Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (7) (Фантастичен роман в стихове)

Отровно сивкавата й прозрачност

по клетките полепва,

като скреж.

Полазват хищно

мисли мрачни,

посоката остава без

стремеж.

С криле на пеперуда

замразена,

кръжа из пепелявата

безбрежност;

с олово ли пулсира

всяка вена

или дойде часът

на неизбежност?

Боде в гърдите

неизтръгнат вик

на сетната надежда —

свята…

А аз се мятам

като маховик,

ту към Танатос,

ту към Светлината!

„Нима Вселената е заредена

със ентропия,

заключена в пространство

едномерно?

Нима галактиките й са

позитивни копия

на антисвят

от черното по-черен?“

— От мисъл черна, има ли по-черно? —

обидено извика Съвестта ми. —

На малодушието

в блатото навярно

затънала е твоята душа,

щом в отчаянието търсиш

оправдание!

— Планетата е с мощна гравитация,

с особена магнитна

аномалия.

Не препоръчвам тука

да се каца! —

обстойно пак компютърът

докладва.

Но кой на любопитство отстоял е

особенно

в мига на раздвоение?

Насочих кораба и кацнах

за беда

на уязвимо и ронливо

възвишение.

— Това е против всичките инструкции!

Не съм съгласен с тебе,

възразявам! —

възпротиви се всячески

компютъра,

когато се приготвих

да изляза.

— Не бързай! Помисли добре!

На чувствата

не се предоверявай!

Сега си още с разум

замъглен,

почакай! — Съвестта ми

настоява.

Погледнах разтроен в илюминатора.

Разбрах веднага

колко те са прави.

Там долу,

в пазвите на равнината,

пасяха бурени и репеи

стотици

многоглави божи крави.

И трябваше да взема телескопа,

за да ги видя точно

и подробно.

Не се наложи.

Те с лудешки тропот

внезапно се насочиха

към кораба…

О, бях неизразимо удивен,

когато приближиха

колебливо.

приличаха на хора

като мен,

но обезверени, безжизнени

и сиви.

Невероятно сиви и безплътни,

вибриращи

и празнооки сенки.

Приличащи на просяци

безпътни,

протягаха ръце като

антенки…

— Кои сте вий, нещастници окаяни? —

със буца ледена във гърлото

попитах.

— Ний жители сме на планета

Отчаяние! —

Най-плътната от тях отвърна

хрипкаво.

— Ела при нас! Ела не се страхувай! —

запяха сенките

с омайни гласове. —

Тук свършват всичките надежди

и заблуди!

Не те ли приказната сивота

зове?

От где се взехте, о, души безлични,

наподобяващи

човешки очертания?

От Дантевия ад,

от ад космичен,

или попаднали сте тук

случайно?

— В претъпкания паркинг на живота,

като бездомни, побеснели

кучета,

оглозгвахме си нервите

до кокал,

регламентирано, планирано

научно… — най-сивата додаде.

— Докато търсех овдовяла истина

предлагах си плътта

закъшей хляб! — въздъхна втора.

— На крокодила сълзите са искрени

и всъщност ангела

е дяволски чирак! — изрече трета.

— А мен най-близките приятели

предадоха ме най-коварно…

— Надсмивахме се над съдбата…

— Подкрепяхме души бездарни…

Лекарствата за рака са илюзия!

— А вярата безсмислица нищожна!

— Надеждата е скапана приумица

— И любовта е символ невъзможен! —

най-тъмните от тях пищяха.

— Навярно до една сте всички луди,

щом не дочувате на времето

прибоя!

То ще прости и грешки

и заблуди, но не и дребната

отплата за престоя! —

изкрясках обезсилен аз.

— Наивнико, при нас е друго!

Одумниците тука нямат думата,

затуй мълчат

с прикрито недоволство!

— Тук всички провалени политици

избират самотата

за апостол!

Ела, опий се със свещена сивота

и ще забравиш

всичките проблеми!

— Ела, безсилна е пред нас

смъртта,

защото ний не съществуваме

във времето! — една

след друга

всички ме придумваха.

— Махнете се досадници безплътни,

щом нямате ни чест,

ни вяра!

— О, смъртни и объркан

пътнико!

Не виждаш ли, че всичко

се повтаря?

— Неверниците вече тайно

вярват…

— Блажените апостоли

са слепи…

— Пророците мълчат във

надпревара,

помилвани от прокълнатите

поети…

— Но все така стои

оголен кръста…

— И към Голгота сочи неизменно…

— И юдите смирено се прекръстват,

преди да вземат

жалките си сребърници…

— На нас ли ще говориш ти

за вяра,

когато от неверие

изгаряш?

— Ела, бъди ни брат в безкрая!

— Ела при нас и няма да се каеш! —

упойващо запяха те.

И песента внезапно ме омая.

Навярно същото е чувствал

Одисей,

когато край сирените

минавал,

и плачели ушите му

за пчелен клей.

И сивотата бавно ме попива,

унася ме

във свят неподозиран.

Реалността

във точица се свива.

Изтивам

и започвам да прозирам…

И ставам по-прозрачен от кристал,

от себе си започвам

да излизам.

Напразно се опитва

Съвестта

да ме спаси

с пореден афоризъм.

— Внимание!

Магнитен резонанс

от повишаване

на гравитацията!

Минута за излитане в аванс! —

компютърът докладва

изчерпателно.

Да, само той

е истински реален

с програмната си непрекосновеност.

Зарегистрирал

липсата на разум,

насочва кораба

в космическата бездна.

Така,

като любов през втора младост,

като изтръгнал се

от ада

грешник непокаян,

преминах

край звездата Радост…