Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (20)

19.

Комплекс за национална сигурност Y-12. Скарпета спря взетата под наем кола на един контролно-пропускателен пункт между бронирани бетонни стени и огради с бодлива тел.

Тя смъкна прозореца за втори път през последните пет минути и подаде значката си. Пазачът влезе в будката, за да се обади по телефона, докато друг пазач претърси багажника на червения „Додж Стрейтъс“, който Скарпета с неудоволствие откри да я чака в Херц, когато преди час беше кацнала в Ноксвил. Беше поискала джип. Не караше червени коли. Дори не носеше червени дрехи. Пазачите изглеждаха по-бдителни, отколкото в миналото, сякаш колата ги правеше предпазливи, а те и без това бяха такива. Y-12 имаше най-големият запас от обогатен уран в страната. Охраната беше непоклатима, а Скарпета никога не тормозеше учените тук, освен ако нямаше специална нужда, достигнала, както тя се изразяваше, критична маса.

В задната част на колата беше опакованият в кафява хартия прозорец от пералното помещение на Лидия Уебстър и малка кутия, съдържаща златната монета, по която имаше отпечатък на неизвестното малко момче. В далечните райони на комплекса бе разположена червена тухлена лаборатория, която приличаше на всички останали, но в нея държаха най-големия сканиращ електронен микроскоп на планетата.

— Може да паркирате ето там — посочи пазачът. — Той идва да ви вземе. Ще карате след него.

Скарпета продължи напред и паркира в очакване на черния шевролет, управляван от доктор Франц, директора на лабораторията. Винаги караше след него в комплекса. Колкото и пъти да беше идвала тук, не само че не можеше да намери пътя, но дори не смееше да опита. Да се загубиш в комплекс, който произвежда ядрени оръжия, беше недопустимо. Шевролетът се приближи и обърна, а доктор Франц й махна от прозореца и й направи знак да тръгва. Тя го последва покрай безлични сгради с безлични имена, после теренът драматично се промени, минаваха през гори и широки поляни и накрая стигнаха до едноетажните лаборатории, известни като „Технология 2020“. Обстановката беше измамно пасторална. Скарпета и доктор Франц излязоха от колите си. Тя извади опакования в кафява хартия прозорец от задната седалка, където беше закрепен с предпазния колан.

— Какви забавни неща ни носиш? — попита той. — Миналия път беше цяла врата.

— И намерихме отпечатък от обувка, нали? Никой не очакваше да е там.

— Винаги се намира по нещо. — Това беше мотото на доктор Франц.

Беше горе-долу на нейна възраст, облечен в поло и широки джинси. Не отговаряше на общоприетата представа за ядрен инженер-металург, който обича да прекарва времето си, като увеличава натрошена част от инструмент, паяжинни мрежи или парчета и части от космическа совалка или подводница. Тя го последва във вътрешността на сградата, която приличаше на нормална лаборатория, ако не беше масивната метална камера, поддържана от четири колони с диаметъра на дървета. Големият сканиращ електронен микроскоп тежеше десет тона и за инсталирането му беше нужен четиридесеттонен високоповдигач. С прости думи, той беше най-големият микроскоп на земята и първоначалното му предназначение не беше изследването на улики, а анализ на недостатъците на материали, като например металите, използвани за оръжия. Но технологията си е технология, колкото до Скарпета, тя редовно се възползваше от модерните уреди, които предлагаше комплекс Y-12.

Доктор Франк разопакова прозореца. Постави него и монетата върху стоманена въртяща се поставка, дебела осем сантиметра, и започна да наглася електронното оръдие с размера на малка ракета и скритите зад него детектори, като ги навеждаше възможно най-ниско към подозрителните части с пясък, лепило и счупено стъкло. С дистанционно управление на осите той плъзгаше и накланяше. Чуваше се бръмчене и щракане. Стопираше движението точно навреме, за да попречи на ценните части да се ударят в мострите или една в друга, или да паднат от ръба. Затвори вратата, за да вакуумира камерата до десет на минус шеста степен. После щеше да запълни междинното пространство до десет на минус втора и вратата нямаше да може да се отвори, колкото и да се опитваш, обясни той. Демонстрира й го. Всъщност бяха създали условията на открития космос. Без влага, без кислород, само молекулите на престъплението.

Чуваше се звукът на вакуумните помпи, миришеше на електричество и стаята започна да се загрява. Скарпета и доктор Франц излязоха, като затвориха външната врата, върнаха се в лабораторията, а колоната от червени, жълти, зелени и бели светлинни им напомняше, че в камерата няма човек, защото това би означавало почти незабавна смърт. Би било като разходка в космоса без скафандър, обясни доктор Франц.

Той седна пред една компютърна конзола с множество големи плоски видеоекрани и се обърна към Скарпета:

— Да видим сега. Какво увеличение? Можем да стигнем до двеста хиляди. — Можеха, но той се шегуваше.

— И една песъчинка ще изглежда колкото планета и може би ще открием дребни хора, които живеят на нея — засмя се тя.

— Точно това си мислех. — Доктор Франц преглеждаше многобройните менюта.

Скарпета седеше до него и шумът на големите, вакуумни помпи й напомни за звука на ядрено-магнитен скенер. После турбопомпата се задейства, след което настъпи тишина, нарушавана на равни интервали, когато сушилнята изпускаше въздуха с големи тежки въздишки, сякаш въздишаше кит. Изчакаха малко, и когато получиха зелен сигнал, започнаха да гледат това, което виждаше инструментът, когато електронният лъч попадаше върху част от прозоречното стъкло.

— Пясък — каза доктор Франц. — И какво още, по дяволите?

Смесени с различните по форма и размер песъчинки, които приличаха на каменни отломки, имаше сферички с кратери, прилични на микроскопични метеорити и луни. Химичният анализ потвърди наличието на барий, антимон и олово, освен силициевия диоксид на пясъка.

