Даниел Стийл
Веднъж в живота (17)

17.

След като закуси в странноприемницата в събота сутринта, Дафни се отправи към училището. Когато пристигна, завари децата да играят на гоненица в градината. Андрю се смееше и се забавляваше с приятелите си и едва й обърна внимание. Не беше нито тъжен, нито нещастен. Разбираше, че всичко, което правят, е необходимо, понякога дори по-добре от нея. От време на време Дафни се чудеше как ли ще се чувства Андрю, когато най-накрая си тръгне от училището. Сигурно ще бъде безкрайно самотен без компанията на другите деца. Притесняваше се като си помислеше за деня, в който той най-сетне ще бъде готов да заживее извън училището. След това се успокояваше, че тогава той вече ще е голям, животът му ще е съвсем различен. Ще ходи на училище, ще има нови приятели, чуващи приятели.

Тя постоя известно време, като се оглеждаше наоколо. Очакваше отнякъде да се появи госпожа Къртис, за да продължат разговора си. Когато най-сетне я забеляза, директорката бе погълната от разговора си с висок, слаб, симпатичен мъж с момчешка усмивка и Дафни се загледа в него. Струваше й се странно познат. В този момент госпожа Къртис се обърна, забеляза я и я викна при тях.

— Дафни, това е нашият нов директор, Матю Дейн. Матю, това е майката на Андрю, госпожица Фийлдз. — През изминалите години Дафни съвсем незабелязано бе станала пак госпожица и всички, дори и тук, се обръщаха към нея по този начин.

Дафни подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас. Много харесах последната ви книга.

Той се усмихна на комплимента. Широката момчешка усмивка, разцъфнала на лицето му, го направи да изглежда много по-млад от четиридесетте си години.

— А аз харесвам всичките ви книги.

— Вие сте ги чел? — Изглеждаше приятно изненадана и той се развесели.

— Да, разбира се. И не само аз, струва ми се. Доколкото зная, имате около десет милиона читатели. — Винаги се бе чудела как изглеждат хората, които четат книгите й. Прекарваше безброй часове на бюрото си, създаваше героите и книгите си, но й беше трудно да си представи, че някъде съществуват истински хора, които ги четат и им се възхищават. Винаги се изненадваше, когато срещнеше хора, прочели всичките й произведения. А най-странно се чувстваше, когато срещаше по улиците непознати минувачи, забързани незнайно накъде, а от джобовете или от чантите им се подаваха книгите й. Искаше й се да ги спре и да им каже: „Хей… Почакайте… Аз написах това… Харесва ли ви?… Кой сте вие?…“.

Дафни отново му се усмихна. Очите им се срещнаха, погледите им бяха изпълнени с недоизречени думи и въпроси.

— Госпожа Къртис ми каза, че идвате в Хауърт за една година. Това ще е голяма и важна промяна за децата. — Очите й бяха сериозни и загрижени.

— За мен също. — Гледаше я спокойно и съсредоточено. Високата му, върлинеста фигура изглеждаше момчешка, но той излъчваше сила и увереност. — Предполагам, че много от родителите ще бъдат притеснени от временното ми назначение, но госпожа Къртис ще бъде сред нас и ще ни помага — погледна с усмивка към старата жена, а след това към Дафни, — и аз мисля, че богатият й опит ще ни бъде от полза. Имаме какво да научим един от друг. — Дафни кимна. — Искаме да въведем някои нови програми, да осъществим размяна на деца между двете училища.

— Какво точно имате предвид?

