Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (10) (Фантастичен роман в стихове)

Пространството й е необозримо,

с безброй нюанси

е изпъстрено.

От мъртво черно

до отровно живо,

от веронез

до цвят на кръв.

Проклятие добре пребоядисано

бледнее пред окраската й

пищна.

Наглед прекрасна,

майчински възвишена,

а всъщност —

безпределно хищна.

По-заслепяваща от блясък

слънчев

и по-коварна

от стаен кротал.

С ужасно, заразяващо

излъчване

на лепкава, зловонна,

блатна кал…

Там огънят със леден пламък

свети,

а чувствата

са неприятни гости.

Това разбрах го и усетих

после,

след следните опасни

перипетии…

В екраните се появи планета,

приличаща

на приказен оазис.

От непонятно възхищение

обзет,

реших прибързано

да кацнем.

Компютърът не се възпротиви.

Нормални бяха всички

параметри

на въздуха,

магнитното поле,

на гравитацията силата

дори.

— Не бързай! — Съвестта предупреди —

Анализирай

всеки преден случай! —

но кой ти от поуките

се учи,

щом в него

любопитството искри?

— Не виждам нещо обезпокояващо,

планетата е цялата

в цветя!

Каква феерия

зашеметяваща,

как ми се иска да се слея

с тях…

О, размисли! — повтори Съвестта —

Помни че твоя път

е низ от грешки!

И огледалото

е с опака страна,

макар че все в лицето му

се вглеждаш!

Не я послушах, заслепен от рая

на странните,

опияняващи цветя,

тъй мамещи

със аромат незнаен

и трябваше

прескъпо да платя!

За най-ужасна моя изненада,

минавайки през цветния

килим,

нещастния ми звездолет

пропадна

в тресавищен бульон

непроходим…

Потъна в безпосочната му тиня,

задави се и онемя

тревожно!

И чувствах как сърцето ми

изстива,

и червей как в душата ми

загложди…

Целувката на Юда — после мрак!

Цветята са

изтръпнали от горест.

Напразно търся жертвения

знак

от сянката

на собствената орис…

Безсмислено витая

в тишината,

и ослепен

от черния й сняг,

отчаяно в прегръдката

се мятам

на богомолка

с пясъчен халат…

Борбата

е неравно предрешена

във хаоса

прилично подреден!

Сърце, сърце,

най-древната мишена,

най-главното оръжие

си в мен!

А корабът все повече потъва,

обсебен

от тресавището сляпо.

И то започва страшно

да набъбва,

и като звяр във примка

да се мята…

Защото в блатната воня видях

лица

на близки и приятели,

дочух омайващия

глас

на шутове

и на ласкатели…

И как превръща се в елмаз,

най-гнусната

между лъжите,

и наркоманския екстаз,

и съвестта на

йезуита,

религиозни предводители,

пенсионирани поети

и набедени композитори,

и продавачи на съвети,

и преуспяващи апостоли,

новоизпечени светии,

писателчета недоносени,

властолюбиви шмекерджии…

Галерия от празнодумци,

ожесточено се наддумваха:

— С какво човек се отличава

от животинчето

приятелю?

— С това, че той се подчинява

безпрекословно

и съзнателно…

— Добрия безпорядък по-добър е

от лошия порядък,

то се знай!

— За да достигнеш висша

власт,

със мъдростта не си играй!

— Това че равни сме е очевадно!

От нас по-равни са го

казали…

— Мълвата е от ден

до пладне,

на клеветата

се надявай!

И думите им — страшна какафония,

до болка във ушите ми

заблъскаха.

Блестеше в тинята

на Мефистофел трона,

обвит с гадини и влечуги

съскащи…

И съсъкът им в грохот преминава,

разтърсва

звездолета многократно.

Екраните са черно огледало

в което се загубвам

безвъзратно…

Но грохотът е разпилян

от ехото.

Ехидно гледат

от разбитите огледала

ограбените форми на лицето,

разсечено

от саблезъбата мълва.

Граничещи

със нищото илюзии

искрят в измамената

тишина…

Бронирана, рогата

пеперуда ли

е чувството внезапно

за вина?

Нима това е

неизбежността,

критическата маса

на съдбата?

Отричайки се

от реалността,

виниме винаги

огледалата…

Но няма лек за раните,

утеха няма,

когато лед и пламък

те пронижат!

Като в далечна зрителна

измама

на истината

блясъка се вижда.

Към нея само диря светъл брод,

и взирам се дълбоко

вътре в мен.

От там ми се усмихва

Дон Кихот,

самият той —

неподозиран и нетленен.

Тогава съвестта ми се обади:

— Е, хайде да попеем, Дон Кихоте,

но само двамата,

без Санчо Панса!

За оная мелница жестока,

с която

никой няма шанс.

С песента си нека да разбием

хищните й

вятърни криле!

Нека скърца

и ужасно вие,

все едно,

не може да ни спре!

Песента ни,

от звездите шепот,

съвест

и житейско заклинание,

ще я срине

със безмълвен екот

от едно

библейско завещание!

Хайде да попеем, Дон Кихоте!

Запяха те, аз млъкнах огорчен,

защото изведнъж

разбрах,

че Санчо също

е във мен

със най-големия си

грях…

Компютърът

е истински неуязвим

с програмната си преосигуреност.

Изведе корабът ми

невредим

и точно по разчетеното

време.

А аз къде съм,

и в кое поднебие?

Да ближа ли горещите си рани,

или да дам душата си

на червея

приел лице

на безпризорен ангел?

Така

като анихилирал атом

в макрокосмическата пустота,

като бездомна капка

в знойно лято,

попаднах

във мъглявината Самота…