Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once in A Lifetime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даниел Стийл. Веднъж в живота

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1993

ISBN: 954-800-570-0

История

  1. — Добавяне

28.

— Как мина партито снощи?

Седяха около празната маса в столовата и Дафни се стараеше гласът й да звучи непреднамерено. Всички останали бяха вече привършили с обяда си и се бяха върнали на площадката и те внезапно се оказаха сами на масата. Джъстийн я погледна. Очите му бяха измъчени и тъжни.

— Не отидох.

— О, много лошо. — Опита се да смени темата. — Мисля, че сцената днес стана много добре.

— Не, не стана. — Блъсна чинията си настрана и я погледна. — Не можех да мисля свястно. Снощи ме вбеси.

Дафни не му каза, че и тя бе прекарала будна цялата нощ, като се мъчеше да се пребори с това, което изпитваше, и се чудеше дали ще й се обади. Съвсем неразумно си бе позволила да се увлече по този мъж и дълбочината на чувствата й я плашеше. Не искаше отново да изпитва любов към някого. От много време насам не искаше.

— Как можеш да постъпваш така с нас?

Приличаше на малко момче, лишено от коледния си подарък, но тя тръсна сандвича си на масата и гневно го изгледа:

— Не постъпвам зле с нас, Джъстийн. Това нас не съществува, за бога. Не се опитвай да създаваш нещо, което само ще усложни живота ни.

— За какво, по дяволите, говориш? Кое е толкова сложно? Ти си свободна. Аз търся жена като теб. Къде е тогава проблемът, мадам? Ще ти кажа… — Говореше й с дрезгав шепот и тя се надяваше, че никой около тях не ги чува. За нейно голямо облекчение всички наоколо бяха заети със себе си и не им обръщаха никакво внимание. — Твоят проблем е в това, че си уплашена до смърт от това, което чувстваш. Не ти е останал никакъв кураж. Някога сигурно си го имала, виждам го в книгите ти. Но днес нямаш смелостта да излезеш извън стените, които сама си издигнала, и да бъдеш отново жена. И знаеш ли какво? Рано или късно това ще проличи в книгите ти, ако не вземеш мерки. Не може да живееш по този начин и да очакваш да останеш нормално човешко същество. А може би вече не си… може би аз съм влюбен в някаква илюзия… измислица… мечта.

— Но ти дори не ме познаваш. Как може да си влюбен в мен?

— Нима си мислиш, че не те виждам, че не те разпознавам в книгите ти? Нима си мислиш, че не разбирам Апах? Какво си мислиш, че правя всеки ден тук? Живея с поривите на душата ти. О, мила, аз те познавам. О, да, познавам те. Но ти не познаваш себе си. И което е по-лошо, ти не искаш да се опознаеш. Не искаш да си припомниш коя си и каква си. Не искаш да си спомниш, че си жена, и то дяволски привлекателна жена, със своите нужди, сърце, душа и дори тяло, което копнее за моето по същия начин, по който аз те желая. Но аз поне съм честен. Зная кой съм и какво искам и не се страхувам да го заявя и да направя всичко, за да го получа. И съм благодарен на господ за това.

С тези думи той се изправи, отдалечи се от масата, затръшна зад себе си вратата на столовата и се отправи към снимачната площадка. Дафни го последва няколко минути по-късно, като се усмихваше на себе си. Не бяха много жените в тази страна, които биха имали куража да се опънат на Джъстийн Уейкфийлд. Беше смешно и тъжно едновременно.

Работата върху същата сцена продължи безкрайно. Наложи му се да я изиграе безброй много пъти през целия следобед, вечерта и дори през нощта. Хауърд Стърн крещеше на всички. Накара я даже да направи някои промени в сценария с надеждата, че нещо ще се получи. Но бедата не беше в сценария. Проблемът бе в настроението на Джъстийн. Тя виждаше, че той е отчайващо нещастен и сякаш искаше целият свят да го разбере.