— Ами, вижте. Повечето от децата в Ню Йорк са по-големи от тези тук. С госпожа Къртис дълго обсъждахме този въпрос и аз мисля, че би било много полезно за някои от учениците в Ню Йорк да погостуват в това училище за седмица или две. Хем ще се запознаят с живота в провинцията, хем ще се сприятелят с по-малките деца тук, а след това може да ги вземем със себе си в Ню Йорк за няколко дни. По този начин ще се опитаме да се преборим с абсолютната изолираност на децата в това училище, като ще им предложим в замяна обстановка, която все пак е относително позната. С времето ще видим дали тази моя идея ще се окаже добра. — Момчешката му усмивка се появи отново. — Както виждате, наумил съм си някои неща, госпожице Фийлдз. Основното е да не забравяме, че главната ни цел е да върнем тези децата в света на чуващите. В нашето училище в Ню Йорк обръщаме много голямо внимание на умението да четат по устните, именно поради тази причина. Щом ще трябва да живеят в света на нормалните и здрави хора, те трябва да могат да разбират какво става около тях. Знаците няма да са им от голяма полза в новата обстановка, защото много малко от чуващите хора познават езика на знаците. Не искаме да обричаме тези деца на тъжната перспектива да живеят само и изключително между глухи. — Дафни често бе мислила по тези въпроси и сега го изгледа с уважение и облекчение. Колкото по-бързо Андрю усвоеше всички необходими умения, толкова по-бързо щеше да се върне вкъщи при нея.

— Харесват ми разсъжденията ви, господин Дейн. Затова харесах и книгата ви. Звучеше съвсем разумно и бе свързана с истинската действителност, а не с някакви налудничави методи и неосъществими програми.

— О — очите му заблестяха, — аз също имам някои налудничави мечти. Като например мечтата един ден да основа училище, в което чуващите и глухите деца да живеят заедно. Но това все още е много нереално и далечно.

— А може би не. — Постояха известно време, загледани един в друг, всеки изпълнен с уважение и респект към работата на другия. Изведнъж погледът му омекна, в очите му се прокрадна нежност и топлота и той почти забрави за Хелън Къртис, която стоеше до тях.

Бе видял Дафни преди два дни в шоуто на Конрой в Чикаго. Много от нещата, които разбра, не го изненадаха напълно, защото ги бе почувствал в книгите й. Въпреки всичко му се струваше, че по някакъв подъл начин е проникнал в най-съкровените кътчета на душата й и никак не му се искаше да си признае, че я е гледал по телевизията. Но Дафни прочете колебанието и вътрешната борба отразени в очите му и реши да бъде съвсем честна с него.

— Гледахте ли шоуто на Конрой миналата вечер, господин Дейн? — Гласът й беше тих и тъжен, широко отворените й очи бяха пълни с болка и печал.

Той кимна.

— Да, гледах го. Струва ми се, че се оправихте блестящо.

Дафни въздъхна и поклати глава.

— Беше истински кошмар.

— Убеден съм, че нямат право да постъпват по този начин.

— Да, но го правят. И както казах снощи и на госпожа Къртис, това бе последното телевизионно предаване, в което ще участвам.

— Но не всички журналисти са като него, нали?

— Повечето са. Не се интересуват от работата на човек, а искат да напъхат носовете си в личния живот, в сърцата, в душите на хората, с които разговарят. И са най-доволни, ако успеят да намерят нещо забравено, нещо скрито, някаква сензация или скандал.

— В шоуто миналата вечер нямаше сензации. Имаше само много болка и мъка, извадени на показ. — Топлият му глас я галеше и сгряваше в мразовитото утро. — Знаете ли, ако човек чете книгите ви внимателно, ще научи от тях много повече подробности. От тях аз разбрах някои неща за живота ви, но по-важното е, че научих много неща за мен самия. Аз не съм преживял такива тежки загуби като вас… — Тайно в себе си той непрекъснато се питаше как е успяла да мине през целия този ад и да запази силата и привлекателността си. — Но всички ние преживяваме едно или друго, разделяме се с важни за нас неща, с хора, които обичаме. Нашите дребни скърби ни се струват като непоносими трагедии. Прочетох първата ви книга няколко години след като се разведох. Тази ваша книга ме спаси, помогна ми да преживея мъката и разочарованието. — Изглеждаше смутен и объркан. — Прочетох я два пъти, а след това изпратих един екземпляр на жена си.

