Даниел Стийл
Веднъж в живота (35)

35.

Когато слезе от самолета в Лос Анжелис, Дафни видя Джъстийн, който я чакаше на терминала. Прегърна я с двете си ръце, в очите му се четеше радост и копнеж. Четирима човека го разпознаха още преди да стигнат до лимузината, но както винаги, той се опита да ги убеди, че грешат и Дафни развеселена се отпусна до него на задната седалка. Беше безкрайно развълнуван и щастлив, че са отново заедно, а когато се прибра вкъщи, Дафни завари всичко в безупречен вид. Джъстийн изглеждаше много горд със себе си.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че съм се променил.

— Извинявам се за всичките си лоши мисли и подозрения. — Дафни сияеше. Може би пък всичко щеше да се окаже истинско. Усети как я изпълва неописуемо облекчение. Сега отново можеше да му се довери. Обожаваше го и всичко беше наред, но той изведнъж я погледна със сериозни очи.

— Не, Дафни. Аз се извинявам за всичко, което ти причиних.

— Не казвай това, скъпи… всичко е наред.

Нежно го целуна по устните, той я взе в ръцете си и внимателно я положи върху леглото. Любиха се до сутринта, като не станаха дори да пренесат багажа й от колата и да загасят лампите във всекидневната, които, подобно на изгарящата ги страст, светиха до сутринта.

На следващата сутрин нещата потекоха постарому. Заети с филма, те просто не усетиха как отлетяха следващите девет седмици. Дафни рядко намираше време да се обади на Матю, а напоследък го правеше с голяма неохота. Струваше й се, че е непочтено спрямо Джъстийн да излива душата си пред Матю. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на това и рядко забелязваше разговорите й, но самата тя считаше, че не постъпва правилно. Освен това на няколко пъти Матю го нямаше вкъщи и тя предположи, съвсем правилно, че е с Хариет Батьо.

Завършиха последната сцена от Апах през първата седмица на ноември и когато Джъстийн слезе последен от площадката, в очите на всички имаше сълзи. Имаше много сълзи и прегръдки. Хауърд я целуна и силно я притисна към себе си. Навсякъде се лееше шампанско, но всички те се гледаха със съжаление и се чувстваха като изгубени деца. Беше им невъзможно да си представят какво ще правят сега, когато снимките на Апах приключиха. Бяха работили заедно седем месеца. През това време бяха станали братя и сестри помежду си, а някои и любовници. А сега всичко свърши и всички бяха обхванати от чувство на необратима загуба. За Хауърд и за монтажистите все още имаше доста работа. Щяха да прекарат месеци наред в рязане и лепене; музиката и озвучаването също щяха да отнемат много време. Но за Дафни и актьорите всичко бе приключило; една мечта, която понякога изглеждаше като кошмар, вече бе реалност и всички трудности, болки и разочарования бяха забравени. Бяха като деца, екзалтирани и възхитени от успеха си, а на прощалното парти на следващия ден всички се изпонапиха, буйстваха и се веселиха до зори. Никой вече не се притесняваше, че трябва да се яви на работа в пет сутринта, и че Хауърд ще ги посрещне с необуздани крясъци и ругатни. Всичко бе приключило. Финито. Край. Дафни стоеше права, с чаша шампанско в ръка, усмихваше се на Джъстийн и чувстваше как очите й се пълнят със сълзи от прощалната реч на Хауърд.

— Стана чудесен филм, Даф. Много ще го харесаш.

Вече бе видяла части от него, но трябваше да си признае, че моментът, в който види готовия филм, ще е измежду най-щастливите в живота й.

Радостно се усмихна на Джъстийн.

— Свършихме голяма работа.

Навсякъде, из цялата зала, във всеки ъгъл хората се поздравяваха и се целуваха. Разотидоха се чак в три сутринта.

На следващата сутрин Дафни седеше с Барбара в кабинета си. Чувстваше се освободена, но и малко тъжна.

— Боже, Барб, аз съм същата като Джъстийн. Просто не зная какво да правя сега.

— Ще измислиш нещо. — Барбара се усмихна. — Не искам да ти напомням за новата ти книга. — Разполагаше с три месеца да я напише и след Деня на благодарността трябваше да се залови за работа. — Кога пристига Андрю?

