Даниел Стийл
Веднъж в живота (36)

36.

Благодарение на Барбара и на Алекс, дъщерята на Том, тържествената вечеря напълно оправда очакванията на Дафни. Трите жени се трудиха в кухнята, потънали във весели разговори и безгрижен смях, а Том и двете момчета играеха голф на моравата. Том бе изненадан от интелигентността на Андрю. Независимо от малко неясната му и неразбираема реч, детето бе много забавно и притежаваше изключително чувство за хумор. И когато каза молитвата преди вечеря, Дафни се почувства по-спокойна и по-благодарна към съдбата. Не бе изпитвала такова щастие от години насам. Всички се натъпкаха до пръсване, поседяха край огъня след вечеря, а когато дойде време за тръгване, семейството на Харингтън се сбогува с искрено съжаление. Двамата младежи целунаха Дафни и прегърнаха Андрю, а той им обеща, че ще им отидат на гости на следващия ден, което и направиха. Прекараха един приятен и спокоен уикенд и Дафни бе напълно щастлива. Вечерта преди заминаването на Андрю Джъстийн се обади, но пак прекъсна разговора по средата и Дафни отново се разгневи. Не можеше да си обясни защо се обажда само за да затвори след няколко минути. Струваше й се напълно безсмислено, но късно през нощта, след като Андрю си легна, тя изведнъж разбра. Джъстийн се държеше твърде потайно, явно не искаше някой около него да разбере, че разговаря с нея. Всичко й стана ясно и тя седна на леглото побесняла от гняв и безсилна ярост. Минаха часове преди най-сетне да заспи. На сутринта бе твърде заета с Андрю. Качи го на самолета, телефонира на Мат и се прибра вкъщи. През следващите три дни се опитваше да поработи върху книгата си, но нищо не се получаваше. Джъстийн бе единственият човек, за когото можеше да мисли в този момент.

Той се върна около два часа сутринта. Отключи вратата със собствения си ключ, подпря ските си в антрето и влезе в спалнята. Очакваше, че Дафни е заспала и беше изненадан да я завари седнала в леглото с книга в ръка. Тя вдигна очи от книгата и го погледна, без да каже нито дума.

— Здравей, скъпа. Какво правиш толкова късно през нощта?

— Чакам те. — В гласа й нямаше никаква нежност и топлота.

— Това е чудесно. Как е синът ти?

— Добре е, благодаря. Името му е Андрю.

— О, боже. — Разбра какво го очаква. Още едно конско за отсъствието му през Деня на благодарността. Но грешеше. Дафни имаше нещо друго предвид.

— С кого беше в Скуоу Вели?

— Не зная точно. Планината беше пълна с хора. — Седна и събу ботушите си. Беше карал дванадесет часа и изобщо не бе в настроение за среднощни разпити. — Не можем ли да отложим този разговор за утре сутринта?

— Не, мисля, че не можем.

— Добре, но аз си лягам.

— Така ли? И къде?

— Тук. Доколкото си спомням последния път тръгнах оттук. — Погледна я. — Или адресът ми междувременно се е променил?

— Още не, но мисля, че и това ще стане, ако не отговориш на някои въпроси.

— Виж, Даф, казах ти… имах нужда да помисля… — Но докато говореше, телефонът иззвъня и Дафни вдигна слушалката. Внезапно се притесни, че нещо лошо се е случило с Андрю. Защо иначе ще й звънят в три часа сутринта. Но не беше Мат. Обаждаше се жена и тя помоли да разговаря с Джъстийн. Без да каже нито дума, Дафни му подаде слушалката.

— За теб е. — Излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. След няколко минути той я намери в кабинета й.

— Виж, Дафни, моля те, зная как изглежда това, но…

И изведнъж, както стоеше пред нея, уморен от дългото пътуване, той осъзна, че не си струва да продължава с преструвките и лъжите. Бе прекалено уморен за това. Седна и заговори тихо:

— Добре, Дафни. Права си. Отидох на ски с Алис.

— Коя, по дяволите, е тази?

— Момичето от Охайо. — Гласът му бе отчайващо и безнадеждно уморен и безжизнен. — Това не означава абсолютно нищо. Тя обича да кара ски, аз също. Не исках да се мотая тук и да присъствам на семейното ти тържество и затова я взех със себе си за няколко дни. Това е всичко. — Според него това беше нормално и в реда на нещата.

