Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (13)

12.

От дъбовете се стичаше вода.

Под дълбоките сенки на тисовете и османтусите Скарпета нареждаше счупени парчета от глинени съдове по дъната на саксии, за да помогне на оттичането на водата и корените на растенията да не гният. В топлия въздух се бе образувала пара от плисналия внезапно силен дъжд, който пак така внезапно беше спрял.

Бул носеше стълба към един дъб, който разперваше клони над почти цялата градина на Скарпета. Тя започна да тъпче почва в саксиите и да засажда петунии, после магданоз, копър и резене, защото привличаха пеперудите. Премести саксиите с чистец и пелин на по-хубави места, където да ги огрява слънце. Мирисът на мокра глинеста почва се смесваше с острата миризма на стари тухли и мъх. Скарпета се движеше доста схванато от дългите години работа в студените морги. Накрая отиде до една колона от тухли, обрасла с копиевиден многоредник^[1], и започна да анализира проблема.

— Бул, ако изскубна този многоредник, може да повредя тухлите. Ти как мислиш?

— Това е чарлстънска тухла. Предполагам, че е на около двеста години. — Той говореше от върха на стълбата. — Опитайте да изскубнете малко, да видим какво ще стане.

Многоредникът се изскубна без проблеми. Тя напълни лейката с вода, като се мъчеше да не мисли за Марино. А когато се сетеше за Роуз, направо й прилошаваше.

— Някакъв мъж мина с мотор по уличката тъкмо преди да си дойдете — каза Бул.

Скарпета прекъсна работата си и го погледна.

— Марино ли беше?

Когато се прибра от апартамента на Роуз, мотоциклетът му го нямаше. Сигурно беше отишъл с колата й до дома си и беше взел резервния ключ.

— Не, госпожо, не беше той. Бях се качил на стълбата, за да подрежа клоните на мушмулата, и видях мъжа на мотора над оградата. Той не ме забеляза. Може би не е важно. — Трионът ръмжеше, страничните израстъци на клоните падаха на земята. — Ако някой ви притеснява, бих искал да знам.

— Какво правеше?

— Зави по уличката и бавно мина покрай къщата, после обърна и все така бавно се върна. Стори ми се, че имаше кърпа на главата, вързана отзад, в жълто и оранжево. От мястото ми не се виждаше добре. Ауспухът на мотора му беше развален. Трещеше и плюеше сякаш моторът всеки момент ще угасне. Кажете ми, ако трябва да знам нещо. Ще си отварям очите.

— Виждал ли си го преди?

— Щях да позная мотора.

Тя си спомни снощния разказ на Марино. Че някакъв мотоциклетист го заплашил на паркинга, казал, че ще й се случи нещо лошо, ако не напусне града. Кой така силно би искал тя да си тръгне, че да изпраща подобни съобщения? Все си мислеше за местния съдебен лекар.

— Знаеш ли нещо за местния съдебен лекар? — попита тя Бул. — Хенри Холингс.

— Само това, че семейството му държи погребалния бизнес в града още от войната. Голямата сграда зад високата стена на улица „Калхун“, недалеч от тук. Не ми харесва това, че някой ви притеснява. Съседката ви е много любопитна.

Госпожа Гримбол пак гледаше през прозореца.

— Наблюдава ме като ястреб — добави Бул. — Ако позволите да кажа, изглежда злобна и явно няма нищо против да наранява хората.

Скарпета продължи работата си. Някакво животно ядеше теменужките и тя го сподели с Бул.

— В града отдавна имаме проблеми с плъховете — каза той.

Прозвуча й като пророчество. Тя разгледа още поразени теменужки.

— Плужеци — реши накрая.

— Опитайте с бира — посъветва я Бул, като продължи да работи с триона. — Оставете чинии с бира по мръкнало. Плужеците пропълзяват вътре, напиват се и се удавят.

— И с бирата привличаш повече плужеци, отколкото си имал. Не бих могла да удавя каквото и да било.

От дъба продължаваха да падат издънки.

— В онзи ъгъл видях изпражнения на миещи мечки. — Той посочи с триона. — Може те да ядат теменужките.

— Миещи мечки, катерици. Нищо не мога да направя.

— Можете, но не искате. Не обичате да убивате живи твари. Интересно е, като се има предвид занаятът ви. Човек би си помислил, че нищо не може да ви притесни.

— Явно професията ми ме кара да се тревожа за всичко.

— Да. Така става, когато човек знае твърде много. Онези хортензии до вас. Ако ги заобиколите с ръждиви пирони, ще пуснат красиви сини цветове.

— Английската сол върши същата работа.

— Не съм чувал за това.

Скарпета погледна през бижутерска лупа листото на една камелия и забеляза бели люспици.

— Ще трябва да ги подрежем и понеже са болни, трябва да дезинфекцираме инструментите, преди да ги използваме другаде. Ще се наложи да повикам растителен патолог.

