Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (15)

14.

Карън и доктор Селф стояха на предното стълбище на „Павилиона“. Вече беше почти мръкнало. Светлината на верандата не беше много силна и доктор Селф извади сгънат лист хартия от джоба на шлифера си. Разтвори го, намери и химикалка. В горите зад тях се чуваше непрестанното жужене на насекоми и далечен вой на койоти.

— Какво е това? — попита Карън.

— Гостите, поканени в моето предаване, подписват такъв формуляр. Той просто ми позволява да ги включа в ефир. Да говоря за тях. Никой не може да ти помогне, Карън. Това е ясно, нали?

— Чувствам се малко по-добре.

— Винаги е така. Защото те програмират. Както се опитаха да програмират и мен. Това е заговор. Затова ме накараха да слушам гласа на майка ми.

Карън взе документа от нея, опита се да го прочете, но светлината не беше достатъчна.

— Искам да споделя нашите чудесни разговори и прозренията от тях, които може да помогнат на милионите ми зрители по света. Имам нужда от разрешението ти. Освен ако не предпочиташ да използваш псевдоним.

— О, не! Много ще се радвам да говориш за мен и да използваш истинското ми име. Дори бих желала да участвам в предаването ти, Мерилин! Какъв заговор? Мислиш ли, че той включва и мен?

— Трябва да подпишеш това. — Тя подаде химикалката на Карън.

Карън подписа.

— Моля те, уведоми ме, когато ще говориш за мен, за да гледам предаването. Ако изобщо го направиш. Смяташ ли, че някога ще ме включиш в твоето шоу?

— Ако още си тук.

— Какво?

— Не може да бъде първото ми предавано, Карън. Първото е за Франкенщайн и за шокиращите експерименти. Бях упоена против волята си. Бях подложена на мъчения и унижения в магнита. Повтарям, огромен магнит, докато слушах майка си. Те ме принуждаваха да чувам гласа й, как лъже по мой адрес, как ме обвинява. Ще минат седмици, преди да те поканя в предаването си. Надявам се, че още ще бъдеш тук.

— Имаш предвид в болницата? Напускам още утре сутрин.

— Имам предвид тук.

— Къде?

— Още ли искаш да бъдеш на този свят, Карън? Някога искала ли си да бъдеш в него? Всъщност това е въпросът.

Карън запали цигара с разтреперани ръце.

— Гледала си предаването ми с Дрю Мартин — продължи доктор Селф.

— Много е тъжно.

— Трябва да кажа на всички истината за нейния треньор. Определено се опитах да я кажа на нея.

— Какво е направил?

— Влизала ли си в моя уебсайт?

— Не. Но трябваше. — Карън седна прегърбена на студените каменни стълби и запуши.

— Искаш ли да бъдеш в него? Докато те поканя в предаването?

— Да бъда в него? Имаш предвид да разкажа историята си в сайта?

— Накратко. Имаме отдел, наречен „Разговор за себе си“. Хората си създават блогове, разказват историите си и си пишат помежду си. Разбира се, някои от тях не могат да пишат добре, затова имам екип от хора, които редактират, пренаписват, пишат под диктовка, вземат интервюта. Помниш ли, когато се срещнахме за първи път? Дадох ти визитка.

— Още е у мен.

— Искам да изпратиш историята си на имейл адреса от визитката и ще я публикуваме. Какво вдъхновение можеш да бъдеш! За разлика от горката племенница на доктор Уесли.

— Коя?

— Всъщност не му е племенница. Има мозъчен тумор. Дори моите инструменти не могат да излекуват това.

— Господи. Това е ужасно. Предполагам, че човек може да полудее, ако има мозъчен тумор и няма кой да му помогне.

— Можеш да прочетеш всичко за нея, когато се регистрираш. Ще видиш историята й и всичките блогове. Ще останеш изненадана — каза доктор Селф, застанала едно стъпало над нея, вятърът беше благоприятен, издухваше дима в другата посока. — Твоята история? Тя ще изпрати много важно послание. Колко пъти си лежала в болница? Поне десет. Защо няма никаква полза?

Доктор Селф си представяше как задава този въпрос на публиката си, докато камерите се приближават към лицето й — едно от най-познатите лица на света. Тя обичаше името си. Името й беше част от невероятната й съдба. Селф. Винаги беше отказвала да го смени. Не би сменила името си заради никого, и никога не би го споделила, а всеки, който не го искаше, биваше осъден, защото непростимият грях не е сексът, а провалът.