Думите му я развълнуваха дълбоко. За нея бе изключително преживяване да разбере, че книгите й са оказали такова въздействие върху живота и на другите хора. В този момент Андрю дотича при тях. Тя щастливо го погледна, а след това се обърна към Матю Дейн, преминавайки към езика на знаците.

— Господин Дейн, това е синът ми, Андрю. Андрю, това е господин Дейн.

Матю се обърна към Андрю и едновременно със знаците, които правеше, той ясно и отчетливо произнасяше съответните думи.

— Радвам се да се запозная с теб, Андрю. Училището ви много ми харесва.

— Вие приятел на мама ли сте? — Андрю го гледаше изпълнен с такова искрено любопитство, че Матю се засмя и бързо я погледна.

— Надявам се, че ще станем приятели. Аз съм на гости на госпожа Къртис. — Отново жестикулираше и говореше едновременно. — Ще идвам тук всеки уикенд.

Андрю го погледна развеселен:

— Твърде стар сте, за да посещавате нашето училище.

— Зная.

— Учител ли сте?

— Директор съм, също като госпожа Къртис, на едно училище в Ню Йорк. — Андрю кимна. Бе научил достатъчно за момента и се обърна към майка си, която стоеше, обгърнала тялото си с ръце, а русата й коса се развяваше на вятъра.

— Ще обядваш ли с нас, мамо?

— С удоволствие.

Сбогува се с Матю и госпожа Къртис и последва Андрю към трапезарията. Той весело подскачаше и се закачаше с приятелите си. Но мислите на Дафни бяха заети с новия директор. Беше твърде интерес мъж. По-късно същия ден го срещна във фоайето. Ръцете му бяха заети с цял куп папки. Според госпожа Къртис той се опитваше да прочете всичко — всяко писмо, всеки доклад или дневник, в който бяха вписвани наблюденията върху децата. Вършеше работата си задълбочено и сериозно.

— Добре ли прекарахте времето с Андрю? — Тъмните му кафяви очи бяха заинтригувани и добри.

— Да, чудесно. А вие сякаш имате доста сериозна домашна работа. — Дафни се усмихна и той кимна.

— Има много неща, които трябва да науча за училището.

— Аз мисля, че и ние има какво да научим от вас. — Гласът й беше тих и спокоен.

Беше силно заинтригувана от факта, че той придава такова голямо значение на четенето по устните. Забеляза, че той не само жестикулира, но и произнася всички думи. Отнасяше се към децата така, сякаш те чуваха всяка негова дума.

— Как започнахте да се занимавате с това, господин Дейн?

— Сестра ми е глуха по рождение. Ние сме близнаци. И винаги сме били много близки. Най-интересното бе, че си бяхме измислили наш собствен език — беше някакъв невероятен език от знаци, но се разбирахме чудесно. След това родителите ни я изпратиха в специално училище — очите му помръкнаха, — но не като това. Беше от ония заведения, в които децата остават пациенти за цял живот. Там тя не получи необходимите й умения; не я научиха на едно-едничко нещо, което би й помогнало да се върне в реалния, истинския живот. — Дафни не посмя да го попита какво се е случило с нея по-късно. Той отново я погледна с момчешката си усмивка. — Но това вече няма значение. Така, благодарение на сестра ми, започнах да се занимавам с глухи деца. След като завърших колежа, я убедих да избяга от училището и двамата заминахме за Мексико. Живяхме там една година. Издържахме се с парите, които бях спестил, докато работех като строител през летните ваканции. Научих я да произнася думите, тя се научи да чете по устните, а след това се върнахме и разказахме всичко на родителите си. Сестра ми беше вече пълнолетна и имаше право на собствен избор. Опитаха се да я обявят за неадекватна, смятаха, че е неспособна да се справя сама, веднъж дори се опитаха да ме арестуват… беше трудно, но тя успя.

Най-накрая Дафни се осмели да попита:

— И къде е сега?

Усмивката му стана по-широка.