Най-накрая, в десет часа вечерта, седемнадесет часа след началото на работния ден, Хауърд Стърн с възмущение хвърли шапката си на земята.

— Не зная какво става с този негодник, но целият ден днес е безвъзвратно загубен. А сега, Уейкфийлд, разкарай оттук мрачното си лице и сополивото си настроение. Искам ви всички на линия в пет часа утре сутринта. И каквито и да са проблемите ви, много се надявам, че ще ги разрешите до утре.

Това бяха последните му думи, преди да си тръгне. Джъстийн тръшна зад себе си вратата на гримьорната си, без да погледне към Дафни, но направи всичко възможно да мине покрай нея, за да може тя да види колко е нещастен и съкрушен.

Дафни и Барбара бавно се отправиха към лимузината и с въздишка на пълно изтощение Дафни се облегна на седалката.

— Хубав ден, а? — Барбара се усмихна, докато пътуваха към къщи, но Дафни не бе в настроение за разговори. Мислеше си за Джъстийн и се питаше дали не греши.

Следващият ден не бе по-успешен, само че този път тя и Джъстийн не си проговориха изобщо. Хауърд ги освободи в седем и тридесет вечерта. Каза им, че нервите и неприятностите с тях през този ден ще му държат влага през цялата година.

Но на следващия ден въздухът сякаш бе пропит от някакво магическо очарование. Джъстийн пристигна на работа превъзбуден, очите му яростно блестяха, в погледа му имаше копнеж, лицето му бе възторжено и одухотворено. Изпълнението му бе неповторимо. След четири и половина часа непрекъсната работа Хауърд се втурна към него и го целуна по двете бузи, а целият екип го посрещна с овации. Незнайно по какви причини Джъстийн се бе съвзел и Дафни се чувстваше по-малко виновна, докато бавно вървеше към столовата за обяд. Беше безкрайно изненадана, когато той седна на нейната маса. Погледна го със срамежлива усмивка:

— Днес свърши прекрасна работа, Джъстийн. — Не го попита какво е променило настроението му, но каквото и да беше то, Дафни бе доволна, че се е случило.

— Трябваше да го направя. Чувствах, че го дължа на Хауърд. Накарах всички да плащат заради лошото ми настроение.

Тя кимна, погледна първо към чинията си, а след това и към него.

— Съжалявам, че те разстроих.

— Аз също. Но продължавам да мисля, че го заслужаваш.

Приплака й се като чу думите му. Беше се надявала, че се е отказал от нея.

— Но щом това е, което искаш, Даф, предполагам, че трябва да се примиря. Мога ли да бъда твой приятел? — каза го толкова смирено и нежно, че очите й се напълниха със сълзи. Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Ти вече си мой приятел, Джъстийн. Зная, че не е лесно да ме разбереш, но твърде много болезнени и мъчителни неща съм преживяла през живота си. Не мога да се променя. Просто ме приеми такава, каквато съм. Ще бъде по-лесно и за двама ни.

— Много ще ми е трудно да го направя, но ще опитам.

— Благодаря.

— Но не мога да променя чувствата си.

Тя все още мислеше, че той не я познава и упоритостта му я разстройваше, но може би и той не можеше да се промени. Ако наистина щяха да бъдат приятели, тя също трябваше да го приеме такъв, какъвто е.

— Ще се опитам да се отнасям с уважение към тях.

— А аз към твоите. — След като се подсмихна й прошепна: — Но продължавам да смятам, че си луда. — Тя се разсмя при вида на изражението му и не можа да се сдържи да не му каже какво си бе мислила миналия ден.

— Съзнаваш ли, че аз вероятно съм единствената жена в Америка, която не желае да те допусне в леглото си?

— Да не би да очакваш правителствена награда за този подвиг? — Изглеждаше развеселен и тя се засмя.

— Ще ми дадеш ли една?

— Защо не, по дяволите. Ако тогава ще те направя щастлива.

