Даниел Стийл
Веднъж в живота (2)

2.

В залата за спешни случаи навсякъде кипеше трескава дейност. Облечени в бяло лекари и сестри се движеха с точни и премерени движения. Веднага щом вкараха Дафни в залата, екип от дежурен лекар и две медицински сестри се зае с нея. Изпратиха за интернист и за още един лекар. Захвърлиха коженото палто на един стол и бързо разрязаха роклята й. Беше сапфиреносиня кадифена рокля, която Дафни беше купила от магазина на Джиорджио в Бевърли хилс в началото на зимата, но това сега нямаше никакво значение. Накъсана на парцали, роклята лежеше на пода на залата за спешни случаи.

— Фрактура на таза… счупена ръка… разкъсвания на двата крака. — От дълбока рана на бедрото й шуртеше кръв. — Бедрената артерия не е разкъсана… — Дежурният лекар работеше бързо. Преглеждаше раните, проверяваше пулса, следеше дишането й. Тя беше в шок, а лицето й беше бледо като леда, на който бе лежала. Изглеждаше като от някакъв друг свят, липсваше й индивидуалност, сякаш вече нямаше нито лице, нито име. Беше само още едно тяло, още един случай. Но сериозен. И те всички знаеха, че ако искат да я спасят, трябва да работят бързо и добре. Едното й рамо беше изместено, а след рентгеновата снимка щяха да разберат дали има и счупен крак.

— Някакви наранявания на главата? — попита единият от лекарите.

— Лоши — кимна другият.

Старшият лекар светна с фенерче в очите й и се намръщи.

— Исусе Христе, тя прилича на човек, пуснат от покрива на Емпайър стейт билдинг^[1].

Сега, когато вече не лежеше на леда, цялото й лице беше обляно в кръв и сигурно щеше да се наложи да й направят поне дузина шевове.

— Извикайте Гарисън. Ще имаме нужда от него.

Пластичният хирург също се приближи.

— Какво се е случило?

— Автомобилна злополука.

— Шофьорът избягал ли е?

— Не. Ченгетата казват, че изглежда като човек, който всеки момент ще получи удар.

Сестрите мълчаливо наблюдаваха лекарите, които преглеждаха Дафни, а след това бавно я закараха в съседната стая за рентгенова снимка. Тя все още не даваше признаци на живот.

Рентгеновата снимка показа счупена ръка и таз, леко пукната бедрена кост. При прегледа на черепа се установи, че пораженията не са толкова сериозни, колкото смятаха, но поради тежкото сътресение на мозъка, трябваше да я наблюдават внимателно за конвулсии. След половин час я вкараха в операционната, за да наместят костите, да зашият лицето й и да направят всичко възможно да спасят живота й. Бе получила и вътрешно кървене и беше цяло чудо, че е все още жива, въпреки дребния й ръст и силата, с която колата бе връхлетяла върху нея. Беше истинска късметлийка, но болничният й картон показваше, че животът й е все още в опасност.

В четири и тридесет сутринта я изкараха от операционната и я настаниха в интензивното отделение. Дежурната сестра внимателно прочете болничния й картон. Изведнъж се изправи, приближи се тихо и я загледа с учудване.

— Какво има, Уоткинс? Виждала си такива случаи и преди. — Лекарят, дежурен на етажа, я изгледа цинично.

Сестрата се обърна и прошепна с раздразнение:

— Знаете ли коя е тя?

— Да. Една жена, блъсната от кола на Медисън авеню точно преди полунощ… счупен таз, малка пукнатина на бедрената кост…

— Знаете ли какво, докторе? Работата ви като лекар не струва и пукната пара, ако не се научите да виждате и нещо повече у болните. — В продължение на седем месеца тя бе наблюдавала внимателно работата, прецизността и професионализма му й бе останала поразена от пълната липса на човечност и състрадание у този човек. Беше добър лекар, но нямаше сърце.

— Добре де. — Изглеждаше уморен, когато го казваше. Не умееше да се погажда много със сестрите, но започваше да разбира, че е важно. — Е, коя е тя?

— Дафни Фийлдз. — Сестрата произнесе името й почти с благоговение.