— Ще дойда в предаването ти, когато кажеш. Моля те, обади ми се. Ще дойда веднага — говореше Карън. — Стига да не трябва да говоря за… не мога да го кажа.

Но дори още тогава, когато фантазиите на доктор Селф бяха най-живи, когато мисленето й стана вълшебно и започнаха предчувствията й, и през ум не й минаваше какво щеше да се случи.

„Аз съм доктор Мерилин Селф. Добре дошли в «Селф за себе си». Имате ли нужда от помощ?“ В началото на всяко предаване под бурните аплодисменти на публиката в студиото, докато милиони я гледаха по цял свят.

— Няма да ме караш да я разказвам, нали? Семейството никога няма да ми прости. Затова не мога да спра да пия. Ще ти кажа всичко, ако не ме караш да го споделям по телевизията или на твоя уебсайт — продължаваше да дрънка глупости Карън.

„Благодаря, благодаря.“ Понякога доктор Селф не можеше да спре ръкоплясканията на публиката. „Аз също обожавам всички ви.“

— Моят бостънски териер Бандит. Една вечер късно я пуснах навън и забравих да я прибера, защото бях много пияна. Беше през зимата.

Аплодисменти, които звучаха като проливен дъжд, като хиляди ръце, които пляскат.

— На другата сутрин я намерих мъртва до задната врата, а дървото беше цялото на ивици от нейното драскане. Горкичката Бандит с късата си козинка. Сигурно е треперела, скимтяла е и е лаела. Сигурна съм. Драскала е с нокти да се прибере, защото навън беше ужасно студено. — Карън ридаеше. — Затова убивам мозъка си, за да не се налага да мисля. Казаха, че имам бели зони и разширяване на… да, и атрофията. Браво, Карън, казвам си аз. Убиваш мозъка си. Сега разбираш, нали? Ясно е като бял ден. Виждаш, че не съм нормална. — Тя докосна слепоочието си. — Беше там горе, в светлата кутия в кабинета на невролога, голям като света, моят ненормален мозък. Никога няма да бъда нормална. Почти на шейсет години съм и каквото било, било.

— Хората са непримирими по отношение на кучетата — каза доктор Селф, потънала в мислите си.

— Знам, че аз съм такава. Какво да направя, за да го преодолея? Моля те, кажи ми.

— Хората с душевни заболявания имат особености във формата на черепа. Лунатиците имат много тесни или деформирани глави — обясни доктор Селф. — Маниаците имат меки мозъци. Такива научни прозрения са събрани от едно проучване, направено в Париж през 1824 г., което заключава, че от сто изследвани идиоти и слабоумни, само четиринайсет имали нормални глави.

— Казваш, че аз съм слабоумна?

— Много ли е различно от това, което ти казват лекарите? Че главата ти е различна, което означава, че ти си различна?

— Аз съм слабоумна? Убих кучето си.

— Тези суеверия и манипулации се разпространяват от векове. Измерват черепите на хората, затворени в лудници, и разрязват мозъците на идиоти и слабоумни.

— Слабоумна ли съм?

— Днес те пъхат в някаква вълшебна тръба, в някакъв магнит и ти казват, че мозъкът ти е деформиран, и те принуждават да слушаш майка си. — Доктор Селф млъкна, когато една висока фигура се приближи бързо към тях в мрака.

— Карън, ако обичаш, трябва да поговоря с доктор Селф — прекъсна ги Бентън Уесли.

— Слабоумна ли съм? — попита Карън и стана от стълбите.

— Не си слабоумна — отвърна меко Бентън.

Карън се сбогува с него.

— Винаги сте били добър с мен — каза му тя. — Утре заминавам и няма да се върна.

Доктор Селф покани Бентън да седне до нея на стълбите, но той отказа. Тя усещаше гнева му и това беше поредният триумф за нея.

— Чувствам се много по-добре — уведоми го тя.

Беше преобразен от сенките, пропъдени от светещите лампи.

Никога не го беше виждала на тъмно и откритието я очарова.

— Питам се какво би казал доктор Марони сега. Какво ли би казала Кей? — заговори тя. — Напомня ми за пролетната ваканция на плажа. Младо момиче забелязва прекрасен млад мъж и после? Той също я забелязва. Двамата седят на пясъка, газят във водата, пръскат се един друг и правят всичко, което желаят, до изгрева на слънцето. Не ги интересува, че са мокри и лепкави от солта и от любовта си. Къде отиде магията, Бентън? Остаряването настъпва, когато нищо не ти е достатъчно и знаеш, че никога вече няма да почувстваш магията. Знам какво е смъртта, ти също. Седни до мен, Бентън. Радвам се, че искаш да поговорим, преди да замина.

