Даниел Стийл
Веднъж в живота (25)

25.

Разходката им из Дисниленд бе прекрасно преживяване и Дафни и Барбара се забавляваха не по-малко от Андрю. Един ден прекараха в Хоум Бери Фарм, посетиха шахтите за дървени въглища Ла Бреа, разгледаха Комсток Студиоуз и всеки следобед плуваха в басейна. Двете седмици изминаха неусетно и в последния ден от посещението на Андрю им се струваше, че всичко е било само един миг. Седяха край басейна и тихичко въздишаха. С тъжни очи той й говореше за нещата, които му бяха направили най-голямо впечатление. Когато й каза колко много харесва Барбара, Дафни се усмихна и го увери, че и тя много я харесва. Следващият му въпрос, обаче, я свари съвсем неподготвена.

— А ти, кога ще станеш като нея, мамо?

— Какво имаш предвид? — Никога не й бе хрумвало, че може да бъде като Барбара.

— Ами, и ти да си имаш някой, който да те обича. — Беше се запознал с Том и много го бе харесал, почти колкото Матю й бе казал тогава, а това бе най-високата му оценка. Но той току-що й бе задал много труден въпрос. Изведнъж й хрумна, че съвсем до скоро този разговор нямаше да е възможен между тях. Андрю вече можеше да се изразява максимално точно чрез знаците, които бе усвоил до съвършенство, а по устните можеше да разбере почти всеки разговор. Нямаше вече заключени врати пред детето й и той бе постигнал всичко това благодарение на хората, които го обичаха в Хауърт. Замислена за всички тях, Дафни се разсея за момент, но Андрю отново повтори въпроса си:

— Не зная, Андрю. Човек не среща някого просто ей така. Любовта между двама души е нещо много специално.

— Да, но на теб ти се е случвало преди.

— Да. — Очите й бяха тъжни и изпълнени с копнеж. — С татко ти.

— И с Джон. — Все още бе верен на стария си приятел и тя кимна.

— Да.

— Бих искал да си имам татко, който да е добър като Матю.

— Наистина ли? — Нежно му се усмихна, колкото и да се стараеше, никога не успяваше да му даде всичко, от което се нуждаеше. В този момент детето искаше да има татко. — Не мислиш ли, че би могъл да си щастлив само с мен? — Въпросът бе много сериозен и тя внимателно наблюдаваше очите и ръцете му, докато й отговаряше.

— Да, но виж колко са щастливи Барбара и Том.

Тя се засмя. Андрю започваше да й го натяква твърде често, но той вече бе изказал мнението си и тя имаше върху какво да се замисли.

— Чувството между тях, Андрю, е много специално. Човек не се влюбва всеки ден. Понякога това се случва веднъж в живота.

— Ти работиш прекалено много. — Детето изглеждаше ядосано. — Никога не излизаш? — Как можеше това малко дете да вижда и да разбира всичко?

— Това е, защото искам да свърша работата си тук по-бързо и да се върна вкъщи при теб.

Това сякаш го поуспокои. Влязоха вътре за обяд, но Дафни с изумление продължаваше да мисли върху думите му. Той започваше да я вижда точно такава каквато беше в действителност — с всичките й страхове, недостатъци и добродетели. Детето растеше бързо, започваше да разсъждава самостоятелно, да прави собствени изводи и преценки и от това Дафни се чувстваше още по-горда.

— А може би аз не се нуждая от мъж като Барбара. — Тя отново повдигна въпроса след обяд, сякаш се надяваше да го убеди, че не е прав.

— Защо?

— Аз имам теб. — Тя му се усмихна над десерта си.

— Но това е глупаво. Аз съм само твоето малко момче. — Изгледа я така сякаш наистина бе много тъпа и тя весело се разсмя.

— Опитваш се да ми налагаш доста тежки условия, знаеш ли?

Андрю се смути от последните й думи и тя бързо добави:

— Няма значение. Мисля, че е време да се приготвим, защото ако не побързаме, ще изпуснем самолета.

И този път раздялата не бе лесна. Никой от двамата не знаеше със сигурност кога ще се видят отново. Той силно се притискаше към нея, сълзите неудържимо се търкаляха по бузките му, а Дафни със сетни сили се опитваше да запази самообладание.

— Обещавам ти, че ще дойдеш пак, скъпи. А ако мога, ще дойда до Ню Йорк за няколко дни.

— Но ти ще си много заета с филма — хленчеше тихичко и почти неразбираемо. Откакто бе дошъл в Калифорния, се опитваше да говори все повече и повече.

— Ще опитам, въпреки всичко. Наистина ще опитам. А и ти се опитай… да не тъгуваш и да се забавляваш с приятелчетата си в училище. Помисли си само за всички страхотни неща, които имаш да им разказваш.

Но и двамата не можеха да мислят за нищо друго, докато стюардесата го водеше към самолета. Изведнъж, той отново бе само едно седемгодишно дете, което силно страда от раздялата с майка си, а Дафни усети как най-жизнената и важна част от нея самата за пореден път й бива отнета. Колко често бе преживявала тази болка напоследък, но всеки път тя ставаше все по-непоносима и жестока.

