Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (5) (Фантастичен роман в стихове)

Прекрасна,

но с неясни очертания,

с променлив блясък

и орбита.

С опашка от изпепелени

обещания,

безгрижна,

огнекоса скитница.

Отмина ме безмълвно

като полъх

на уморен от скитане

южняк.

Потръпна от дъха й

моя кораб,

а аз да я почуствам

не успях…

Ядрото й от нажежени

страсти

не ме опърли с огъня си

вечен.

Не ме достигна

крехкото й щастие.

Нима да страдам само

съм обречен?

Навярно затова

във обичта ни

се крие нещо

символично!

Ту ти трепериш

в звезден пламък,

ту аз изгарям

в лед космичен.

Като отлъчени планети

се разминаваме

в пространството.

Ти със помръкнал блясък

светиш,

а аз като болид

изгасвам.

Изпепелявайки си времето

напразно

се успокояваме,

че после ще се съберем

в неразбушувана реалност!

Но помъдрели

от страдания,

след неизбежна самота,

дали ще можем да познаем

посоката

към любовта?

— Страданието не е изкупление! —

нравоучително ми каза

Съвестта. —

Когато обичта изтлее,

мечтание е само

любовта!

И уж телата ни

са близо,

а бързо се отдалечаваме!

Пресъхва слънчевия

извор

на пълното себеотдаване.

Овещевеното пресмятане

по малко

все ни заличава.

Смаляваме се многократно

и многократно

се предаваме!

А обичта обезличена

заключваме

със десет ключа,

с измамното успокоение,

че никой няма

да научи…

— Така е то! — отвърнах тъжно —

И на медала

третата страна

е всъщност простичка

окръжност

с претенции за равнина…

Компютърът е

истински безчувствен

с програмната си предопределеност!

Не промени и с градус

курса,

не реагира с нищо

на знамението!

Кометата изчезна във безкрая,

душата ми

неукротимо стене.

Но съвестта двусмислено

си трае,

защото пътят е обречен

на горене!

Така,

като скала обречена

на пясък,

прескачайки

на пропастта заострения

ръб,

като мечта угаснала

внезапно,

попаднах

на планета Скръб…