Раул Брандау
Рибари (5)

Речният ръкав при Авейру

Пейзажът

Ръкавът е като огромен полип с протегнати навън пипала от Овар до Мира. Всички води от Воуга, Агеда и потоците, които текат по тези места към морето, се стичат в низината, задържани от дюната; дълга над четиридесет километра, образувайки множество вирове, канали, езерца и един обширен солен басейн. От едната страна морето непрекъснато блъска и повдига дюната и не позволява на водата да пробие; от другата човекът събира и задържа движещата се земя. Поставя после и основи, които помагат да се спре непрекъснатото движение на пясъците, и превръща блатистата местност в прекрасно шосе, благодарение на което получават тора и хляба, рибата и водата за поливане. Човекът прокопава канали и канавки. Сее царевица, залесява блатистата местност и с упорити усилия принуждава безполезния пясък постоянно да дава нов живот. Строи над водата и я подчинява, както в Гафаня, където ръкавът е засипан. Наторява земята със запасите, които му осигуряват тръстиката, водораслите и остатъците от гниещата дребна риба. Ръкавът се използва от търговците, които превозват сардината, от лодкарите и лодките, които пренасят стоки, от арендаторите на плажове, които оползотворяват ракитаците, от соларите, произвеждащи сол, от събирачите на водорасли и най-сетне от рибарите от Муртоза, които единствени заслужават това име и които използват мрежи и за калкан, за летящи риби и други.

Човекът по тези места е почти амфибия — водата е основата на живота му и населението, рожба на реката, е осъдено да изчезне заедно с нея. Ако ръкавът заболее, и населението заболява. Според Пиню Леал през 1550 година Авейру е имал дванадесет хиляди жители и 150 плавателни съда. Но плитчината се затлачва, земята се свлича. През 1575 година, когато плитчината отново се запълнила, полята станали неплодородни, градът се обезлюдил. Душата на тази земя наистина е водата. Устието на реката като Нил е почти божество. Само реката ражда и произвежда. Цялата тиня, всички утайки идват с течението в равнината и остават там. Това е вода и тор, плодородна земя, която се превръща в мляко и хляб. Усеща се пластът тлъста почва над пясъка. Но освен че наторява и дава живот, реката е източник на влага през цялата година и заедно с морския бриз освежава през лятото посевите и хората. Непрекъсната влага като някакво дихание обгръща пейзажа.

Всеки, който е дошъл тук, е останал запленен и в друга страна тази област би била любимо място за почивка. То е място за съзерцатели и поети — всяка струя вода е пълна с очарование. То е място за мечтатели и за онези, които обичат приключенията по реката в обикновена лодка, откривайки неподозирани красоти. То е за хора, обичащи дълбокото море, и за хора страхливи, които се решават да влязат едва в една педя вода — защото реката е езеро и море едновременно. Със съвсем прости средства — няколко кола и една барака, човек разполага с къща за цялото лято. Може да лови риба. Да мечтае. Да се къпе. И забравя дребнавия практичен живот. Спи прекрасно, в лодката или на пясъка — един огън, една рогозка, рибена чорба… На небето и в реката едновременно заблестяват безброй звезди. Няколко дни свободен живот, от които се запазва красив спомен за цял живот. Речният ръкав е място и за онези, които искат да открият нови земи от носа на лодката си, и за тези, които обичат светлината над всичко. Аз лично я обожавам. За мене тя е по-необходима от хляба. И може би точно в този кът на нашата страна тя достига невиждана красота. По реката въздухът е изпълнен с живот. Светлината трепти и тази атмосфера придава изящество на мъжете, на жените и дори на най-дребните неща в тази ласкава, нежна и осезаема яснота, която ги заобикаля. Светлината тук трепти, преди да се мръкне…

