Раул Брандау
Рибари (10)

Някои типове

Познавах много рибари във Фоз. Познавах Биле и Мандум, който завърши живота си, като превозваше англичанки до Лавадореш. Познавах Графовете — двама братя, сухи почернели мъже, и двамата загинали в морето; братя Жеремиаш — единият стана моряк, а другият — лоцман при устието; Жоаким Банейру — висок, рус, с татуировки на ръцете, които бяха моята мечта — една котва и едно прободено от стрела сърце; сръчния Тарафа, с бавен говор и звучен, чувствен глас, който канеше момичетата да идат с него на плажа „да изтеглят едно чепаре“; Жоау Моуку, с когото ловяхме змиорки с конец и стръв на кея на Кантарейра, сред глъчката на жените и солените пръски на прилива… Спомням си хората, които живееха в стръмната Ко̀ргиня, заобиколена от високи скали, и които шумно тропаха с дървените си обувки, когато тичаха да отпуснат платната на лодките. Виждам ги по местата им, чувам ги да говорят — и живите, и мъртвите, в онази минута, когато се запечатаха в паметта ми като серия моментални снимки, някои замъглени, други толкова ясни, че различавам цвета на косите им. Там, до вратата на склада на пансиона, е седнал един старец и разнищва въжета за кълчища с дебелите си треперещи пръсти. Така, прекосил всички морета на Африка и Бразилия, опъва мрежата на прътите. Никой не знае по-добре от него къде минава рибата. Надушва я. В тинята на плитчините лови пимпао и фанека, а с мрежата лови дребна риба в локвите при отлив. Всеки ден излиза в морето с лодката си да изтегля чепарета или да лови костенурки в устието. Макар да е много стар, възрастта на Тека не може да се определи — косата му е с цвят на въглища, без нито един бял косъм, всичките му зъби са здрави. И сегашната му жена е четвърта поред.

— Е, сеньор Жозе, значи млада булка?

А той, без да се ядосва:

— Такъв съм си аз, момче, до гроб — жени и чепарета.

Спомням си Мануел Калафатчията, който по цял ден запълваше с кълчища цепнатините между дъските и дърводелците, които поправяха лоцманските лодки под сянката на първите три дървета на Пасею Алегри.

 

 

Мъжът на Мария да Виела живя и умря като пияница. Никога не говореше — само се усмихваше и намигаше с доволен вид и пръстена лула в устата. Каквото изкараше, изпиваше го в кръчмата. Тя му се караше и не знам дали не го биеше. Отиваше да го търси в лавката и го блъскаше към къщи, като по целия път се караше, а той — мълчалив, невъзмутим, само плюе със съвършено вътрешно задоволство. Всяка нощ излизаше в устието сам в каика — с гребла или с платна, пийнал. Винаги се връщаше — при спокойно и при бурно море, и винаги носеше риба, за да има какво да пие. Един ден, от страх да не се удави, не го пуснаха повече в морето.

Намери си друг занаят — превозваше за Оутра Банда жените, които идваха в Порту с кошници, а на връщане се качваха на скелята в Лорделу. По онова време превозът струваше тридесет рейса, което очевидно не му стигаше, за да пие по свой вкус. И измисли — направи дупка на дъното на лодката, която запушваше с парче корк.

— Качвайте се, момичета, качвайте се! — викаше клиентелата момчето, което му помагаше. Жените се качваха на групи и когато всичко беше готово, мъжете започваха да гребат. Насред реката той казваше на момчето „Стой!“ И момчето спираше. А той изваждаше запушалката и внезапната струя вода изпълваше с ужас жените, които с викове скачаха на крака.

— Не мърдайте! Сега, която иска да стигне в Оутра Банда, трябва да даде още по една пара!

Мисля, че това са думите, които най-много пъти бе произнасял в живота си. На края, естествено, лодката на Жозе да Виела бе гледана с недоверие и страх, въпреки че момчето, което той биеше с едно въже, пресипваше от викане на скелята:

— Качвайте се, момичета, качвайте се, имаме попътен вятър!

Тогава вече Жозе реши да умре от огорчение, пиян, както винаги, плюейки встрани и с лула в ръка. И едва след това Мария да Виела въздъхна с облекчение и си накупи златни верижки с печалбата от продадената риба.

 

 

Лоцманът си отваря устата само за да ругае. От време на време страшният му гръмовит глас отеква в Кантарейра и всичко замлъква. Всички се страхуват от този сух мургав мъж, властен и суров, с голяма, разрошена побеляла брада. Никой не се осмелява да го заговори, а когато той минава край тях като вихър, всички моряци свалят шапки.

Онзи ден няколко лодки бяха в опасност.

— Спасителната лодка!

Спасителната лодка бе спусната по скрипеца в реката, но нямаше доброволци да я карат.

— Никой ли няма да излезе? — попита лоцманът.

Мъжете — скупчени, смутени, не отговориха.

— Нима сърцето ви ще позволи да ги оставим да загинат пред очите ни?

Един най-после дръзва да се обади:

— Ако им е писано, там ще останат. Спасителната лодка няма да издържи в това море.

От бялата брада прозвуча гръмовитият глас:

— Тогава отивам аз, взели ви дяволите! Отивам, дори да не се върна вече. И отивам сам, щом никой не иска да дойде с мене.

Той скочи в лодката, а с него една дузина мъже.

 

 

Мария да Се остана вдовица с двама сина, които имаха голяма разлика в годините. Единият работеше на мауната на Мануел Жасинту, а по-малкия тя не пускаше в морето.

— Не, ти няма да ходиш…

Всички момчета в Кантарейра се събират да играят край локвите с коркови корабчета. Правят им платна от някой парцал, руля от парче кора и с навити крачоли, боси, въодушевени, се учат да управляват кораби.