— Страхотно! Но и сега тя има същите проблеми, които имаше, преди да науча името й.

— Вие въобще ли не четете?

— Чета. Учебници и медицински списания. — Но още докато изстрелваше остроумния си отговор, той си спомни, че майка му четеше всичките й книги. Нахаканият млад лекар замълча за момент. — Много известна, нали?

— Тя е може би най-известната писателка в страната.

— Това не е променило лошия й късмет тази вечер. — Той внезапно изпита съжаление към дребната неподвижна фигура под белите чаршафи и кислородната маска. — Ужасен начин да прекара коледната нощ.

Двамата поседяха край нея, а след това бавно се върнаха към сестринския пулт, където мониторите отчитаха жизнените функции на пациентите, лежащи в ярко осветеното интензивно отделение. В помещението не личеше ден ли е, нощ ли е. Животът тук протичаше без промени двадесет и четири часа в денонощието. От време на време някои пациенти почти изпадаха в хистерия от постоянното осветление и от бръмченето на мониторите и другите животоспасяващи апарати. Мястото не беше спокойно и приятно, но повечето от болните бяха прекалено зле, за да забележат това или пък да ги е грижа.

— Прегледал ли е някой документите й? Има ли близки, на които да се обадим? — Сестрата си мислеше, че твърде много хора ще са загрижени за жена с положението на Дафни. Съпруг, деца, литературен агент, издател, важни приятели. — Всички те вероятно ще пожелаят да постоят край леглото й, да се грижат за нея. В същото време, връщайки се мислено към статиите, които бе чела преди, тя си припомни, че Дафни ревностно пази личния си живот. Не допуска никой до себе си. Едва ли бяха много хората, които я познават отблизо.

— Носи със себе си само шофьорска книжка, малко пари в брой, няколко кредитни карти и червило.

— Ще погледна още веднъж. — Извади един голям кафяв плик, който трябваше да бъде прибран в сейфа. Сестрата чувстваше, че е много важно и в същото време твърде дръзко от нейна страна да се рови във вещите на Дафни Фийлдз. Бе прочела всичките й книги. Влюбена бе в мъжете и жените, родени от въображението на Дафни, и в продължение на много години я чувстваше като своя близка приятелка. Хората се редяха в книжарниците и чакаха по два-три часа, за да получат една усмивка или автограф от Дафни, а тук тя като крадец тършуваше из чантата й.

— Силно си впечатлена, нали? — Младият лекар изглеждаше заинтригуван.

— Тя е забележителна жена, с изключителен талант. — В очите на сестрата се появи топлота. — Книгите й вълнуват много хора. Имаше моменти, когато… — Докато казваше това, тя се почувства глупаво, но трябваше да го направи. Дължеше го на тази жена, която така отчаяно се нуждаеше от грижите й. — Имаше моменти, в които тя промени живота ми… вдъхна ми надежда… накара ме да заживея отново. — Беше по времето, когато Елизабет Уоткинс загуби съпруга си в самолетна катастрофа. Прииска й се и тя да е умряла. Взе си едногодишен отпуск от болницата и остана вкъщи, потънала в скръб, като се опитваше да пропие пенсията на Боб. Но нещо в книгите на Дафни преобърна живота й. Дафни сякаш всичко разбираше, сякаш самата тя бе преживяла тази болка. Книгите й събудиха у Елизабет желанието да върви напред, да се пребори с мъката. Върна се в болницата, като дълбоко в душата си знаеше, че го дължи на Дафни. Но как можеше да обясни на този млад лекар всичко това. — Тя е изключителна, мъдра жена. И ако аз мога да направя за нея нещо сега, ще го направя.

— Тя ще има нужда от помощ. — Той въздъхна и взе друг болничен картон и докато го разглеждаше, си мислеше, че следващия път, когато види майка си, ще й каже, че е лекувал Дафни Фийлдз. Знаеше, че подобно на Елизабет Уоткинс тя ще бъде дълбоко впечатлена.

— Доктор Джейкъбсън? — сестрата тихо се обърна към него, когато той се приготви да тръгва.

— Да?

— Тя ще оживее ли?

Той се поколеба за момент и сви рамене.