— В този случай имало ли е стрелба? — попита доктор Франц.

— Поне аз не знам — отвърна Скарпета и добави: — Също като в Рим.

— Може да е свързано със средата или професията — предположи той. — Най-много, разбира се, е силицият. Има следи от калий, натрий, калций, и не знам защо, но има и алуминий. Ще изолирам фона, който е стъкло. — Сега той говореше на себе си.

— Това прилича, много прилича на намереното в Рим — повтори Скарпета. — Пясъкът в очните кухини на Дрю Мартин. Същият е и се повтарям, защото почти не мога да повярвам. Със сигурност не разбирам. Прилича на следи от барут. А тези по-тъмни зони тук? — посочи тя. — Тези слоеве?

— Лепило — отвърна той. — Смея да твърдя, че пясъкът не е от там — от Рим и околностите му. Ами пясъкът в случая на Дрю Мартин? Понеже липсва базалт, нищо, което да показва вулканична активност, характерна за тази област. Значи е донесъл свой пясък със себе си в Рим?

— Знам, че никога не са смятали пясъка за местен. Поне не от близките плажове на Остия. Но не проумявам какво е направил. Може би пясъкът е символичен, има смисъл. Но съм гледала пясък през микроскоп, гледала съм и пръст. А такова нещо не съм виждала.

Доктор Франц нагласи допълнително контраста и мащаба. После отбеляза:

— А сега става още по-странно.

— Може би епителни клетки. Кожа? — Тя внимателно разглеждаше екрана. — За това не се споменаваше в случая на Дрю Мартин. Трябва да се обадя на капитан Пома. Всичко зависи от това кое са сметнали за важно. Или какво са забелязали. Колкото и добре да е оборудвана полицейската лаборатория, едва ли са разполагали с толкова качествени инструменти, нито с такова нещо. — Тя говореше за микроскопа.

— Надявам се, че не са използвали масспектрометрия и не са разтворили цялата мостра в киселина. Иначе няма да има какво да се изследва повторно.

— Не са — успокои го тя. — Рентгенов анализ, раманова спектроскопия. Кожните клетки би трябвало още да са в тамошния пясък, но както казах, не съм сигурна. В доклада не пишеше нищо. Никой не го е споменал. Трябва да се обадя на капитан Пома.

— Там вече е седем вечерта.

— Той е тук. В Чарлстън.

— Сега съм още по-объркан. Нали по-рано ми каза, че работи към карабинерите. Не е от чарлстънската полиция.

— Появи се доста неочаквано. Снощи в Чарлстън. Не ме питай. По-объркана съм от теб.

Тя още беше засегната. Не беше приятно изненадана, когато предната вечер Бентън се появи в дома й заедно с капитан Пома. За миг онемя от учудване, а след като пиха кафе и хапнаха супа, двамата си тръгнаха пак така внезапно, както бяха дошли. Оттогава не беше виждала Бентън, беше нещастна и огорчена, и не беше сигурна какво да му каже, когато го види — когато и да стане това. Преди да долети тук тази сутрин, се чудеше дали да не свали пръстена.

— ДНК — каза доктор Франц. — Значи не бива да го повреждаме с белина. Но сигналът ще е по-добър, ако можем да се отървем от остатъците от кожа и мазнините. Ако изобщо са такива.

Все едно гледаш групичка звезди. Приличат ли на животни, или на Голямата мечка? Луната има ли лице? Какво виждаше тя всъщност? Скарпета прогони Бентън от мислите си, за да се концентрира.

— Без белина, и за да сме сигурни, непременно трябва да опитаме ДНК — настоя тя. — Макар епителните клетки да са нещо обичайно при следите от барут, налице са само когато заподозреният е пипал двустранно тиксо. Затова не е логично това, което виждаме, да е кожа, освен ако кожните клетки не са прехвърлени от ръцете на убиеца. Или клетките вече са били по стъклото на прозореца. Но това последното не е вероятно, защото стъклото беше почистено, старателно избърсано, по него са останали памучни влакна. Вероятно от мръсната тениска, която намерих в коша за пране. Но какво означава това? Всъщност не много. Пералното помещение би трябвало да е пълно с микроскопични влакна.

— При това увеличение всичко ти изглежда в изобилие. — Доктор Франц щракна с мишката, манипулираше и репозиционираше, и електронният лъч стигна до частта счупено стъкло.

Под полиуретановата пяна, която бе прозрачна и засъхнала, пукнатините приличаха на каньони. Замъглените белезникави форми можеше да са още епителни клетки, а линиите и порите бяха отпечатък от някоя част на тялото, ударила се в стъклото. Имаше и части от косми.

— Някой се е блъснал в него или го е ударил? — каза доктор Франц. — Сигурно така се е счупило?

— Не е с длан, нито с ходило — посочи Скарпета. — Няма следи от отпечатъци. — Тя не можеше да спре да мисли за Рим. След малко продължи: — Вместо следите от барут да са прехвърлени от нечии ръце, може да са били в пясъка.

— Тоест преди да го е докоснал?

— Може би. Дрю Мартин не беше простреляна. Знаем го със сигурност. И все пак в пясъка в очните й кухини имаше следи от барий, антимон и олово. — Тя си припомни подробностите, опитвайки се да обобщи. — Напълнил е очните кухини с пясък, после е залепил клепачите. Така че онова, което прилича на следи от барут, може да е било на ръцете му и да е прехвърлено по пясъка, защото той със сигурност го е докосвал. Ами ако следите от барут са там, защото вече са били в пясъка?

— За първи път чувам някой да прави такова нещо. В какъв свят живеем?

— Надявам се, никога вече да не чуем, че някой е сторил подобно нещо. И аз си задавам същия въпрос през целия си живот — въздъхна тя.