Нямаше смисъл да се бори повече. Нищо нямаше да се получи. Всичко свърши. Погледна го с насълзени очи и се почувства така, сякаш току-що бе умряла една част от нея самата — тази част, която го обичаше.

— Джъстийн, не мога да живея повече по този начин.

— Зная. А аз не мога да искам това от теб. Не съм създаден за такъв начин на живот, Даф.

— Зная. — Започна да плаче и той се приближи към нея.

— Това не значи, че не те обичам. Обичам те, но по мой си начин, а моят живот е съвсем различен от твоя. Твърде различен. Мисля си, че никога няма да стана такъв, какъвто ти очакваш да бъда. Ти искаш честен, почтен, верен съпруг. Това не е за мен.

Тя кимна и се обърна настрана.

— Всичко е наред. Разбирам. Не е необходимо да ми обясняваш.

— Ще се оправиш ли?

Тя кимна и го погледна през сълзи. Беше още по-красив със зимния си загар, но това бе всичко — той винаги е бил само един красавец и нищо повече. Хауърд Стърн бе прав — Джъстийн бе красиво разглезено дете, което прави само това, което иска, без дори да се замисля за останалите и за болката, която им причинява.

Когато го видя да си заминава, в един безумен момент й се прииска да се вкопчи в него, да го помоли да остане, да се опита да го убеди, че нещата между тях ще се оправят, но не го направи. Самата тя знаеше, че това никога няма да стане.

— Джъстийн? — Целият й въпрос бе събран само в тази единствена дума.

Той кимна:

— Да. Мисля, че ще тръгвам.

— Сега? — Гласът й трепереше. Почувства се самотна и изплашена. Сама бе предизвикала тази раздяла, но нямаше друг начин и тя го знаеше.

— Така е по-добре. Утре ще дойда да си прибера нещата. — Всичко трябваше да свърши в един момент и този момент бе дошъл. Джъстийн я погледна с тъжна усмивка. — Обичам те, Даф.

— Благодаря.

Бяха празни и безсъдържателни думи на един празен и безполезен човек. А след това вратата след него се затвори. Той си замина, а тя остана разплакана в кабинета си. За трети път в живота си губеше близък човек, но този път поради съвсем различни причини. А и този път бе загубила човек, който не я бе обичал истински. Той можеше да обича единствено себе си. Никога не бе я обичал и докато плачеше, Дафни не преставаше да се чуди дали всичко, което току-що се бе случило, бе за добро или за лошо.

На следващия ден изглеждаше спокойна и примирена. Барбара я завари да работи в кабинета си. Лицето й бе съсипано и уморено, под очите й имаше черни кръгове.

— Добре ли си?

— Горе-долу. — Замълча за момент и Барбара тревожно се вгледа в лицето й. — Джъстийн се изнесе снощи.

Барбара не бе сигурна какво трябва да каже:

— Да попитам ли защо или да си гледам работата и да не си пъхам носа във вашите взаимоотношения?

Дафни уморено се усмихна.

— Няма значение. Рано или късно трябваше да се случи. — Но не изглеждаше много убедена в думите си. Знаеше, че ще й липсва. Девет месеца той бе важна част от живота й, а сега всичко бе свършило. Щеше да боли известно време, Дафни знаеше това. Но и преди бе живяла години наред с тази болка. Щеше да се справи и този път.

Барбара кимна и седна.

— Мъчно ми е за теб, Даф. Но не мога да кажа, че съжалявам. Той щеше да те изтормози, ако бяхте останали заедно. Просто си е такъв.

Дафни кимна. Не можеше да не се съгласи с нея.

— Мисля, че той дори не съзнава какво върши.

— Не съм сигурна, че това го прави по-добър или по-човечен. Разбира или не, резултатът е един и същ.

— Както и да е, това вече няма значение, но и в двата случая боли.

— Зная. — Барбара се приближи до нея и я потупа по рамото. — Какво смяташ да правиш сега?

— Да се върна у дома. Андрю не хареса тукашното училище, а и аз не съм част от този трескав и забързан живот тук. Мястото ми е в Ню Йорк, при книгите ми и при Андрю.

Но сега щеше да бъде по-различно. След заминаването си бе отворила нови врати във високите зидове, които бе издигнала около себе си. Щеше да бъде много трудно да ги затвори, а и не бе сигурна, че вече си спомня как се прави това. Предишният й живот в Ню Йорк бе самотен и уединен, а тук с Джъстийн се бе забавлявала и имаше моменти, в които наистина бе щастлива.

— Кога смяташ да тръгнеш?