Барбара не каза нито дума, докато Дафни, загледана в самолета, неутешимо плачеше. Само я прегърна през раменете и здраво я притисна към себе си. Самолетът започна да се отдалечава по пистата и те лудо замахаха с ръце, но така и не разбраха дали ги е видял.

Пътуваха обратно към къщи тъжни и замислени. Дафни веднага се прибра в стаята си и този път не се обади на Мат, но той й позвъни само след няколко минути. По гласа й веднага разбра колко разстроена и съсипана бе Дафни в този момент. Той го бе очаквал и точно за това й се обаждаше.

— Обзалагам се, че се чувстваш много кофти, нали, Даф?

Тя се усмихна през сълзи и кимна.

— Ах. Този път беше много по-трудно. Когато го оставям в училището е съвсем различно.

— Но нали знаеш, че тази раздяла няма да е вечна. Съвсем скоро той завинаги ще се прибере вкъщи при теб.

Тя издуха носа си и дълбоко пое въздух:

— Не мога дори да си представя, че този ден някога ще дойде.

— Ще дойде. И то твърде скоро. А и през следващите няколко месеца ще си ужасно заета с филма.

— Ще ми се никога да не бях подписвала проклетия договор. Сега трябваше да съм в Ню Йорк, близо до Андрю. — Но и двамата знаеха, че не е напълно убедена в думите си. До известна степен това беше реакцията й срещу тъжната раздяла.

— Добре, стегни се и бързо го направи този проклет филм, за да можеш да си дойдеш у дома. И аз нямам нищо против скорошното ти завръщане. По дяволите, та ти си единственият родител, на когото мога да се оплаквам от време на време.

Тя се засмя и легна по гръб на леглото си:

— О, боже, Мат! Животът понякога е толкова труден.

— И по-лошо си виждала.

— Благодаря, че ми го припомни. — Очите й се усмихваха.

— Удоволствието е изцяло мое. — Разговорът им беше лек и приятен, тя му разказа за всичките си проблеми, които бяха свързани или с работата й, или с Андрю. — Кога започвате работата върху филма?

— Вдругиден. През последните две седмици се занимаваха с костюмите на актьорите и всъщност снимките ще започнат след около два дни. Тогава ще започне и моята работа. Просто ще гледам как върви и там където се наложи, ще променям или ще коригирам сценария. Оттук нататък аз съм само съветник. Цялата работа ще свършат актьорите и режисьорите.

— Запозна ли се вече с актьорите?

— Да, с всички, освен с Джъстийн Уейкфийлд. Той беше на снимки в Южна Америка и мисля, че се е върнал едва преди няколко дни.

— Ще трябва да ми разкажеш за него. — Някаква нова нотка се появи в гласа му, но тя не я забеляза.

— Предполагам, че е истински глупак. Всички красиви актьори са дяволски разглезени и покварени.

— А може и да не е. Може да се окаже много свестен човек.

— Стига да си върши добре работата, нищо друго не ме интересува.

Във филма се разказваше за един съвременен мъж, който бе наполовина апах, за отговорностите, проблемите и радостите му, за желанието му да избяга от произхода и истинската си самоличност и внезапното му завръщане към корените му. Това беше филм за мъжеството и самопознанието, за издигането на личността над расовите предразсъдъци и ограничения. Беше силен филм, въздействащ и разтърсващ и всички бяха много изненадани, че сценарият е написан от жена. Ако Джъстийн Уейкфийлд успееше да се справи с ролята, този филм би могъл да му донесе Оскар и Дафни подозираше, че той е съвсем наясно с това. Беше ефектен рус красавец, идол за почти всяка жена в страната, и неговото участие във филма сигурно щеше много да допринесе за успеха на Апах.

— Поне знаем, че е забележителен актьор.

— Ако ти остане свободна минута, обади се да ми разкажеш как върви.

— Ще се обаждам независимо колко съм заета. Искам постоянно да зная как е Андрю. В студиото вероятно ще имам собствен телефон. Ще ти съобщя номера му веднага щом го науча. — По-късно трябваше да отидат в Уайоминг на снимки, но това щеше да бъде чак след няколко месеца. Най-напред щяха да заснемат местните сцени.

— Ще ти звънна по-късно, след като Андрю пристигне.

— Благодаря, Мат. — Както всеки път, и сега бе успял да я успокои, да притъпи болката от заминаването на сина й. — Мат?

— Да?

— Кой прави всичко това за теб?

— Кое? — Не можа да я разбере.

— Да те утешава и успокоява. Ти винаги успокояваш мен, а теб? Не е честно. — Той, беше единственият човек, на когото разчиташе за съвет и подкрепа и се чувстваше малко виновна.

— Човек е готов да направи всичко за хората, които обича, Даф. Не е необходимо точно на теб да казвам това. — Тя мълчаливо кимна. Беше прав. И тя също. — Ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря. — Затвори телефона и се зачуди как се бе справяла преди, когато не бе познавала Мат.