Ариау. Един вир. Вземам една лодка. Воден прах пада над зелените поля на Гафаня. По мокрия пейзаж сякаш се стича вода, а гладката като огледало река отразява сивото небе. Облечени в тъмни дрехи, жени, с големи снопове трева на главите, излизат от канавките като жаби, а едно момиче прецапва реката с мокра, запретната до бедрата пола. Неясният фон се губи в мъглата. Всъщност не вали — небето се топи. Тишина. Низината, прорязана от канали и вади, където водата застоява и зеленясва, поглъща и тази прецедена вода, която не престава да се стича. Реката е пепелява, небето е пепеляво, наоколо блатисти поля и просмукана с влага светлина, която пронизва лепкавите облаци и обгръща хората и предметите в еднакви чисти тонове. Багрите се разтварят. Влажна тишина в този рай от трева, покрита с фин капещ прашец. Продължаваме. Канали, вирове, неподвижна вода. Вижда се върхът на Капела, вижда се Форти Велю — по-рано плитчина. Водната бразда се затваря след лодката. Поглеждам в далечината, но надалече различавам чак до Арнелаш само струпани облаци, от които изниква една различна ивица — Вагейра. Край мене, край гладката повърхност на водата една мелница размахва криле и остава назад… След това тесен канал и земя, укрепена с колчета, за да не се свлича — Карейра. Друг, по-широк вир с цвят на калай и все същата обработена тиня, все същите сиви тонове, все същата пепелива вода, която капе ли капе над просторната просмукана с влага околност — езерото Лабрега, спокойно и самотно, и небето, което се разтваря в хладки капки. Една риба проблясва и повърхността се набърчва, после отново се връща към предишната си неподвижност. Един тревясал хълм се издига току над водата. Понякога лодката се издига, после се зарива в пясъка и мъжете с голи крака я тласкат с прът. В старата плитчина засяда и за да я извадим, трябва всички да скочим във водата. Вагейра — две бели ивици много далече — фаровете. Реката се разширява.

С наближаването на утрото дъждовните капки се напояват с нова белезникава светлина. Млечните тонове стават прозрачни и небето постепенно се прояснява. Развиделява се. Водната шир отразява вече нови багри. Мъглата с всеки момент се разпръсва и просторната, обвита с пари, равнина се облива с трептяща бисерна светлина; зеленината е по-светла, дърветата са като замръзнали във въздуха, къщите — като изникнали от водата. Още по-вляво забелязвам плевните на Коша Нова, но всичко е все още задрямало на сушата, в тишината, във водата. Един кефал подскача…

След множеството канали и гьолове със застояла неподвижна вода в равнината, покрита с извадена от реката тиня, и пясъци от другата страна, където цвърчат птици, под ниското мрачно небе, пред мене се разкрива безкрайна шир, където сушата и реката се сливат. Сън ли е това? Къде свършва водата и къде започва сушата? Онези платна от плитчината ли идват, или от небитието?… Близо до мене двама мъже теглят една мрежа в някаква странна лодка. Някои са с небоядисани бордове, други са целите черни, с дълга и стройна лебедова шия, сякаш с обърната назад глава, и с едно червено петно на кормилото… Мъжете в тази плоскодънна лодка са от Муртоза. Денем обикновено спят, а нощем ловят риба. В реката се въди змиорка, каракуда, кефал, калкан и костур. Носят в лодката една котелка за рибената чорба, кошника с картофи, рогозка за спане върху брезента, който опъват на носа, и едно серкме, натопено във водата, за да се запазят живи змиорката и кефалът. По-нататък един старец и едно момче хвърлят мрежа за кефали, закрепена над водата с колчета. После хвърлят друга мрежа, а младежът удря с канджа по борда на лодката. Рибата се плаши, бяга, търси сянка, скача, проблясва като капка калай, пада и се оплита в мрежата.

