Раул Брандау
Рибари (4)

Ловът на сардина

Утро. Пясъчният нанос отделя синьото на реката от зеленикавия прах на морето. Соленият въздух, който вдишвам, сякаш освежава всички багри и Оутра Банда като зелен параван се издига на фона на картината. Синева и пак синева… Сега, когато лекият северен вятър отнася надалече последните къдели мъгла, виждам лодките за сардина, които вече повече от месец всяка вечер излизат на риболов. Той започва на Веех светих и завършва на Богородица. В гемията са трима мъже и още толкова мрежи. Те са стотици, цяла флотилия, която различавам по платната отвъд наноса, а те в бледата синева и разпръсващата се мъгла изглеждат като увиснали във въздуха. Всеки следобед влизат в залива една след друга в редица, за да изхвърлят на хлъзгавия кей дребната риба, която на купища се мята в трюмовете. Два, три часът е… Това е часът, когато жените излизат от скривалищата си — Бешигаш, Папейра, Мария да Виела, които прекарват живота си по пътищата с кошница на главата и боси крака; излизат жените от Матозиню, от Афурада, които почти винаги са в траур, защото морето отнема мъжете и синовете им. Познавам ги всичките от малък. От Авейру и Виана, от вътрешността на страната, от самотните селца в Доуру, иззад дебели стари зидове (там, горе, проблясва някоя звездичка), от затънтените места в Траш-уш-Монтеш слиза по това време към брега човешкият мравуняк, спуснал се след храната за зимата, след търговията, която го блазни, и след ситостта, която морето осигурява. Няма селце, забутано в планината, до което сардината от крайбрежието да не стига жива. През този сезон се появяват и групи слаби, мръсни мъже, боси жени, които при невъобразима врява си оспорват разпръснатата по пясъка сардина. Керванджии я товарят на магарета с кошове, жителите на Доуру — в корабчета с четириъгълни платна — капитанът, застанал прав на олющената палуба от борови дъски; носачите по брега — в кошовете, които носят от двете страни на пръта на рамо, търговците я трупат в кошове или я осоляват на дъното на бурета, жените от Сао Жоау и Бара, с голи крака и кошници на главата, тичат по крайбрежната уличка по пътя за Порту с викове:        „Жива риба от Ешпиню!“ И изгладнелите очакват дните, в които рибата е толкова много, че може да я вземе, който поиска, и остава пай за бедните. Групите по кея спорят, жените пръскат по камъните цели планини хлъзгаво сребро.

— Кой ще даде повече? Кой ще даде повече?

Часът е шест. Погледнете — синьозлатните багри на Оутра Банда избледняват. Зеленикавият прашец на морето отново се превръща в мъгла. Чува се плясъкът на мрежите във водата и крясъкът на подплашените чайки. Жените викат. Цените се покачват. Две жени се счепкват. Керванджиите вървят пред невъзмутимите магарета. Жените от Бара бързо товарят последните кошове. Трептяща нишка лунна светлина вече блести над водата, а после и по рибата за продан. Още се носят остатъци от слънчевия залез по избледнялата река, когато лумва огън и оживява първите сенки сред сияние, което би било истинска находка за някой художник-пейзажист…

В някои утрини морската синева се слива със синевата на небето. Свеж, влажен дъх, живо солено изпарение се носи отдалече и от дълбините, от цялата тази непрекъсната подвижна шир, която ни създава усещане за някакъв безграничен живот. Диханието прониква през парцалите от мъгла, през петната от пяна, през побелелите от гняв водовъртежи. В този час денят е като от олово. На хоризонта светликът се мъчи да пробие и осветява само част от разтопеното море. Още не се вижда брегът. Мъглата се носи на валма и изведнъж, там в дъното, гъст дим се издига от земята. Много далече размазано синьо петно плува по водната повърхност…

Рибарските лодки образуват кръг още пред залива, между Барленгаш и брега — седем, осем, десет, с триъгълни платна и се готвят да хвърлят мрежата за сардина — голяма мрежа с кош. Като срещне по пътя си мрежата, сардината влиза в коша и рибарите я изсипват в лодката. Същинска сребърна вълна, която излиза от мастилената вода. Мирише на водорасли и открито море. Тази миризма ме пронизва й оставя по устните ми вкус на сол.

