Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (3) (Фантастичен роман в стихове)

От светлина изящна изкована,

сковаваща на мрака

пипалата,

прекрасна

като зрителна измама,

съзиждаща, неукротима,

свята!

Привличаща магическа спирала

и приказност

със нищо несравнима,

неотразима

призрачна реалност,

до болка близка

и недостижима…

А полъхът й — бриз вечерен,

майчина целувка на раздяла,

поглед

на приятел верен

и безбрежност нежно бяла,

жив в сърцето ми

пулсира

и ме прави по-човечен,

като струя

в мен напира

или блика като песен.

А пътят на горене е обречен!

От тишината

с вик задавен,

от полуистини

недоизречени.

От светлината

с полет бавен…

Та колко от човешката ни

същност

е променило

времето застинало?

Неясната представа

за могъщество

или страхът

пред предстояща гибел?

Все търсим себе си в единоборство

с логичните,

изпитани съмнения,

но в неизестното

в неистов хор

крещят антилогични

антиизмерения!

И дирим невъзможно постоянство

в непостоянните си

отражения,

заключени в измамното

пространство

на още незаченатото време.

И се надяваме

безкрайно да ни има,

тъй както днес ни има,

но съдбата ни

разкъсана от граници и символи,

ще ни превърне

в хаотични атоми!

Така ще бъде, а сега ни чака

непримиримо, яростно сражение

със слепите войници на

Съдбата —

непостоянните ни отражения…

От тук до края, даже по-нататък,

ще ни преследват

жертвените взривове!

И пак животът ще е неизменно

кратък

и малко ще са

хубавите мигове!

Но изтече програмното време,

в което

блянове чертаят мислите.

Компютърът

е истински надежден

с вградената си

безучастна истина!

Преодолял вълшебното

притегляне

на недостижимата безбрежност,

набира скорост

корабът ми тленен

в посока без илюзии

и нежност…

В тайнството си мракът

ме погълна,

и като светия

набеден във грях,

като семе

току-що покълнало —

попаднах

на планета Страх…