Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (11) (Фантастичен роман в стихове)

От бездната й

със изцъклени очи

ме гледат плахо блянове

стаени.

И недокосната от никого

мечти,

и истини

докрай несподелени.

Съзвездия от мисли

безпосочни,

забулени от газова инертност,

чертаят в сенки

образи неточни

на вечност, край

и безконечност…

И облаци от чувства разпилени

излъчват

отразени светлини,

а в гравитацията

на съмненията

витаят

неизвършени вини…

От закъсняло милосърдие

прояден,

от фалш

и от горчиви ласки,

на времето в неведомата

паяжина

се гърчи хоризонта

многогласен…

Потъва корабът в праха космичен,

звездите — безпристрастници

захождат,

и чувствата напират

драматично

срещу наточеното острие

на ножа…

Но рано е за гибелните страсти,

при все че, пътят

е обречен на горене!

На любопитството

магическата власт

излъчва още

животворно време…

Във този миг със Робинзон навярно,

по нещо

незбежно си приличаме.

Компютърът е верният

Петкан,

макар и със език

математичен.

А нашият пътуващ остров

звезден,

безкрайно е далеч

от бреговете,

от пръснатите в черната

безбрежност

недостижими и враждебни

светове,

които само мисълта

обхожда

и на мечтите носи

вдъхновение,

подклажда в съвестта

тревога,

към егоизма ни

презрение!

Изпълва със прозрение

сърцата,

подтиква към постъпки

невъзможни!

Защо тогава, Дявол да го вземе,

понякога

се чувстваме нищожни?

Защото най-недостижими и враждебни

са световете,

скрити вътре в нас.

Вселената с неопознати

бездни,

наречена тъй простичко:

Душа.

Не я ли прекалено заличаваме

със ежедневието сиво

на нещата?

Нима студеното

отдалечаване,

не е ядрото на оголен

атом?

Една невидима реакция верижна,

в която само

чувствата

са закъснител.

Изтлеят ли,

е неотложен взрива,

и безпредметно

словото — спасител…

А колко малко,

страшно малко трябва

на простите неща

да грейнат чисти:

частица искреност,

искрица вяра,

и полъх

от неопетнени мисли!

— Така е то! — въздъхна Съвестта —

Да искаш е едно,

да можеш друго,

и трето

е реалността…

— Внимание! — предупреди компютърът.

— Навлизаме в район

на колапсиране!

Опасност от пространствен

срив

с последици непрограмирани!

Инструкцията повелява твърдо

скафандърът

за висшата защита

да облека

неимоверно бързо

и на компютъра

да не разчитам.

Но кой инструкциите спазва

и заповеди Божи

десет?

Добре си бях и в лек

скафандър,

и ме избиваше

на песен.

А корабът все повече потъва

в сърцевината

на мъглявината

и песента у мене се препъва,

така си и остана

неизпята…

И щастливо тръгва пак

по въглени,

разпилени сякаш

на шега.

Тишината сгушена

е в ъгъла

като изоставена жена…

Ще бъде ли съдбата милостива?

Не знам, не мога и да

знам!

Птиците са истински

щастливи,

нямат нито бог,

ни жертвен храм!

Не ми остана нищичко,

освен

прашинка неопърлена

надежда,

но не може да ме вземе

в плен

на отчаянието

сивата безбрежност!

В гърдите още кълбовидна мълния

пулсира,

заредена до избухване,

и от внезапно ослепели

въглени

сърцето ми навярно

ще се пукне…

Опитвам се да бъда безразличен

пред зейналата паст

на самотата,

пред пагубното й

привличане,

заплашващо със вечна

слепота.

Притеглям на приятелството силата,

съмненията,

любовта и вярата,

стремежите

с безпочвен оптимизъм,

надеждата,

на истината мярата…

Но време за анализ не остава!

Мъглявината

го поглъща жадно!

Пространството й мрачно

се сгъстява,

притиска ме

със злоба безпощадна.

Опитвайки се сякаш

да изтръгне

със корена

дървото на душата.

Притягам здраво

всяка нервна брънка

и като в клетка

албатрос

се мятам…

Напразно гледам към компютъра

с надежда.

Дори и той започна

да прегрява.

Безсмислици математически

изрежда

и ме заплаши

със саморазправа,

ако веднага не призная,

че Вселената

е всъщност чиста негова

измислица

от разни изчисления

зачената.

Че всичко друго

е човешка мистика

на никого за нищо непотребна.

Че истината е безлична

формула,

захранваща се

със променлив ток,

че разумът е примитивна

форма

създадена от

електронен Бог…

Повярвайте ми — щях да го разбия,

ако не бях

жестоко прикован!

И скърцах зъби,

за да не завия,

и устни хапех от позорен

срам,

и стенех нагнетен

от люта жал…

Но всичко свърши

със отчайващ взрив…

Компютърът не беше

издържал

време-пространствения

срив

на свиващата се мъглявина…

А аз къде съм

и в кое поднебие?

Частица ли съм вече от праха

и космическата пустош

оседлал,

или вибрира пак у мен

страха

след толкова митарства

оцелял?

Жив ли съм,

или съм само блик

от тайнствена енергия стаена

зад границата

на неведомия сплит

от гравитация,

пространство,

време?

Неясен е пределът — няма край!

В утеха колкото черупка

мидена

се гърчат символи

за ад и рай

и ме загръщат

със завивка свилена…

И уж съм аз — говорят ми очите,

и точни уж са мойте

очертания,

но клиновете

в мозъка ми впити

вещаят черногледи

предсказания.

Скафандърът внезапно отесня,

стоманен възел

гърлото ми стяга,

смъртта протяга

восъчна ръка —

Това ли е началото

на края?

Но съвестта мълчи опечалено,

навярно търси

своя оправдание.

Изчезват всички чувства

съкровени

и късно е за плач

и разкаяние.

Постигна ме

заслужено възмездие!

С очи избодени от фалш

и от илюзии,

крещя в разсеченото

междузвездие,

макар че никой

няма да ме чуе…

Удавникът

е истински блажен,

когато с нокти

сламката докопа!

Разля се бързо нищото

над мен

и ме погълна

в черната си пропаст…