— Ще ми трябват няколко седмици, за да довърша нещата си тук. Имам няколко срещи в Комсток. — Усмихна се тъжно. — Искат да откупят авторските права върху друга моя книга.

Барбара я погледна стреснато:

— Ти ли ще пишеш сценария?

— Никога вече, мила моя. Един опит стига. Научих всичко, което исках да зная. Но оттук нататък аз ще пиша книгите, а те сценариите.

Барбара бе потисната. Очакваше това развитие на нещата. Дори и да бе останала да живее с Джъстийн на западното крайбрежие, Дафни едва ли щеше да се залови с друг филм. Не беше написала нито една книга през изминалата година и често се оплакваше от това.

— Така че, отиваме си у дома.

Барбара дори и не помисли да й противоречи, но вечерта се разрида в прегръдките на Том, разтърсвана от мъка и безнадеждност.

— За бога, Барб. Не си длъжна да заминаваш с нея. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент и той щеше да заплаче.

Но тя само поклати глава.

— Длъжна съм. Не мога да я оставя сега. Тя е съсипана от разрива с Джъстийн.

— Ще го преживее. Аз имам по-голяма нужда от теб.

— Тя си няма никого, освен мен и Андрю.

— И кой е виновен за това? Тя сама си е виновна. Нима смяташ да пожертваш щастието ни заради нея?

— Не — заплака още по-силно и той здраво я притисна към себе си, — но просто не мога да я напусна точно сега.

Бе изпитала същото по отношение на майка си в продължение на много години, но сега нямаше кой да й помогне да извоюва отново свободата си. Майка й бе умряла предишната година и сега Барбара се чувстваше задължена да остане с Дафни.

Том тъжно погледна жената, която толкова много обичаше.

— И кога най-рано смяташ, че ще можеш да я напуснеш?

— Не зная.

— Това не е отговор, Барб. Не мога да живея с това. — Изпълнен с отчаяние стана и си наля силно питие. — Аз просто не вярвам, че ще го направиш. След всичко, което преживяхме през последната година, ти си готова да се върнеш с нея в Ню Йорк. За бога! Та това е лудост, по дяволите.

Том крещеше срещу нея и тя отново заплака.

— Зная, но тя е направила толкова много за мен, а и Коледа наближава… — Барбара знаеше колко мъчителни бяха за Дафни коледните празници. Знаеше също, че Том не я разбира, не би могъл да я разбере. Само че тя не искаше да го изгуби. Това би било твърде голяма жертва; не би могла да го направи дори и заради Дафни. — Виж, обещавам. Ще се върна. Само ми дай малко време да й помогна да се устрои в Ню Йорк. Тогава ще й кажа.

— Кога? — Думата я прониза като изстрел. — Определи ден, заради който да живея, докато те няма.

— Ще й кажа първата седмица след Коледа. Обещавам.

— Колко време ще й оставиш да приключи взаимоотношенията ви и да си потърси друга секретарка? — Том не искаше да й остави никаква вратичка.

Помисли си да каже един месец, но се сепна от погледа в очите му. Приличаше на наранен звяр и тя мразеше самата мисъл, че трябва да го напусне за известно време.

— Две седмици.

— Добре. Значи ще се върнеш при мен шест седмици след заминаването ви.

— Да.

— Ще се ожениш ли за мен тогава? — Лицето му все още бе ядосано и зло.

— Да.

Том бавно се усмихна:

— Добре, по дяволите. Ще те пусна да се върнеш с нея в Ню Йорк, но никога повече не постъпвай така с мен. Няма да го преживея.

— Нито пък аз.

Сви се в прегръдката му и силно се притисна към него.

— Ще идвам в Ню Йорк всеки уикенд.

— Наистина ли? — Погледна го с огромните си, изпълнени с щастие очи и му заприлича на двадесетгодишна.

— Да. И ако имам късмет, ще забременееш още преди да се върнеш тук и тогава ще съм сигурен, че ще изпълниш обещанието си.

Тя се разсмя на радикалното му предложение, но идеята много й хареса. Доста отдавна бе успял да я убеди, че все още е достатъчно млада, за да има едно или две деца.

— Не е необходимо да правиш това, Том.

— Защо не? Ще ми достави огромно удоволствие.

В следващите няколко дни прекарваха всяка свободна минута заедно, а когато заминаваха, Том ги изпрати на летището. Дафни приличаше на типична нюйоркчанка с черния си костюм и палтото и шапка от норки. Барбара беше облечена с нов къс кожух от норки, който той й бе подарил.