— Преподава в училището в Ню Йорк. Ще ме замества по време на едногодишното ми отсъствие. Омъжена е и има две деца. И двете чуват, разбира се. Съпругът й е лекар и нашите родители сега много обичат да казват, че винаги са вярвали, че ще се справи в живота. Тя е страхотна и вие непременно ще я харесате.

— Сигурна съм, че ще я харесам.

— Тя много обича книгите ви. Почакайте само да й кажа, че съм се запознал с вас.

Дафни се изчерви. Изглеждаше толкова глупаво и неправдоподобно. Една жена, която бе постигнала толкова много, да се вълнува от жалките й измислени истории. Само мисълта за това я караше да се чувства малка и незначителна.

— Аз също много бих се радвала да се запозная с нея.

— Ще имате тази възможност. Тя ще идва тук, а от госпожа Къртис зная, че вие доста често посещавате сина си.

Дафни внезапно придоби разтревожен и смутен вид.

— Да… всъщност, посещавах го… — Тя тихо въздъхна и той насочи погледа си към двата стола, поставени в ъгъла.

— Искате ли да поседнем, госпожице Фийлдз? — Вече почти половин час стояха прави във фоайето. Дафни кимна и се отправи към столовете.

— Моля ви, наричайте ме Дафни.

— Добре, но само ако вие ме наричате Мат.

Тя се усмихна и седна.

— Нещо ми подсказва, че имате проблем, и то сериозен. Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Не зная. Снощи разговарях за това с госпожа Къртис.

— Свързано е с Андрю, нали?

Тя кимна.

— Да. Току-що получих предложение да работя върху един филм в Холивуд. А това означава, че трябва да се преместя там поне за една година.

— И ще го вземете със себе си? — Изглеждаше внезапно разочарован, но тя поклати глава.

— Не. Аз наистина съм убедена, че трябва да го оставя тук. Но точно в това е проблемът. Той ще ме вижда много рядко… Не зная дали ще може да го понесе или, за да съм съвсем честна, не зная дали аз ще го понеса… — Погледна го с големите си сини очи. — Просто не зная как да постъпя.

— Ще бъде трудно и мъчително. За теб, не толкова за Андрю. Той ще се приспособи — и добави тихо, — аз ще му помагам. Всички ще му помагаме. Може да ти се разсърди за известно време, но ще разбере. А аз смятам да запълня изцяло времето им през тази година. Искам да организирам много излети, посещения, екскурзии, да ги сблъскам колкото се може повече с действителния живот. Те растат твърде изолирани в това училище. — Дафни кимна. Прав беше. — Освен това бихме могли да го изпращаме при теб през ваканциите.

— Мислиш ли, че ще може да се справи сам?

— Ако предварително бъде подготвен добре. В края на краищата нали точно това искаме от него — да може да пътува сам, да посещава различни места, да бъде независим и сигурен в себе си, да види света такъв, какъвто е.

Тя бавно кимна:

— Но той е толкова малък.

— Дафни, той е седемгодишен. Ако Андрю чуваше, ти нямаше да се колебаеш дали да го качиш в самолета, нали? Защо се отнасяш към него по по-различен начин? Той е едно много умно и схватливо дете.

Докато го слушаше, Дафни с облекчение разбра, че повечето й страхове са били безпочвени и неоправдани, усети как стените, които бе изградила около Андрю, започват да се срутват една по една.

— А и не само това. За него е важно да знае, че си щастлива, да вижда, че водиш пълноценен живот. Не можеш постоянно да се въртиш около него. — В гласа му нямаше упрек, само топлота и съчувствие. — Пък и ще се намираш само на седем, осем часа път от нас. Ако имаме някакъв проблем, ще ти се обадим и ти веднага ще можеш да хванеш самолета за Бостън. Аз ще те чакам на летището и за два часа ще сме тук. Едва ли е много по-далеч от Ню Йорк, ако погледнеш на пътуването по този начин.

