютри. Защо да й казва?

На покрива от другата страна на канала една чайка изграка и някакъв турист й подхвърли хляб. Птицата пак изкряка.

— Само предполагам, разбира се — подхвърли доктор Марони. — Вероятно ми е минало през ума, защото той често й се обажда, когато някой компютър се развали или възникне друг проблем, който не може да оправи сам. За Джош е твърде много да бъде оператор на скенера и компютърен специалист.

— Какво?

— Въпросът е къде ще отиде тя и какви по-нататъшни неприятности ще създаде.

— Предполагам, в Ню Йорк — каза Бентън.

— Ще ми кажеш, когато научиш. — Доктор Марони отпи от виното. — Всичко това е само хипотеза. Говоря за Люси.

— Дори Джош да й е споменал нещо, защо допускаш, че тя е казала на капитан Пома, когото изобщо не познава?

— Трябва да наблюдаваме доктор Селф, след като напусне — отклони въпроса доктор Марони. — Ще ни причини неприятности.

— Защо говориш със загадки? Не разбирам — каза Бентън.

— Ясно ми е. Жалко. Е, не е толкова важно. Тя ще си тръгне. А ти ми съобщи къде отива.

— Не е важно ли? Ако научи, че някой е казал на капитан Пома, че е пациентка или бивша пациентка на „Маклийн“, това е нарушение на здравния кодекс. Ще ни навлече неприятности, а тя точно това иска.

— Не мога да му влияя какво ще й каже или кога. Карабинерите отговарят за разследването.

— Не разбирам какво става, Пауло. По време на предварителното интервю Селф ми каза за пациента, когото ти е изпратила — каза Бентън, а в гласа му се долавяше безсилие. — Не разбирам защо ти го премълча пред мен.

Фасадите на апартаментите по протежение на канала бяха в приглушени пастелни тонове, а там, където мазилката бе опадала, се виждаха тухли. Лодка от полирано тиково дърво мина под тухлен мост с форма на арка, капитанът й стоеше изправен, сводът беше много нисък и главата му почти го докосна. Мъжът управляваше лодката само с палец.

— Вярно е, че доктор Селф ми изпрати един документ. Ото ме попита за това — отговори доктор Марони. — Снощи му съобщих каквото знам. Поне онова, което имам право да кажа.

— Нямаше да е зле да споделиш и с мен.

— Сега го правя. Ако не беше повдигнал въпроса, нямаше да ти кажа. Виждал съм този човек няколко пъти за период от няколко седмици. През миналия ноември — уточни доктор Марони.

— Наричал себе си Пясъчния човек. Така каза доктор Селф. Познато ли ти звучи?

— Не знам нищо за прозвище Пясъчния човек.

— Тя каза, че така подписвал имейлите си — поясни Бентън.

— Когато се обади в кабинета ми миналия октомври и ме помоли да приема този човек в Рим, тя не ми препрати никакви имейли. Не ми каза, че се нарича Пясъчния човек. Той пък изобщо не спомена такъв прякор, когато дойде в кабинета ми. Два пъти, мисля. В Рим, както казах. Нямам информация, която да ме кара да мисля, че е убил когото и да било. Същото казах и на Ото. Затова не мога да ви дам достъп до неговия файл, нито до моята оценка за него. Знам, че разбираш това, Бентън.

Доктор Марони посегна към гарафата и напълни чашата си, докато слънцето се спускаше над канала. Вятърът, който духаше през отворените прозорци, стана по-хладен, а миризмата на канала — не толкова силна.

— Можеш ли да ми дадеш някаква информация за него? — попита Бентън. — Нещо за миналото му? Физическо описание? Знам, че е служил в Ирак. Само това знам.

— Дори да исках, не мога, Бентън. Не нося бележките си.

— Което значи, че в тях може да има важна информация.

— Възможно е — съгласи се доктор Марони.

— Не смяташ ли, че трябва да провериш?

— Не са у мен — каза доктор Марони.

— Не са у теб ли?

— Искам да кажа, че не са в Рим — отговори той от потъващия град.

 

 

Часове по-късно, кръчма „Ритащият кон“ на трийсет километра северно от Чарлстън.

Марино седеше на една маса с Шанди Снук, двамата ядяха пържени пилешки филета със сос и каша от булгур. Мобилният му телефон иззвъня и той погледна номера на дисплея.

