Даниел Стийл
Веднъж в живота (16)

16.

Измина разстоянието за пет часа и когато спря пред училището, бе вече тъмно. Сърцето й се късаше при всяко пътуване дотук, не само заради Андрю, но и заради Джон. Мислите й винаги се връщаха към щастливите дни в дървената къщичка. Училището бе ярко осветено и Дафни се развълнува само при мисълта, че след малко ще бъде с Андрю. Погледна часовника си и разбра, че е пристигнала точно навреме, за да вечеря с него.

Госпожа Къртис бе във фоайето, когато Дафни влезе. Изглеждаше много радостна и в същото време твърде изненадана да я види.

— Не знаех, че ще дойдеш тази седмица, Дафни.

Бяха станали приятелки през всичките тези години и тя се обръщаше към Дафни на малко име, макар че Дафни винаги се чувстваше малко неудобно, когато наричаше по-възрастната жена Хелън. Изпращаше й всичките си книги и Хелън Къртис си признаваше, че много ги харесва.

— Как е нашето момче? — Дафни съблече палтото си и й се стори, че най-сетне се е прибрала у дома. В училището цареше атмосфера на топлота и сърдечност. Получаваха щедри дарения и го поддържаха в безупречен ред.

Предишното лято бяха направили пълен ремонт. По стените бяха нарисувани картини, които децата много харесваха, по таваните бяха изписани пухкави бели облачета.

— Няма да го познаеш, като го видиш. — Госпожа Къртис й се усмихваше.

— Защо? Пак ли е остригал всичката си коса? — Двете жени се разсмяха, като си припомниха как се бе подредил предишната зима. Заедно с още две негови приятелчета се бяха опитали да се подстрижат сами. Андрю не изглеждаше чак толкова зле, но двете момиченца бяха остригали почти до дъно разкошните си руси плитки. Бяха почти с голи глави и приличаха на малки проскубани патенца.

— Не, нищо подобно. — Госпожа Къртис поклати усмихнато глава. — Но сигурно е пораснал с пет сантиметра тази зима. Изведнъж стана много висок. Ще ти се изложи отново да пазаруваш.

— Благодаря ти, Господи, за всичките хонорари. — И след това с изпълнен с копнеж поглед се обърна към нея: — Къде е той?

Госпожа Къртис посочи към стълбището. Той слизаше надолу, облечен в бежов кадифен панталон и червена вълнена риза. Обул бе новите каубойски ботуши, които му бе подарила при последното си посещение.

Лицето й се озари от широка усмивка, очите й затанцуваха от радост и тя бавно тръгна, към него.

— Здравей, съкровище. Как си? — Тя произнесе думите като в същото време правеше знаци с ръцете си. Той прочете думите по устните й, широко се усмихна и я изненада като й отговори с думи.

— Аз се чувствам чудесно, мамо. Ти как си? — Произнасяше думите тромаво и малко неясно, но всеки би разбрал това, което казва. — Липсваше ми.

След това се хвърли в прегръдките й и тя го притисна към себе си. Отчаяно се бореше със сълзите, които винаги се появяваха, когато го видеше за пръв път. Бяха вече привикнали към новия си живот и самотните години, които бяха прекарали в малкия си апартамент в Ню Йорк, изглеждаха като лош и далечен сън. Андрю беше виждал вече новото й жилище, но каза, че старият апартамент му харесва повече. Тя го увери, че бързо ще свикне, показа му неговата стая и му обеща, че съвсем скоро ще заживее при нея за постоянно. Но в този момент Дафни не мислеше за нищо, притискаше към себе си малкото топло телце и го люлееше в прегръдките си.

— И ти ми липсваше. — Отдръпна се малко назад, за да може да вижда лицето й, докато говори. — С какво се занимаваш сега?

— Отглеждам зеленчуци — изглеждаше много възбуден, — вече имам два домата. — Той използваше знаците, за да й каже всичко това, но когато Дафни заговори, разбра всичко по устните й. Изглежда вече се справяше отлично.

— По средата на зимата? И как успя?

— Гледам ги в една голяма кутия на долния етаж при специално осветление. А напролет ще ги посадим навън. Ще засадим и много цветя.

— Звучи чудесно.

Влязоха в трапезарията хванати за ръце и се присъединиха към другите деца, които вечеряха пържено пиле, варена царевица и пържени картофи. Смееха се, разказваха си весели истории и всички оживено жестикулираха.

Дафни остана с Андрю, докато той си легна, грижливо го зави и слезе долу да се види с госпожа Къртис, преди да си тръгне.

— Добре ли мина седмицата ти? — Погледът й беше странно напрегнат, докато задаваше въпроса си и Дафни инстинктивно разбра, че госпожа Къртис е гледала шоуто. Та кой ли не го бе гледал?