— Вие двете наистина сте много шик.

В тях нямаше нищо, което да напомня живота в Лос Анжелис. А когато целуваше Барбара, й прошепна: „Ще се видим в петък“.

Тя се усмихна и се притисна в него. Когато се качиха в самолета и заеха местата си, Дафни внимателно я погледна:

— Не изглеждаш особено разстроена. Не зная защо, но подозирам някакъв заговор.

Барбара се изчерви, а Дафни се разсмя:

— Той кога ще пристигне в Ню Йорк? Със следващия полет?

— В петък.

— Браво на теб. Ако бях малко по-свястна и разбрана, щях да те уволня на часа и да те сваля от този самолет.

Барбара внимателно я погледна, но бе повече от ясно, че Дафни не говореше сериозно.

Под тъмната й кожена шапка лицето й изглеждаше много бледо. Барбара знаеше, че тя се бе видяла с Джъстийн предишната вечер. Подозираше, че срещата не е била от лесните. Най-накрая, след като обядваха Дафни й разказа:

— Той вече живее с онова момиче.

— Онова от Охайо? — Дафни кимна. — Може би ще се ожени за нея. — Веднага се разкая за думите си. — Съжалявам, Даф.

— Недей. Може и да си права, но аз се съмнявам. Мисля си, че мъже като Джъстийн изобщо не се женят. Само че аз не бях достатъчно интелигентна, за да разбера това по-рано.

След това поговориха за Андрю и Дафни каза, че смята да го посети през уикенда.

— Мислех да те поканя да дойдеш с мен, но сега, когато зная, че имаш по-приятни планове… — Размениха си по една усмивка и след това Барбара реши да заговори за нещо, което я занимаваше вече дълго време.

— Ами Матю?

— Какво Матю? — Очите на Дафни мигновено станаха предпазливи и безизразни.

— Знаеш какво имам предвид. — Твърде дълго бяха заедно, за да си играят игричките една пред друга.

— Да, зная. Но той е само приятел, Барб. Така е по-добре. — Тя се усмихна. — Освен това Андрю ми каза, че той си има приятелка. А аз случайно зная, че това е вярно. Мат ми разказа за нея през септември.

— Не зная защо, но си мисля, че ако разбере, че си свободна, ще се отърве от нея точно за десет минути.

— Съмнявам се, пък и това не е толкова важно. Андрю и аз имаме много да наваксваме като се върна, пък и искам да започна новата книга преди Коледа.

Барбара искаше да й каже, че това няма да й е достатъчно, но знаеше, че Дафни нямаше желание да коментират бъдещите й планове. Замълчаха, всяка потънала в мислите си. Барбара изпита облекчение от настъпилото мълчание. Чувстваше се неловко, когато трябваше да лъже Дафни за Том, а все още не бе готова да й каже, че са решили да се оженят.

Пристигнаха в Ню Йорк и Дафни широко се усмихна като навлязоха в града. Добре дошли вкъщи. Но за Барбара това не беше родният дом. Бе започнала вече да чувства отсъствието на Том. А Дафни мислеше само за Андрю. През следващите няколко дни не спря да говори за него, а в края на седмицата взе колата си от гаража, където я бе оставила на съхранение, и се отправи на път. Изгаряше от нетърпение да го види. През цялото време се усмихваше и си пееше. Имаше сняг почти по целия път и пътуването бе бавно и отегчително, но тя не се оплакваше. Наложи й се да спре и да монтира веригите на гумите, но нито за миг не й се прииска да се върне в слънчева и топла Калифорния. Искаше единствено да е близо до Андрю. Пристигна в градчето доста след девет. Отиде направо в странноприемницата и се обади на Мат, за да му каже, че вече е при тях и на следващата сутрин ще дойде в училището. Но един от учителите отговори на позвъняването и й каза, че Мат отсъства. Така да бъде, прошепна на себе си и се загледа в прозореца. Не беше време да мисли за него, той си имаше свой собствен живот, а тя си имаше Андрю. А когато на следващата сутрин Дафни отиде в училището, и двамата бяха безкрайно щастливи, че са отново заедно.

— Отсега нататък няма никога повече да се разделяме. — Струваше й се невероятно, че годината вече е изтекла. — След две седмици ще дойда да те взема и ще прекараме цялата коледна ваканция в апартамента ми. — Посещенията му в Калифорния недвусмислено бяха показали, че е готов да отсъства от училище за по-продължителни периоди от време, но той я погледна и поклати глава.

