Даниел Стийл
Веднъж в живота (31)

31.

Дните с Андрю минаха неусетно. Той бе изпълнен с възторг, че тя отново е близо до него. Показа й как кара колело, заведе я в зеленчуковата си градина, запозна я с новите си приятели и през цялото време не спираше да се хвали с майка си, която прави филм в Калифорния. По цял ден се разхождаха заедно. След вечеря отново излизаха навън. Бяха прекрасни юнски дни и тя се почувства ободрена и възстановена, само от присъствието на Андрю около нея. Струваше й се, че през изтеклите три месеца жизнените й сили бавно се бяха изцедили, но тя просто не бе забелязала. Беше толкова заета с Калифорния, с Джъстийн и с филма. Но сега за пореден път разбра, колко отчаяно се нуждаеше от сина си и колко важен бе той за нея. Отново и отново детето я питаше кога ще може да я посети отново в Калифорния, кога тя ще се върне у дома, кога най-сетне ще бъдат заедно.

Андрю беше влязъл да се изкъпе след вечеря и Матю я намери седнала удобно в една старомодна люлка, загледана в залеза.

— Може ли да седна при теб, Даф? — Беше толкова спокойна и дълбоко замислена, че той съжали, че е нарушил покоя й. Но просто не можа да устои на желанието си да я види и да поговори с нея.

— Разбира се, Мат. — Усмихната потупа мястото до себе си. — Андрю току-що влезе да се изкъпе.

— Зная. Срещнах го на стълбите и той ми каза, че си тук. — Размениха си дълга, многозначителна усмивка. Слънцето се скри зад хълма и го обагри в огненочервено. — Срещата с теб му се отразява много добре. Все повече имам нужда от теб. Вниманието му вече е привлечено от света извън стените на училището и за него ти си важна част от този свят.

— И на мен ми се отразява добре. — Виждаше се по лицето й. Безпокойството бе изчезнало от очите й, лицето й бе спокойно и щастливо. Приличаше на малко момиченце в тази люлка. Облечена бе в сини джинси и стара риза, а дългата й руса коса покриваше раменете й, привързана със светлосиня панделка, която много отиваше на очите й. Но в тях все още се четеше загриженост — загриженост за Андрю. — Не мога да се отърва от чувството, че трябва да прекарам повече време с него, Мат.

— Точно в този момент не можеш и той разбира това.

— Дали разбира наистина? Понякога не съм сигурна, че аз самата разбирам. — Замълча и Мат внимателно я погледна.

— Днес приличаш на малко момиченце. — Очите му бяха нежни и добри. — Никой не би си помислил, че си преуспяваща писателка — или пък любовница на филмовия идол, който изпълваше мечтите на всички жени.

Тя щастливо се усмихна на Матю.

— Тук аз съм само майката на Андрю и нищо друго. — Това беше важна част от живота й и те и двамата го знаеха. — Ще направя всичко възможно да се върна скоро.

— Колко скоро?

— Или преди да заминем или веднага щом се върнем от Уайоминг. Зависи какво ще каже Хауърд.

— Надявам се да е, преди да заминеш. — В този момент реши, че трябва да бъде честен с нея, почти винаги бе го постигал. — Не толкова заради Андрю, колкото заради мен.

Дафни го погледна в очите и усети внезапно вълнение. Никога не бе била съвсем сигурна какво точно изпитва към Мат, а и не бе си позволила да мисли върху това — стигаше й приятелството и подкрепата му. Изведнъж обаче с изненада установи, че той е много важен за нея, че постоянно има нужда да знае къде се намира, за да може да си поговори с него винаги, когато й се наложи. Не можеше вече да си представи живота без него и то не само заради Андрю, а и заради самата нея.

— Ти означаваш много за мен, Дафни. — Гласът му бе дрезгав и тя кимна, загледана в топлите му кафяви очи.

— Ти също значиш много за мен.

— Това е твърде странно, не мислиш ли? Та ние почти не сме били заедно. Няколко среднощни разговора пред горящия огън тук в училище и много часове, прекарани в дълги телефонни разговори… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Може би това е достатъчно. Струва ми се, че те познавам по-добре от всеки друг.