Поставете тези фигури на един сдържан фон, в нежна светлина и неясно обкръжение… Тук влагата има свой живот. Мъглата по реката е необикновена — всяка капка си има своя душа и се прелива във всички цветове на дъгата като сапунен мехур. По форма хармонират не само с фона, но всеки момент пред очите ми влажният пейзаж се променя и преобразува — отдалечава се, удължава се, става безкраен и недействителен. В далечината виолетови дървета изникват от водата; все още пепеляв, хоризонтът се мъчи да се спре, но вече трепка синя пяна покрай зелените отражения. Волове пасат във водата, една лодка плава навътре в сушата… Устието е като недействително, облечено в своя собствена светлина. Там някъде се мярка едно червено платно — като непозната багра в тази размита във вода картина… В този миг започва да се появява синият тон, миг достоен за описание. Мъглата се разпръсва, но въздухът е напоен с влага, светлината се отразява в хиляди невидими капчици, всичко е просмукано със свежест и живот. Синият цвят постепенно надделява. Мъглата се вдига, но тук-таме остават разпокъсани парцали, разпръснати по каналите, вкопчени в земята, оплетени в тревата. Водата се плиска край мене на малки, застигащи се сини вълнички подобно на петната, които художниците правят на картините с помощта на шпатула. Край лодката водата има ярък и свеж син цвят, какъвто никога не съм виждал. По-далече синьото е като размито, по-наблизо — като мастило. Учуден, гледам синята шир пред мене. И цялата тази синева започва да трепти в хилядите блестящи капчици във въздуха, които сега едновременно се насищат със същия цвят… Синьо, синьо, синьо…

От три дни съм на устието — брадясал, мръсен като скитник и сякаш извън действителността. Струва ми се, че живея в друг свят — шир, вода и сън. По пясъка се виждат плевните на Коша Нова, Сао Жасинту и Торейра… Нищо не ме интересува! Зашеметен, пропит със синева, облян в светлина и слънце, забравих миналото и настоящето. Животът се състои в плаване по реката, ядене на рибена чорба от змиорка и кефал, която мъжете готвят на носа, като слагат в нея и хайвера, за да й придаде по-добър вкус. Спим в лодката, спираме в плитчините и все плаваме, усещайки тласъка на вълните, които бягат като кобалтовосиньо мастило от едната страна, и пепелявосиви — от другата. Излизаме от тази шир, за да открием някой вир, някой канал, скрити в непознати места. Присъствувам на промените на водата и плавам с вдигнато платно покрай къщите и между тях.

Различавам един тъмнолилав фон — очертанието на планините. Тук устието е по-широко, разширява се още и се разделя — от едната страна до Овар, от другата до Салреу… Къщички в някоя чупка на брега, където ти се иска да живееш, загубен за света и забравен от света. Съвсем близо до брега, отразена във водата, е Муртоза, обгърната в златно сияние: няколко бели къщи блестят, няколко яркозелени дървета контрастират с тях и един тесен канал за пристан на странните лодки със странно кормило. Покой и слънце. Приказната ескадрила се пръсва във водата, която трепти, освен на някои места, като че ли нарочно, за да отразява мачтите в безкрайна криволица чак до дъното.