— Не мога, мамо.

— Не можеш? — Изглеждаше шокирана. — Защо?

— Заминавам на екскурзия.

Барбара беше права. Той си имаше свой собствен живот, дори и на тази възраст.

— Къде? — Сърцето й се сви. Щеше да й се наложи да прекара коледните празници сама.

— Отивам на ски. — А след това се засмя. — Но ще се върна преди Нова година. Ще мога ли да дойда тогава?

— Разбира се, че можеш. — Тихо се засмя. Колко много се бе променил животът им за една година.

— Ще може ли да надуя ловджийския рог в новогодишната нощ?

— Да. — Но желанието му й се стори странно. Той нямаше да чуе нищо.

— Харесва ми усещането в устата, когато свиря; нещо сякаш ме гъделичка. А и всички останали могат да чуят звука. — Той си оставаше само на осем години, независимо от новопридобитата самостоятелност.

Когато Матю се присъедини към тях, Дафни само му се усмихна.

— Здравей, Мат. Чувам, че ще водиш Андрю на ски.

— Няма да съм аз. Аз ще остана тук, за да довърша някои неща. Но с тях ще заминат някои от учителите.

— Сигурно ще бъде много забавно. — Но той наблюдаваше тъгата, настанила се в очите й.

— Искаше да дойде при теб в Калифорния ли? — Все още не бе му казала, че се бе върнала. Барбара само се бе обадила в училището и ги бе уведомила, че Дафни се намира в Ню Йорк.

— Не, мислех да сме заедно в Ню Йорк. — Погледна в очите му, но те бяха спокойни и безизразни. — Андрю каза, че ще може да дойде при мен за Нова година.

— Това е чудесно. — Очите им се срещнаха над детската главица и хиляди неща останаха недоизказани.

— Кога заминаваш, Мат?

— На двадесет и девети. По едно време смятах, че ще остана тук, но в училището в Ню Йорк имат нужда от мен. — Той се усмихна. — Думите ми не звучат много скромно, но Марта казва, че ще напусне, ако не се върна, а в училището не могат да си позволят да загубят и двама ни. Всъщност тя е по-ценна, по-полезна и по-добър специалист.

— Не бъди толкова скромен. Тук много ще им липсваш.

— Няма. Новата директорка пристига от Лондон следващата седмица и ако съдя по писмата й, сигурно е страхотна. А и аз ще идвам доста често. Ще гледам да ги посещавам през уикендите.

От тези думи Дафни разбра, че Хариет Батьо все още присъстваше в живота му. В един безумен миг си помисли, че Барбара може би е права и че трябва да му каже, че вече е свободна. Но знаеше, че няма право да постъпва с него по този начин, а и не бе сигурна, че това би имало някакво значение.

— Защо няма да заминеш с децата на ски? — Мислеше си, че вече знае отговора на този въпрос.

— Искам да остана тук с другите, които не могат да заминат.

Тя кимна, но знаеше, че истинската причина е друга. След това той се върна към работата си и през цялото си посещение тя го видя само един-два пъти за съвсем кратко време. Беше невероятно зает; приготвяше се за идването на новата директорка. И както често се бе случвало и преди, едва последната вечер преди заминаването й намериха време да си поговорят. Бе решила да си тръгне обратно още в неделя през нощта. За пръв път обстановката в Ню Хемпшир я потискаше и угнетяваше.

— Е, как е в Калифорния, Даф? — Подаде й чаша кафе и се настани в познатия й стол.

— Всичко беше наред, когато тръгнах оттам. От понеделник съм в Ню Йорк.

— За Андрю ще бъде чудесно, че ще останеш тук по време на празниците. Разбирам, че приятелят ти все още не е готов да се види с него. Или и той е тук с теб? — Това беше чудесна възможност да му каже истината, но не го направи.

— Не, не е. Трябва да започна работа върху новата си книга.

— Никога ли не почиваш? — Усмивката му бе нежна, но бе разсеян и някак си хладен и резервиран.

— Не повече от теб. От това, което видях през последните два дни, ми се струва, че си на прага на нервно изтощение.

— Така е, но нямам време за почивка.

— Това чувство ми е познато. Последните няколко седмици от работата върху Апах бяха направо убийствени, но когато всичко свърши, усещането бе неповторимо.