Това й се виждаше най-странно. Тя наистина го познаваше. И знаеше, че и той я познава, такава каквато е, с белезите в душата й, със страховете, с малкия й личен ад, с всичките й победи и завоевания. Беше му позволила да се приближи до нея, допуснала го бе до най-съкровените си тайни, които никой друг, дори Джъстийн не познаваше. Джъстийн виждаше само забавната, интелигентната, преуспяващата, силната Дафни, но той не знаеше това, което знае Матю, и тя не бе сигурна, че е готова да му се довери. На Матю тя бе поверила всичките си тайни, бе изляла пред него цялата си душа. А в същото време живееше с Джъстийн, Джъстийн спеше до нея в гигантското й легло в Бел Еър.

— Може би някой ден, Даф… — Матю понечи да каже нещо, но Дафни го погледна стреснато, почти изплашена и той се отказа. Моментът не бе подходящ. — Ще имаме повече време да сме заедно. — Думите му бяха съвсем обикновени, но в този момент нищо не изглеждаше обикновено. Стъпваха по несигурна почва и тя го усещаше. Погледна го, а той се наведе към нея и я целуна по бузата. — Пази се в Калифорния, Дафни. Бъди щастлива. Надявам се, че нещата с твоя приятел ще потръгнат. А ако имаш нужда от мен, аз винаги съм тук.

— Не можеш да си представиш какво успокоение е това за мен, Мат. — Беше напълно искрена. — Зная, че винаги, когато имам нужда от теб, мога да ти позвъня. — След което се усмихна. — Ако ти също имаш нужда от мен, обади ми се.

— Какво мисли приятелят ти за това? — Очите му бяха леко разтревожени.

— Опита се да ме подразни първия път. — Засмя се, в този момент това й изглеждаше твърде глупаво. — Обвини ни, че сме били любовници, но не изглеждаше особено разтревожен от това. Водил е… — опита се да намери точните думи; не искаше да бъде груба към Джъстийн, — малко по-свободен живот, преди да ме срещне. Мисля, че миналото не го интересува много. — Матю бе обхванат от разочарование. — Не се притеснявай да ми позвъниш, Мат.

— Няма. — Усмихна се, но му се струваше, че сърцето му току-що е било изтръгнато от гърдите му. Влязоха заедно в сградата и тя се качи при Андрю, а когато отново слезе час по-късно, очите й бяха пълни със сълзи.

— О, боже! Толкова е трудно да се разделя отново с него. — Усмихна му се смело, а той я прегърна внимателно. — Скоро ще се върна.

— Ще разчитаме на това. А Андрю ще бъде добре. Можеш да бъдеш сигурна в това. — Тя кимна и той я откара в странноприемницата, за да се преоблече и да вземе багажа си, след което да отиде на летището. Настояваше да вземе такси до Бостън, но Матю не искаше да чуе за това. Закара я до аерогарата, така като я бе докарал до Ню Хемпшир преди няколко дни. Останаха дълго време изправени до терминала, като не сваляха погледи един от друг.

— Грижи се за детето ми вместо мен, Мат — прошепна го едва-едва, като се опитваше да не плаче и тогава той забрави предпазливостта, притегли я към себе си, притисна я силно, сякаш искаше да й предаде част от силата и обичта си. Не му каза нищо, когато тръгваше, но когато застана на вратата на самолета, му каза със знаци обичам те. Той се усмихна широко и й показа същия знак и тя излетя към Лос Анжелис и към Джъстийн. Докато се връщаше към колата си, Матю си помисли, че се е побъркал. Нейният живот бе толкова по-различен от неговия и винаги щеше да си остане такъв. Той не беше нищо повече от учител на глухи деца, а тя беше Дафни Фийлдз. За момент изпита истинска омраза към Джъстийн Уейкфийлд за всичко, което беше и което Мат никога нямаше да бъде. След това с въздишка влезе в колата си и се отправи към дома, като през целия път не престана нито за миг да мисли за Дафни.