След това заговориха за филма, а вечерта той отново застана на прага й с една значка, която бе направил от отпадъци в работилницата. Беше изработена от бронз, майсторски оформена и изящно гравирана. Представляваше правителствена награда, която се връчва на Дафни Фийлдз за показан безпримерен героизъм и твърдост в усилията й да не допусне Джъстийн Уейкфийлд в леглото си. Дафни много се смя, целуна го по бузата и го покани да изпие една бира.

— Искаше награда и аз реших да ти я донеса.

Тя я подпря на кухненския плот и му подаде една бира и чаша.

— Ял ли си?

— Хапнах един хамбургер след работа. Какво ще кажеш да поплуваме в басейна ти? — Беше вече осем часа, но вечерта бе прекрасна и Дафни се изкуши от предложението му.

— Може ли да разчитам на теб?

— За какво? Че няма да се изпикая в басейна ти? — За мъж на неговата възраст се държеше по-скоро като хлапак, но Дафни много харесваше тази му черта. Беше толкова ободряващо понякога, а друг път направо я влудяваше.

— Знаеш какво имам предвид, Уейкфийлд. — Дафни го погледна строго.

— Да, зная, Фийлдз. — Върна й погледа с насмешлива гримаса. А след това се засмя. — Да, можеш да разчиташ на мен. О, боже, ти наистина си досадна, Даф. Полагаш толкова много усилия, за да задушиш чувствата си. Струва ли си поне всичките неприятности и проблеми?

— Да. — Усмихна му се. — Така мисля.

— Е, добре, едва ли някой може да каже, че си лесен човек. Поне аз не мога. — И с тъжен израз на лицето си добави: — Или може би само аз не мога?

— О, Джъстийн. — Не искаше той да вярва в това. — Разбира се, че не, глупчо. Твърде дълго съм живяла така и се чувствам щастлива. Не искам да променям нищо в живота си.

— Ясно, приемам.

— А аз приемам значката. — Усмихна му се нежно и махна по посока на спалнята. — Ще отида да си сложа банския.

Облече скромен морскосин бански костюм и когато се появи отново, той вече беше в басейна.

— Водата е превъзходна.

Той се гмурна дълбоко под водата и тя смътно различи белия му бански. Гмурна се след него и го пресрещна на дъното на басейна. Едва тогава забеляза, че това, което бе помислила за бял бански, бе късчето не загоряла плът около хълбоците му. Когато изплуваха на повърхността, Дафни го погледна с неодобрение:

— Джъстийн, става дума за банския…

— Не обичам да нося бански. Имаш ли нещо против?

— Имам ли някакъв избор?

— Не.

Щастливо се засмя и се гмурна отново като закачливо погъделичка крака й. След миг изплува като делфин, сграбчи я и я дръпна надолу със себе си. Тя се дърпаше назад, като се опитваше да се откопчи от ръцете му. Продължиха да се гмуркат и да се дърпат около десет минути и най-накрая Джъстийн постепенно се укроти.

— Винаги ли си толкова енергичен след работа?

— Само когато съм щастлив.

— Знаеш ли, понякога се държиш като хлапак.

— Благодаря. — Никой не би се досетил, че той вече е прехвърлил четиридесетте, но Дафни трябваше да си признае, че в неговата компания и тя се чувстваше по-млада.

— В този бански изглеждаш страхотно, Даф. Но си мисля, че ако го свалиш, ще изглеждаш още по-добре.

— Престани да досаждаш.

Тя доплува до края на басейна, бавно се изкачи по стълбичката и излезе от водата. Докато се загръщаше в хавлията си, забеляза, че и той се кани да излезе от басейна и му обърна гръб.

— На стола има хавлия за теб.

— Благодаря.