— Кой е? — попита тя и отпи през сламката от коктейла си „Блъди Мери“.

— Защо не ме оставят на мира?

— Дано да не е това, което си мисля — каза Шанди. — Седем часът е и вечеряме.

— Няма ме. — Марино натисна копчето, за да заглуши звука, като си даде вид, че не му пука.

— Да. — Тя шумно изсмука последните капки от питието си, което му напомни звука от отпушване на канал. — Няма никой вкъщи.

От колоните в заведението гърмеше южняшката банда „Ленард Скинард“, неоновите реклами на „Будвайзер“ светеха, а перките на вентилаторите бавно се въртяха. Стените бяха украсени със седла и автографи, а рамките на прозорците — с модели на мотоциклети, фигурки на коне и керамични змии. Дървените маси бяха заети от рокери. На верандата отвън седяха още рокери, всички ядяха и пиеха и се подготвяха за концерта на „Хед Шоп Бойс“.

— По дяволите! — измърмори Марино, загледан в телефона на масата и слушалката на блутуута до него.

Беше невъзможно да пренебрегне обаждането. Макар на дисплея да не се изписа номер, знаеше, че е тя. Сигурно вече беше видяла какво има на десктопа на компютъра му. Беше изненадан и ядосан, че й трябваше толкова време. Едновременно с това изпитваше сладостната тръпка на отмъщението. Представи си как доктор Селф го желае, както го желаеше Шанди. Как го изтощава от секс като Шанди. Не беше спал цяла седмица.

— Както винаги съм казвала, онзи няма да стане по-мъртъв, нали? — напомни му Шанди. — Нека поне веднъж Голямата шефка да се погрижи.

Беше тя. Шанди не се сети. Предполагаше, че е някое погребално бюро. Марино посегна към коктейла от бърбън с джинджифилова бира и продължи да поглежда към телефона.

— Остави я тя да се погрижи — продължи да вика Шанди. — Майната й.

Марино не отговори, но напрежението му нарастваше, докато разклащаше последните глътки от питието в чашата. Когато не отговаряше на обажданията на Скарпета, гърдите го стягаха от тревога. Спомни си думите на доктор Селф и се почувства измамен и обиден. Лицето му се зачерви. Повече от двайсет години Скарпета го караше да се чувства непълноценен, докато може би проблемът беше у нея. Точно така. Сигурно вината беше у нея. Тя не харесваше мъже. Не, по дяволите! А през цялото време го караше да се чувства така, сякаш проблемът е у него.

— Нека Голямата шефка да се погрижи за поредния труп. И без това няма какво друго да прави — продължи да опява Шанди.

— Не знаеш нищо за нея, нито за това какво прави.

— Ще се изненадаш какво знам за нея. По-добре внимавай. — Шанди направи знак да й донесат още едно питие.

— За какво да внимавам?

— Не я защитавай. Защото започваш да ми лазиш по нервите. Може би забравяш за моето място в живота ти.

— След цяла седмица.

— Не забравяй, скъпи. Не съм момиче на повикване. Но ти май си на повикване при нея — предизвика го тя. — И защо? Защо винаги трябва да скачаш по нейна заповед? Скачай! Скачай! — Тя щракаше с пръсти и се смееше.

— Млъкни, по дяволите!

— Скачай! Скачай! — Наведе се така, че той да види какво има под копринената й блуза.

Марино посегна към телефона и слушалката.

— Знаеш ли каква е истината? — Шанди беше без сутиен. — Държи се с теб сякаш си момче за всичко, лакей, нищожество. И не съм първата, която го казва.

— Не позволявам на никого да се държи така с мен — сопна се той. — Ще видим кой е нищожество. — Мислеше за доктор Селф и си представи, че го дават по телевизията.

Шанди се пресегна под масата и той видя част от деколтето й. Толкова, колкото тя искаше. После докосна члена му.

— Недей. — Марино чакаше и с всеки миг все повече се притесняваше и ядосваше.

Скоро други мотористи щяха да намерят повод да минат край тях, за да видят как се е надвесила над масата точно колкото трябва. Гледаше как гърдите й се издуваха, а цепката ставаше по-дълбока. Знаеше как да се наведе така, че всеки, който се интересува, да си представи какво го чака. Едър мъж с голям корем и верига, прикрепена към портфейла му, бавно стана от бара. Бавно мина край тях на път за мъжката тоалетна, наслади се на гледката и Марино пламна от гняв.