— Нищо не подсказва, че вече не е бил там — изтъкна д-р Франц. — С други думи, в този случай — той посочи образите на екрана — пясъкът ли е по лепилото, или лепилото по пясъка? И пясъкът ли е бил по ръцете му, или ръцете му са били в пясъка? Лепилото в Рим. Ти каза, че не са използвали масспектрометрия. Анализирали ли са го с трансформация на Фурие?

— Не вярвам. Лепилото е цианоакрилат. Поне аз мисля така — каза тя. — Ако може, да опитаме трансформация на Фурие тук и да видим какъв молекулярен отпечатък ще получим.

— Добре.

— От лепилото по прозореца и също от лепилото по монетата?

— Разбира се.

Инфрачервената спектроскопия с трансформация на Фурие е по-проста процедура, отколкото предполага името й. Химичните връзки на дадена молекула поглъщат светлинните вълни и произвеждат анотиран спектър, който е уникален като човешки отпечатък от пръст. На пръв поглед онова, което намериха, не ги изненада. Спектърът беше еднакъв за лепилото, използвано на прозореца, и лепилото по монетата. И двете бяха цианоакрилат, но не този, който познаваха Скарпета и доктор Франц. Молекулярната структура не беше етилцианоакрилат като в обикновеното суперлепило. Беше нещо друго.

— Двеоктилцианоакрилат — заключи доктор Франц. Ставаше късно. Вече беше два и половина. — Нямам представа какво е, освен че очевидно е лепило. А лепилото в Рим? Същата молекулярна структура ли има?

— Не съм сигурна, че някой е попитал — отвърна тя.

 

 

Уличните лампи нежно осветяваха историческите сгради и бялата кула на „Сейнт Майкъл“, която сочеше към луната.

От разкошната си стая доктор Селф не можеше да различи пристанището и океана от небето, защото нямаше звезди. Дъждът беше спрял, но не за дълго.

— Обичам ананасовия фонтан, макар да не се вижда оттук. — Тя говореше на светлините на града зад прозореца, защото й беше по-приятно, отколкото да говори на Шанди. — Чак там долу, в шадравана отвъд пазара. Малките деца от низшите класи газят в него през лятото. Бих казала, че ако имаш един от тези скъпи апартаменти, шумът доста ще разваля настроението ти. Слушай, чувам хеликоптер. Ти чуваш ли го? — попита доктор Селф. — Бреговата охрана. И онези големи самолети на военновъздушните сили. Приличат на летящи бойни кораби, прелитат над главата ти през няколко минути. Но ти знаеш за големите самолети, само пилеят парите на данъкоплатците и за какво?

— Ако подозирах, че ще престанеш да ми плащаш, изобщо нямаше да ти кажа — каза Шанди, седнала до прозореца, но без да проявява интерес към гледката.

— Срещу повече пари, повече смърт — отсъди доктор Селф. — Знаем какво става, когато тези момчета и момичета се приберат у дома. Знаем го твърде добре, нали, Шанди?

— Дай ми онова, за което се договорихме, и може да те оставя на мира. Искам само онова, което искат всички. Няма нищо лошо. Пет пари не давам за Ирак — каза Шанди. — Не ми е приятно да седя тук с часове и да говоря за политика с теб. Ако искаш да чуеш истински разговор за политика, ела да повисиш в бара. — Тя се засмя не особено любезно. — Това се казва идея, ти в бара. Пияна като свиня. — Тя раздрънка ледчетата в питието си. — Жителка на горските пущинаци.

— Това е твоята представа за купон.

— Защото мразим арабите и педалите, не вярваме в изхвърлянето на бебета в тоалетните или в продаването им на части за медицински цели. Обичаме ябълков пай, пилешки крилца, будвайзер и Исус. О, да — и чукането. Дай ми това, за което съм дошла, и ще млъкна и ще си тръгна.

— Като психиатър винаги съм казвала: познай себе си. Но не и на теб, скъпа. Препоръчвам ти да се постараеш изобщо да не опознаваш себе си.

— Едно нещо е сигурно — отвърна Шанди хапливо. — Марино несъмнено те прежали, когато започна да чука мен.

— Направи точно това, което очаквах. Мислеше с погрешната глава — отбеляза доктор Селф.

— Може да си богата и известна като Опра, но всичката власт и слава на света не могат да възбудят един мъж така, както го правя аз. Аз съм млада и сладка, знам какво искат и никога не се уморявам. Мога да ги накарам да издържат много по-дълго, отколкото са си мечтали — заяви Шанди.

— За секс ли говориш или за дербито в Кентъки^[1]?

— Говоря за това, че си стара — подсмихна се Шанди.

— Може би трябва да те поканя в предаването си. Какви прекрасни въпроси бих ти задала. Какво виждат мъжете в теб? Каква вълшебна миризма изпускаш, за да ги караш да те следват неотлъчно, както те следва собственият ти закръглен задник? Ще те покажем точно каквато си сега, в черни кожени панталони, прилепнали като люспа на слива, и дънково яке без нищо отдолу. Разбира се, с ботуши. И най-важното — кърпа за глава, която изглежда така, сякаш е запалена. Мърлява, меко казано, но принадлежала на бедния ти приятел, който току-що е преживял ужасна катастрофа. Зрителите ми ще сметнат за трогателно, че носиш кърпата му около шията си и твърдиш, че няма да я свалиш, докато той не се оправи. Не ми е приятно да ти кажа, че когато една глава е строшена като яйце и мозъкът се е пръснал по паважа, положението е доста сериозно.

Шанди отпи.

— Предполагам, че за един час — и не си въобразявай, че ще ти посветя цяло предаване, само част от него — ще решим, че си съблазнителна и хубава, че притежаваш гъвкавост и прелъстителност, които не могат да се отрекат — продължи доктор Селф. — Съгласна съм, че засега можеш да удовлетворяваш ниските си страсти, но когато станеш толкова стара, колкото си мислиш, че съм аз, гравитацията ще те направи честна. Както често казвам в предаването си, гравитацията ще те пипне. В живота най-често е падането. Не стоенето или летенето, дори не и седящото положение. А ти ще се строполиш здравата като Марино. Когато те накарах да го издириш, след като бе достатъчно глупав, за да издири мен, потенциалното му падение изглеждаше минимално. Накарах те да му причиниш възможно най-големи неприятности, скъпа. Но колко ниско изобщо може да падне Марино, след като по принцип никога не е бил особено извисен?