— Вечерта преди Деня на благодарността. И това ми напомня — подаде на Барбара един списък, — че ти и Том, и децата сте поканени също. Ще дойдете, нали? — Внезапно се разтревожи. Знаеше, че Барбара изобщо не бе успяла да се помири с Джъстийн и се страхуваше, че в последния момент тя ще отклони поканата.

— Не бихме изпуснали този празник за нищо на света.

— Чудесно.

Дафни и Джъстийн прекараха следващата седмица в типични за филмовите звезди занимания — играха тенис, един-два пъти посетиха няколко партита, вечеряха в Ма Мезон, в Бистрото и При Мортън. Вестниците ги споменаха няколко пъти. Връзката им вече не бе тайна и Дафни се чувстваше щастлива и спокойна. Джъстийн с всеки изминат ден сякаш се подмладяваше и четири дни преди пристигането на Андрю той свали сутрешния вестник и се усмихна на Дафни:

— Знаеш ли какво? По планините вече има сняг.

— Трябва ли да се развълнувам от това? — Дафни изглеждаше развеселена. Понякога той страшно приличаше на малко дете.

— Да, по дяволите. Това е първият сняг през годината. Какво ще кажеш да отидем да покараме ски другата седмица.

— Джъстийн — в моменти като този му говореше като необикновено търпелива майка, — не искам да ти напомням, скъпи, но Денят на благодарността е следващия четвъртък и сме поканили Барбара, Том, децата, а и Андрю на тържествена вечеря.

— Кажи им, че се отменя.

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Първо, защото Андрю пристига в сряда и в известен смисъл вечерята е в негова чест. Хайде, мили, това е много важно за мен. Не съм празнувала истински Деня на благодарността от десет години.

— Ще го направим догодина. — Изведнъж бе станал сприхав и раздразнителен.

— Джъстийн, моля те… — Очите й го умоляваха и той се изправи рязко и захвърли вестника.

— О, боже. Кой, по дяволите, го е грижа за тържествената ти вечеря в Деня на благодарността. Та тя е само за свещеници и съпругите им. Това е най-хубавият сняг, който е падал около езерото Тахое от тридесет години насам, а ти искаш да си останем тук с цяла сюрия деца и да ядем пуйка. По дяволите!

— Наистина ли ти се струва толкова ужасно? — Бе обидена и наранена от последните му думи.

Погледна я от високо.

— Това е изключително буржоазно и еснафско.

Дафни се разсмя от израза, който бе използвал.

— Извинявам се, че съм толкова обикновена и досадна. Но това наистина е много важно за всички нас. Особено за Андрю и мен.

— Добре, добре. Предавам се. Явно, вие, почтените хора, числено ме превъзхождате. — Целуна я и повече не повдигна този въпрос. Тя му обеща, че веднага щом Андрю се върне в училище, ще отидат да покарат ски, дори ако това означаваше промяна на плановете й свързани с книгата. Джъстийн нямаше да се снима в друг филм през следващите няколко месеца, така че разполагаха с достатъчно време за ски. А Андрю щеше да остане при тях само една седмица.

Но във вторник вечерта, докато си лежаха в леглото, Джъстийн се обърна към нея и я целуна и тя разбра, че нещо го измъчва. Ясно бе, че искаше да каже нещо, но се колебаеше и не знаеше как да започне.

— Какво има, мили? — Подозираше, че ще я попита нещо за Андрю. Знаеше, че той все още се притеснява от глухотата му. Беше се опитала да го успокои, че вече е съвсем лесно да се разговаря с Андрю, а и тя ще бъде постоянно около тях, за да им помага. — Какво те измъчва?

Той седна в леглото и я погледна. Усмихваше се неуверено и малко срамежливо.

— Познаваш ме прекалено добре, Даф.

— Така си мисля. — Но се заблуждаваше. Очакваше я голяма изненада. — И какво от това?

— Утре сутринта тръгвам за Тахое. Не можах да устоя, Даф. И да си кажа честно, наистина имам нужда да се махна за няколко дни.