— Не ти ли харесва? — Шанди продължаваше да го докосва. — Защото на мен ми се струва, че ти е приятно. Помниш ли снощи, бебчо? Беше като тийнейджър.

— Недей — спря я той.

— Защо? Подлагам те на сексуален тормоз ли? — попита Шанди, която се гордееше с остроумието си. Той отмести ръката й.

— Не сега. — После звънна на Скарпета. — Марино се обажда — каза сухо, сякаш говореше с непознат. Не искаше Шанди да разбере с кого говори.

— Трябва да те видя — отвърна Скарпета.

— Добре, кога? — Марино се държеше, сякаш не я познаваше. Беше възбуден и ядосан, защото рокерите минаваха край масата му и гледаха как мургавата му екзотична приятелка разкрива прелестите си.

— Когато можеш да стигнеш дотук. У нас — произнесе гласът на Скарпета в слушалката.

Не беше свикнал да му говори с такъв тон, усещаше гнева й като наближаваща буря. Беше сигурен, че е видяла имейлите.

Шанди го попита с поглед с кого говори.

— Да, сигурно. — Марино се престори на ядосан и погледна часовника си. — Ще дойда след половин час. — Затвори и се обърна към Шанди. — Пристига труп.

Тя го погледна изпитателно, опитваше да прочете истината в очите му, сякаш по някаква причина знаеше, че лъже.

— От кое погребално бюро? — Шанди се облегна на стола си.

— „Медик“. Пак онази невестулка. Сигурно не прави друго, освен да кара проклетата катафалка сутрин, обед и вечер. Такива като него ги наричаме преследвачи на линейки.

— Колко гадно — въздъхна тя.

Вниманието й се прехвърли към един мъж с кърпа на главата, по която бяха изрисувани пламъци, и с ботуши с ниски токове. Той не им обърна внимание, когато мина край масата им на път за банкомата.

Марино го беше забелязал още когато дойдоха, не беше го виждал преди. Видя как онзи изтегли само пет долара от банкомата, докато кучето му помияр спеше, свито на кълбо, на един стол на бара. Мъжът не го беше погалил нито веднъж, нито беше помолил барманката да му даде нещо — дори паничка с вода.

— Не знам защо все теб викат — започна пак Шанди, но гласът й беше различен. По-тих и по-студен. Ставаше такава, когато беше озлобена. — Като си помисля за всичко, което знаеш и което си постигнал. Великият следовател от отдел „Убийства“. Ти трябва да бъдеш шефът, не тя. Нито нейната племенница лесбийка. — Тя натопи остатъка от хляба в белия сос, размазан по картонената й чиния. — Голямата шефка те е превърнала в невидим.

— Казах ти. Не говори така за Люси. Нищо не разбираш.

— Истината е очевидна. Не е нужно да ми казваш. Всички в бара знаят каква й е резбата.

— Не говори така за нея. — Марино ядосано допи питието си. — Затваряй си устата за Люси. Познавам я още от хлапе. Аз я научих да шофира и да стреля, и не искам да чуя нито дума повече, ясно ли е? — Пиеше му се още, но знаеше, че не бива. Вече беше изпил три големи бърбъна. Запали две цигари, една за Шанди и една за себе си. — Ще видим кой е невидим.

— Точно така си е. Имал си истинска кариера, преди Голямата шефка да започне да те влачи навсякъде. И защо си се влачил след нея? Аз знам защо. — Тя му хвърли обвинителен поглед и издуха дима. — Надявал си се да те хареса.

— Може би трябва да се преместим — предложи Марино. — В някой голям град.

— Искаш да дойда с теб? — Тя издуха още дим.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк?

— Не можем да караме мотори в шибания Ню Йорк. Няма да живея на място, натъпкано като кошер с проклети янки.

Той я изгледа с най-сексапилния си поглед и пъхна ръка под масата. Погали бедрото й, защото се ужасяваше, че ще я загуби. Всеки мъж в този бар я желаеше, а тя беше избрала него. Галеше бедрото й и си мислеше за Скарпета и какво щеше да му каже. Беше прочела имейлите на доктор Селф. Може би бе осъзнала кой е той и какво мислят другите жени за него.

— Да отидем у вас — каза Шанди.

— Защо никога не ходим у вас? Страх те е да те видят с мен ли? Понеже живееш сред богаташи, а аз не съм достатъчно добър?