— Дай ми парите — каза Шанди. — Или може би аз трябва да ти платя, за да не се налага да те слушам. Нищо чудно, че твоят…

— Не го казвай — сопна й се доктор Селф, но с усмивка. — Разбрахме се кого да не обсъждаме и кои имена никога да не споменаваме. За твое добро е. Не забравяй тази част от уговорката. Имаш много повече поводи за тревога от мен.

— Би трябвало да си доволна — подхвърли Шанди. — Истината е, че ти направих услуга, защото вече няма да ти се налага да си имаш работа с мен, а вероятно ме харесваш колкото доктор Фил.

— Той е участвал в предаването ми.

— Ще ми вземеш ли автограф от него?

— Не съм доволна — подчерта доктор Селф. — Иска ми се никога да не беше се обаждала с противната новина, за да ти платя и да ти помогна да избегнеш затвора. Ти си умно момиче. Не ми е изгодно да си в затвора.

— Съжалявам, че се обадих. Не знаех, че ще спреш чековете, защото…

— Защото какво? За какво да ти плащам? Онова, за което ти плащах, вече няма нужда от подкрепата ми.

— Не биваше да ти казвам. Но винаги си твърдяла, че трябва да бъда честна.

— Ако съм го казала, съм пропиляла думите си — поклати глава доктор Селф.

— А ти се питаш…

— Питам се защо искаш да ме ядосаш, като нарушаваш нашето правило. Има някои теми, които не обсъждаме.

— Мога да обсъждам Марино. И съм го правила. — Шанди се ухили самодоволно. — Казах ли ти? Още иска да чука Голямата шефка. Това би трябвало да те притеснява, понеже двете сте на една възраст.

Шанди нагъваше ордьоврите сякаш бяха пилешки крилца.

— Може би би те изчукал, ако го помолиш много любезно. Но нея би предпочел дори пред мен, ако имаше избор. Представяш ли си? — възмути се тя.

Ако бърбънът беше въздух, в стаята нямаше да остане нищо за дишане. Шанди награби толкова много в клубната приемна, че се наложи да помоли портиера за табла, докато доктор Селф си направи чаша горещ чай от лайка и извърна поглед.

— Сигурно е много специална — продължи Шанди. — Нищо чудно, че я мразиш толкова.

Това беше метафора. Всичко, което представляваше Шанди, караше доктор Селф да се обръща на другата страна и тя бе извръщала поглед толкова дълго, че не бе видяла наближаващия сблъсък.

— Ето какво ще направим — поде доктор Селф. — Ще напуснеш онова красиво малко градче и няма да се връщаш. Знам, че ще ти липсва къщата на плажа, но тъй като само от любезност я наричам твоя, предполагам, че бързо ще я прежалиш. Преди да си събереш багажа, ще я оголиш до кокал. Помниш ли историите за апартамента на принцеса Даяна? Какво стана с него след смъртта й? Килимите и тапетите бяха свалени, дори електрическите крушки бяха махнати. Колата й беше размазана до неузнаваемост.

— Никой няма да докосне моето беемве, нито мотора ми.

— Започваш още тази вечер. Търкай, боядисвай, използвай белина. Изгори някои вещи, не ми пука. Не бива да остане нито капка кръв, семенна течност или слюнка, никакви дрехи, нито един косъм, влакно или троха храна. Трябва да се върнеш в Шарлът, където ти е мястото. Ходи на църква, посещавай някой спортен клуб и се прекланяй пред бога на парите. Покойният ти баща е бил по-мъдър от мен. Не ти е оставил нищо, затова аз трябва да ти оставя нещо. Имам го в джоба си. Тогава ще се отърва от теб.

— Нали каза, че трябва да живея в Чарлстън, за да мога…

— А сега имам привилегията да променя решението си.

— Не можеш да ме принудиш да правя каквото и да е. Пет пари не давам коя си и ми писна да ми нареждаш какво да говоря или да не говоря.

— Аз съм, която съм, и мога да те принудя да правиш каквото поискам — изтъкна доктор Селф. — Сега моментът е подходящ да бъдеш мила с мен. Помоли ме за помощ и аз дойдох. Току-що ти казах какво да правиш, за да изкупиш греховете си. Трябва да кажеш „Благодаря“ и „Твоите желания са заповед за мен“ и аз никога няма да направя нищо, за да те разстроя или да ти причиня неудобство.

— Тогава ми го дай. Свърши ми бърбънът и съм бясна. Заради теб се чувствам по-луда от плъх в кенеф.

— Не бързай толкова. Още не сме приключили разговора си. Какво направи с Марино?

— Напълно откачи.

— Значи все пак си успяла. Белетристиката е най-добрият факт, а журналистиката е по-истинска от истината. Изключението е войната, тъй като литературата ни въвлече в нея. И тя доведе до твоята постъпка, онова зверско ужасно нещо, което направи. Невероятно е, като си помислиш — въздъхна доктор Селф. — Ти седиш тук в тази минута и на този стол заради Джордж Уокър Буш. Аз също седя тук заради него. Да ти бъда публика, е под достойнството ми и сега наистина за последен път ти се притичвам на помощ.

— Ще ми трябва друга къща. Не мога да се преместя в друг град и да нямам къща — каза Шанди.