— Не съвсем. Вчера бях в Чикаго. — Поколеба се дали да каже още нещо, но не й се наложи.

— Зная. Конрой постъпи отвратително.

— Значи си гледала шоуто?

— Да. Но никога повече няма да го гледам. Той е негодник. — Дафни се засмя на острите думи, които бяха толкова нетипични за госпожа Къртис.

— Права си. Вече казах на литературния си агент, че смятам да преустановя публичните си изяви. Но това, което ме вбесява, е, че той никога не би си позволил да зададе подобни въпроси на някой мъж. И най-ужасното от всичко, разбира се, бе това, което каза за Андрю.

— Това всъщност няма кой знае какво значение. Ти и Андрю знаете истината, а всички останали скоро ще забравят.

— Може да забравят — Дафни не изглеждаше толкова сигурна, — а може и да не забравят. Журналистите от жълтата преса, които се препитават като разпространяват скандални историйки, са просто невероятни. Току-виж някой от тях изровил записа отново след няколко години.

— Работата ти не е лесна, скъпа. Но сигурно ти носи голямо удовлетворение.

— Понякога. — Дафни се усмихна, но очите й бяха напрегнати и разтревожени.

— Нещо не е наред ли?

— Не… не съвсем… но… Нуждая се от съвет. Мислех, че може би ще можем да поговорим за това по-късно.

— Защо да го отлагаме? Можем да поговорим и сега. Защо не влезеш за малко? — Госпожа Къртис я покани в апартамента си и Дафни кимна. Знаеше, че ще изпита огромно облекчение след този разговор.

Жилището на госпожа Къртис беше малко и спретнато като нея самата. Имаше много антични фигурки и предмети, които сама си бе купувала, а по стените висяха пейзажи от Ню Хемпшир. На една малка масичка бе поставена ваза със свежи цветя. Пред нея бе постлано малко килимче, което бе купила от един антикварен магазин в Бостън. От всичко наоколо лъхаше топлота и гостоприемство. Дафни се огледа, макар че както всичко в това училище, жилището на госпожа Къртис й беше добре познато. Хелън Къртис също хвърли един поглед наоколо, а в очите й се четеше тъга и носталгия, но Дафни нищо не забеляза.

Хелън направи чай в малката кухничка и подаде на Дафни изящна порцеланова чашка и една нежна дантелена салфетка.

— Е, скъпа, какво те измъчва? Нещо свързано с Андрю ли е?

— Да, макар и косвено. — Реши да говори направо. — Предложиха ми да напиша сценарий за един филм. „Комсток Студиоуз“ искат да откупят правата върху „Апах“ и аз много се радвам. Това, обаче, означава, че ще трябва да живея в Лос Анжелис почти една цяла година. И просто смятам, че не мога да си го позволя.

— Защо да не можеш? — По-възрастната жена беше приятно изненадана.

— Ами Андрю?

— Какво Андрю? Да не би да искаш да го преместиш в друго училище? — Госпожа Къртис изглеждаше разтревожена. Знаеше, че в този момент промените няма да му се отразят добре. — Хауърт бе негов дом в продължение на много години и той щеше да страда, ако му се наложи да го напусне.

— Мисля, че той трудно ще понесе една такава промяна. Не, ако замина, ще го оставя тук. Но той ще се чувства толкова самотен.

— Не и ако му обясниш всичко както трябва. Би могла да му кажеш, че е важно за работата ти и няма да продължи дълго. Би могъл да идва да те вижда. Ние ще го изпратим на самолета, а може би и ти ще можеш да идваш тук.

— Едва ли ще мога да идвам толкова често. От това, което съм чувала, зная, че щом започне работата по един филм, става много трудно човек да се измъкне, макар и само за ден-два. Но ти наистина ли смяташ, че той би могъл да идва при мен?

— Не виждам защо да не може. — Бавно остави чашата си на масата. — Той расте, Дафни. Не е вече бебе, а освен това е научил твърде много неща за това време. Пътувал ли е някога със самолет? — Дафни отрицателно поклати глава. — Може да му хареса.

— Значи не смяташ, че всичко това ще бъде твърде тежко и мъчително за него? Той няма да може да ме вижда вече толкова често.

— Знаеш ли, повечето от другите родители не ни посещават толкова често. Просто не могат да си го позволят. Имат задължения към другите деца в семейството, работата им не им позволява да пътуват често… а ти и Андрю имате късмет в това отношение.

— А ако замина?

— Ще се приспособи. Просто ще трябва да свикне с това.