Тази хубава лодка служи за всичко. За риболов, за товарене на сол и водорасли за вътрешността на сушата. Тя е идеалното транспортно средство за тези крайречни земи. Замества товарните животни, колите по съборите и е очарованието на реката. Има в нея нещо, наподобяващо птица и театрален декор. Тя оживява пейзажа. Понякога има едно широко платно, понякога две, второто, поставено на носа, е по-малко. Платната се използват за плаване по ръкавите из вътрешността и смея дори да твърдя, че може да плава и по тревата. Служи и за дом — има една кабинка, в която може прекрасно да се спи. Не съм виждал друга лодка, толкова изящна, лека и подходяща за функциите, които изпълнява, и съответствуваща на околния пейзаж. Тази сутрин устието е пълно с лодки, които го кръстосват във всички посоки и неуморно стържат дъното, обрасло със зелени водорасли. Струпват я, изкарват я на брега или я сушат на пясъка за зимата. Целият хоризонт е закрит от платна. Изникват от сивотата и нощта, от слънцето и солените вирове, от тинята и облаците. Един младеж седи на кормилото, двама мъже във всяка лодка непрекъснато стържат с греблата и изтръгват от реката фините й коси, които се съпротивяват само докато са зелени. Греблото се издига, препълнено с мокри влакна, и се изсипва в трюма. И лодката продължава с носилка за разтоварване на носа и мостче на борда, което служи за второ кормило. Едва се плъзга по водата… В далечината нови и нови лодки стържат дъното, правейки леки кръгове като лястовички. Стържат земеделските жени, стържат мъжете с боси крака, нагазили във водата до кръста, а по-натам върви цяла група момичета и също стържат ли стържат със запретнати поли…

В този час зад плитчината обвитата в пара река става като нематериална и достига върховно съвършенство. Сао Жасинту даш Ареяш, обагрен в червено и полиран като нов, се оглежда в лъскавото огледало на водата. Отпред, на дюната, се вижда малка и тайнствена борова горичка. Вдясно, в различни оттенъци на лилаво, се простират солници надалече чак до планината. Синева, ярка синева, пронизана и трептяща от светлина, безгранична синева. Сушата също се отдалечава и просторната панорама изглежда нереална. Тук няма нищо материално. Залетите земи са прозрачни като реката. Различавам дървета, но дърветата са като мазки размита боя и изникват от водата, отпред ивици от някаква ограда или купчина размит пясък. Отвсякъде струи синева, неясна шир и като в сън, изпълнена с влажен въздух и нежна светлина. Предметите са така леки, че светлината сякаш преминава през тях… Плаваме по реката. Шест часът, седем часът… Би трябвало да се отбелязва всеки момент появата на съществата и предметите, които всеки миг се променят. Същата панорама придобива различни нюанси на прозрачен сън, колкото повече светлината помръква и лодката се движи. В осем часа отново се приближаваме до плитчината и потокът, който идва откъм морето, наподобява разтопена лава. Залезът обагря пясъка и оставя по водата звездна следа. Прозорците в Прая Нова блестят, а ние сякаш плаваме в разтвор от сулфат с кървави отблясъци. Там, в дъното, пламват виолетовите петна на облаците. Отново цялата тази шир се променя. Всеки миг трептящите цветове се променят, гледката става все по-призрачна с изникващите от земята и вадите видения. Това са валмата мъгла, които се вдигат от падините. Притаилата се влага отново се появява на сцената и създава нов живот. Поглеждам небето… Като на невероятна картина на Търнър разпокъсаните облаци се пропиват с червени отблясъци — нежна седефена багра като вътрешната част на раковина, розови оттенъци, попили капките влага. Устието е като огромен вир, в който леди Макбет непрекъснато мие ръцете си от векове, но всъщност истинската трагедия се разиграва на небето — виолетовите тонове на агонията се струпват и сгъстяват; облаците се напояват с по-тъмна боя и голямо лилаво покривало постепенно се изпречва между мене и пейзажа. Всички изменения се отразяват във водата, където все още плуват златистите отблясъци на залеза. Усещам, че багрите, обгърнали пейзажа, помръкват много трудно и че цялата тази влага иска да се насити със светлина, преобразявайки се като по чудо в експлозии и разпилени от вятъра цветове, в нереални картини на земята, пълна с тайнственост, докато една-единствена златна ивица над водата трепти, криволичи и накрая изчезва в една последна арабеска…

Вечерта се връщам с една лодка, тръгнала за празника на Сао Томе в Мира. Връщам се заслепен. Душата ми е изпълнена с необикновени багри. Излягам се на кърмата, наситен с илюзии, наситен със светлина, зашеметен, сред група момичета, които пеят и сегиз-тогиз повдигат полите си, скачат във водата и с голи крака теглят лодката из плитчините…