— Сега? — Полежа известно време загледана в него, а след това седна в леглото. Той се шегуваше! Не можеше да повярва на думите му? — Наистина ли ще го направиш?

— Да. Мислех си, че ще ме разбереш.

— И защо реши така?

— Ами… виж… трябва да съм честен. Семейните тържествени вечери просто не са в моя стил. Не съм присъствал на подобни празници от времето, когато ходех на училище и сега е твърде късно да започвам отначало.

— Ами Андрю? Просто не мога да повярвам, че ще постъпиш по този начин.

Стана от леглото и се заразхожда из стаята, раздирана от ярост и гняв.

— Какво толкова е станало? Ще го видя на Коледа.

— Така ли? А няма ли да отидеш да караш ски?

— Зависи от снега.

Изгледа го с изненада. Просто не можеше да повярва на ушите си. Мъжът, който в продължение на осем месеца непрекъснато бе повтарял, че я обича и най-накрая бе успял да я накара да му повярва, сега й заявяваше, че ще отиде да кара ски, вместо да си остане вкъщи за Деня на благодарността и да се срещне със сина й. Какво, по дяволите, ставаше в главата и сърцето му? Отново се улови, че се пита: Кой е той?

— Съзнаваш ли колко важен е за мен този празник?

— Мисля, че това е глупаво.

Дори не се опитваше да се оправдае. Не изпитваше никакви угризения и Дафни отново си припомни предупреждението на Хауърд, че актьорите са много себични, самовлюбени деца. Всяка дума, която й бе казал при първата им среща, се бе оказала истина. Бе познал дори и за сълзите на прощалното парти. Може би бе прав и по отношение на Джъстийн.

— Не е глупаво, дявол да го вземе. Искаш да се ожениш за мен някой ден, а не искаш да си направиш труда да се запознаеш с единственото ми дете. През септември не пожела да дойдеш с мен, а сега ми сервираш това.

Гледаше го с ярост и изумление и в същото време се чувстваше непоносимо наранена. Той не искаше да приеме начина й на живот, но което бе още по-лошо, той не искаше да приеме Андрю. Сега вече бе напълно сигурна, а това променяше всичко между тях.

— Имам нужда от време, за да помисля, Даф. — Внезапно заговори смирено и тихо.

— Да помислиш? За какво? — Бе поразена и разтревожена. За пръв път го чуваше да говори по този начин.

— За нас.

— Нещо не е наред ли?

— Не, но това е огромен ангажимент. Никога досега не съм се женил и преди да се обвържа за цял живот, искам да прекарам известно време сам. — Звучеше почти разумно, но не съвсем и тя не можеше да му повярва.

— Добре, но защо точно сега? Не можеш ли да почакаш до следващата седмица.

— Не мисля.

— Защо?

— Защото не съм сигурен, че съм готов да се срещна със сина ти. — Думите му бяха болезнени, но честни. — Не зная какво да кажа на едно глухо дете.

— Започваш със здравей.

Очите й бяха студени, обидени и зли. Беше й писнало от невротизираното му отношение към Андрю. А може би Андрю служеше само за претекст? Може би той вече не я искаше? Може би не искаше в живота си сериозни жени. Може би сервитьорките и изгарящите дебютантки му бяха напълно достатъчни. Внезапно Джъстийн започна да се смалява в очите й, заприлича й на балон с голяма дупка по средата.

— Просто не зная как да разговарям със сина ти. Виждал съм такива хора и те ме изнервят.

— Той чете по устните и говори.

— Но не като нормално човешко същество.

В този момент го намрази за думите му, обърна му гръб и се загледа през прозореца. Можеше да мисли само за Андрю в този миг. Нямаше нужда от този мъж. Нуждаеше се от сина си и от никой друг. Обърна се към него:

— Добре, няма значение. Заминавай, по дяволите.

— Знаех си, че ще разбереш.

Изглеждаше напълно щастлив и тя с изумление поклати глава. Той изобщо не я разбираше. Представа си нямаше как се чувства тя и какво изпитва в действителност. Не можеше дори да проумее колко силно я бе разочаровал, колко дълбоко я бе наранил.

А след това внезапно й хрумна нещо:

— И кога реши, че ще заминеш?