— Да, растенията боледуват също като хората.

В короната на дъба, който той подкастряше, заподскачаха гарги. Няколко от тях изведнъж излетяха.

Маделиза стоеше парализирана като онази жена в библията, която не се бе подчинила на Господа и той я беше превърнал в стълб от сол. Тя влизаше в чужд имот, нарушаваше закона.

— Ехо? — извика отново.

Събра куража да излезе от пералното помещение и да пристъпи в разкошната кухня на най-разкошната къща, която беше виждала. Продължаваше да вика „Ехо!“ и не знаеше какво да прави. Изпитваше страх, какъвто не бе изпитвала преди, и трябваше да излезе оттук колкото можеше по-скоро. Започна да обикаля, като се заплесваше по всичко, чувстваше се като крадец, боеше се, че ще я хванат — сега или по-късно — и че ще я тикнат в затвора.

Трябваше да си тръгне, да се махне. Час по-скоро. Косите по тила й настръхнаха, а тя продължи да вика „Ехо!“ и „Има ли някой?“ и се чудеше защо къщата бе отключена и на скарата се печеше месо, щом нямаше никого. Започна да си въобразява, че някой я наблюдава, нещо я предупреждаваше, че трябва бързо да избяга от тази къща и да се върне при Ашли. Нямаше право да обикаля и да любопитства, но щом вече беше тук, не можеше да се сдържи. Никога не беше виждала такава къща и не разбираше защо никой не й отговаря. Но беше твърде любопитна, за да си тръгне, или поне имаше чувството, че не може.

Тя мина под един свод и влезе в огромна всекидневна. Подът беше от син пясъчник, приличаше на скъпоценен камък и по него бяха постлани прекрасни ориенталски килими. По тавана имаше греди, а камината беше достатъчно голяма, за да опечеш прасе. Пред огромния прозорец, който гледаше към океана, имаше киноекран. В лъча светлина от прожекционния апарат танцуваха прашинки. Екранът беше осветен, но празен и не се чуваше никакъв звук. Тя огледа големия черен кожен диван, изненадана от спретнато сгънатите дрехи върху него: тъмна тениска, тъмни панталони, мъжки слип. Стъклената масичка за кафе беше отрупана с пакети цигари, шишенца с лекарства, почти празна бутилка от водка „Сива гъска“.

Маделиза си представи човек — вероятно мъж — пиян и депресиран, или болен, което може би обясняваше защо кучето бе избягало. Някой е бил тук до неотдавна и е пиел, мислеше си тя. Беше започнал да пече месо на скарата, но сякаш беше изчезнал. Сърцето й биеше силно. Не можеше да се отърси от чувството, че някой я наблюдава, и си помисли: „Господи, колко е студено тук“.

— Ехо? Има ли някой? — извика тя дрезгаво.

Краката й сякаш се движеха сами, докато изследваше къщата със страхопочитание, а страхът й жужеше в нея като електрически ток. Трябваше да си тръгне. Влизаше в чужда къща като крадец. Влизаше с взлом. Щеше да си има неприятности. Имаше чувството, че нещо я гледа. Полицаите също щяха да я гледат, когато научеха, и я обзе паника, но краката й не я слушаха. Продължаваха да я носят из къщата.

— Ехо? — извика тя, а гласът й потрепери.

След всекидневната вляво от фоайето имаше друга стая, от която идваше шум на течаща вода.

— Ехо!

Тя колебливо последва шума на течащата вода, не можеше да спре краката си. Те продължаваха напред и тя се озова в голяма спалня с луксозни мебели, спуснати копринени пердета и снимки по стените. Красиво момиченце с много хубава и щастлива жена, която сигурно беше майка му. Момиченцето си играеше в детски басейн с кученце — басета. Същата красива жена плачеше, седнала на диван, и разговаряше с прочутата психиатърка и телевизионна водеща доктор Селф, докато ги снимаха с камери. Същата хубава жена позираше с Дрю Мартин и красив мъж с мургава кожа и тъмна коса. Дрю и мъжът в облекло за тенис държаха тенис ракети, снимани на някакъв тенис корт.

Дрю Мартин беше мъртва. Убита.

Бледосинята завивка на леглото беше смачкана. Върху черния мраморен под край леглото имаше небрежно разхвърляни дрехи. Розов анцуг, чорапи, сутиен. Шумът от течащата вода ставаше по-силен, докато краката й я носеха към него. Маделиза заповяда на краката си да се върнат обратно, но те не искаха. Бягайте, нареди им тя, но те я отведоха в баня от черен оникс и мед. Бягайте! Тя бавно огледа мокрите окървавени кърпи в медния умивалник, окървавения нож с назъбено острие, окървавените макетни ножове върху черния капак на тоалетната, спретнатата купчина чисти бледорозови кърпи върху коша за пране.

Зад завесата на тигрови ивици, която ограждаше медната вана, течеше вода и падаше върху нещо, което не звучеше като метал.