Даниел Стийл
Веднъж в живота (24)

24.

Продуцентите в Комсток Студиоуз бяха зашеметени от сценария на Дафни. Смятаха, че е по-въздействащ от книгата и всички изгаряха от нетърпение да започнат работа. Актьорите бяха вече подбрани, декорите — построени. След три седмици планираха да започнат снимките. След шумните поздравления и похвали Дафни се прибра вкъщи. Бе много развълнувана и доволна от себе си. Бяха поканили Джъстин Уейкфийлд за главната роля и макар да смяташе, че е прекалено красив за тази роля, Дафни бе изключително впечатлена от таланта му.

— Е, мадам, как се чувствате? — Барбара й се усмихна, докато влизаха заедно в къщата.

— Не зная. Мисля, че съм шокирана. Аз наистина смятах, че няма да го харесат. — Тя седна на едно от белите канапета и се огледа. Чувстваше се малко замаяна и объркана.

Барбара отново се засмя.

— Ти си луда, Даф. Преди винаги смяташе, че Харбър няма да харесат книгите ти, а те всеки път оставаха очаровани.

— Е, значи съм луда. — С усмивка повдигна рамене.

— Какво смяташ да правиш през тези три седмици?

Дафни трудно успяваше да прекара в бездействие три дни, камо ли три седмици, но по усмивката й Барбара разбра, че Дафни вече има нещо предвид.

— Смятам още тази вечер да се обадя на Мат и да го помоля да качи Андрю на първия самолет и да го изпрати при мен.

— Значи не искаш да се върнеш в Ню Йорк?

Дафни поклати глава и погледна към басейна.

— Мисля, че тук много ще му хареса. Пък и крайно време е да види, че светът не свършва в Хауърт. — Барбара мълчаливо кимна, чудейки се как ли изглежда детето. Тя все още не го бе виждала. Дафни я погледна и топло се усмихна. — Искаш ли да дойдеш с нас в Дисниленд?

— С удоволствие.

На Том му предстоеше служебно пътуване до Ню Йорк и само при мисълта за заминаването му, Барбара изпитваше силна тъга и самота. Не смееше да си помисли как щеше да се чувства в края на годината, когато щеше да замине с Дафни за Ню Йорк. Все още не бе приела предложението му за женитба. Не можеше да изостави Дафни. Не и в този момент.

След половин час Дафни се надигна от канапето, отиде до телефона и се обади на Матю Дейн в Хауърт.

— Здравей, Мат. Как си?

— Добре съм, как върви сценарият?

— Страхотно. Преди няколко дни го завърших, а днес разбрах, че всички много го харесват. Започваме снимки след три седмици. Всичко е готово и само изчакваха аз да свърша със сценария.

— Сигурно си дяволски развълнувана. — В гласа му се долавяше истинска радост от успеха й.

— Много съм доволна и искам да прекарам следващите две или три седмици с Андрю. Кога най-скоро мислиш, че можеш да го изпратиш?

Матю погледна замислено календара, в който бе отбелязал всичките си срещи и ангажименти.

— Мога да го заведа до Бостън в събота. Това достатъчно скоро ли е?

Дафни се засмя:

— Не е, но ще го преживея. Изгарям от желание да го видя час по-скоро.

— Зная.

Дафни дори и не подозираше колко добре я разбира. От честите й обаждания той разбираше колко тъжна и самотна е там. И винаги оставаше поразен от факта, че жена с нейната външност, ум и известност може да е толкова безнадеждно сама. Пред вратата й трябваше постоянно да има тълпи от хора, особено мъже, но Матю добре знаеше, че тя отблъсква всеки, който се опита да се доближи твърде близо до нея.

— А иначе как си?

— Какво имаш предвид под иначе? Откакто съм тук, само работя. Сега изведнъж се оказах без работа и по цял ден спя. Днес за пръв път излязох от къщи, за да отида в Комсток и се почувствах така, сякаш внезапно ме бяха пуснали на непозната планета.

— Добре дошла на земята, госпожице Фийлдз. Какво смяташ да правите с Андрю през тези две седмици?

— Смятам да го заведа в Дисниленд, като за начало.

— Щастливец! — Матю се усмихна. Представи си как Андрю ще се перчи след това пред останалите деца, но бе сигурен, че няма да ги нарани и обиди. Не беше такова дете.

— За след това не зная. Може би просто ще помързелуваме тук край басейна, макар че да ти кажа честно, това бездействие ме убива. Не мога да се отърва от усещането, че ако искам по-скоро да се махна оттук, трябва да работя непрекъснато, всеки ден, всяка минута.

— Никога ли не спираш, за да се позабавляваш?

— Не, ако мога да го избягна. Не съм дошла тук да се забавлявам. Тук съм, за да работя.

Понякога му се струваше, че хиляди демони я тласкат напред и Матю добре знаеше кои са те. Постоянно се напрягаше и натоварваше с единствената мисъл, че щом свърши, ще може да види Андрю.