— Не зная. Твърде рано е да се каже. Вътрешните наранявания и мозъчното сътресение ще ни създадат доста проблеми. Главата й е ударена много лошо. — Докато още говореше, той се отправи към вратата. Имаше и други болни, които се нуждаеха от грижите му. Дафни Фийлдз не беше единственият пациент.

Докато чакаше асансьора, той се чудеше откъде идва тайнственото очарование на хора като Дафни Фийлдз. Дали само от таланта и умението да пишат увлекателни книги, или има още нещо. Какво кара хората като сестра Уоткинс да я чувстват толкова близка? Илюзия ли беше това, хипноза ли? Но каквото и да бе, той наистина се надяваше, че няма да я изпуснат. Не обичаше да губи пациентите си, но когато това се случеше с важни, известни личности, неприятностите се увеличаваха. И без всичко това си имаше достатъчно главоболия.

Когато вратата на асансьора се затвори зад него, Елизабет Уоткинс още веднъж разгледа документите на Дафни. Странно беше, че никъде не се посочваше човек, към когото да се обърнат при злополука. В чантата й нямаше нищо важно. В този момент в едно малко джобче тя намери снимка на малко момче. Беше с подгънати краища и пооръфана, но изглеждаше скорошна. От снимката гледаше красиво, русо момче с големи сини очи и здрав тен. Беше седнало под едно дърво, широко се усмихваше и правеше странни, смешни знаци с ръцете си. Но това бе всичко. Освен шофьорската книжка, кредитните карти и една двадесетдоларова банкнота, в чантата нямаше нищо друго. Адресът й показваше, че живее на 69-а улица между Парк и Лексингтън. Сестрата знаеше, че това е красива сграда, охранявана от портиер, но дали някой я чакаше вкъщи? Елизабет с изненада разбра, че обича всичките книги на Дафни, но не знаеше нищо за нея самата. Във вещите й нямаше никакъв телефонен номер, на който да позвъни. Докато Елизабет разсъждаваше по тези въпроси, един от мониторите показа някакви отклонения и заедно с една от другите сестри тя се затича към болния в стая номер петстотин и четиринадесет. Предишната сутрин той бе претърпял сърдечна криза и видът му никак не им хареса. Наложи се да се погрижат за него и това им отне повече от час. Едва когато смяната й изтече в седем сутринта, тя отново се спря при Дафни. Останалите сестри проверяваха състоянието и на всеки петнадесет минути, но през изтеклите два часа не бяха настъпили никакви промени.

— Как е тя?

— Без промяна.

— Постоянни ли са жизнените й функции?

— Няма промяна от снощи. — Сестра Уоткинс отново погледна картона, а след това се загледа в лицето й. Въпреки бинтовете и смъртната бледост, лицето на Дафни притежаваше някак натрапчиво излъчване и на сестрата й се струваше, че ако Дафни отвори очи и я погледне, всичко ще се изясни. Елизабет Уоткинс стоеше надвесена над нея, като леко галеше ръката й. Внезапно, с разтуптяно сърце сестрата забеляза, че клепачите на Дафни леко потрепнаха. Бавно отвори очите си и като в мъгла погледна наоколо. Все още бе твърде замаяна и очевидно не разбираше къде се намира.

— Джеф? — едва-едва прошепна.

— Всичко е наред, госпожо Фийлдз. — Сестра Уоткинс смяташе, че Дафни Фийлдз е омъжена. Тя се наведе над ухото на Дафни. Гласът й бе едва доловим, нежен и успокояващ, глас трениран да успокоява и да вдъхва доверие. Каквото и да кажеше с този тон, пациентите разбираха, че са в безопасност с нея и въздъхваха с облекчение.

Но Дафни изглеждаше уплашена и разтревожена, докато се опитваше да фокусира погледа си върху лицето на сестрата.

— Моят съпруг… — Тя си припомни воя от сирените през предишната нощ.

— Той е добре, госпожо Фийлдз. Всичко е наред.

— Той отиде да намери… бебето… Аз не можах… Аз не… — Нямаше сили да продължи.

Елизабет продължи бавно да милва ръката й.