Притежаваше изключителна способност да разрешава всякакви проблеми, да намира изход и от най-заплетената ситуация. В негово присъствие всичко изглеждаше просто и лесно. Стана й ясно как е успял да измъкне сестра си от онова училище и да заминат двамата за Мексико. Усмихна се при мисълта за това.

— Правиш всичко да изглежда много лесно.

— Би могло да бъде. И за теб, и за Андрю. Решенията ти трябва да зависят от това, което ти искаш да направиш. А след време той ще започне да взема и самостоятелни решения, ще се научи сам да преценява ситуацията, сам да прави избора си — добър или лош. Трябва да го научиш на това отсега. Ти искаш ли да направиш този филм? Искаш ли да заминеш за една година за Холивуд? Това трябва да решиш. Върху това трябва да помислиш, а не за Андрю. Не бива заради него да се отказваш от нещо толкова важно. Възможности като тази не се срещат всеки ден. Ако за теб този филм е важен, ако това е, с което искаш да се занимаваш, замини! Кажи му, дай му време да свикне с тази мисъл. Аз ще ти помогна.

И Дафни бе напълно убедена, че ще го направи.

— Ще трябва да помисля още малко.

— Добре, помисли, а утре можем да поговорим отново. Ще трябва да се подготвиш за малък изблик на гняв от страна на Андрю. Но така ще реагира всяко дете, когато разбере, че майка му заминава за дълго. Трябва да знаеш, че гневът и разочарованието са съвсем нормална реакция за тази възраст. Невинаги е лесно да бъдеш родител. — Усмихна й се отново. — Познавам проблемите и трудностите, които изпита сестра ми с нейните деца. Тя има две момичета — близначки. Сега са четиринадесетгодишни. И ако ти се струва, че е трудно да се справиш с едно седемгодишно момче, трябва да опиташ с две деца на същата възраст, момичета при това. — Той изразително повдигна вежди. — Никога не бих оцелял на нейно място.

— Ти нямаш твои деца, нали?

— Не — изглеждаше тъжен, — освен сто четиридесет и шестте, които оставих в училището в Ню Йорк с Марта, сестра ми. Жена ми не искаше да имаме деца. Тя е глуха. — Дафни кимна. — И е твърде различна от сестра ми. Ужасяваше се при мисълта, че и нейните деца могат да се родят глухи. Имаше много комплекси, свързани с глухотата й. И в края на краищата — в гласа му се прокрадна съжаление, — това ни раздели. Беше модел в Ню Йорк. Невероятно умно и интелигентно момиче. Преподавах й известно време и така се запознахме. Но родителите й се отнасяха с нея като с порцеланова кукличка, пък и не бе имала луд брат като мен. Беше се затворила в себе си, изолирана от света и от околните. Тя е чудесен пример за това какво би се случило с Андрю, ако се отнасяш към него като към специално дете. Не му причинявай това, Дафни. Ако постъпиш по този начин, ще го лишиш от всичко, което би имало значение в живота му по-късно.

Замълчаха за момент, всеки погълнат от собствените си мисли. През изминалия час й беше дал достатъчно материал за размисъл. Споделил бе важна част от живота си с нея и тя знаеше, че е намерила нов приятел.

— Зная, че си прав, Мат. Но мисълта да замина толкова надалеч и да го оставя тук ме плаши до смърт.

— Твърде много неща в живота ни са трудни и мъчителни. Помисли си за всичко добро, което си направила през живота си. Колко от тях са били лесни? Вероятно нито едно, но аз съм готов да се обзаложа, че усилията ти винаги са били възнаградени. Предполагам, че този филм ще бъде важна стъпка в кариерата ти. Между другото, за коя книга става дума?

— Апах — Дафни се усмихна. В този момент се гордееше със себе си и не се срамуваше да го покаже.

— Това е любимата ми книга.

— На мен също.

Той взе купчината папки и се изправи.

— Ще останеш ли за вечеря? — Тя кимна. — По-късно ще се присъединя към теб за кафето. Междувременно ще хапна един сандвич в кабинета си й ще се опитам да се справя с домашната си работа.