— Мат… — Гласът й внезапно се изпълни с тревога. — Наистина ли смяташ, че ще се справи в самолета? Аз бих могла да дойда и да го взема. — Трябваше обаче да си признае, че бе уморена до смърт от двата месеца непрекъсната работа. И въпреки всичко бе готова да предприеме това пътуване заради Андрю.

— Ще се справи чудесно. Остави го, Даф. Остави го сам да се оправя. Това е много важна крачка за него.

— Ами ако нещо се случи?

— Довери му се. Довери се и на мен. Всичко ще бъде наред. — Гласът му бе толкова сигурен и спокоен, че тя му повярва.

Обади й се на следващия ден, за да й каже кога точно ще пристигне Андрю. Щеше да лети с непрекъснат полет от Бостън за Лос Анжелис на следващия ден и да пристигне в три часа след обяд. За момент Дафни се ужаси от мисълта, че ще трябва да издържи още двадесет и четири часа. Внезапно изпита непреодолимо желание отново да го прегърне и всяко забавяне й се струваше непоносимо.

Матю се усмихна:

— Развълнувана си почти колкото него.

— Така е. — Гласът й отново стана сериозен. — Той бои ли се от пътуването?

— Не, изобщо. Смята, че ще бъде много вълнуващо.

Дафни въздъхна:

— Не съм сигурна, че съм готова за този експеримент.

В продължение на много години Андрю живееше защитен и в безопасност, а сега, подтикван от Матю, щеше да се опита да се справи сам, да полети със собствените си крилца. И макар че полетът до Калифорния изглеждаше дяволски просто нещо, Дафни бе изплашена до смърт.

— От какво се боиш, Даф? Че ще му се случи да бъде самостоятелен и независим? — Гласът му бе нежен, но това бе непозволен удар и метличеносините й очи изведнъж се изпълниха с гняв.

— Как можа да го кажеш? Ти знаеш какво бъдеще искам за детето си.

— Тогава го остави да се оправя сам. Не го карай цял живот да се чувства по-различен от останалите. Той не е по-различен, освен ако ти не го направиш такъв.

— Добре, добре. Тази лекция съм я чувала и преди. Разбирам какво искаш да кажеш. — Дългите им разговори по телефона бяха заздравили приятелството им. Тя и преди се бе ядосвала и му се бе сърдила, но не за дълго. Както обикновено, Матю беше прав.

— Дафни, той ще бъде горд със себе си, а и ти безкрайно ще се гордееш с него.

Дафни знаеше, че това е точно така.

— Утре по това време и двамата ще греете от щастие. Не забравяй да ми се обадиш щом пристигне. — Сега пък гласът на Матю прозвуча разтревожено и напрегнато.

— Няма. Ще ти се обадя от летището.

— Аз ще ти звънна от Бостън веднага щом излети самолетът.

И от момента, в който той й се обади, за Дафни започна шестчасово напрегнато очакване. Час през час поглеждаше часовника, седнала до телефона, изпаднала в ужас, че нещо може да се случи със самолета. Непрекъснато си представяше как Андрю седи в самолета неспособен да общува с никого около себе си; изстиваше при мисълта, че някое дете може да започне да го измъчва както правеха някога по детските площадки. Струваше й се много неразумно да го принуди сам-самичък да се сблъска отново с външния свят. В същото време си мислеше, че Мат сигурно е прав. Може би това наистина бе първата сериозна битка за Андрю и той трябваше да я спечели сам. Имаше правото сам да се порадва след това на собствената си победа, да изпита сладостта и радостта от независимостта си.

— Добре ли си? — Барбара надникна в кабинета на Дафни и видя напрежението изписано по лицето й. — Някакви новини?

— Само, че вече е в самолета.

Барбара кимна.

— Искаш ли нещо за обяд?

Дафни отрицателно поклати глава. Не можеше да сложи нищо в устата си, мислеше си само за Андрю и за пътуването му от Бостън.

Бяха решили Дафни да го посрещне на летището сама. Барбара щеше да ги чака в къщата. Бяха подготвили малко тържество в негова чест, с хартиени шапки, торта, балони и един голям надпис „Ние те обичаме, Андрю. Добре дошъл в Калифорния!“.

Малко преди да тръгне за летището, Дафни си взе един душ и облече бежов ленен панталон и бяла копринена риза. Обу си сандали, а на раменете си наметна бял копринен блейзър, който Барбара й бе купила от Родео Драйв. Беше й точно по мярка и много й отиваше. Взе чантата си и излезе. На вратата се размина с Барбара, очите им се срещнаха за миг, а след това Дафни се усмихна и продължи. Барбара остана поразена от светлината и любовта, която струеше от очите й. Любовта й към детето, което бе част от нея самата. Без значение колко сериозни бяха проблемите му, без значение дали беше глух или чуващ, той беше нейното малко момче и тя го обичаше от цялата си душа; бе готова да направи всичко за него, да му даде всичко, което притежава.