— Не съм сигурна дали някога ще преглътна иронията. Помолих те да се позабавляваш с Марино, защото исках да се позабавлявам с Голямата шефка, както я наричаш. Не съм искала останалото. Не съм знаела за останалото. Е, вече го знам. Много малко хора ме превъзхождат и никой, когото познавам, не е по-некадърен от теб. Преди да си събереш багажа, да почистиш и да отидеш там, където ходят хората като теб, един последен въпрос. Поне за един момент не изпита ли угризения? Не говорим за слаб контрол над импулсите, скъпа. Не и когато нещо толкова гнусно е продължавало до безкрай. Как си го гледала ден след ден? Аз дори не мога да погледна малтретирано куче.

— Просто ми дай онова, за което дойдох, става ли? — прекъсна я Шанди. — Марино го няма. — Този път се въздържа да каже, че е откачил. — Направих каквото ми каза…

— Не съм ти казала да направиш нещото, което ме принуди да дойда в Чарлстън, докато си имам далеч по-приятни занимания. И няма да си тръгна, докато не се убедя, че и ти се махаш.

— Длъжница си ми.

— Да направим ли сметка какво си ми струвала през годините?

— Да, длъжница си ми, защото не исках да го задържа, а ти ме принуди. Омръзна ми да живея миналото ти. Да върша гадости, защото това те кара да се чувстваш по-добре заради собствените ти гадости. Можеше да ме отървеш от него по всяко време, но и ти не го искаше. Точно това трябваше най-после да разбера. Ти също не го искаше. Тогава защо трябваше аз да страдам?

— Съзнаваш ли, че този прекрасен хотел е на улица „Мийтинг“ и че ако апартаментът ми гледаше на север, щяхме да виждаме моргата?

— Тя е същинска нацистка и съм почти сигурна, че той я е изчукал, не просто е искал, а наистина го е направил. Излъга ме, за да прекара нощта в къщата й. Сега как се чувстваш? Сигурно наистина е много специална. Толкова е лапнал по нея, че беше готов да вие като куче или да използва кучешка тоалетна, ако тя поиска. Длъжница си ми, задето се наложи да се примирявам с всичко това. Нямаше да се случи, ако не беше извъртяла един от своите номера и не беше казала: „Шанди? Има един голям тъп полицай, направи ми една услуга“.

— Ти сама си направи услуга. Получи информация, която не знаех, че ти трябва — каза доктор Селф. — Затова ти отправих предложение, но ти определено не го прие заради мен. Беше възможност за теб. Винаги си била много умела в използването на възможностите. Всъщност бих те нарекла гениална в това отношение. А сега това чудесно разкритие. Може би то е моята награда за всички пари, които пръснах по теб. Тя е изневерила? Доктор Кей Скарпета е изневерила? Питам се дали годеникът й знае.

— Ами аз? Онзи мръсник изневери на мен. Никой не ми го е причинявал. Мога да имам всеки мъж, а онзи дебелак ми изневери.

— Ето какво ще направиш. — Доктор Селф извади един плик от джоба на червения си копринен халат. — Ще кажеш на Бентън Уесли.

— Бива си те.

— Редно е той да научи. Ето ти чека. Но да не забравя… — Тя дръпна плика.

— За пореден път ли ще си играеш с мен?

— Не е игра, скъпа. Случайно имам имейл адреса на Бентън — каза доктор Селф. — Лаптопът ми е на бюрото.

 

 

Заседателната зала на Скарпета.

— Нищо необичайно — съобщи Люси. — Изглеждаше по същия начин.

— Същия? — попита Бентън. — Същия като какво?

Четиримата се бяха събрали около малка масичка в бившия слугински апартамент, някога обитаван от млада жена на име Мери, освободена робиня, която отказала да напусне семейството след войната. Скарпета си беше дала труда да проучи историята на своята къща. В този момент й се искаше да не беше я купувала.

— Пак ще попитам — обади се капитан Пома. — Имало ли е трудности с него? Може би проблем в работата му?

— Кога не е имал проблем с която и да е работа? — каза Люси.

Никой не знаеше къде е Марино. Скарпета му беше звъняла десетина пъти, може би и повече, но той не беше отговорил. На път за насам Люси се бе отбила в къщата му. Мотоциклетът му бе паркиран пред нея, но пикапът му го нямаше. Не отворил вратата. Нямало го. Тя каза, че надзърнала през прозореца, но Скарпета знаеше, че не е така. Познаваше Люси.

— Да, бих казала — намеси се Скарпета. — Бих казала, бе беше нещастен. Липсваше му Флорида и съжаляваше, че се е преселил тук. Явно не му е било приятно да работи за мен. Сега не е моментът да мислим за мъките и страданията на Марино.

Тя усещаше погледа на Бентън. Водеше си бележки в една тетрадка и ги сравняваше с други, по-стари бележки. Проверяваше предварителния доклад от лабораторията, макар да знаеше какво гласи.

— Не се е преместил — отбеляза Люси. — Ако все пак го е сторил, е оставил всичките си вещи.

— И видяхте всичко това през прозореца? — поинтересува се капитан Пома, който проявяваше любопитство спрямо Люси.

Наблюдаваше я откакто се бяха събрали в стаята. Тя явно го забавляваше, а нейната реакция беше да го пренебрегва. Гледаше Скарпета по същия начин, както я беше гледал в Рим.

— Явно доста сте видели през прозореца — каза той загледан в Скарпета, макар да говореше на Люси.

— И в пощата си не е влизал — додаде Люси. — Сигурно подозира, че я следя. Няма кореспонденция между него и доктор Селф.

— С други думи — заключи Скарпета, — изчезнал е от полезрението ни. Напълно.

Тя стана и дръпна щорите, защото беше тъмно. Пак валеше, и то още откакто Люси я беше взела от Ноксвил. По пътя планините изобщо не се виждаха, защото беше много мъгливо. Налагаше се Люси да сменя посоката, когато можеше, да лети много бавно, да следва теченията на реки или да намира по-ниски възвишения. Беше късмет, или може би Божия милост, че не катастрофираха. Търсенето беше прекратено, с изключение на наземните операции. Лидия Уебстър не беше открита жива или мъртва. Никой не беше виждал кадилака й.