Разказа му за последните дни и за прощалното парти, а той внимателно я слушаше и се усмихваше. Умееше чудесно да разказва и поддържаше разговора около неутрални теми. Все още бе твърде обидена и наранена, за да разкрие душата си дори и пред него. Не че Джъстийн й липсваше толкова много, но се чувстваше победена и съкрушена. Нищо подобно не й се бе случвало преди. Нито пък щеше да позволи някога да се повтори. Това си обещаваше всекидневно.

— Какво ще правиш на Коледа без Андрю? — В очите му се четеше загриженост, но той допускаше, че може би Джъстийн ще дойде да прекара празниците с нея. Последния път, когато разговаряха, тя бе споменала, че може би ще се оженят.

— Имам доста работа, с която да запълня времето си.

Отговорът й му се стори задоволителен и той само кимна. Настъпи дълга тишина. Всеки потъна в собствените си мисли и Мат се улови, че мисли за Хариет. Беше добро момиче, но не беше за него и те и двамата го знаеха. Преди няколко седмици бе започнала да се среща с друг мъж и той предполагаше, че твърде скоро ще чуе за годежа й. Беше готова да се омъжи и доста мъже биха я взели за жена, но той не бе един от тях. Не я обичаше. А тя заслужаваше нещо по-добро. Бе й го казал последния път, когато се видяха. Дафни внимателно наблюдаваше замисленото му изражение.

— Много си сериозен, Мат.

Той погледна към огъня, а след това към нея.

— Мислех си за това как бързо се променят нещата.

Дафни се зачуди колко ли бе увлечен по това момиче. Може би наистина смяташе да се жени. Но не й се искаше да го пита за това. Стигаха й нейните проблеми, а когато сметнеше за необходимо, той щеше сам да й каже.

— Да, така е. Не мога да повярвам, че тази година най-после свърши.

— Казах ти, че не може да продължи вечно.

Изглеждаше помъдрял и тя забеляза, че в косата му имаше повече сребърни нишки.

— А Андрю се справи чудесно. — Усмихна й се. — И ти не се представи съвсем лошо.

— Андрю се справи благодарение на теб, Мат.

— Това не е вярно. Справи се добре, защото е Андрю.

Тя кимна и след малко се изправи.

— По-добре е да тръгвам, ако искам да се прибера тази вечер.

— Сигурна ли си, че трябва да тръгнеш на път през нощта? — Той се безпокоеше и тя се усмихна. Беше й помагал толкова много през изминалата година, че й беше трудно да се въздържи да му каже истината и да се притисне към него за помощ и утеха. Но знаеше, че не би било честно от нейна страна. Изглеждаше доволен от живота си, а и сам бе казал, че всичко се е променило. По-добре бе да се оставят нещата такива, каквито са.

— Ще се оправя. Аз съм много издръжлива, нали знаеш.

— Така е, но има дяволски много сняг по пътищата, Даф. — Изпрати я до вратата и добави: — Защо не ми се обадиш, като се прибереш вкъщи?

— Не ставай глупав, Мат. Ще бъде три или четири часа сутринта. Това са моите часове за работа, но едва ли и за някое друго човешко същество.

— Няма значение, просто позвъни. След това аз веднага ще заспя. Искам да съм сигурен, че си добре. Ако не ми се обадиш, аз ще стоя буден през цялата нощ и непрекъснато ще ти звъня. — Думите му бяха нещо повече от служебна и официална загриженост и по някакъв начин й напомниха за старото им приятелство.

— Добре, ще се обадя. Но никак не ми се иска да те будя.

Отново се замисли върху думите му, докато караше бавно по заледените пътища. Пътуването й отне доста време и тя се прибра вкъщи едва в пет сутринта. Струваше й се престъпление да звъни по това време, но трябваше да си признае, че иска да го направи. Избра номера му и само след миг чу сънения му глас.

— Мат? Вкъщи съм. — Говореше съвсем тихо.

— Добре ли си? — Погледна към часовника. Беше пет и петнадесет сутринта.

— Добре съм. А сега заспивай.

— Няма нищо. Не ми се спи. — Той се излегна в леглото като се усмихваше сънливо. — Това ми напомня за времето, когато ми се обаждаше от Калифорния.

Дафни също се усмихна. Бе необичаен час за телефонни разговори и тя сякаш позабрави предпазливостта си.

— Липсваше ми, знаеш ли? Понякога се чувствах странно, когато се появяваше в училище, а около мен бе пълно с народ.

— Зная, и аз се чувствам неловко в такива моменти. — Замълчаха за момент и тя си помисли, че трябва да затвори и да го остави да се наспи. — Щастлив ли си, Мат? — Искаше да го попита за Хариет, но все още не се осмеляваше.