Непознати места

Най-много ме очароват непознатите места по устието, където проблясващата вода се застоява, напоена със синева, и отразява тревата и две заседнали лодки. Забравена вода или къс прозрачно небе? Там синьо петно се е утаило пред някаква зелена канавка. И тази синева се просмуква в ниската напоена земя, прониква под почвата и се появява отново като вирчета и поточета. То става неочаквано и непредвидено. Не се знае къде ще бликне. Къде съм — на сушата или във водата? Това езеро ли е или напоителен канал? Някакво платно плава сред зелените поля. Надалече в просторната насечена равнина, успоредно с фона от борови гори, се плъзга и друга лодка по нежната зеленина на оризищата.

… Друг канал. Волски коли. Обширната равнина е нарязана, набраздена и кръстосана от безброй потоци, които се стичат към по-широк канал. Има зелени локви, покрити от цъфнали лилии — едри и проснати на повърхността на водата, с някоя неразцъфнала бяла пъпка. Китки ниски дървета са прострели клони над черната дълбока вода. Още локви, и в зимните мрачни дни тънките клони на дърветата се отразяват отчетливо като нарисувани с перо в заспалата вода. В задрямалия въздух и в несъществуващата вода, защото всичко изглежда безплътно.

Тези земи са напоени с вода и нежно обгърнати от морския въздух. Полъх на вятъра и зървам купчините сол, пръснати по плодородното поле. През царевицата вървят групи момичета, затънали до колене в пръстта, а оризищата протягат към небето стъбла с потопени във водата корени.

Голямо залято с вода място. Тиня с лъкатушещи вади и канали. Тишина и светлина. Ивици земя обрамчват обширното пространство, разделено на правоъгълници, с ниски окастрени дървета по края. Влажна тишина. Неподвижна вода. Това, което искам да представя, могат да го направят само художниците — мокрите тонове, зелените отражения, бягащите в галоп облаци над безкрайната полирана повърхност и накрая, превалянето на деня и болезнената агония на светлината. Небето не е същото, на небето всичко изчезва… В тези локви златистите отблясъци се смесват с гниещата зеленина и дълго време не се разнасят, вкопчени във водата като в прощална прегръдка. Само тук може да се разбере добре колко й е трудно на светлината да умре…

Това всъщност е блато. Пред вратата ми се простират блата, те отразяват небето и се покриват със зелен мъх, а през пролетта в тях се разиграва винаги все същата драма на цветовете. Загниват. Появяват се метални отражения, яркозелени като жаба, и бляскащи при залез-слънце. Не се задържат дълго време… Важното тук са размерите. Всичко покорява с широтата си, а светлината е великият й художник. Тя ни заблуждава в изпълнения с изпарения въздух, които преобразяват земята с пръснати парчета стъкло по нея, с хиляди живи огледала, които я отразяват. Погледнете… Там, на носа на лодка, някакъв мъж хвърля харпуна и петардата, търсейки по пясъчното дъно калкани и змиорки, скрити в тинята. Не е нещо особено. Но в тъмната фигура, в пестеливите движения всичко е съвършено. Гладката вода потреперва за миг. Отраженията се пречупват и набръчкват, за да се върнат после отново към чистотата и неподвижността — докато стройната фигура запазва още миг стойката и жеста си. Не е нищо особено — само картина, в която светлината играе главна роля.

Откъм пясъците, където се врязва селището Мира, има остатък от речния ръкав при Авейру, който в други времена тук е имал излаз към морето и който и до днес се нарича устието Бариня. Прилича на капка замислена вода на петнадесет крачки от морето. Ракитаци и пясъци… Но езерцето пие светлината на небето и изглежда още по-меланхолично и потънало в покой край големия бушуващ океан. Не знам дали пише стихове, но знам, че мечтае и в определени часове изумено се съзерцава. На крачка от морето него никой не го чува, но може би това е най-възвишената поезия; може би вътрешната неизказана поезия е най-прекрасната и единствената, която бог чува.