Дафни си припомни думите му, че добрите неща в живота не са лесни. Не бяха лесни и за двамата.

— Ще се видим по-късно, Мат. — Разделиха се на стълбището и тя остана за момент загледана в него. Сякаш усетил погледа й той се обърна. — И благодаря.

— Винаги с удоволствие ще ти помагам. Винаги ще ти казвам истината, Дафни, винаги ще знаеш какво мисля и какво чувствам. Помни това, докато си в Калифорния. Ще ти казвам как се чувства Андрю и ако той има нужда от теб, веднага ще те уведомя. Ще можеш да си дойдеш или пък аз ще ти го изпратя с първия самолет.

Дафни кимна. Той й махна с ръка и тръгна нагоре по стълбите. Струваше й се странно, че той вече бе решил, че ще замине. Откъде можеше да знае решението й, преди самата тя да е съвсем сигурна? А може би вече подсъзнателно бе решила и само се надяваше, че ще получи одобрението му? Дълбоко замислена Дафни влезе в голямата стая за игра, за да потърси Андрю. Видя го и сърцето й се сви. Как би могла да го остави сам? Той бе толкова малък и беззащитен.

Но през нощта, в леглото си в странноприемницата, тя още веднъж премисли всичко. Лежеше, разкъсвана между любовта към Андрю, задълженията и моралния си дълг и амбициите и желанието си да се захване с нещо ново и интересно. Трябваше да направи избора си, независимо колко трудно й се струваше в момента. Внезапно телефонът звънна. Обаждаше се Матю. Беше много изненадана да чуе гласа му и веднага си помисли, че се е случило нещо лошо.

— Нищо не се е случило, не се притеснявай. Ако случаят беше такъв, щеше да ти се обади госпожа Къртис. Както знаеш, аз все още съм неофициално тук. Мислех си за твоя проблем и изведнъж ми хрумна една невероятна идея. Ако изведнъж се окаже, че ще бъдеш много ангажирана в Лос Анжелис и няма да имаш време за Андрю, аз ще мога да го взема със себе си и да го заведа да погостува на сестра ми и децата. Ти, разбира се, ще трябва да позволиш, но аз съм сигурен, че ще му хареса. Сестра ми наистина е забележителна жена, а момичетата са страхотни. Как ти се струва това?

— Не зная какво да ти кажа, Матю. Поразена съм.

— А не би трябвало. Миналата Коледа поканих четиридесет и три от децата в нашето училище да ми погостуват. Марта приготви храната, а съпругът й организира турнир по американски футбол в парка. Беше чудесно.

Прииска й се да му каже, че и той е чудесен, но не се осмели.

— Не зная как да ти благодаря.

— Недей. Само ми се довери.

Тя замълча за момент. Той беше съвсем откровен с нея. Искаше й се да му отвърне със същото.

— Мат, много ми е трудно да го оставя… той е всичко, което имам.

— Зная това. Или поне се досещам. — Гласът му беше необикновено нежен. — Той ще бъде добре, а и ти също.

И докато го слушаше, Дафни разбра, че решението е вече взето.

— Мисля, че ще замина.

— А аз мисля, че така трябва. — Думите му я накараха да се почувства по-добре. Изглеждаше й невероятно, че го е срещнала едва сутринта, а вече разчиташе на него, доверяваше се на преценките му, вярваше, че ще се грижи добре за сина й. — Когато се върнеш в Ню Йорк, ще те запозная със сестра си. Ако имаш време, другата седмица можеш да дойдеш в училището и да поговориш с нея.

— Ще намеря време.

— Чудесно. Ще се видим утре сутринта. И поздравления.

— За какво?

— За това, че избра по-трудния път. А освен това имам и съвсем егоистични подбуди. Искам да видя любимата си книга претворена във филм.

Дафни се разсмя и затвори телефона. Тази нощ най-сетне заспа спокойно.