Раул Брандау
Рибари (8)

Кратки бележки

Риби

Морската лисица е най-вкусна, когато се яде задушена, но не и през май, защото „морската лисица през май врата събаря“, фанеката трябва да се яде прясна, студена и пържена. За всяка риба си има сезон: „Ако царевицата е узряла, можеш да ядеш калкан“, сардината се яде, преди да си хвърли хайвера, а раците — само през август, печени в черупка, те могат да стигнат до съвършенство. Но всяка риба е вкусна, ако отива в огъня направо от мрежата — тогава има този специфичен вкус на море и дори блестящата сардела и ужасната моруна, измити и приготвени край самия бряг, стават търпими. Колкото до писията, платиката, корвината, тлъстия паламуд, мерлузата и вкусната сардина, да не говорим за такива почти изчезнали риби като палтус и есетра, не им познава вкуса и аромата този, който не ги е отнесъл в къщи направо от лодката, още мокри в коша върху покривка от водорасли и тиня. Тогава са великолепни — печени, пържени, задушени, с малко олио или приготвени на жарава от самия рибар.

По време на отлив рибарите залагат стръв на чепаретата, а дъното се разкрива. Локвите приличат на хвърлящи отблясъци скъпоценности сред тинята, а всяка скала с тъмната си коса от саргасо — влажно, прозрачнозелено — е като живо същество. Във всички пълни с вода дупки се стрелкат змиорки, коварният лаком рак чака жертвата си в дупката си в скалите, пасажите малки рибки проблясват, когато с рязко движение се обръщат и показват белезникавите си кореми, а един тлъст като гол охлюв червей пълзи в тинята. Има огромни, разядени, внушителни скали, покрити с миди, с цели гроздове охлюви, които като усетят хора, веднага се затварят в къщичките си. По скалите синевата се събира в дупките, които отразяват вселената — в тях се побират небето, светлината и звездите.

Рибата тон, която винаги следва пасажа сардина, ми се струва най-щастливото същество в морето. Яденето й винаги е готово, а е и неизчерпаемо. Забавлява се като пуснато на воля дете. Винаги създава у мене представа за свобода и прекрасен живот… Тези риби подскачат, виждат се блестящите им гърбове, гмуркат се и изскачат със стичаща се по синкавите им тела вода и когато най-малко очакваш, отново се спускат към дъното… Понякога навлизат навътре в устието по пенливите гребени на вълните, в буйни скокове, докато морето като растящ и разливащ се с удоволствие залив нахлува на сушата. Септември, силни приливи. Риби тон! В Кантарейра — глъчка: мъжете скачат в лодките. Един от тях, застанал на носа, държи харпуна, изчаква момента и го забива. Един тон е улучен, другите веднага бягат към морето.

Между тези риби и други, ужасни, които съм виждал, има огромна разлика. Виждал съм рибата торпедо по тинестото белезникаво дъно между големите скали в Балеал, където водата има цвят на морга. То е нещо по-неприятно от гнилотата — там на дъното пъпли някакъв тайнствен живот. Вглеждам се и изведнъж отдолу се надига страховит плясък, живи петна се разклащат и полюшват, потрепват безформени криле на прилеп с мътен електрически зелен цвят. Това са рибите торпедо, които с хиляди се издигат на повърхността — не знам как, нито защо; и този живот кара човек да се замисли и вдъхва страх. Представям си допира с тези хлъзгави кожи, с този тъмен живот в зеленикавите дълбини, където светлината не прониква, и бягам, бягам!

Светлина и багри

Понякога морето прилича на прозрачен воал, друг път — на зелен прах. Понякога е прозрачносиньо, друг път — като кобалт. Или е безплътно като небето, или е цялото грохот и ярост. Сутрин се разпръсва, следобед мечтае. В мъгливи дни то е изключително, когато гъстата мъгла малко по малко се разпръсва и то изниква иззад последната напоена с капчици влага завеса, цялата зелена; зелено, което ти се иска да вдишаш. Различни цветове плават по водата — избелели, прозрачни, тъмни, почти черни, примесени с пяна от вълните, които се разбиват и плискат надалече. Има други, синкави, с цвета на гниенето. Всичко това е степенувано и зависещо от небето, от часа и прилива. В някои моменти ми се струва, че съм вътре в някакъв смарагд, в други — в някаква скъпоценност с уникален син цвят, който се възпламенява. Но светлината отмира, светлината чезне и се изпарява като парфюм. Като огромно вехнещо цвете. Златистото не е просто златисто, нито зеленото е просто зелено: те сякаш притежават нежна екзалтирана душа.

Птици

Привечер сядам на вълнолома. Морето е спокойно, Оутра Банда — зелена, брегът се губи във виолетова мъгла, а носът се е врязал между синята река и синьото море. Зад мене фарът блясва, а на пясъка ято чайки тихичко писукат. Ето това е щастие. Гмуркат се, плъзгат се по водата и внезапно излитат, опиянени от синевата, за да се спуснат после отвесно върху ятата дребни рибки. По-малките птичета, пискуните, плуват в една локва, други пърхат с криле по вълните, трети се разхождат по пясъчната ивица. Виждал съм много гнезда, но никога не съм намирал гнезда на чайки… Ето че отново се събират с дръзки крясъци, с потопени в синята вода крачета… Ято бекаси лети почти над самата вода. Зеленият прах от морето се увеличава. Параклисът в Сеньор да Педра там в далечината още проблясва. Но говорехме за гнездата… Едва по-късно, много по-късно открих, че чайките свиват гнезда по безлюдните плажове и мътят в дупки пъстрите си яйца. Правят гнезда предимно в Берленгаш. Това място принадлежи на тях и на небето. Вълнуваща гледка представляват кацналите на скалата чайки, а наоколо малките им смешно плуват. По силата на вековна традиция това място е тяхно неприкосновено убежище. Почти не бягат от човека, но никой не би трябвало да ги закача в този изпълнен с нежност период.

Една от най-богатите жени в Съединените щати мадам Ръсел Сейдж купила в Луизиана скалата в Марч Айлънд, където преследваните птици да вият гнездата си. Тяхно убежище в света. Оттук поздравявам мадам Ръсел или паметта й, ако вече не е между живите. Ако аз бях богат, също щях да купя от държавата Берленгаш, за да могат морските птици спокойно да свиват гнезда далеч от човешката жестокост, която е толкова безгранична, че избива и потомството им.

Сред всички тези птици има една, която видях в Балеал и която много ме заинтересува. Наричат я водна кокошка. Тя прелита през септември. Веднъж привечер чух някакви тихи, зловещи гласове. Бяха тези птици, които летят на ята и кацат по скалите, покрай самата вода, където спят. Като някои стари съседки, преди да затворят очи, те бъбрят от място на място. Шушукането ту се засилва, ту затихва… Смях. „Какво, какво?“ — чува се ясно. „Кой е?“ После друга: „Уби я, уби я!“ Саркастичен смях, после в хор: „Здравей, здравей!“ Пада нощта и всичко утихва, освен морето, което винаги говори.