През Бариня минават два сладководни потока от Фервенса, които карат няколко примитивни воденици. Четири дъски, а струята блика от издълбани дънери, които са толкова стари, че от пукнатините им капе вода. Наоколо заблатени пясъци, които рибарят от Мира превръща в ниви благодарение на торенето с черупки и сардина. Всички вземат земя под аренда и по това време на годината жените се прибират от полето в къщи, управлявайки с пръта натоварената с царевица лодка. Понякога леката тъмна лодка се потапя в синята гладка вода, пълна с жълти тикви. Покрай мене минава лодка и чувам непрестанен плач. Вдигам глава. Стройната фигура на жената, застанала права на кърмата с леки ритмични движения тласка лодката с пръта, а в люлка на носа увито в пелени детенце плаче от глад.

Тук се ловят най-хубавите кефали — лъскави, черни, с плоска глава, по един оригинален и може би най-първобитен начин, по-стар от влакното, кукичката и мрежата. Лодкарят хвърля на повърхността на водата една рогозка и бавно направлява лодката. Изведнъж, като забележи сянката, рибата изплашена скача, пада на рогозката и се мята, докато рибарят я хване. Но един момент… Кефалът, който търси прелитащите над водата водни кончета, проблясва на слънцето и пада върху рогозката. Още една риба в лодката. В плитчината се ловят и прекрасни змиорки, от които Луиш Милейрау, едър земеделец, приготвя вкусна рибена чорба.

Този древен проток, който съединява реката с Бариня ди Мира през влажната низина, осеяна с локви, като ту се стеснява в тънка ивица, ту се разширява във вир, накрая се влива в Ариау. Покритата с пълзяща трева равнина, която жените непрекъснато скубят и прибавят към тора, притежава очарованието на безлюдна шир. Хлъзгавите жаби скачат под краката, а звездните нощи изглеждат по-дълбоки, безкрайни. Скачам в една лодка. Оставям я да се плъзга леко по повърхността на водата, между тръстиките и дебелия килим от ниски храсталаци, от една страна, позлатени от слънцето, от другата — по-зелени. Свивам ръце, за да мога да мина. Тишина. Ивица небе горе, ивица вода долу, лъкатушеща между лъскавия пясък. Надалече по повърхността на водата големи подвижни слънчеви петна. Тук-таме някой канал за напояване, покрит с купчини разперени листа и съвсем малко застояла вода. Едно дървено мостче — две прехвърлени над водата дъски, едно от тези прости неща, които заради първобитната си простота притежават очарованието на картина. На места водата е по-тъмна, когато тръстиките са по-високи и по-гъсти — отдолу зеленясала вода с покривало от нежни листа. Другаде се вижда открито място, което слънцето огрява изцяло. От двете страни — обработени ниви. На петдесет крачки е морето. А до мене, на повърхността на водата — хиляди отблясъци: погълната, задрямала, забравена светлина. Лодката продължава да се плъзга. Ако животът течеше винаги така, към вечното море, в това пусто място, където дори птичка не пее!…

Лодката заседна и сега, докъдето погледът стига, водата е като злато. Стоя така и гледам пясъчното дъно. До мене водата има зелен цвят, какъвто никаква палитри не може да постигне, яркозелено, напоено със светлина, която се процежда между тръстиките, и всичко се пречупва във вълните, образувани от минаването на лодката, след което отново замира в тишината. По тези води се носи някаква замаяна душа, тиха и боязлива, и толкова безплътна, че може да изчезне всеки миг от най-малкия полъх. Съществува, но не знае, че съществува. Тя е почти нищо. Една златна ивица, тишина, един отблясък… Карайте лодката лекичко — да не я изплашим.