— Ще си помисля дали да те задържа. Не обичам робството — отвърна тя. — Тя ще те умори от работа като роб, а аз знам всичко за робите. Прадядо ми е бил роб, но не и баща ми. Никой не му е нареждал какво да прави.

Марино вдигна празната си пластмасова чаша и се усмихна на Джес, която изглеждаше прекрасно тази вечер в тесни джинси и блузка с голи рамене. Тя дойде с още един „Мейкърс Марк“ и джинджифилова бира и ги остави пред него.

— С мотора ли ще се прибираш? — попита барманката.

— Няма проблем — намигна й той.

— По-добре остани в къмпинга. Имам една свободна каравана. — Тя държеше няколко каравани в гората зад бара за клиентите, които бяха твърде пияни, за да шофират.

— Нищо ми няма.

— Донеси ми още едно. — Шанди имаше лошия навик да командва хората, които нямаха нейния статут в обществото.

— Още чакам да спечелиш състезанието с лично сглобени мотори. — Джес не обърна внимание на Шанди, говореше механично, бавно, вперила очи в устните на Марино.

Беше му нужно известно време, за да свикне с това. Беше се научил да гледа Джес, когато й говори, без да вика и без преувеличени интонации. Вече почти не забелязваше глухотата й и я чувстваше особено близка, може би защото не можеха да общуват, без да се гледат в очите.

— Сто двайсет и пет хиляди долара в брой за първо място. — Джес провлечено произнесе смайващата сума.

— Бас държа, че „Ривър Ратс“ ще спечели тази година — каза Марино на Джес, като знаеше, че тя се шегува с него. Може би малко флиртуваше. Никога не беше сглобявал мотор и не бе участвал в състезания, нито щеше да го направи.

— Аз ще заложа на „Тъндър Сайкъл“ — намеси се Шанди с високомерието, което Марино не понасяше. — Еди Трота е ужасно секси. Може да се пъхне в леглото ми, когато си пожелае.

— Виж какво — започна Марино, прегърна Джес през кръста и вдигна поглед към нея, за да го вижда. — Някой ден ще спечеля много пари. Няма нужда да побеждавам в конкурси и да ходя на скапана работа.

— Трябва да напусне скапаната си работа, не печели достатъчно, за да е щастлив. Аз също не съм щастлива — каза Шанди. — Той е роб на Голямата шефка. Освен това не му се налага да работи. Нали си има мен?

— Така ли? — Марино знаеше, че не бива да го казва, но беше пиян и озлобен. — Ами ако ти кажа, че имам предложение да работя за нюйоркска телевизия?

— Като какъв? Реклама на лекарство против плешивост? — Шанди се засмя, а Джес се опитваше да разбере казаното.

— Като консултант на доктор Селф, тя ме покани. — Не можеше да се спре, трябваше да смени темата.

Шанди изглеждаше искрено изненадана и избърбори:

— Лъжеш. Защо ще се интересува от теб?

— Познаваме се отдавна. Иска да работя за нея. Обмислям го, може би щях да приема веднага, но това означава да се преместя в Ню Йорк и да оставя теб, скъпа. — Той я прегърна, но Шанди се дръпна.

— Явно предаването й ще се превърне в комедия.

— Почерпи нашия гост за моя сметка — каза Марино с шумна щедрост, като кимаше и сочеше мъжа с кърпата на пламъци, седнал до кучето си на бара. — Има тежка вечер. Разполага само с пет пършиви долара.

Мъжът се обърна и Марино успя да види лицето му, покрито с белези от акне. Имаше змийски очи. Марино смяташе, че такива очи имат хората, лежали в затвора.

— Мога и сам да си платя проклетата бира — сопна се мъжът с кърпата на пламъци.

Шанди продължаваше да се оплаква на Джес, без да я гледа в лицето, така че всъщност говореше на себе си.

— Струва ми се, че не можеш да платиш за нищо и се извинявам за южняшкото си гостоприемство — рече Марино така високо, че да го чуят всички в бара.

— Мисля, че не бива да ходиш където и да е. — Джес гледаше Марино и питието му.

— В живота му има място само за една жена и той скоро ще го осъзнае — каза Шанди на Джес и на всеки, който я слушаше. — Без мен какво му остава? Според теб кой му подари тази красива огърлица, която носи?