— Разговарях с майка ви — каза Бентън. — Отново.

— Сигурно я харесваш.

— Тя ми съобщи нещо много интересно, което ме кара да взема назад думите, които ви казах по-рано, доктор Селф.

— Извинението се приема. А от теб то е неочаквано удоволствие.

— Бяхте права за доктор Марони — продължи Бентън. — За това, че сте правили секс с него.

— Не съм казала, че сме правили секс. — Доктор Селф изстина вътрешно. — Кога да се случи? В проклетата ми стая с проклетия изглед? Бях упоена. Не може да съм правила секс с никого, освен ако не е било против волята ми. Той ме упои.

— Не говоря за сега.

— Докато бях в безсъзнание, той разтвори халата ми и погали тялото ми. Каза, че обича тялото ми.

— Защото го помни.

— Кой твърди, че съм правила секс с него? Онази проклета кучка ли? Откъде може да знае какво е станало, когато ме приеха тук? Сигурно ти си й казал, че съм пациентка. Ще те съдя. Казах му, че не може да се владее, че не може да ми устои и тогава той избяга. Знаеше, че постъпката му е нередна, и затова избяга в Италия. Не съм твърдяла, че съм правила секс с него. Никога не съм ти го казала. Упои ме и се възползва от мен, трябваше да предположа, че ще го направи. Защо да не го направи?

Това я възбуждаше. Възбуждаше я някога и все още беше така, а не го очакваше. Тогава тя му се беше скарала, но не му каза да престане.

— Защо е нужно да ме преглеждаш така ентусиазирано? — бе го попитала.

— Защото е важно да знам — бе отвърнал той.

— Да. Трябва да опознаеш това, което не е твое.

А той бе продължил да я изучава и бе отбелязал:

— Като специално място, което някога си посетил и не си виждал много години. Искаш да видиш кое се е променило и кое не и дали можеш да изживееш същото.

— Можеш ли? — бе полюбопитствала тя.

— Не — бе отвърнал той.

После бе избягал и това беше най-лошото, защото го беше правил и преди.

— Говоря за много отдавна — каза Бентън.

 

 

Водата тихо се плискаше.

Уил Рамбо беше заобиколен от водата и нощта, докато с гребане се отдалечаваше от остров Съливан, където беше оставил кадилака на усамотено място недалеч от къщата, откъдето вземаше лодката за лов на костур. Беше я вземал и преди. Когато се налагаше, използваше извънбордовия двигател. Когато искаше тишина, гребеше. Водата се плискаше. В тъмното.

В Грота Бианка, където беше завел първата. Чувството, интимността, докато фрагментите се сглобяваха в една дълбока пещера в съзнанието му сред варовикови сталактити и мъх, където проникваше слънцето. Заведе я отвъд колоната на Херкулес в един подземен свят от каменни коридори с призми от минерали и постоянния звук от капеща вода.

В онзи фантастичен ден бяха съвсем сами, освен веднъж, когато той допусна да се разминат с група развълнувани ученици с шапки и якета, и той й каза: „Шумни са като рояк прилепи“. Тя се засмя и отвърна, че й е забавно с него, хвана го за ръката и се притисна към него, и той усети мекотата на тялото й. През тишината, само звук на капеща вода. Минаха по Тунела на змиите под полилеи от камък. Минаха покрай прозрачни завеси от камък и влязоха в Коридора на пустинята.

— Ако ме оставиш тук, никога няма да успея да изляза — подхвърли тя.

— Защо да те оставям? Аз съм твой водач. В пустинята не можеш да оцелееш без водач, освен ако не знаеш пътя.

Пясъчната буря се надигна и образува стена, и той разтърка очите си, защото искаше да я изличи от съзнанието си този ден.

— Откъде знаеш пътя? Сигурно често идваш тук — предположи тя и той изостави пясъчната буря и се върна в пещерата.

Тя беше толкова красива, бледа и ясно очертана, сякаш изрязана от кварц, но тъжна, защото любовникът й я беше изоставил заради друга.

— Явно си много специален, щом познаваш такова място — каза тя на Уил. — На три километра под земята и с безкраен лабиринт от мокри камъни. Колко ужасно е да се загубиш тук. Питам се дали някой някога се е губил тук. След работно време, когато угасят осветлението, сигурно е тъмно като в рог и студено като в изба.

