Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (2) (Фантастичен роман в стихове)

Тук времето

е привидно застинало

като граблива

нощна птица,

тук настоящето

е бъдеще и минало,

а идолът —

астрономическата единица.

И символ само

е пространството

в пределите на звездолета

свито,

в очакване на светли

запознанства

със своите събратя

неоткрити.

В екрана плуват

плазмените топки

на недостижимите съзвездия

и свири космосът

с враждебни нотки

капричия

за бъдните премеждия…

— Да те подържам в изпитания

се колебая! — прошепна

малко гузно съвестта ми. —

Не зная още прав ли си,

не знам!

Така че за сега се чувствай

сам!

Но в кораба сме двама,

аз и той — компютърът,

субелектронен мозък.

Мечтая аз

в измамния покой,

а той пресмята

на мечтите ползата.

Понякога и второто ми аз

неволно се намесваше

в играта.

Мърмореше,

доказваше на глас,

че има още много да си патя…

Така превързани телепатично

летяхме

към заветната си цел,

макар неясна и хипотетична

за нас тя бе

последния предел.

Неотменима вътрешна програма —

компасът

на посока неизменна:

Да търсим,

да открием

разум

в необозримата,

безкрайната Вселена!

Летим със скоростта

на светлината.

В екраните

объркано се вглеждам.

Развяла

пелерината си златна

пред нас изгря

галактика Надежда…