Раул Брандау
Рибари (9)

Смъртта на капитана

Устието на Доуру

Настъпват зимните дни и този яростен грохот, който чувам още от малък, става по-силен и вдъхва страх. Този непрекъснат рев винаги завършва на една и съща ниска нота — у-у-у, която влиза навътре в сушата и в душите. Във въздуха се носят валма дрипави облаци и пяна, която вятърът плюе нагоре. Небето е размътено и черно като водата. Лодките от Фоз, Афурада и Повоа се връщат и бързат да се приберат. Надвиквайки вятъра, ревът на морето ечи все по-високо — силен, трагичен вой, пронизителен и трагичен… Устието съвсем се затвори от пенливи зеленикави водовъртежи. Отвъд прибоя двадесет-тридесет лодки чакат да настъпи затишие, за да влязат. Големи, разрошени от напорите на вятъра облаци се пръскат по небето. Бурята реве, а небето е мъртвешко бледо… Притъмнява, на далечния хоризонт бушуват неясни сили, а когато вълната се надига, се виждат плоскодънните лодки от четири дъски за събиране на водорасли, няколко лодки от Повоа и мауни от Фоз, очакващи решителния момент. За няколко секунди яростта се укротява и тогава се образува тесен коридор, в който вълните не се разбиват и който трябва да се прекоси извънредно бързо с помощта на веслата, за много кратко време, между живота и смъртта. Виждал съм лодките да се полюшват и да изчезват повлечени на дъното само на стотина крачки от брега. Лоцманът е на кея, спасителната лодка — готова. По улиците тичат жени със запретнати поли, тичат, стенат и плачат, изпълнени с мъка и сълзи. Някои от тях са много стари и подтичват отпаднало, като отчаяно проплакват:

— Ах, милия ми син, няма да го видя вече!

Грохотът расте, грохотът се удвоява и усилва, вълна след вълна се разбиват о скалите, заглушават вятъра и виковете, заливат като водопад фара, носа и кея, чудовищни кохорти обливат всичко с пяна в изблици на ярост, стигаща до небето.

— Ах, Исусе! Ах, господи!

Нови викове, нови жени прииждат от всички селца със сгърчена от мъка уста, опръскани с пяна, изнурени, с деца, хванати за полите им.

— Сърцето ми подскача, че няма да го видя повече!

— Не се отчайвайте, леличко. Може да влязат в Лейшоеш…

Живот, изпълнен с вечен страх, разбитото сърце винаги свито: първо за мъжете, по-късно за синовете и накрая съвсем ненужно и разбито, едва издържащо — за внуците, защото вижда как те един по един изчезват в дълбокото море.

Лоцманът нареди да се вдигне флагът и със знамение в ръце отива да даде знак на нещастните, изпълнени с мъка, мъже, изгубени сред мъглата, яростта и неясната зловеща светлина. Спасителната лодка е готова, но кой ще се осмели? Между едните и другите, може би на по-малко от петстотин метра, се намира смъртта. Кеят е пълен с хора, целият той е само вик на болка. Тук са жените, майките, стариците със свито гърло, които с мъчително безпокойство питат:

— Видяхте ли ги? Видяхте ли ги?

— Лодката, дето е вашият мъж, не е в устието.

— О, божичко!

— Може би не са пристигнали още или пък са вече в Лейшоеш.

Един стар рибар обяснява:

— Ето там е сдружението на Жасинтру. Още една лодка отива на дъното с разкъсано платно. Чакайте, чакайте…

— А хората на леля Ана?

— Засега не се знае нищо за тях.

— О, милия ми мъж, милия ми мъж!

Заглеждам една вкаменена групичка. Очите ми се спират на висока кокалеста жена с конско лице, цялата облечена в черно, която тихичко стене близо до мене. Мокрите й дрехи са полепнали по тялото, слабите, оцапани със сажди ръце с изпочупени от работа нокти са притиснати до гърдите, за да сдържат разтърсващите ги ридания. Тя не престава да стене, а очите й са устремени надалече в черния вихър от слелите се в едно море и небе. Тя е една от малкото, които не викат, една от малкото, които може би разбират… Но не престава да стене — не може да заглуши напълно вопъла, който идва отвътре и който е може би самото й разбито от нещастието сърце… По-напред са застанали набитите групи жени от Повоа със запретнати поли, които шумно изразяват скръбта си. Трима мъже, обърнати на югоизток, със сериозни лица се взират и се мъчат да отгатнат в кой момент морето ще се укроти, уморено от насилия. В устието отсам носа спасителната лодка танцува. Нови викове. Група жени, идващи от по-далече, пристигат в последния момент със същите сълзи и същите ужасени погледи. Спирам се пред друга групичка жени, за чиито поли са се хванали децата им… Само онази там не плаче, като че ли знае, че сълзите са безполезни или защото вече не са й останали сълзи… Продължава тихо да стене с някакви последни останки от скръб.

