Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (9) (Фантастичен роман в стихове)

Небето й е от

надвиснали съмнения

Настръхнало,

отблъскващо беззвездно.

С разкъсани на дребно

измерения,

коварна, непрогледна

бездна.

С повърхност

от задъхани вулкани,

с миражи

от ранени чувства,

с преливащи от магма

океани,

нащърбена

от непрестанни трусове.

Бушуваща, клокочеща

реалност

на огнетечните,

догарящи съдби,

в която някак много вяло

и страшно бързо

времето върви…

Свирепо, огнеплътно

наметало

хоризонта многолик

обгръща,

и корабът ми нажежен

до бяло,

замира пред

отровата могъща…

— Температурата е близо

до критичната,

и радиацията се покачва бързо!

Подготвям план

за вариант „Излитане“ —

компютърът докладва

твърдо.

Бушува огнен смерч в екраните,

а аз от колебание

изгарям.

В илюминатора

отсъстват ураганите

и сам не зная

на кого да вярвам!

Очите ли грешат, или компютъра,

но вън наистина

е прелестна картина

от многоцветни,

приказни съзвучия,

дори дочувам

плач на окарина!

И трепва във душата ми детето,

изпълнена със чисто

любопитство!

Към хоризонта литна

странно цвете

и рухна след внезапно точен

изстрел.

След него страшна канонада

разтърси тишината

многократно

и вдън земя

картината пропадна,

затулена

от клиновидни лапи.

Един блестящ стоманен динозавър,

убийствено дрънчаща

планина,

към кораба ми

хищно наближаваше,

а аз не можех с нищо

да го спра!

От тялото му, като бранни

шипове

дула крупнокалибрени

стърчаха.

Ракетни установки

(разни типове)

и прочие посланници

на смърт.

— Усещам с любопитство ти ме гледаш,

вместо с подлудяваща

омраза!

Но повече не приближавай

педя,

защото със снаряд

ще те порадвам! — намръщено

чудовището каза.

— И таз добра! — очудих се наивно. —

Не съм ти сторил зло

и ти го знаеш…

Така ли е прието тук,

невинните

в обречени мишени

да играят?

— О, лъскаво, но глупаво желязо!

Идеята ти

просто ме опива.

Да знаеш само колко аз се радвам,

че си се пръкнало

безпомощно и диво! —

обиди корабът ми

най-безочливо

въоръжения до зъби

динозавър.

— В опасна близост ядрени заряди

със обща мощност триста

мегатона!

Защитата задействам максимално! —

безизразно компютърът

докладва.

Чудовището зина изумено,

настръхна войнствено,

но не отстъпи.

Изглежда беше доста

раздвоено,

защото зееха дулата

тъпо.

— Каква небивалица доживях

да видя!

Аз,

най-страшният от всички

космозаври,

замислям се

преди да те убия!

Но кратка ще е твойта

радост!

Сега ще те превърна

в плазма

с един единствен

смъртоносен залп,

нищожна капчице

метална! — изскърца то

със дива неприязън.

Не помня колко стреля в мене,

със страшна злоба

и безпочвена омраза,

но всичките заряди

отразени,

обратно във тялото му

се врязваха.

И после от металната му броня,

остана само

едрооко сито.

А вътре в него

дребни сълзи рони

създание

във пелени обвито.

Безпомощно размахва пипала

и вие с глас

разкъсващ ми сърцето,

пронизващ като хиляди

жила,

трогателен

и някакси човечен…

Поисках мигновено да изляза,

но беше късно,

беше твърде късно!

Друг по-величествен

и страшен динозавър

със стъпките си

корабът разтърси.

Застина, като планина по тъмно,

дулата си насочи

към събрата

и с вледеняваща омраза

стреля дълго,

превръщайки го

в огнеструйни капки.

— Видях аз всичко и се радвам,

че си намери майстора

и той.

Не ми достигаше прашинчица

омраза,

за да го смачкам

в равностоен бой!

Безспорно, вече аз съм космозавъра,

владетелят на цялата

планета.

От този миг

аз само ще наказвам,

най-мощна ще е

моята ракета!

А ти навярно си явление

господно,

о, най-могъщи и благословени!

Добре дошъл във моите владения,

и ще ти служа щом ти е

угодно!

Какво ще заповядате да сторя?

Да пресуша със бомби

океана,

разстрел на всички

непокорни,

или в нирвана да изпадна?

О, само пожелай, богоугодни!

С омраза най-голяма

ще го правя,

тъй както повеляват всички

догми! — смирено

динозавърът се кланя.

Признавам си,

че се стъписах малко,

след всичко туй,

което ми се случи.

Злочеста участ,

или случай жалък,

през призмата на съдника

пречупен?

— Така е! — каза Съвестта ми — Жалко е!

Но набедените във благородство

камъни,

са песъчинки

в прашката Давидова!

А притчите отдавна

са забравени,

дори и тази за „Произходът на видовете“!

Но всичко е регламентирано

до косъм —

от кокала

до наръчето плява!

Навярно още са

дечица недоносени,

щом само хищникът

в борбата оцелява…

Но имаме ли право да ги съдим?

Нима в кръвта ни не таят

вини

с хилядолетна,

непростена давност?

Нима човешката история

не е злокобен наниз

от войни?

Докато аз напрегнато обмислях

какво да кажа

на металната грамада,

отново проехтяха резки

изстрели

подавени от оръдейна

канонада.

Каквото и да кажех бе излишно!

Самият себе си не можех

да дочуя,

от пронизителен снаряден

писък,

от тежки взривове

и злостни хули.

Заобграден от хиляди събратя свои,

отчаяно,

упорно се сражаваше

във може би

последния си бой,

нареклият се гордо:

космозавър.

Тресеше се планетата обречено

под ритъма

на сатанински звездопад.

Рояци термоядрени

ракети

безмилостно превръщаха я

в ад.

— Критично повишаване на радиациата!

Защитното поле

отслабва!

Превключвам на режим

излитане! — компютърът

докладва незабавно.

Какво ли още ми крои

съдбата

с безжалостния си сарказъм?

Непроницаем,

чужд и необхватен

е пътят

към бленувания разум…

Компютърът

е истински безчувствен,

със електронната си безпристрастност!

Установил несъответствие

в маршрута

изведе кораба

от пряката опасност…

А аз къде съм,

и в кое поднебие?

Разяден ли съм

от жестоката проказа

на слепият и огнедишащ

жребий,

или да страдам само

съм наказан?

Така,

с опърлени до кокала

представи,

обхванат от нечакано

безверие,

като разсечен

от тревичка камък,

попаднах

на планета Лицемерие…