Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (4) (Фантастичен роман в стихове)

Всички атоми на тялото

вибрират.

Присяда лепкав мрак в зениците.

Сковава волята,

представите умират,

като простреляни внезапно

птици.

И капилярите

предателски пулсират,

солта изпива

влагата на устните,

в сърцето ядрен взрив

напира — миг, още миг

и тихо ще се пукне…

Като разбито огледало мисълта

се разпилява

в кривото пространство,

тъй както се отвява пепелта

обречена на вечно странство.

А от неведомата сила сграбчен

духът приема

участта на Прометей,

но жалка е позорната скала,

невзрачна,

пред нежната прегръдка

на злодея!

Корабът ми немощно застива,

скован от шепота

на гравитацията.

Времето с пространството

се слива

в неясна, бледосинкава

асоциация…

— Необитаема, безжизнена планета!

Да се остава тук

не е желателно!

Покрита е с мъгла

от седма степен! —

компютърът докладва

изчерпателно.

Но аз в илюминатора се взирам

с надеждата

да зърна нещо.

А вън сгъстява се

чернилото

и хваща

погледа във клещи.

Раздула се в невероятни форми

свръхплътната мъгла,

като хипноза

изсмуква от съзнанието

спомени

и упования

във смъртоностна доза.

Приема после мойте очертания,

макар

увеличени многократно.

Ехидно се усмихва

и покланя

и сочи към безкрая

непонятно.

Видях неподозирана картина

от непрогледната мъгла

изплувала:

Луната земна без да се сбогува

си замина!

Отиде си завинаги!

Осиротяха всичките сонети

написани от влюбени поети!

Земята пък обречено мълчи

на равни половини разделена,

дула опряла в слепите

очи,

мълви, мълви на Хамлет

монолога…

Луната си отиде безвъвратно,

нащърбена от скръб

и самота,

отчаяна от разума раздал

оръжия

в ръцете на деца…

— Не се потдавай! — шепне

съвестта ми —

Спомни си

бе дете като попадна

в най-тъмната

от всички тъмни стаи!

Измъчи ме с видения

тогава

на приказни магьосници

и феи.

Забрави ли, нима забрави

че на страха очите

са големи?

Опитвам всичко, за да се откопча:

от заклинания

до мръсни ругатни!

Но злия дух

е от бутилката изкочил

и просто иска

да ме ослепи…

Ех, истински безстрашен

е компютърът

с програмната си безпристрастност.

Установил несъответствие

в маршрута

изведе кораба

от пряката опасност.

А пътят е обречен на горене!

Единствен е

на истината пътят!

Като съдби

безкрайно уморени

далечните съзвездия

помръкват…

Но по-добре искрица

светлина,

отколкото коварен,

лепкав мрак.

Отнесен от деветата вълна

за суша

не мечтае ли моряка?

И в тягостната неизвестност,

като останала без дом

врата,

като отнесен от пороя мост,

видях

кометата на обичта…