Най-сетне той сякаш се посмути, но не много:

— Преди няколко дни.

Дафни го изгледа продължително.

— И не ми каза? — Той поклати глава. — Отвращаваш ме.

Дафни затръшна вратата след себе си и прекара нощта в стаята на Барбара. Тя се бе преместила при Том и идваше само през деня, както бе правила в Ню Йорк. На следващата сутрин Дафни се събуди и чу, че Джъстийн приготвя закуска. Влезе в кухнята и го завари напълно облечен. Тя седна, прикова поглед в него, а той й наля чаша кафе. Изглеждаше отпочинал и щастлив и тя го гледаше с истинско недоумение.

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че можеш да постъпиш така.

— Не прави такава трагедия от това, Даф. Не е чак толкова важно.

— За мен е.

Знаеше, че и за останалите отсъствието му щеше да бъде твърде красноречиво. Как щеше да обясни заминаването му? Щеше да им каже, че празничните вечери го отегчават и затова е отишъл да кара ски. Внезапно изпита благодарност, че не бе споменала нито дума за него пред Андрю. Мислеше да поговорят за това в колата, на път от летището за вкъщи. Сега този разговор щеше да бъде излишен. Срещата им щеше да почака до Коледа, ако Джъстийн евентуално пак не реши да изчезне някъде. Започваше да изпитва известни съмнения и докато го наблюдаваше да закусва с яйца и препечени филийки, в главата й се въртяха твърде неприятни мисли.

— Сам ли заминаваш?

— Това е твърде странен въпрос. — Не вдигна поглед от яйцата.

— Тогава е съвсем на място, Джъстийн. Ти си странен човек.

Той вдигна поглед от чинията си и видя нещо твърде неприятно в очите й. Беше не просто ядосана, беше побесняла от гняв. И търсеше начин да го уязви. Беше изненадан да разбере колко го мразеше тя в този момент, но все още не схващаше колко дълбоко я бе наранил. Като отхвърли Андрю, той отхвърли нея самата. И което бе по-лошо, той изобщо не бе разбрал това.

— Да, заминавам сам. Казах ти, че се нуждая от малко време, за да обмисля спокойно някои неща.

— Аз също имам нужда от малко време за размисъл.

— За какво? — Той бе искрено изненадан.

— За теб. — Въздъхна тъжно. — Ако ти не смяташ да положи усилия и да опознаеш Андрю, тогава между нас нищо няма да се получи.

Не искаше да споменава, че нищо нямаше да се получи и ако той всеки път смяташе да прави каквото му хрумне, без изобщо да се съобразява с плановете и желанията й. Все още не бе имала възможност да го опознае откъм тази му страна. Бяха твърде заети с работата си върху филма, но сега той непрекъснато се разкриваше в нова светлина. Често изчезваше за дълго време, не идваше на уговорени срещи, отменяше ангажименти, държеше се безцеремонно и небрежно, бе твърде шумен и необуздан. Твърдеше, че за него това е единственият начин да се отърси от напрежението и преумората след продължителната работа. Дафни се мъчеше да го оправдава пред себе си, но внезапно почувства, че вече не е склонна да извинява странностите му.

Опита се да я целуне, преди да тръгне, но тя се отдръпна и бързо влезе в къщата. А когато Барбара пристигна, я завари в кабинета й, потънала в мисли. Дафни изглеждаше на хиляди мили от нея и Барбара трябваше да повтори думите си няколко пъти, преди тя да я чуе.

— Току-що донесох пуйката. Най-голямата птица, която някога си виждала. — Усмихна се. Но Дафни не й отговори нищо, а след това с големи усилия успя да се съсредоточи върху думите на приятелката си.

— Здравей, Барб.

— Струва ми се, че си някъде много надалеч. Вече мислиш за новата книга?

— Нещо подобно.

Барбара от дълго време не бе виждала отнесено, отчуждено изражение върху лицето й.

— Къде е Джъстийн?

— Навън.

Нямаше сили да й каже истината, но реши, че трябва да го направи, преди да тръгне за летището да посрещне Андрю. Не можеше да отлага вечно, а и не бе нужно. Не му дължеше нищо.

