Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (10) (Фантастичен роман в стихове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Георги Н. Пенков. Космическа рапсодия

Георги Н. Пенков / Georgi N. Penkov

Космическа рапсодия / Space rhapsody

(Автор и художник / Author and Artist)

Българска / Bulgarian

Първо издание / First Edition

Редактор: Чони Чонев / Editor: Chony Chonev

Превод и адаптация на английски: Димитър Щураковски

Translator and adapter: Dimitar Schturacovski

Предпечатна подготовка: Митко Ганев / Print Production: Mitko Ganev

Издателство „Пропелер“ / Propeller Publishing

Издателство „Пропелер“, София — 2010

Формат 70×100/24

Печатни коли 17,75+1 цв. прил.

София

Печат „Химиграф“

ISBN 978-954-392-078-5

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Планета Лицемерие

I

Пространството й е необозримо,

с безброй нюанси

е изпъстрено.

От мъртво черно

до отровно живо,

от веронез

до цвят на кръв.

Проклятие добре пребоядисано

бледнее пред окраската й

пищна.

Наглед прекрасна,

майчински възвишена,

а всъщност —

безпределно хищна.

По-заслепяваща от блясък

слънчев

и по-коварна

от стаен кротал.

С ужасно, заразяващо

излъчване

на лепкава, зловонна,

блатна кал…

Там огънят със леден пламък

свети,

а чувствата

са неприятни гости.

Това разбрах го и усетих

после,

след следните опасни

перипетии…

II

В екраните се появи планета,

приличаща

на приказен оазис.

От непонятно възхищение

обзет,

реших прибързано

да кацнем.

III

Компютърът не се възпротиви.

Нормални бяха всички

параметри

на въздуха,

магнитното поле,

на гравитацията силата

дори.

IV

— Не бързай! — Съвестта предупреди —

Анализирай

всеки преден случай! —

но кой ти от поуките

се учи,

щом в него

любопитството искри?

V

— Не виждам нещо обезпокояващо,

планетата е цялата

в цветя!

Каква феерия

зашеметяваща,

как ми се иска да се слея

с тях…

VI

О, размисли! — повтори Съвестта —

Помни че твоя път

е низ от грешки!

И огледалото

е с опака страна,

макар че все в лицето му

се вглеждаш!

VII

Не я послушах, заслепен от рая

на странните,

опияняващи цветя,

тъй мамещи

със аромат незнаен

и трябваше

прескъпо да платя!

VIII

За най-ужасна моя изненада,

минавайки през цветния

килим,

нещастния ми звездолет

пропадна

в тресавищен бульон

непроходим…

IX

Потъна в безпосочната му тиня,

задави се и онемя

тревожно!

И чувствах как сърцето ми

изстива,

и червей как в душата ми

загложди…

X

Целувката на Юда — после мрак!

Цветята са

изтръпнали от горест.

Напразно търся жертвения

знак

от сянката

на собствената орис…

XI

Безсмислено витая

в тишината,

и ослепен

от черния й сняг,

отчаяно в прегръдката

се мятам

на богомолка

с пясъчен халат…

XII

Борбата

е неравно предрешена

във хаоса

прилично подреден!

Сърце, сърце,

най-древната мишена,

най-главното оръжие

си в мен!

XIII

А корабът все повече потъва,

обсебен

от тресавището сляпо.

И то започва страшно

да набъбва,

и като звяр във примка

да се мята…

XIV

Защото в блатната воня видях

лица

на близки и приятели,

дочух омайващия

глас

на шутове

и на ласкатели…

XV

И как превръща се в елмаз,

най-гнусната

между лъжите,

и наркоманския екстаз,

и съвестта на

йезуита,

религиозни предводители,

пенсионирани поети

и набедени композитори,

и продавачи на съвети,

и преуспяващи апостоли,

новоизпечени светии,

писателчета недоносени,

властолюбиви шмекерджии…

XVI

Галерия от празнодумци,

ожесточено се наддумваха:

— С какво човек се отличава

от животинчето

приятелю?

— С това, че той се подчинява

безпрекословно

и съзнателно…

XVII

— Добрия безпорядък по-добър е

от лошия порядък,

то се знай!

— За да достигнеш висша

власт,

със мъдростта не си играй!

XVIII

— Това че равни сме е очевадно!

От нас по-равни са го

казали…

— Мълвата е от ден

до пладне,

на клеветата

се надявай!

XIX

И думите им — страшна какафония,

до болка във ушите ми

заблъскаха.

Блестеше в тинята

на Мефистофел трона,

обвит с гадини и влечуги

съскащи…

XX

И съсъкът им в грохот преминава,

разтърсва

звездолета многократно.

Екраните са черно огледало

в което се загубвам

безвъзратно…

XXI

Но грохотът е разпилян

от ехото.

Ехидно гледат

от разбитите огледала

ограбените форми на лицето,

разсечено

от саблезъбата мълва.

Граничещи

със нищото илюзии

искрят в измамената

тишина…

Бронирана, рогата

пеперуда ли

е чувството внезапно

за вина?

Нима това е

неизбежността,

критическата маса

на съдбата?

Отричайки се

от реалността,

виниме винаги

огледалата…

XXII

Но няма лек за раните,

утеха няма,

когато лед и пламък

те пронижат!

Като в далечна зрителна

измама

на истината

блясъка се вижда.

XXIII

Към нея само диря светъл брод,

и взирам се дълбоко

вътре в мен.

От там ми се усмихва

Дон Кихот,

самият той —

неподозиран и нетленен.

XXIV

Тогава съвестта ми се обади:

— Е, хайде да попеем, Дон Кихоте,

но само двамата,

без Санчо Панса!

За оная мелница жестока,

с която

никой няма шанс.

С песента си нека да разбием

хищните й

вятърни криле!

Нека скърца

и ужасно вие,

все едно,

не може да ни спре!

Песента ни,

от звездите шепот,

съвест

и житейско заклинание,

ще я срине

със безмълвен екот

от едно

библейско завещание!

Хайде да попеем, Дон Кихоте!

XXV

Запяха те, аз млъкнах огорчен,

защото изведнъж

разбрах,

че Санчо също

е във мен

със най-големия си

грях…

XXVI

Компютърът

е истински неуязвим

с програмната си преосигуреност.

Изведе корабът ми

невредим

и точно по разчетеното

време.

XXVII

А аз къде съм,

и в кое поднебие?

Да ближа ли горещите си рани,

или да дам душата си

на червея

приел лице

на безпризорен ангел?

XXVIII

Така

като анихилирал атом

в макрокосмическата пустота,

като бездомна капка

в знойно лято,

попаднах

във мъглявината Самота…