Не виждаше ръката пред лицето си. Всичко пред погледа му беше яркочервено, а пясъкът ги шибаше така безмилостно, та си помисли, че не му е останала кожа.

— Уил! О, господи! Помогни ми, Уил! — Писъците на Роджър се сляха с писъците на учениците в съседния коридор и ревът на бурята спря.

Водата капеше и краката им шляпаха във вода.

— Защо все си търкаш очите? — попита тя.

— Мога да се ориентирам дори в тъмното. Виждам добре в тъмното и често съм идвал тук като дете. Аз съм твоят водач. — Беше много мил и любезен с нея, защото разбираше, че загубата й е по-голяма, отколкото можеше да понесе. — Виждаш ли как камъкът става прозрачен от светлината? Той е твърд и силен като сухожилия и мускули, а кристалите са восъчножълти като кости. През този тесен коридор се стига до Купола на Милано, сив и влажен като тъканта и кръвоносните съдове на много старо тяло.

— Обувките и маншетите на панталона ми са напръскани с варовик, като с вар. Съсипа ми дрехите.

Оплакванията й го ядосаха. Показа й естествено езеро, чието дъно бе покрито със зеленясали монети, и се запита на глас дали нечии желания са се сбъднали. Тя хвърли монета, металното късче цопна и падна на дъното.

— Пожелай си каквото искаш — каза той, — но то никога няма да се сбъдне, или ако се сбъдне, жалко за теб.

— Защо говориш такива ужасни неща? — попита тя. — Как можеш да твърдиш, че ще е лошо, ако желанието ми се сбъдне? Не знаеш какво съм си пожелала. Ами ако съм поискала да се любим? Лош любовник ли си?

Не й отговори и се ядоса още повече, защото ако се любеха, тя щеше да види босите му ходила. За последен път беше правил любов в Ирак с дванайсетгодишно момиче, което пищеше, плачеше и го удряше с малките си юмручета. После спря и замлъкна, а той не изпита никакви угризения, защото тя нямаше живот, нищо, което да очаква с нетърпение, освен безкрайната разруха на страната си. Лицето й избледня от съзнанието му, докато водата капеше. Той държеше пистолета в ръката си, докато Роджър пищеше, защото болката бе непоносима.

В Пещерата на купола камъните бяха заоблени като черепи и водата капеше ли капеше, сякаш бе валяло, а после имаше формации от каменен скреж и ледени висулки и шипове, които сияеха като свещи. Той я предупреди да не ги докосва.

— Ако ги докоснеш, ще станат черни като сажди — обясни й.

— Историята на живота ми — въздъхна тя. — Съсипвам всичко, до което се докосна.

— Ще ми благодариш — каза той.

— За какво? — попита тя.

В коридора на завръщането беше топло и влажно, а водата се стичаше по стените като кръв. Той държеше пистолета и беше на един пръст разстояние от края на всичко, което знаеше за себе си. Ако Роджър можеше да му благодари, щеше да го направи.

Едно обикновено благодаря, и не е нужно да го прави отново. Хората са неблагодарни и отнемат всичко, което има смисъл. После на човек не му пука. Не може да му пука.

Кулата на фара на червено-бели ивици, построена скоро след войната, беше на стотина метра от брега и вече нямаше прожектор.

Раменете на Уил горяха от гребането, а седалището го болеше от пейката от фибростъкло. Усилието беше голямо, защото товарът му тежеше почти толкова, колкото и плоскодънната лодка, а сега, когато вече беше близо до своето място, нямаше да използва извънбордовия двигател. Никога не го правеше. Моторът вдигаше шум, а Уил не искаше шум, дори когато нямаше кой да го чуе. Никой не живееше тук. Никой не идваше тук, освен през деня, и то при хубаво време. И дори тогава никой не знаеше, че това място е негово. Любовта на един фар и една кофа с пясък. Колко малки момчета притежаваха остров? Топка и ръкавица, пикник и къмпинг. Всичко си беше отишло. Беше мъртво. Безнадеждното преминаване с лодка от другата страна.

Отсреща блещукаха светлините на градчето Маунт Плезънт, на остров Джеймс и на Чарлстън. На югозапад беше Фоли Бийч. Утре щеше да бъде топло и облачно, а късно следобед щеше да настъпи отлив. Лодката застърга върху стридените черупки, когато той я издърпа на брега.