Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (14) (Фантастичен роман в стихове)

Така е близък

Космоса бленуван!

С ефира му

изцяло

съм се слял.

Очарователен,

невиждан,

несънуван

и фантастичен

междузвезден бал.

И нека граници

плътта чертае,

и времето отнася всички

мостове!

Във черната прозрачност

на безкрая

все още спят

представи недокоснати!

Пространства неотключени

сияят

със празничната си недостижимост.

А грешникът

е в мен и непокаян,

изгаря диво

от непримиримост…

Плътта чертае — разумът изтрива

пределите

на полюси измислени.

Отречени реалности

покриват

трасетата

към бъдещите истини!

Вселенския оркестър свири

джаз.

Неописуема

космическа фиеста!

Пронизан от могъщия му

бас,

не съм ли част

от бясната пиеса,

във чийто ритъм

звездните системи

са люшнали

неистово хоро?

Лавина от искрящи

диадеми

върху коприненото

болеро

на най-прекрасната принцеса,

от бала

под всемирния покров.

Това е тя —

веднага се досетих.

Това е тя —

галактика Любов!

Ръцете си към тебе

все протягах,

съкровищнице

на мечти и чувства!

Закрепостен

на времето във впряга

не виждах

светлината ти изкусна.

И мислех,

че си само заклинание

от стар магьосник

някога изречено.

Неповторимо,

приказно предание,

осъждано,

отричано,

обречено…

А ти била си

дивна хубавица,

на никого

и нищо неподвластна!

О, несравнима,

огнекрила птицо,

веднъж на рамото ли

кацаш?

Веднъж ли озаряваш

пустотата

на гордите, прозрачни

какавиди,

или оставаш само

във душата

на този,

който може да те види?

На този

който с трепета ти

диша

и съхранява

святите ти чувства.

Как искам

със звезди да ти напиша:

„Покайвам се

за всичките си

блудства!“

Благослови ти устните, които

не те изричат

никога напразно

и във сърцата името ти

вплитат,

превръщайки го

в пътеводно знаме!

С което

неизменно побеждават

наемните войници

на смъртта,

човешката ни същност

извисяват

и правят

по-добър света!

Благослови на майката очите,

изгледани

от взиране в безкрая,

в светулките далечни

на звездите,

очаквайки ни даже

и да знаят,

че няма да се върнем

никога…

Благослови сестрите и любимите,

приятелите безпределно

верни,

и пролетта, и лятото, и зимата,

и есента

кърмилница нетленна!

Благослови съдбите на децата,

и птиците

и всичко, всичко живо!

Незаменимата ни люлчица —

Земята,

мечтите и надеждите

красиви!

Благослови ръката на поета

и чистите му

пориви и чувства,

и образа на истината

свята

и пътят към голямото

изкуство!

И нека граници плътта чертае,

и времето

отнася всички

мостове!

Човешката ни същност

и в безкрая

не е неканен

и случаен гостенин!

Понесен от енергии бушуващи,

играех жертвения танц

безмълвно.

И хиляди слънца

ликуващо

ме стрелваха

със нежните си мълнии.

Отключваха

пространствата пред мен

с тържествено пулсиращи

корони.

Захластнат,

възхитен,

опиянен,

и звук не можех

даже да отроня,

пред ширналото се великолепие

на недокоснатите

измерения.

Да се сравнявам бих могъл

със слепия,

за миг прогледнал в бъдното си

време…

А времето!

Ех, времето сияйно,

обливаше ни

в струите си палави!

Вглъбено, чародейно,

всеотдайно,

то бе върховен диригент

на бала…

Приел

недостижимо ускорение,

поех към дълбините

на Вселената,

изгарящ в еретичното

прозрение,

че там на разума

се крие семето…