— Майната ти! — изруга Марино мъжът с кърпата. — Да ти еба майката!

Джес отиде до бара и скръсти ръце. После каза на мъжа с кърпата:

— Тук говорим учтиво. По-добре си върви.

— Какво? — високо попита той и долепи длан до ухото си, за да я подиграе.

Марино стана и шумно избута стола си назад. С три големи крачки се озова между тях.

— Кажи, че съжаляваш, тъпако! — изрева му Марино.

Очите на мъжа се забиха в неговите като игли. Той смачка петте долара, които беше изтеглил от банкомата, пусна ги на пода и ги размаза с тока си, все едно гасеше цигара. Плесна кучето по задницата и тръгна към вратата, като пътем подхвърли на Марино:

— Защо не излезеш навън като мъж? Имам да ти кажа нещо.

Марино последва него и кучето през паркинга до един стар мотоциклет, навярно сглобен през 70-те, с четири скорости и крачно запалване. Беше черен на цвят и също като кърпата на мъжа — с нарисувани пламъци. Имаше нещо странно в регистрационния му номер.

— Картон — осъзна Марино на глас. — Ръчно направен номер. Не е ли страхотно? Казвай сега каквото имаш да казваш.

— Знаеш ли защо дойдох тази вечер? За да ти предам нещо — заговори мъжът с кърпата. — Седни! — викна той на кучето, което страхливо се сниши и легна по корем.

— Другия път ми прати писмо. — Марино го сграбчи за реверите на мръсното дънково яке. — По-евтино е от погребение.

— Ако не ме пуснеш, ще те наредя така, че няма да ти хареса. Има причина да съм тук и по-добре ме изслушай.

Марино го пусна и осъзна, че всички бяха излезли от кръчмата и ги наблюдаваха от верандата. Кучето продължаваше да лежи по корем.

— Кучката, за която работиш, не е добре дошла по тези места и по-добре да се връща там, откъдето идва — каза мъжът с кърпата. — Просто ти предавам съвета на някой, който може да направи нещо по въпроса.

— Как я нарече?

— Циците на кучката си ги бива, само това мога да кажа. — Той сви длани пред гърдите си и се облиза. — Ако не напусне града, ще ги изпробвам лично.

Марино силно ритна мотора, който глухо тупна на земята. Извади своя 40-калибров глок от колана на джинсите си и го насочи между очите на мъжа.

— Не ставай глупав — процеди мъжът, а другите от верандата започнаха да подвикват. — Ако ме застреляш, с жалкия ти живот е свършено и го знаеш.

— Хей! Хей! Хей!

— Чакай!

— Пийт!

Марино имаше чувството, че горната част от главата му я няма, докато се взираше в точката между очите на мъжа. Дръпна плъзгача, за да зареди пистолета.

— Ако ме убиеш, все едно и ти си мъртъв — каза мъжът с кърпата, но си личеше, че беше уплашен.

Мотористите бяха станали на крака и му викаха. Марино смътно осъзна, че някои от тях слязоха на паркинга.

— Вземай си скапания мотор — изръмжа Марино и свали пистолета. — Но остави кучето.

— Няма да оставя проклетото куче!

— Ще го оставиш. Държиш се гадно с него. Сега се разкарай, преди да ти направя трето око.

Докато мотоциклетът се отдалечаваше, Марино изпразни пълнителя и прибра пистолета в колана си, изненадан и ужасен от току-що изпитания гняв. Той погали кучето, а то пак легна по корем и близна ръката му.

— Ще намерим някой добър човек да се грижи за теб — каза му Марино и усети как някой го хваща за ръката.

Вдигна очи и видя Джес.

— Крайно време е да вземеш мерки — настоя тя.

— За какво говориш?

— Знаеш за какво. Онази жена. Предупредих те. Тя те унижава, кара те да се чувстваш като нищожество и виж какво стана. За една седмица се превърна в дивак.

Ръцете му силно трепереха. Извърна се към нея, за да може да чете по устните му.

— Беше глупаво, нали, Джес? А с него какво ще правим? — той потупа кучето.

— Ще стане куче на заведението, а ако онзи се върне, лошо му се пише. Но ти по-добре внимавай. Вече ти има зъб.

— Виждала ли си го досега?

Тя поклати глава.

Марино забеляза Шанди на верандата до перилата. Запита се защо не беше слязла оттам. Той едва не уби човек, а тя още стоеше на верандата.