— Той е добре… вие сте добре, госпожо Фийлдз… — Но докато казваше това, тя мислеше за съпруга на Дафни. Той сигурно е обезумял от страх за нея. Но защо тя е била сама в коледната нощ на Медисън авеню? Сестрата бе изпълнена с любопитство, свързано с тази жена, с хората, които населяваха живота й. Бяха ли те като хората, които описваше в книгите си?

Дафни отново изпадна в неспокоен сън, а сестра Уоткинс си тръгна. Не можа да се въздържи и попита сестрата, която пое дежурството.

— Знаеш ли коя е тя?

— Нека отгатна. Дядо Коледа. Честита Коледа, Лиз.

— Честита Коледа. — Елизабет Уоткинс уморено се усмихна. Беше дълга нощ. — Тя е Дафни Фийлдз. — Знаеше, че другата сестра също е прочела няколко от книгите й.

— Наистина ли? — Колежката й изглеждаше изненадана. — Какво се е случило?

— Била е блъсната от кола снощи.

— О, боже! — Дежурната сестра премигна. — Зле ли е?

— Виж картона й. — Върху него беше залепена червена лепенка, че състоянието й все още е критично. — Излезе от операционната около четири и тридесет сутринта. Дойде в съзнание едва преди няколко минути. Казах на Джейн да го отбележи в картона. — Другата сестра кимна и погледна Лиз.

— Как изглежда? — попита и се почувства глупаво. В състоянието в, което се намираше Дафни, кой можеше да отговори на този въпрос. — Няма значение. — Тя смутено се усмихна. — Винаги много съм я харесвала.

Лиз Уоткинс открито изрази възхищението си.

— Аз също.

— Има ли съпруг?

— Очевидно. Попита за него веднага щом се събуди.

— Той тук ли е? — Маргарет Макгауан, сестрата, която току-що беше поела дежурството, изглеждаше заинтригувана.

— Още не. Не знаем на кого да се обадим. В документите й нищо не пише. Ще уведомя за това ръководството на болницата. Той сигурно се е побъркал от притеснение.

— Голям шок ще бъде за него в коледната сутрин. — Двете жени тъжно се спогледаха. Лиз Уоткинс се подписа в журнала и излезе от отделението. Преди да излезе от болницата тя се отби до регистратурата, за да съобщи, че Дафни Фийлдз има съпруг и че името му е Джеф.

— Това няма да ни помогне много.

— Защо?

— Телефонният им номер не е включен в указателя или поне името на Дафни не фигурира там. Снощи проверихме.

— Опитайте на имената на Джеф Фийлдз. — Лиз Уоткинс реши да се позабави още няколко минути, но да задоволи любопитството си. Момичето на регистратурата позвъни в справки, но без успех. Името на Джеф Фийлдз също не фигурираше в указателя. — Може би Фийлдз е псевдоним?

— Това не ни върши работа.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Семейството й сигурно вече се е паникьосало. Най-накрая ще позвънят в полицията и в болниците. Те ще я открият. Ние знаем името й. А в понеделник може да се обадим на издателя й. — Момичето от регистратурата също бе разпознало името. Тя погледна към Лиз с любопитство. — Как изглежда?

— Като всеки пациент, блъснат от автомобил — натъжено отвърна Лиз.

— Ще оживее ли?

Лиз въздъхна.

— Надявам се.

— Аз също. О, боже. Тя е единственият автор, който някога съм могла да чета. Ще спра да чета книги, ако тя не се оправи. — Забележката на момичето целеше да я развесели, но Лиз си тръгна разстроена. Сякаш за всички тях жената на горния етаж не беше човешко същество, а просто някакво име, написано върху кориците на книгите й.

Докато излизаше навън в снега, окъпан от зимното слънце, тя продължи да разсъждава за жената, скрита зад известното име. Рядко й се случваше извън болницата да мисли за пациентите си и проблемите им. Но това беше Дафни Фийлдз. Жената, която й се струваше, че познава повече от четири години. Когато стигна до подлеза за Лексингтън авеню на 77-а улица, тя внезапно спря и погледна към града. Адресът, отбелязан върху кредитните карти на Дафни, беше само през осем блока от мястото, на което се намираше. Защо да не отиде да уведоми Джеф Фийлдз. Той все още не знае къде е съпругата му и сигурно е полуобезумял от тревога. Не беше прието сестрите да се занимават с това, но нали всички сме хора, в края на краищата. А той има право да знае. Ако тя му каже сега, ще му спести част от трескавото издирване. Какво лошо може да има в това?