— Барб, Джъстийн няма да дойде на вечерята. — Дафни изглеждаше мрачна и тъжна.

— Така ли? — Струваше й се, че не е разбрала добре. — Да не сте се скарали?

— Може и така да се каже.

Но чак след известно време събра кураж да й каже, че той заминава да кара ски, вместо да остане с тях в Деня на благодарността.

— Шегуваш ли се?

— Не. И не желая да го обсъждам.

Изразът на лицето й говореше, че тя наистина не иска да чуе нито дума за това. Заключи се в кабинета си и не излезе, докато не стана време да отиде на летището.

Дафни караше към летището сама, със застинало, окаменяло лице. Паркира колата и се отправи към терминала като мислите й непрекъснато се връщаха към поведението на Джъстийн. Той просто съвсем категорично реши, че ще направи това, което иска, без да дава пукната пара за нея и детето, без изобщо да си помисли как се чувства тя в този момент. И докато обявяваха полета на Андрю и тя чакаше кацането на самолета, отново и отново си повтаряше разговора им от предишния ден. Но когато самолетът спря пред терминала, всяка мисъл за Джъстийн изчезна и всичко си дойде на мястото. Единствен Андрю имаше значение в този момент. Хората заизлизаха от самолета и сърцето й ускори ритъма си. Изведнъж го зърна в средата на тълпата — държеше стюардесата за ръка, а очите му напрегнато я търсеха. В един дълъг миг Дафни остана неподвижна, неспособна да се помръдне. Това бе детето, което Джъстийн отхвърляше и не искаше да приеме. Това бе детето, около което тя бе изградила целия си живот. Започна бързо да си проправя път към него, никой и нищо вече не можеше да я спре.

Андрю я видя да се приближава, измъкна се от ръката на стюардесата и се хвърли в прегръдките й, като произнасяше неясните звуци, които винаги го съпътстваха в най-щастливите му моменти. Дафни го притисна към себе си и изведнъж от очите й изчезнаха бремето и мъката на живота й. Андрю бе единственото, което й бе останало след цял един живот, изпълнен със загуби и разочарования и всъщност той май бе единственото човешко същество, което истински я обичаше. Притискаше се към него като към спасително островче в огромната тълпа, лицето й бе мокро от сълзи, но тя щастливо се усмихваше.

— Толкова е хубаво, че си пак при мен.

Внимателно произнасяше думите, навела лицето си към него и той й се усмихна в отговор.

— Ще бъде още по-хубаво, когато се върнеш у дома.

— Много по-хубаво.

Дафни се съгласи. Подозираше, че този момент може да настъпи по-рано, отколкото бе планирала. Отидоха да приберат багажа му, хванати за ръце. Тя сякаш не искаше да го пусне нито за миг.

Имаше много да й разказва и по пътя дори съвсем бегло спомена новата приятелка на Матю, което кой знае защо непоносимо я нарани. Не искаше да слуша за нея в този момент.

— Тя идва да ни вижда в училище всяка неделя. Много е хубава и много се смее. Има червена коса и ни носи много лакомства и бонбони.

На Дафни й се искаше да се зарадва заради Матю, но някак си не се получаваше. Не отговори нищо на Андрю, а когато стигнаха вкъщи, заговориха за други неща. Забавляваха се през целия ден — плуваха, разговаряха, играха карти и Дафни започна да чувства, че отново се връща в света на живите. Ядоха печено пиле в задния двор и най-накрая Андрю си легна. Той се прозяваше и едва държеше очите си отворени, но я изгледа въпросително преди тя да загаси осветлението.

— Мамо, някой друг живее ли тук?

— Не. Защо? Леля Барбара живееше преди.

— Имам предвид мъж.

— Защо питаш? — Усети, че сърцето й подскочи.

— Намерих някои мъжки дрехи в гардероба ти.

— Те принадлежат на собствениците на къщата.

Той кимна. Изглеждаше доволен и изведнъж попита:

— Много ли си сърдита на Мат?

— Разбира се, че не. — Изглеждаше изненадана. — Защо въобще смяташ, че съм му сърдита?

Андрю я погледна внимателно. Беше изключително чувствително дете. Беше вече на осем години, не бе малко бебе.