На летището Дафни погледна към голямото табло, на което бяха изписани пристигащите самолети, и въздъхна с облекчение. Самолетът щеше да пристигне навреме и тя се отправи към терминала. Имаше още половин час, беше дошла по-рано, просто за всеки случай. Стоеше край прозореца, гледаше кацащите и излитащите самолети, а съзнанието й отброяваше всяка изминала минутка. Накрая, десет минути преди кацането на самолета, тя не издържа, влезе в една телефонна кабина и се обади на Матю.

— Пристигна ли благополучно? — В гласа му се долавяше усмивка, но Дафни все още бе твърде напрегната.

— Самолетът ще кацне след десет минути, но вече едва издържам. Трябваше да ти се обадя.

— Напрежението достигна върха си, а? Той ще бъде добре, Дафни. Обещавам ти.

— Зная, че ще бъде добре. Но внезапно проумях, че не съм го виждала цели два месеца и половина. Ами ако се е променил? Ами ако ме мрази за това, че го оставих сам? — Беше ужасена от срещата със собствения си син, но Матю разбираше, че това е нормална реакция.

— Той не те мрази, Даф. Той те обича. Изгаря от нетърпение да те види. През последните два дни говореше само за теб и за пътуването.

— Сигурен ли си? — Чувстваше се смазана от напрежението.

— Абсолютно. Хайде, затваряй! Той е почти при теб. — Погледна часовника си, а на летището Дафни видя, че хората започват да се трупат на терминала. — Има още пет минути.

И изведнъж Дафни се усмихна и се почувства страшно глупаво.

— Съжалявам, че ти позвъних. Аз просто така се притесних, че…

— Слушай, на твое място и аз щях да се чувствам по същия начин. Просто се успокой. Виж какво, не си прави труда да ми звъниш, преди да си се прибрала вкъщи. А дори и да не се обадиш, аз ще знам, че е пристигнал благополучно. Но не пропилявай първите няколко минути с него в търсене на телефон.

— Добре. — И изведнъж видя самолета, който бавно се приближаваше към терминала. — О, Мат… виждам самолета… той е тук… довиждане… — Тя затвори, а той се усмихна и усети, че се вълнува заедно с нея от предстоящата среща.

Дафни изчака съвсем неподвижна приближаването на самолета и инстинктивно се хвана за един парапет щом го видя да спира. След миг хората започнаха да излизат — изморени бизнесмени с куфарчета в ръка, възрастни дами, които се подпираха на бастуни, фотомодели, стиснали папки под мишница, но от Андрю нямаше и следа. Дафни стоеше, без да промълви нито дума, очите й претърсваха тълпата и изведнъж го видя. Той весело се смееше, хванал стюардесата за ръка. В един момент я забеляза, посочи я с ръка и произнесе почти ясно:

— Онова там е мама.

Обляна в сълзи, Дафни се втурна към него, грабна го в ръцете си, затвори очи и силно го притисна към себе си, а след това го поотдалечи, за да може да вижда устните й:

— Толкова много те обичам. — Той щастливо се засмя, прегърна я отново, а след това я погледна и й каза ясно и разбираемо:

— И аз те обичам, мамо.

Беше очарован от лимузината, която ги чакаше до тротоара, от надписа, с който го посрещнаха вкъщи, от басейна и от тортата. Разказа на Барбара за полета с най-големи подробности, като внимателно местеше устните си и произнасяше думите доста тромаво, но Барбара чудесно го разбираше. След вечеря всички отидоха да поплуват. Най-накрая, смазан от умора, той си легна. Дафни внимателно го зави, погали косичката му и нежно го целуна по челото, докато той се унасяше в сън. Дълго остана до леглото му тази вечер, загледана в спящото дете. Андрю най-сетне си беше у дома — това бе единственото, за което можеше да мисли, докато стоеше край него. Когато най-сетне излезе от стаята, завари Барбара в кухнята да разчиства остатъците, от тортата.

— Имаш страхотно хлапе, Даф.

— Зная. — Нищо повече не можеше да каже. Тази вечер се разплакваше при всяка забележка и сега само погледна Барбара и се усмихна през сълзи. След това отиде в кабинета си да се обади на Мат и когато той отговори, тя проговори с треперещ, развълнуван глас. — Той успя, Мат… Той се справи. — Опита се да му разкаже за пътуването, но някъде по средата се разплака, хълцаше с облекчение и Мат търпеливо и с разбиране се опитваше да я успокои.

— Всичко е наред, Даф… всичко е наред… — Гласът му бе нежен и гальовен, струваше й се, че я държи и я люлее в ръцете си, макар и на три хиляди мили от нея и риданията й постепенно заглъхнаха.

— Оттук нататък той ще се справя все по-добре. Ти му даде това, от което се нуждаеше, показа му, че е силен и способен като всички останали и това е най-доброто нещо, което някога си правила за него.

Но Дафни знаеше, че Матю и останалите възпитатели са му дали нещо не по-малко важно — знания и умения, които тя самата никога не би могла да му даде. Тя само бе достатъчно мъдра да им позволи да се погрижат за детето й.

— Благодаря ти!

Мат добре разбираше за какво точно му благодареше и за пръв път от години очите му овлажняха. Трябваше да събере цялата си воля в този момент, за да не й каже колко много я обича.