— Покровителю на моряците, помогни им! Скъпи боже!

Но морето и небето са жадни за трагедия. Неколцина мъже се решават да идат при фара и оттам да наблюдават надалеч.

Надалеч се вижда само неясен вихър, яростна стихия, водовъртеж, сред който се различават само люлеещи се мачти, а когато вълната се издига, се виждат разтърсваните на гребена лодки. Страхотни вълни се разбиват о Кучешката скала и заливат кея с кипяща вода. После вълните отстъпват тъмнозелени, подвижни пластини се хлъзгат върху по-светли тонове, пяна и жълтеникави бразди по пясъка, които успявам да зърна.

Там в дъното се появява смътна светлина, неподвижно петно, вероятно мястото, където трябва да бъде слънцето; долу — безразборно движение на водата с откъснати от мрачното небе валма облаци. Накрая едно широко пространство, където се отразява неясна светлина и където се разиграва по-страшна трагедия. Не е бурята, а опасността; не е стихията, а постоянният страх. В устието вълните напират все по-високи и бурни — отначало имат бял пенест гребен, после се разбиват като водопад, в безброй пръски и вихрушки, докато други вече се готвят да се издигнат. Подкопават брега, разбиват се о камъните. Карейруш представлява побелял от пяна водовъртеж; на носа, в Лавадореш, докъдето поглед стига, се вижда все същата необятна стихия — целият бряг е залят с пяна. И гръмовитият вой на тази разбушувала се вода се издига все по-високо и изпълва цялото пространство с ужасяващ рев — у-у-у…

Ето сега, ето сега! Лоцманът дава знак с флагчето. От неговия поглед, от неговото умение, от неговия опит зависи животът на онези хора. Ето сега! Лодките, издигнати на гребена на вълните или повлечени в пропастите между две вълни, го забелязаха отдалече. Някои смелчаци дръзват да гребат. Цялото множество на кея с надежда затаява дъх. Жените падат на колене.

— Моли се за тях, Исусе Христе!

— О, милия ми мъж, милия ми мъж!

Жените от Павоа се влачат на колене по камъните и викат:

— О, Богородице, моли се на бога за тях! О, нека отворените рани, раненото сърце и пролятата кръв на господа бога наш Исус Христос ги измъкнат от опасността!

Една се удря с юмруци в гърдите, друга драще с нокти лицето си:

— Милост за моя син в тези проклети води!

Тази ужасна отсрочка продължава две, три минути.

Някои лодки успяват да преминат, други изостават и вълната ги повлича, разтърсва и разбива сред яростни пенливи пръски. На кея — вик, един напразен вик. Гръм да го удари това море!

Ето я и нашата мауна. Познавам я и почти различавам един по един наведените над веслата мъже. Това са шестнадесет живота, шестнадесет сърца на крачка от смъртта, на две крачки от жените, протягащи им ръце. Зад тях вълните бушуват. Мъжете задъхани се навеждат и изправят с ръце на веслата, с опрени в пейките крака в последни отчаяни усилия, станали част от кораба, слели телата си с дъските в едно цяло. Някои гребла се счупват. Прав на кърмата, полугол, стиснал руля, капитанът ги ругае, за да ги окуражи:

— Ах, вие, безделници, крадци, кучи синове! Гребете, гребете! С все сила!

Треперещата му ръка не изпуска руля. Съвсем близо зад лодката чудовищната вълна ги гони — все по-голяма, все по-наблизо!

— Гребете! Гребете! — реват от брега.

Виковете на кея се сливат в един вик, в един рев, който отеква в душите. Една секунда, две секунди и са спасени… Но вълната се разбива, излива се като водопад, настигната от друга. Викът на жените се смесва с ехото на бурята и е отнесен от пристъпите на вятъра. Спасителната лодка успява да измъкне един, после друг, още вкопчен в греблото… Момчето! Момчето! Вятърът се усилва, от потъмнялото море напира черната стихия.

— Вече няма да посмеят да навлязат. Ще пристанат в Лейшоеш.

И жените вече отново тичат по пътя, „със запретнати поли, прогизнали, със същото скръбно «ах!»“, стенат, плачат, молят те. Някои старици са със застинали от страх очи и ръце, сгърчени на сърцето, което не издържа повече. Ридаят… Непохватни, боси, под изливащия се порой, така съсипани от живота, че приличат на парцали, мокри от сълзи и пенливи пръски. Продължават… „Може би ще влязат в Лейшоеш…“ И продължават да вървят по цели левги, като плачат и се молят или, още по-лошо — онемели от скръб, притиснали ръце до гърдите, с полуотворена уста и вторачени в морето очи…

„О, божичко! О, божичко!“

На другия ден намериха капитана, изхвърлен на пясъка. Бурята бе разбила лодката през кила, заривайки в пясъка почти невредима кърмата, извивайки ръцете на капитана, както някой би усукал въже. Но нито морето, нито смъртта бяха успели да изтръгнат руля от сгърчените му ръце.