Но когато Дафни го погледна, той беше съвсем гол и от него се стичаше вода. Стоеше там пред нея, облян от меката лунна светлина, а на небето над тях трепкаха безброй звезди. Един безкраен миг никой не проговори. Джъстийн пристъпи към нея и я взе в прегръдките си. Целуна я с цялата нежност, на която бе способен, и здраво я притисна към себе си. Дафни усети, че и той като нея неудържимо трепери и съвсем не бе сигурна дали е от хладния вечерен въздух или от разтърсващото ги желание. Без да може да си обясни защо постъпва така, Дафни не помръдна от мястото си, позволи му да я държи в ръцете си, а устните й жадно отговориха на целувката му. Стори й се, че изминаха часове преди той най-сетне да се отдръпне от нея. Отиде и плътно се загърна в хавлията, която Дафни му бе предложила, като се опитваше да прикрие все по-нарастващото желание, което го изгаряше.

— Съжалявам, Даф.

Стоеше с гръб към нея, гласът му беше по детски плах и несигурен. Дафни не знаеше какво да направи. В един момент го бе пожелала безумно и сега не бе сигурна какво да каже. Приближи се и нежно докосна гърба му.

— Джъстийн… всичко е наред… Аз… — Обърна се да я погледне и очите им се срещнаха.

— Искам те, Дафни. Зная, че не искаш да го чуваш, но аз те обичам.

— Ти си луд. Ти си обезумяло, изпълнено с фантазии момче в облика на зрял мъж. — И още веднъж си припомни предупреждението на Хауърд… припомни си, че актьорите са деца… Джъстийн също. Или грешеше? В този момент той изобщо не приличаше на дете. Направи една крачка към нея и взе лицето й в ръцете си.

— Обичам те. Наистина ли не можеш да повярваш?

— Не искам да повярвам.

— Защо?

— Защото ако повярвам… — Дафни се поколеба. Цялото й тяло трепереше неудържимо. — И ако си позволя да те обичам… един ден сигурно отново ще бъда наранена, а аз не искам. Не мога да го понеса.

— Няма да те наскърбя, няма да ти причиня болка. Никога. Заклевам се.

Тя въздъхна и отпусна глава върху голите му гърди.

— Никой не може да обещае подобно нещо.

— Аз няма да умра като другите, Даф. Не можеш вечно да се боиш от това.

— Не се боя точно от това. Просто много ме е страх да не изгубя отново това, което обичам. Страх ме е да не те нараня. Страх ме е, че мога отново да остана сама.

Отдръпна я от себе си и я погледна в очите. Искаше и тя да види неговите очи, по същия начин, по който Дафни постъпваше с Андрю, когато искаше той да види устните й, когато говори.

— Няма да бъдеш наскърбена, Даф. Повярвай ми.

Искаше да го попита защо, но не можеше повече да се бори срещу себе си. Думите вече не звучаха разумно. Дори и на нея. Позволи му да я целуне и да я притисне към себе си, а няколко мига по-късно той я отнесе в спалнята й, легнаха на леглото и се любиха до зазоряване.

На сутринта станаха заедно. Джъстийн й приготви кафе и препечени филийки. Влязоха заедно в банята, стояха под душа, смееха се и се целуваха и Дафни вече не можеше да си обясни защо толкова дълго и така упорито се бе старала да живее сама. Барбара се прибра в пет часа сутринта, за да отидат с Дафни в студиото и бе повече от шокирана, когато завари Джъстийн да стои в кухнята бос и само с белите си джинси.

— Добре ли прекара нощта, Барб? — Прикова поглед в нея. Тя изпита инстинктивен импулс да защити Дафни от него, но разбра, че вече е прекалено късно.

— Да, благодаря. — Очите й обаче бяха сърдити и тъжни и Джъстийн разбра мислите и страховете, които я измъчваха.

В пет и петнадесет всички се качиха в лимузината на Дафни и тръгнаха към студиото. Джъстийн игра блестящо и след като всички отидоха на обяд, те се промъкнаха в гримьорната му и се любиха до два часа, когато другите се върнаха, за да подновят снимките.