Краката й сякаш сами я поведоха по посипания със сол пресен сняг. Зави надясно към Парк и стигна 69-а улица. Само след минута стоеше пред сградата отбелязана на адреса. Изглеждаше точно, както си я бе представяла. Беше огромна, красива каменна сграда, с тъмнозелен навес и униформен портиер, който стоеше точно зад входната врата. Лицето му изразяваше неприкрито учудване, докато й отваряше.

— Да?

— Апартаментът на госпожа Фийлдз? — Докато гледаше портиера, тя разсъждаваше за изключителната ситуация, в която се бе озовала. В продължение на четири години бе чела книгите й, а сега стоеше във фоайето на дома й като стара позната.

— Госпожица Фийлдз не е вкъщи. — Тя забеляза, че той говори с английски акцент, сякаш бе герой от филм или пиеса.

— Зная. Бих искала да разговарям със съпруга й. — Портиерът свъси вежди.

— Госпожица Фийлдз няма съпруг. — Говореше много авторитетно, но на Лиз й се прииска да го попита дали е сигурен в това, което казва. Може би е нов, може би не познава Джеф. А може би Джеф е любовник, когото Дафни бе нарекла моя съпруг. За момент Лиз се почувства твърде объркана.

— Няма ли някой друг у тях, в такъв случай?

— Не. — Той я изгледа предпазливо и тя реши да обясни подробно.

— Госпожица Фийлдз претърпя автомобилна злополука снощи. — Внезапно й хрумна, че той няма да й повярва. Бързо разкопча палтото си, под което се виждаха бялата й престилка и чорапи и показа колосаната касинка, която винаги носеше в найлонова торбичка. — Аз съм медицинска сестра в болницата в Ленокс хил и тъй като в документите й не намерихме никакви имена на роднини, аз реших, че може би…

— Тя добре ли е? — Портиерът изглеждаше искрено загрижен.

— Не зная. Все още е в критично състояние и аз си помислих, че… Някой живее ли при нея? — Но портиерът само поклати глава.

— Никой. Една жена идва да чисти всеки ден, освен в празничните дни. И секретарката й, Барбара Джарвис, но тя ще се върне чак следващата седмица. — Барбара с усмивка бе споделила плановете си, когато му даде коледния бакшиш.

— Знаете ли как мога да се свържа с нея? — Объркан той отново кимна отрицателно и тогава Лиз си спомни снимката на малкото момче. — Ами синът й?

Портиерът я изгледа странно, решил, че е едва ли не леко откачена.

— Тя няма деца, госпожице. — Непроницаемият му поглед придоби предизвикателно изражение и за част от секундата Лиз се замисли дали не я лъже. — Той я погледна с достойнство и каза. — Тя е вдовица, както знаете.

Лиз почувства почти физическа болка от тези думи. Нямаше какво друго да каже. Обърна се и тръгна обратно в студената коледна сутрин. Очите й се пълнеха със сълзи, но не от студа, а от чувството на непреодолима загуба. Отново почувства остра болка от смъртта на съпруга си, безутешната скръб, която бе изпитвала през годината след самолетната катастрофа. Лиз си знаеше… Мислите, които понякога се въртяха в главата й, не бяха просто измислици. Дафни познаваше мъките и страданията, които описваше в книгите си. И тя самата бе преминала през същия ад.

Стигнала до това прозрение, Лиз я почувства още по-близка. Дафни бе вдовица и живееше сама като нея. Нямаше си никой; само една секретарка и една помощница. Лиз вървеше бавно към спирката на метрото на 68-а улица и Лексингтън авеню и си мислеше, че за жена като Дафни, която пише с такава вещина, състрадание и любов, това трябва да е твърде самотно съществуване. И докато слизаше по стълбите към метрото под улиците на Ню Йорк, Лиз се почувства още по-тясно свързана с жената, която лежеше безпомощна в интензивното отделение на болницата.