— Да организираме мислите си — предложи Скарпета, защото не искаше да говори за Марино. Страхуваше се, че Бентън ще усети как се чувства.

Виновна, ядосана и все по-уплашена. Изглежда, Марино този път бе решил да изчезне. Беше се качил в пикапа си и бе потеглил без предупреждение, без никакво усилие да поправи щетите, които бе нанесъл. Открай време не беше способен да се изразява, а и никога не беше полагал големи усилия да разбере сложните си чувства, а този път нещото, което трябваше да поправи, надвишаваше способностите му. Тя се бе опитала да го пренебрегне, да не я е грижа за него, но той беше като упоритата мъгла. Мислите за него замъгляваха всичко около нея и всяка лъжа водеше до друга. Бе казала на Бентън, че охлузванията й са от капака на багажника на колата, случайно паднал върху китките й. Не беше се събличала пред него.

— Да опитаме да обобщим онова, което знаем — обърна се тя към всички. — Искам да поговорим за пясъка. Силиций — или кварц и варовик, под голямо увеличение се виждат частици от мидени черупки и корали, типично за пясъка в субтропичните области като тази. И най-интересното и смущаващото от всичко, следи от барут. Всъщност ще ги наричам следи от барут, защото не можем да намерим друго обяснение за присъствието на барий, антимон и олово в плажен пясък.

— Ако е плажен пясък — намеси се капитан Пома. — Може да не е. Според доктор Марони пациентът, който го е посетил, наскоро се е завърнал от Ирак. Предполагам, че в много райони на Ирак в почвата има следи от барут. Може би е донесъл пясъка оттам, защото там е полудял и пясъкът му го напомня.

— Не намерихме гипс, а гипсът често се среща в пустинния пясък — отбеляза Скарпета. — Но всъщност зависи от коя част на Ирак е дошъл, а не мисля, че доктор Марони знае отговора.

— Не ми каза точно откъде — вметна Бентън.

— А бележките му? — попита Люси.

— И в тях не пише.

— Пясъкът от различните райони на Ирак има различен състав и морфология — каза Скарпета. — Всичко зависи от това как се е отлагал седиментът, и макар високото съдържание на сол да не доказва, че пясъкът е от плаж, и двете мостри, с които разполагаме — от тялото на Дрю Мартин и от къщата на Лидия Уебстър — са с високо съдържание на сол.

— Мисля, че е интересно защо пясъкът е толкова важен за него — намеси се Бентън. — Какво ни казва пясъкът за него? Нарекъл се е Пясъчния човек. Дали не е символично — че приспива хората? Може би. Един вид евтаназия, която може да е свързана с лепилото, с някаква медицинска съставка? Може би. Лепилото. Двеоктилцианоакрилат. Хирургично лепило, най-често използвано от пластичните хирурзи за затваряне на дребни рани и порязвания, а от военните — за лечение на мехури от претриване.

— Може да разполага с хирургично лепило просто заради професията си — допусна Скарпета. — Да няма никаква символика.

— Има ли някакво предимство? — попита капитан Пома. — Хирургично лепило вместо обикновеното суперлепило? Не съм запознат с практиката на пластичните хирурзи.

— Хирургичното лепило е разложимо по биохимичен път — обясни тя. — Не е канцерогенно.

— Здравословно лепило — усмихна й се той.

— Може и така да се каже.

— Дали вярва, че облекчава страданията им? Може би — продължи Бентън, сякаш не им обръщаше внимание.

— Казахте, че е сексуално — изтъкна капитан Пома.

Беше облечен в тъмносин костюм с черна риза и вратовръзка, и изглеждаше така, сякаш е дошъл от холивудска премиера или реклама на „Армани“. Изобщо не приличаше на човек, чието място е в Чарлстън, и явно Бентън не го харесваше още повече, отколкото в Рим.

— Не казах, че е само сексуално — отвърна Бентън. — Посочих, че има сексуален елемент. Освен това ще отбележа, че той може да не го съзнава, а ние не знаем дали напада жертвите сексуално, знаем само, че ги измъчва.

— Не сме убедени и в този факт.

— Видяхте снимките, които е изпратил на доктор Селф. Как се нарича, когато някой принуждава жена да седи гола във вана със студена вода? И вероятно я държи принудително под вода?

— Не знам как бих го нарекъл, защото не съм бил там, когато го е правил — каза капитан Пома.

— Ако бяхте, сигурно нямаше да сме тук, защото случаите щяха да бъдат разрешени. — Погледът на Бентън беше като стомана.

— Според мен е доста нелепо да смятаме, че облекчава страданията им — отбеляза капитан Пома. — Особено ако теорията ви е вярна и той ги измъчва. По-скоро им причинява страдания, не ги облекчава.

— Очевидно е, че ги причинява. Но ние не говорим за рационален ум, а само за организиран. Той е пресметлив и предпазлив. Интелигентен и опитен. Знае как да влезе с взлом и да не остави улики. Вероятно се занимава с канибализъм и сигурно вярва, че постига единение с жертвите си, прави ги част от себе си. Че има значима връзка с тях и че проявява милост.

— Уликите. — Люси повече се интересуваше от тях. — Смятате ли, че знае за следите от барут в пясъка?

— Възможно е — отвърна Бентън.

— Силно се съмнявам — възрази Скарпета. — Наистина. Дори ако пясъкът идва от някое бойно поле, от някое важно за него място, това не значи, че той познава химичния му състав. Защо да го знае?

— Приемам аргумента. Бих казал, че е вероятно да носи пясъка със себе си — каза Бентън. — Също така е много вероятно да носи лепилото и режещите инструменти. Каквото и да носи, то не е с чисто практична цел. Неговият свят изобилства от символи и той действа, движен от импулси, които имат логика само когато разберем тези символи.