— Горе-долу. Твърде съм зает, за да си задавам често този въпрос. Ами ти?

За момент се поколеба, но след това отново издигна защитните стени около себе си.

— Аз съм добре.

— Ще се жениш ли? — Трябваше да попита.

— Не. — Не каза нищо повече. — Но мисля, че Барбара ще се жени.

— За приятеля си от Лос Анжелис?

— Да. Той е просто чудесен. Тя заслужава точно такъв мъж.

— А ти… — Думите му се изплъзнаха и той веднага съжали. — Извинявай, Даф. Това не е моя работа.

— Защо не?

— Няма значение.

— Достатъчно плаках на рамото ти миналата година.

— Но вече не плачеш, нали, Даф? — Гласът му бе тъжен и Дафни разбра, че пита за Джъстийн.

— Не и напоследък.

— Радвам се. Заслужаваш само хубави неща в живота си.

— Ти също.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се почувства пълна глупачка. Той имаше право да бъде щастлив с онова момиче, но тя знаеше, че ще й липсва. След като напусне Хауърт, тя вече нямаше да има повод да му се обажда. Може би щяха да обядват заедно от време на време, а може би не. Ако се оженеше, той едва ли щеше да има време за нея.

— Лягай си вече, Мат. Толкова е късно.

Той се прозина и погледна часовника. Беше почти шест часа и трябваше вече да става.

— Ти също трябва да се наспиш. Сигурно си пребита от умора.

— Малко.

— Лека нощ, Даф. Скоро ще ти се обадя.

 

 

След това Дафни позвъни веднъж, за да предаде съобщение за Андрю, но Мат отсъстваше и тя реши, че ще му се обади в коледната нощ, но така и не успя. Колата я блъсна на Мадисън авеню и вместо да се обади на Мат, тя се озова в интензивното отделение на Ленъкс хил.

Барбара нежно я наблюдаваше, а по лицето й се стичаха сълзи. Не можеше да повярва, че това се бе случило с Дафни. И какво щеше да каже на Андрю? Дафни я бе накарала да обещае, че няма да му се обажда, но знаеше, че рано или късно ще трябва да го направи. И особено ако… мисълта бе непоносима, а в това време Лиз Уоткинс й направи знак, че е време да излезе от стаята й. Когато провериха пулса й, разбраха, че Дафни отново е изпаднала в предишното си трескаво състояние.

— Как е?

Лиз Уоткинс внимателно погледна Барбара, като се чудеше дали ще може да понесе истината, а след това излязоха от стаята.

— Не е добре, честно казано. Тази температура би могла да означава много неща.

Барбара кимна и очите й отново се напълниха със сълзи. Отиде да позвъни на Том. Той бе прекарал целия ден в апартамента й в очакване на нейните обаждания. Беше твърде мъчителен начин за прекарване на Коледа, но Барбара бе длъжна да остане при Дафни.

— О, скъпа… — Бе помислил, че се е случило най-лошото, но Барбара бързо го успокои. Обаждаше му се за десети път и той много се разтревожи като я чу да плаче.

— Дафни има температура и сестрата е много угрижена.

Той замълча известно време.

— Има ли някой, на който трябва да се обадиш, Барб?

Отговорността, която поемаше, бе твърде голяма за сам човек.

— Единственият й близък човек е Андрю.

Отново започна да плаче, мислейки си за него. Смъртта на майка му щеше да го сломи. Тя знаеше, че щеше да го вземе със себе си в Калифорния, но това нямаше да му е достатъчно. Той имаше нужда от Дафни. Всички имаха нужда от нея.

— А аз не мога да му се обадя. Той е някъде на ски. Освен това Андрю е само на осем години. Не трябва да вижда всичко това.

— Толкова ли зле изглежда.

— Не, но… — Барбара с мъка преглътна сълзите си. — Тя може и да не оживее.

И тогава Том се сети:

— А какво ще кажеш за оня човек от училището? Директорът, който е неин близък приятел?

— Какво за него?

— Не зная, Барб. Но за него това може да е важно. От това, което си ми разказвала, ми се струва, че между тях има нещо повече от обикновено приятелство.

Едно нещо беше сигурно, тя нямаше никакво намерение да се обажда на Джъстийн.

— Не мисля, че е така. — Замисли се за момент. — Но може би трябва да му се обадя.

Барбара не знаеше какви точно бяха отношенията им, но може би той щеше да й даде някакъв съвет относно Андрю.

