Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (13) (Фантастичен роман в стихове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Георги Н. Пенков. Космическа рапсодия

Георги Н. Пенков / Georgi N. Penkov

Космическа рапсодия / Space rhapsody

(Автор и художник / Author and Artist)

Българска / Bulgarian

Първо издание / First Edition

Редактор: Чони Чонев / Editor: Chony Chonev

Превод и адаптация на английски: Димитър Щураковски

Translator and adapter: Dimitar Schturacovski

Предпечатна подготовка: Митко Ганев / Print Production: Mitko Ganev

Издателство „Пропелер“ / Propeller Publishing

Издателство „Пропелер“, София — 2010

Формат 70×100/24

Печатни коли 17,75+1 цв. прил.

София

Печат „Химиграф“

ISBN 978-954-392-078-5

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Трънената планета

I

Не искат да повярват пак

очите,

и чувствата отново

ме подвеждат.

Денят се качва бавно

към зенита

по облаците

от зелена прежда,

в които две

нефритени слънца

с нескрито любопитство

ми намигат:

— Хей, жив си! Жив си! И сега

ти непременно трябва

да се вдигнеш!…

Но тялото предателски

омеква.

Ресниците се склопват

уморено.

Като на сън във мозъка

отеква:

„Да!

Непременно,

непременно,

непременно…“

II

Проглеждане —

контурът просветлява.

До кокала е стигнал вече

ножа!

И няма на какво

да се надяваш,

когато си

във тръненото ложе…

III

В съдбовната окраска на пейзажа

иззидан

от настръхнали бодили,

аз сянката си раздвоена

вграждам,

но на колене рухвам

обезсилен

пред спомена

за минало величие,

пред усета

за мощ необуздана.

Съдбата ме зашиба

пак със бича

по старата

незаздравяла рана.

IV

Към кораба пълзях обезумял

и тъпо гледах смачкания

диск.

Хилядотонна капчица

метал,

застинала

във мрачен обелиск.

V

Скафандърът ми —

парцалива тога,

реалността възвръща

колебливо.

Далеч е царя и високо бога —

венчан ли си

с венец трънлив…

VI

Над хиляди злокобни остриета,

зад живите стени

обсидиан,

все повече

с помръкнал блясък свети

и се смалява

хоризонта разлюлян.

VII

А аз къде съм,

и в кое поднебие?

Не съм ли точно

на самия връх,

на острието от фатален

жребий,

прерязло нявга

пъпната ми връв?

VIII

Знам,

пътят е обречен на горене,

но трябва

да се извърви до край!

Тогава чак

кредиторът ми време,

да вземе

своя полагаем пай!

IX

И тръгнах между огъня студен

на сухите, безчувствени

рапири.

Ах, нестинарка ли пропя във мен

или щурче

в душата ми засвири,

че болките внезапно онемяха

и силата си

пламъка отслаби?

Злокобен,

хищен,

истеричен крясък

ме сряза,

смачка

и предаде:

— Къде отиваш?

Вече си отписан

от всичките регистри

на живота!

Във този свят

враждебен и орисан

е истинската ти,

неписана Голгота!

X

И дрипите

останали по мене

на тръните

бодлите изкълваха.

Останал гол,

безпътен,

обезверен,

в земята се притиснах

и заплаках…

XI

Утрото ме хваща на прицел

със очите

на слънцата бледи.

Хоризонтът шпагите си

свел,

из-под вежди

някак си ме гледа.

С тайнство недокоснато ме мами

пазвата му — приказна девица,

и забравил

топлите си рани,

полетях към него

като птица,

гонена

от страшен ураган.

Нищо че се впиваха

свирепо

грозните им зъби

в люта бран,

нищо че е всичко

тъй нелепо!

XII

— И полуделият в пустинята

мечтае

за кладенчето

със водата жива!

Достойнството ще обезсмисли

края,

когато всичко скъпо

си отива! — най-после

се обади

Съвестта ми.

XIII

Кълвяха ме

безжалостно бодлите,

но аз пълзях,

пълзях

и се надявах,

че там

зад хребетите скрити,

растат цветя

и птици извисяват

на воля

причудливите си

химни,

че само там зората

се заражда

и изворчета

ромолят безгрижно,

неподозирайки

какво е жажда…

XIV

Притискам чело

в спечената пръст.

Кръвта изтича

със нехайство весело.

Въздушните ми кули

се рушат —

… Но откъде тогава

идва песен?

Не точно песен

или песнопение,

а някакъв спокоен,

нежен трел

изпълва опустелите ми

вени

и мишците

до сетния предел…

XV

Извръщам се,

като беглец окаян.

Невроните ми сякаш

ще заврат.

Прекрасен, чуден

и неузнаваем

е пътят ми

през трънената плът.

XVI

Там капчица по капчица

кръвта,

обагрила

кинджалите свирепи,

ги беше претворила

на цветя

във цялата дъга

на цветовете.

В съзвучия дискретни

и крещящи,

с внезапно завладяваща

феерия,

камбанките си

сънено поклащаха

опиянени

от незнайната мистерия.

Тъй чужди на пустинята

трънлива,

магическа палитра

на живота,

а светлината

страшно си отива,

от моята

непрограмирана Голгота…

XVII

След дългите заблуди

и митарства,

попаднах на обречен

кръстопът.

Свещта догаря

и незнайни царства

в чертозите си слепи

ме зоват.

Догаря пламъчето,

сянката на мрака

полюшва

островърхите криле.

Трепери задушена

светлината

от всичките ми

земни грехове,

но въгленчето

в зъбите си стискам

и ти не можеш

да го вземеш,

Мрак!

Животът е вселена до поискване —

избухва,

но се ражда пак!

XVIII

О, как копнеех само

да политна

зад облаците

в залеза унесени,

където

с баладичен ритъм

слънцата

се полюшваха обесени.

… И да ги върна точно

във зенита,

за да не свърши

чудото внезапно.

Жадуват страстно за живот

очите,

превръщайки се

на кристални капки…

XIX

Знамение ли

нежно ме докосна,

мракът ли

за мене ослепя?

Но във вените

се втурна мощна,

свежоструйна,

пурпурна река

и изпълва сила непозната

цялото ми

дрипаво пространство,

с устрема

на пролетното ято,

вечно жадно

за небе и странство.

XX

Братството велико на цветята

своето богатство

бе ми дало.

С трепета чаровен

на крилата

запулсира

новото ми тяло.

И политнах

волен,

като птица

над планета — приказен букет.

Пъстроцветна,

грейнала зеница

сред космическия

черен лед…

XXI

Студ не чувствах,

бях така унесен,

някъде далеч в безкрайността.

Там,

където ме изпратиха със песен —

побратимите,

родните цветя…

XXII

Нататък е целта ми

неизменна,

единственият смисъл

и Голгота.

Да търся Разум

в бурната вселена

на крехката фиданка

на живота!

XXIII

Сбогуване

по-кратко и от миг!

Поглъща ме на времето пожара.

И само закъснял,

неясен блик

прошепва:

„Беше на планета Вяра!“