Щеше да й бъде дяволски трудно да остави Андрю и да замине толкова далеч. Чувстваше се ужасно виновна.

— Зная, че в началото няма да е лесно, но може да се окаже полезно и за двама ви. За теб сигурно ще е забележително преживяване. Скоро ли ще заминеш?

— Твърде скоро. В рамките на един месец.

— Все още имаш достатъчно време да го подготвиш. — След това въздъхна и погледна младата си приятелка. Беше се привързала към Дафни през всичките тези години. Момичето бе толкова нежно и в същото време притежаваше забележителен кураж и издръжливост. — Но се боя, че аз нямам достатъчно време, за да подготвя теб.

— Да ме подготвиш? За какво? — Дафни изглеждаше озадачена. Съзнанието й все още бе заето с проблема за Андрю и заминаването й за Лос Анжелис.

— Напускам училището, Дафни. Пенсионирам се.

— Пенсионираш се? — Дафни усети, че сърцето й се вкамени. Винаги болезнено понасяше разделите с хора, които обичаше. — Но защо?

Побелялата жена леко се усмихна.

— Благодаря, че попита. А пък аз си мислех, че причините са твърде очевидни. Остарявам, Дафни. Време е да си отида вкъщи и да оставя по-младите да се грижат за Хауърт.

— Но това е ужасно!

— Изобщо не е ужасно. Така ще бъде по-добре за училището. Дафни, аз съм вече една твърде стара жена.

— Не си! — Изглеждаше вбесена.

— Стара съм. Аз съм вече на шестдесет и две години. И не искам да чакам да остарея тук дотолкова, че да се наложи всички вие да ме извеждате навън в инвалиден стол. Повярвай ми, време е вече да се пенсионирам.

— Но ти не боледуваш… — Дафни приличаше на дете, което всеки момент ще изгуби майка си… представяше си как ще се чувства Андрю, когато му каже за плановете си. И как щеше да го остави щом и госпожа Къртис си заминава? Той сигурно ще си помисли, че всички, които обича, го изоставят. — И кой ще дойде на твое място? Не мисля, че някой може да те замести.

— Не бъди толкова сигурна. Жената, която работеше тук преди мен, смяташе, че е незаменима, но минаха петнадесет години и никой повече не си спомни за нея. И така трябва да бъде. Съдбата на училището зависи от хората, които го ръководят и поради това те трябва да бъдат млади, силни, пълни с нови идеи. Един чудесен специалист ще дойде при нас тази година. Той ръководи училището за глухи в Ню Йорк, но ще си вземе едногодишен отпуск, за да навлезе в работата при нас. Той е директор на нюйоркското училище от осем години и смята, че има нужда да види нещо ново и различно. Всъщност, ти можеш да се запознаеш с него. Той ще бъде тук утре. Идва всеки уикенд, за да навлезе в работата и да се запознае с децата.

— Тези промени не са ли твърде големи за децата?

— Не мисля. Нашият борд на директорите много го хареса. Договорът му за работа при нас е за една година. Матю Дейн е много начетен и е един от най-добрите специалисти в нашата област. Всъщност миналата година ти дадох да прочетеш една от книгите му. Написал е три. Така че в тази насока си приличате.

Дафни си припомни книгата, която й се бе сторила доста интелигентно написана. Но все пак не можеше…

— Утре ще те запозная с него. — Изправи се и топло се усмихна. — А сега ще те помоля да ме извиниш за майчинския и назидателен тон, но ми се струва, че се нуждаеш от сън. Изглеждаш ужасно уморена.

Дафни се приближи към нея и направи нещо, което не беше си позволявала никога преди. Внимателно прегърна старата жена и прошепна в ухото й:

— Ще ни липсвате, госпожо Къртис.

Очите на Хелън се напълниха със сълзи, тя се отдръпна от Дафни и прошепна в отговор.

— И вие ще ми липсвате. Но често ще идвам да ви навестявам.

Дафни се сбогува и се отправи към познатата малка странноприемница. Госпожа Обермайер я заведе в стаята й и й донесе термос с топъл шоколад и чиния с бисквити. Хората от градчето обичаха Дафни. Тя бе една от малкото знаменитости, които познаваха, но я уважаваха не само заради това. Тези, които си спомняха Джон, обичаха да я гледат да се разхожда с Андрю. За тях тя бе изключително човечна и силна жена.

Дафни се пъхна в леглото с прозявка, наля си чаша шоколад и докато я пиеше, лицето й бе мрачно и замислено. Толкова много неща се променяха изведнъж. Загаси лампата, постави главата си на голямата пухена възглавница и след пет минути вече спеше. Размърда се едва на сутринта, когато слънчевите лъчи проникнаха през прозореца.