— Ще ти се обадя пак.

— Искаш ли да дойда при теб? — Беше готова да му каже не, но внезапно отново се разплака. Не можеше да издържа повече сама. Имаше нужда от него. — Добре. Няма значение, след десет минути ще бъда при теб.

Каза му на кой етаж се намира, а той й каза, че ще й донесе нещо за ядене. Не беше гладна, но Том знаеше, че ще има нужда от храна, за да изкара нощта. Храна и големи количества кафе. Предчувстваше, че нещата няма да се развият благоприятно за Дафни и Барбара щеше да бъде съсипана, ако Дафни умреше.

Барбара остана дълго време в телефонната кабина, като се опитваше да реши дали има право да му се обади. В едно от малкото моменти, в които бе в съзнание Дафни я бе помолила да не го прави, но нещо по-силно в този миг й подсказваше, че трябва да се обади. Отвори чантата на Дафни и извади малко тефтерче с адреси и телефонни номера. Номерът бе там — срещу името на Матю Дейн.

Отговори й разсеяно и по гласа му личеше, че е прекъснала работата му.

— Господин Дейн, обажда се Барбара Джарвис от Ню Йорк.

Сърцето й силно биеше, дланите на ръцете й овлажняха. Разговорът нямаше да бъде лесен.

— Да? — Изглеждаше изненадан. Дафни не провеждаше официалните си разговори нощем, а още по-малко в коледната нощ. Разпозна името на секретарката й веднага. Може би се обаждаше просто да остави някакво съобщение за Андрю.

— Аз… господин Дейн, много ми е трудно да започна този разговор. Госпожица Фийлдз претърпя злополука. Аз съм в болницата с нея сега…

— Тя ли помоли да ми се обадите? — Изглеждаше шокиран и Барбара едва сдържа сълзите си.

— Не, не е. — Матю я чу да плаче. — Снощи я блъсна кола и… господин Дейн, тя е в интензивното отделение и… — Барбара се разрида горчиво.

— О, боже. Много ли е зле? — Барбара му каза всичко, което знаеше, а той й отговаряше с разтреперан от страх глас.

— Тя не искаше да се обаждам на вас или на Андрю, но аз си помислих…

— В съзнание ли е? — В гласа му долови облекчение.

— Беше в съзнание за малко, но сега не е. — Барбара въздъхна дълбоко и повтори това, което бе казала на Том. — А сега вдигна висока температура.

Каза му също какво би могло да означава това и той с мъка успя да овладее гласа си, преди да зададе следващия си въпрос. Изведнъж разбра с безпощадна яснота как се бе чувствала тя, когато бе загубила Джефри и Джон. Не искаше да знае нищо повече от това, което вече бе научил. Просто не можеше да го понесе.

— Има ли някой друг с нея, Барбара, освен вас? — Не знаеше как иначе да я запита.

— Не, но моят… моят годеник ще дойде всеки момент. Той е от Лос Анжелис… — И внезапно разбра, че му казваше не това, което той искаше да знае. Реши да кара направо. — Господин Дейн, тя се раздели с Джъстийн преди един месец.

— Защо не ми е казала? — Гласът му бе още по-шокиран.

— Тя смяташе, че вие сте влюбен в някакво момиче там при вас и мислеше, че няма да е честно да ви занимава с проблемите си.

— О, боже. — А той бе седял с нея край огъня и й бе говорил за това колко много се бяха променили нещата около тях. Почти простена като си спомни последния им разговор. Та той бе уверен, че тя и Джъстийн ще се женят.

— Мислите ли, че трябва да кажем на Андрю?

— Не, не е необходимо. Той не може да помогне, пък е и много малък, за да се справи с това. — Погледна часовника и се изправи. Започна да кръстосва стаята, хванал телефона в едната си ръка. — Ще бъда при вас след шест часа.

— Вие ще дойдете? — Бе зашеметена от изненада. И тя не знаеше какво да очаква от този отговор.

— Нима си мислехте, че няма да дойда? — В гласа му се долавяше огорчение и обида.

— Не зная. Не зная какво съм си мислила. Просто знаех, че трябва да ви се обадя.

— Добре направихте. Не зная дали това вече има някакво значение, но искам да знаете, че я обичам от момента, в който я видях за пръв път. И бях твърде глупав. Никога не събрах кураж да й го кажа. — Почувства как в гърлото му заседна голяма буца. — Няма да я загубя сега, Барбара.

Тя кимна.

— Надявам се да не я загубите.