Осем часът е. Още няколко мига и завесата от пари ще се разтвори — разбягват се и последните призраци, а пейзажът като видение изплува от морското дъно.

Пред мене се разкрива първо брегът, в далечината виолетов и червеникав, по-далече — лилав и прозрачен, а още по-далече — забулен в мъгла. Тук-таме се вижда някое осветено от слънцето село — Ферел, Казайш ди Миртим Мендеш, Атоугия да Балея, а по планинските хребети — синият пояс на боровете. В дъното — Пениши и прелестното Карвоейру, което влиза навътре в морето, вдясно — Берленгаш, които по форма и цвят наподобяват два кацнали в морето облака, вляво — отвесни брегове. Голяма скала в морето — Балеал, свързана със сушата с тясна пясъчна ивица, със залив на север и друг, на юг. Различавам бели като тебешир камъни, други жълтеникави, трети разядени, с причудливи форми, които вълните обливат с пяна… Всичко това е като от прах, с две доминиращи багри — на синьото море и на синьото небе; едната зеленикава като разтвор от син камък, другата — безкрайна и ефирна.

— Тегли, тегли!

От морското дъно продължава да излиза сардина, от кобалтовата вълна се издига блестящо сребро. Мъжете викат. Това са мургавите хора от Пениши и Ферел, които след гроздобера, след като съберат сладкия сок в бъчвите, с още изцапани от гроздето ръце, идват да ловят сардината, която скача към светлината, скумрията и моруната, или с харпун в ръка да ловят октоподите, криещи се между камъните.

— Тегли, тегли!

Това продължава часове, цял ден. На връщане слънцето вече се крие зад Санта Катарина и денят се смесва с лунната светлина, която трепти по призрачната следа на корабчето. Ту проблясва, ту изчезва фарът в Берленгаш, а по-нататък свети фарът на далечния нос, който е неподвижен. Морето излъчва някаква собствена светлина и има друг цвят. Синьо ли е или зелено? Край мене то има всички нюанси на зеленото — от тъмно почти черно, през зеленото на разлагащи се водорасли, по-светло зелено с остатъци от водорасли, пяна и боклуци, докато в далечината избледнява и трепти, превърнато в почти безплътен прах. Тук-таме прозират виолетови тонове и всичко у мене се обърква — сън и действителност, когато плачливият глас се превръща в силна врява — с приближаването ни към брега големият жален хор става все по-силен…

Едва пристигнали в Пениши, мулетарите откарват сардината по пътя, който прекосява песъчливите поля, Атоугие да Балея, Серра ди Ел-рей до Обидуш и Сао Мамеди. По това време има непрекъснато движение на коли и хора, разядената настилка мирише на саламура. Стига до железопътната линия.

Хората измислят все по-усъвършенствувани начини, за да унищожат сардината — мрежи, апарати, уреди. Но дори не успяват да я отклонят от пътя й. Понякога рибарите се колебаят да хвърлят мрежите сред този огромен пасаж, който е като съдбата, никаква сила не може да го промени или отклони. Упоритите слепи пълчища отнасят и разкъсват мрежите, и продължават своя път, за да хвърлят хайвера си на брега и после да се върнат почти невредими в морето въпреки всички опустошения.

Рибният пасаж, който притежава някаква тайнствена сила и живот, който образува едно цяло и следва кой знае какъв инстинкт или висша сила, стига и до Лисабон, идвайки от Сетубал, Алгарви и неизвестните плажове, от големите мрежи и малките корабчета. И се пръсва по цялата страна. Ядат сардина, печена на жарава, работниците по пътищата и изгладнелите селяни с парче царевичен хляб. През зимата я сушат и в Сао Жоау е даже добавка за хляба. На север земеделецът я очаква за вечеря — това е най-вкусното му ястие. Бедните я пържат в малко мазнина и солена или подскачаща в коша, съвсем прясна от морето, жива от Ешпиню, едра преди да хвърли хайвера, без глава и гръбнак, още съвсем гореща, с жълти петна от саламурата, тя е храна и за бедни, и за богати. Влиза във всеки дом. Някои я обичат сготвена, други я предпочитат просто печена, оставяйки да пада в огъня съскащата мазнина. Някои харесват сардината с тлъст черен гръб, други намират за много по-вкусна дребната, която се нарича петинга, и се яде с люспи и кости, изтъквайки достойното за уважение мнение, че жената и сардината се обичат, докато са малки…