— Изобщо не ме интересуват символите му — махна с ръка Люси. — За мен е най-важно, че е изпращал имейли на доктор Селф. Според мен това е главното. Защо на нея? И защо се е включил в безжичната мрежа на пристанището? Защо е прескочил оградата и е използвал изоставен контейнер? Все едно е някакъв товар?

Люси беше вярна на себе си. По-рано тази вечер беше прескочила оградата на корабостроителницата и беше огледала двора, защото имаше предчувствие. Къде би могъл човек да се включи в мрежата на пристанището, без да го видят? Беше намерила отговора в очукан контейнер, където откри маса, стол и безжичен рутер. Скарпета беше мислила много за Бул, за нощта, в която бе решил да пуши трева край изоставените контейнери и бил нападнат. Дали Пясъчния човек е бил там? Дали Бул не се беше приближил твърде много? Искаше да го попита, но не беше го виждала откакто заедно претърсваха уличката и намериха пистолета и златната монета.

— Оставих всичко на място — каза Люси. — Надявам се да не разбере, че съм била там. Но може и да разбере. Не мога да кажа. Не е изпращал имейли от пристанището тази вечер, пък и в последно време.

— А времето? — попита Скарпета, понеже виждаше, че става късно.

— Облачността трябва да се разчисти до полунощ. Ще се отбия в лабораторията, после тръгвам за летището — заяви Люси.

Тя стана. Капитан Пома я последва. Бентън остана седнал, Скарпета срещна погледа му и фобиите й се завърнаха.

— Трябва да поговорим — каза й той.

Люси и капитан Пома си тръгнаха и Скарпета затвори вратата.

— Може би аз трябва да започна. Появи се в Чарлстън без предупреждение — поде тя. — Не ми се обади. Не си се обаждал дни наред, после цъфваш ненадейно снощи, и то с него…

— Кей — прекъсна я той, като посегна към куфарчето си и го постави в скута си. — Сега не е време за това.

— Почти не си ми продумал.

— Може ли?… — понечи да заговори той.

— Не, не може да го отлагаме за по-късно. Не мога да се съсредоточа. Трябва да отида до сградата, където живее Роуз. Имам толкова работа, твърде много работа, а всичко се разпада и знам за какво искаш да говорим. Не мога да ти кажа как се чувствам. Наистина не мога. Не те обвинявам, ако си взел решение. Наистина те разбирам.

— Нямаше да предложа да отложим разговора за по-късно — поправи я Бентън. — Щях да предложа да престанем да се прекъсваме.

Това я обърка. Онази светлина в очите му. Винаги беше вярвала, че светлината в очите му е само за нея, но сега се боеше, че не е така, че никога не е било така. Той я наблюдаваше, а тя отклони поглед.

— За какво искаш да говорим, Бентън?

— За него.

— За Ото?

— Не му вярвам. Чакал е Пясъчния човек да се появи, за да изпрати нови имейли? Без кола? В дъжда? На тъмно? Предупреди ли те, че ще идва тук?

— Предполагам, че някой го е информирал за станалото. За връзката на случая „Дрю Мартин“ с Чарлстън, с Хилтън Хед.

— Може би доктор Марони е говорил с него — предположи Бентън. — Не знам. Той е като призрак. — Говореше за капитана. — Появява се навсякъде. Не му вярвам.

— Може би всъщност не вярваш на мен — каза тя. — Може би трябва да го кажеш и да приключваме.

— Изобщо не му вярвам.

— Тогава не бива да прекарваш толкова време с него.

— Не съм. Не знам какво прави, нито къде. Мисля обаче, че е дошъл в Чарлстън заради теб. Очевидно е какво цели. Да бъде герой. Да те впечатли. Да се люби с теб. Не мога да кажа, че те обвинявам. Той е хубав и очарователен. Поне това му признавам.

— Защо ревнуваш от него? Той е толкова дребен в сравнение с теб. Не съм направила нищо, за да ти дам повод. Ти си този, който живее на север и ме остави сама. Ще разбера, ако не искаш повече да имаме връзка. Просто ми кажи и да приключваме. — Скарпета погледна пръстена на лявата си ръка. — Да го сваля ли? — И понечи да го измъкне от пръста си.

— Недей — спря я Бентън. — Моля те, недей. Не вярвам, че го искаш.

— Не става дума какво искам, а какво заслужавам.

— Не обвинявам мъжете, че се влюбват в теб. Нито че те желаят. Знаеш ли как е станало?

— Трябва да ти върна пръстена.

— Нека да ти обясня как е станало — настоя Бентън. — Крайно време е да научиш. Когато баща ти е починал, той е взел част от теб със себе си.

— Моля те, не бъди жесток.

— Защото те е обожавал — продължи Бентън. — И как да не те обожава? Неговото красиво малко момиче. Гениалното му момиче. Доброто му момиче.

— Не ме наранявай така.

— Казвам ти една истина, Кей. Много важна истина. — Тя отново видя светлината в очите му. Не можеше да издържи погледа му. — От онзи ден нататък част от теб е решила, че е твърде опасно да забелязваш начина, по който някой те гледа, дали те обожава, или те желае сексуално. Ако те обожава и умре? Мислиш, че не можеш да го понесеш още веднъж. Ако те желае сексуално? Тогава как да работиш с ченгета и прокурори с мисълта, че си представят какво има под дрехите ти и какво биха направили с него?

— Престани. Не заслужавам това.

— Никога не си го заслужавала.

— Само защото съм решила да не забелязвам, не означава, че заслужавам онова, което той ми стори.

— В никакъв случай.

— Не искам вече да живея тук — заяви тя. — Трябва да ти върна пръстена. Бил е на прабаба ти.

— И да избягаш от къщи? Както направи, когато не ти остана никой, освен майка ти и Дороти? Избяга, без да отидеш никъде. Потъна в учене и самоусъвършенстване. Бягаше бързо, твърде заета да изпитваш чувства. А сега искаш да избягаш, както направи Марино.