— Стори ми се, че много се разстрои, когато ти казах за приятелката му.

— Не ставай глупав. Той е чудесен човек. Защо да няма хубава и добра приятелка?

— Мисля, че той те харесва.

— Ние сме добри приятели. — Но внезапно страшно й се прииска да го попита защо смята, че Мат я харесва.

Сякаш прочел мислите й, той й отговори със знаци като едва движеше ръцете си от умора.

— Говори твърде много за теб и винаги, когато дойдеш, изглежда много щастлив. Много по-щастлив, отколкото при неделните посещения на Хариет.

— Но това е глупаво.

Тя се засмя на думите му, но някъде дълбоко в душата си се почувства радостна и доволна.

— А сега заспивай, миличък. Утре ни чака голям ден.

Той кимна и затвори очи още преди тя да загаси лампата и да излезе от стаята, замислена за Матю. Изведнъж се сети, че трябва да му се обади и да го успокои, че Андрю е пристигнал благополучно. Както обикновено, той вдигна телефона на второто позвъняване.

— Как е нашият приятел? Пристигна ли жив и здрав?

— Да. Жив, здрав, изпълнен с енергия и лудории.

— Нищо ново не ми казваш. — Матю се засмя. — Същият като майка си е. А ти как си?

— Добре. Приготвям се за Деня на благодарността. — От известно време разговорите им бяха станали твърде общи и хладни. След появата на Джъстийн и Хариет нещата между тях напълно се промениха.

— Да не би да организираш голяма празнична вечеря с пуйка вкъщи?

— Да.

В гласа й се прокрадна колебание, но реши да не му казва нищо. Поведението на Джъстийн изобщо не бе негов проблем, а и сега, когато Джъстийн не искаше да приеме Андрю, това нямаше никакво значение. Не искаше отново да въвлича Матю в неприятностите си, а и вече бе започнала да мисли за завръщане вкъщи.

— Ами ти, Мат?

— Ще си бъда тук.

— Няма ли да отидеш при сестра си?

— Не искам да оставям децата сами.

А Хариет? Но не се осмели да го попита. Ако той решеше да й каже нещо повече, щеше да го направи. Но не го направи.

— Ще се връщаш ли скоро в Ню Йорк, Даф?

Този въпрос й напомни за стария Мат, гласът му беше много нежен и много самотен, но Дафни само въздъхна.

— Не зная. Напоследък много мисля за това. — Време беше да вземе някакво решение и тя го знаеше. — Следващата седмица ще заведа Андрю да разгледа училището в Лос Анжелис.

Така поне бе планирала. Но това беше преди Джъстийн да се покаже в истинската си светлина и да замине за Тахое.

— Ще му хареса. Училището е страхотно. — Но гласът му звучеше тъжно. — На всички нас тук много ще ни липсва.

— Но ти също ще си заминеш, нали, Мат?

Гласът му прозвуча твърде несигурно и уклончиво:

— Не съм сигурен.

Значи той възнамеряваше да остане в Ню Хемпшир? Значи в края на краищата отношенията му с Хариет Батьо са съвсем сериозни. Усети, че й призлява при тази мисъл. Какво разбираше Андрю? Та той бе само на осем години. Може би Матю смяташе да се жени?

— Уведоми ме какво смяташ да правиш.

— Ти също.

Дафни му пожела приятен празник и като се опитваше да не мисли за Джъстийн, си легна. В полунощ телефонът иззвъня и я събуди. Беше Джъстийн, който се обаждаше от Скуоу Вели. Мястото било прекрасно, но нямал телефон в стаята си. Започна да й разказва за снега и затова колко много му липсва и изведнъж внезапно, по средата на разговора й каза, че замръзва от студ в телефонната кабина и трябва да затваря. Дафни остана седнала в леглото, загледана в телефона, объркана от среднощния разговор. Защо й се беше обадил? И ако наистина замръзваше от студ, защо бе толкова приказлив и многословен в началото. Реши, че не може и никога няма да може да го разбере, опита се да го изхвърли от съзнанието си още веднъж, отново си легна и колкото и да бе странно, тази нощ сънува Матю.