— Не биваше да го пускам вкъщи.

— Пускала си го двайсет години. Защо да не го пуснеш онази нощ? Особено щом е бил пиян и опасен за себе си. Несъмнено си добър човек.

— Роуз ти е казала. Или може би Люси.

— Имейл от доктор Селф, индиректно. Че имаш връзка с Марино. Останалото научих от Люси. Истината. Погледни ме, Кей. Аз те гледам.

— Обещай ми, че няма да му сториш нищо. Така ще влошиш нещата, защото ще станеш като него. Затова ме избягваше и не ми каза, че ще идваш в Чарлстън. Почти не ми се обаждаше.

— Не съм те избягвал. Откъде да започна? Толкова неща се случиха.

— Какво още?

— Имахме една пациентка — каза той. — Доктор Селф се сприятели с нея, използвам думата неточно. По същество тя нарече тази пациентка слабоумна, а от устата на доктор Селф това не е обида или шега. Беше преценка, диагноза. Дори по-лошо, защото доктор Селф й го каза, а пациентката си замина за дома, където не е била в безопасност. Влязла в първия магазин за алкохол. Изглежда е изпила половин литър водка и се е обесила. Така че се занимавах с това. И с много други неща, за които не знаеш. Затова бях дистанциран. Не говорих много с теб през последните дни.

Той отвори капака на куфарчето и извади лаптопа.

— Не исках да използвам болничните телефони и безжичния им интернет, бях много внимателен във всяко отношение. Дори у дома. Още една причина да искам да се махна от там. Ще ме попиташ какво става, а аз ще ти отговоря, че не знам. Но е свързано с електронните файлове на Пауло. Онези, в които проникна Люси, защото той ги беше оставил изненадващо уязвими за всеки, който би искал достъп до тях.

— Уязвими, ако знаеш къде да търсиш. Люси не е коя да е.

— Възможностите й бяха ограничени, защото трябваше да влезе в компютъра му от разстояние, без да има достъп до конкретната машина. — Той включи лаптопа си. Вкара диск в драйва. — Приближи се.

Тя премести стола си до неговия и погледна екрана. Бентън веднага отвори един документ.

— Бележките, които вече четохме — каза Скарпета, когато разпозна електронния файл, намерен от Люси.

— Не съвсем — възрази Бентън. — Моите уважения към Люси, но и аз познавам някои умни хора. Не толкова умни като нея, но и те вършат работа при нужда. В момента виждаш файл, който е изтрит и възстановен. Не е файлът, който си виждала, онзи, който Люси намери, след като измъкна паролата на системния администратор от Джош. Точно този файл има няколко различни копия. Някои са направени по-късно.

Тя натисна стрелката надолу и зачете.

— Изглежда същият.

— Разликата не е в текста, а в това. — Той докосна името на файла в горната част на екрана. — Забелязваш ли същото, което и аз, когато Джош ми го показа за пръв път?

— Джош? Надявам се, че му имаш доверие.

— Да, и с основание. Той направи същото като Люси. Влезе някъде, където не трябва, защото двамата си приличат. Слава богу, че са съюзници и той й прощава, че го е измамила. Всъщност беше впечатлен.

— Името на файла е „МС Бележка десет-двайсет-едно-нула-шест“ — прочете Скарпета. — Предполагам, че „МС Бележки“ са инициалите на пациента и бележките, които доктор Марони е водил. А десет-двайсет-едно-нула-шест е 20 октомври 2006-а.

— Ти току-що го каза. Каза: „МС Бележки“, а името на файла е „МС Бележка“. — Той пак докосна екрана. — Файл, който е копиран поне веднъж и по невнимание името е било сменено. Печатна грешка. Не знам точно. Или може да е било умишлено, за да не копира върху същия файл. И аз го правя понякога, ако не искам да загубя предишна редакция. Важното е, че когато Джош възстанови всички изтрити файлове, отнасящи се до пациента, който ни интересува, открихме, че най-ранният вариант е писан преди две седмици.

— Може да е най-ранният вариант, който е запазил на този хард диск — предположи тя. — Или пък е отворил файла преди две седмици и го е запазил, което би променило датата. Но предполагам, че това поставя въпроса защо е преглеждал тези бележки, преди ние да научим, че е приемал Пясъчния човек като пациент? Когато доктор Марони замина за Рим, не бяхме и чували за Пясъчния човек.

— Така е — потвърди Бентън. — Както и фалшифицирането на файла. Защото това е фалшифициране. Да, Пауло е написал тези бележки точно преди да замине за Рим. Написал ги е същия ден, когато доктор Селф беше приета в „Маклийн“, на 27 април. Всъщност няколко часа преди тя да пристигне в болницата. А причината да го казвам с достатъчна степен на убеденост е защото Пауло може да е изпразнил кошчето си, но дори тези изтрити файлове не са изчезнали. Джош ги възстанови.

Той отвори друг файл, който беше груба чернова на бележките, които Скарпета познаваше, но в тази версия инициалите на пациента не бяха МС, а УР.

— Тогава, струва ми се, доктор Селф трябва да се е обадила на Пауло. Предполагаме, че е така, защото тя не би могла просто да дойде в болницата. Онова, което му е казала по телефона, го е накарало да започне да пише тези бележки — разсъждаваше Скарпета.

— Още един белег за фалшификация — изтъкна Бентън. — Да използваш инициалите на пациент за име на файл. Не би трябвало да го прави. Дори да се отклониш от протокола и преценката си, не е логично да променяш инициалите на пациента. Защо? Да го прекръстиш? Защо? Да му дадеш псевдоним? Пауло знае, че не е редно да го прави.

— Може би пациентът не съществува — допусна Скарпета.

— Сега разбираш какво намеквам — каза Бентън. — Не мисля, че Пясъчния човек някога е бил пациент на Пауло.