— Лавирай, лавирай!

— Давай, сега!

— Виж моят как се носи!

Ако Мария да Се го хванеше да играе с другите, смъкваше му панталоните и го биеше като луда.

— Толкова трудно те отгледах! Откажи се от този мерак.

Но той не се отказваше. Морето неудържимо го привличаше. Един ден бе пусната нова лодка и братът се намеси:

— Остави малкия да дойде с мене. Ще припечели нещо…

— Казах ти вече, той няма да ходи.

Двамата се молеха — единият говореше, а другият — хванал се за ръката на брат си, се боеше от майка си, но не откъсваше от нея молещи очи.

— Не знам защо го пазиш… Ще дойде като помощник, ще спечели четвърт пай, а знаеш колко се нуждаем…

— Не!

— Знам какво си мислиш. Глупости. Ако баща ни е загинал в устието, това не значи… А аз? Значи него обичаш повече от мене?

— Ти си мъж.

— Пусни го да дойде с мене. Кълна се в живота си, че ще го върна. Аз отговарям за него.

А малкият с широко отворени очи, с неудържимо желание да излезе в морето като бащата, като братята, като мъжете:

— Мамо, пусни ме да ида!

И отиде. Ходи много пъти, докато остана на дъното на устието заедно с лодката. Осем дни, броени един по един, облечената в черно фигура бродеше по брега, взираше се в пясъка и скалите с широко отворени очи, чакаше морето да ги върне. Морето винаги изхвърля удавниците. Рано или късно те се появяват на повърхността, а после и на плажа.

Намериха ги на плитчината, вкопчени един в друг. По-големият вдигнал на ръце по-малкия, опитвайки се да го спаси. Отидох да ги видя. Раците бяха изяли очите и устните им. Бяха страшни, но в тази ужасна гледка имаше толкова дълбока и силна обич, която дори смъртта не бе успяла да разруши… Още е пред очите ми момчето, вкопчено във вдървените ръце на брат си, вдигнал го нагоре, нагоре, в едно последно отчаяно усилие.

Цял едни ден, покрити с развяван от вятъра бял чаршаф, удавниците лежаха на пясъка, а до тях, коленичила, прегърбена, тихичко им говореше облечената в черно фигура, която, стигнала върха на отчаянието, не можеше да пролее нито една сълза.

 

 

Между многото повоанци, които идваха във Фоз — в кръчмата или на чешмата, — имаше един, Жозе Либо, който ми стана близък. Веднъж му подарих един стар нож и той ми стана приятел до гроб.

Жозе Либо беше цял великан. Две малки очички блестяха на голямата му глава, ръцете му бяха огромни, дебели и яки, тялото — едро, квадратно, тромаво, с което той не знаеше какво да прави. В опушената кръчма в Кантарейра аз пишех писмата до годеницата му.

— Пишете там, сеньор Ариулу…

Да пиша какво? Не казваше нито дума повече. Само ме гледаше и се потеше от вълнение. Но в очите му се четеше толкова нежност, че между нас двамата се установяваше един вид магнетична връзка… Изгубих всичко. Оставих да минат покрай мене най-хубавите неща от живота, почти без да ги забележа. С безразличие изгубих и копията на тези изключителни любовни писма между един повоанец и една повоанка. Заедно със закуската си той носеше в кошницата украсения лист за писмото и сядаше срещу мене, облегнал червенокосата си глава на едрите си длани. Гледаше ме силно развълнуван: „Пишете там, сеньор Ариулу“ и чакаше аз да намеря вълшебните думи, с които трябваше да разнежи сърцето на Жозефа Пернета.

— Искаш ли да напиша още нещо, Жозе?

Той очарован поклащаше глава в знак на съгласие.

— Още нещичко… Пишете, сеньор Ариулу…

Това установи между нас, почти без да говорим, защото Жозе знаеше само половин дузина думи, необходими му за неговата професия и скромния му живот, дружба, която бе прекратена едва когато повоанецът замина за Мосамедеш вече женен. Един ден се почука на вратата откъм улицата — беше той, идваше да се сбогува; заемаше целия отвор на вратата, носеше една торба с раковини, една нова въдица и две огромни мерлузи. Мерлузите изядох, раковините хвърлих, а въдицата пазя в един ъгъл на стаята и чакам да видя каква съдба й е отредил господ…

 

 

Познавах много от тези хора — от Сао Жоау, от Повоа, Афурада, дори изчезналите днес земеделци от брега на Доуру, които слизаха надолу по реката с лодки от небоядисано дърво, грубовати и заекващи, привлечени от мириса на мерлуза в определени периоди от годината, със своите мрежи, с вида си на пещерни хора и адски викове, които продължаваха до късно през нощта на лодките им, закотвени в плитчината Реложиу…

Много пъти съм слушал разговорите на рибарите, когато се излягах до тях в Кантарейра. Разговаряха за морето, за мрежите, за пая от улова. Наставаше тишина… Някои заспиваха на слънце. После всички заговаряха едновременно, без да се слушат, докато капитанът, който разтриваше в дланта си тютюна за лулата, не кажеше последната дума по въпроса.

Те са мързеливи. Докато кръчмата дава на кредит, никой от тях не оставя приказките и пиенето. Жените отиват да ги търсят:

— Тези дяволи няма ли да излязат в морето?

Това, което отличаваше стария рибар, беше познаването на скалите в устието — Лажи, Хармана, Кучешката скала, навиците на рибите, мрежите и морето до четиридесет разтега дълбочина и създалия се у него по силата на навика особен инстинкт, подобен на нюх. Като изключим това, рибарите бяха като деца. Те имаха силни страшни гласове, но всеки можеше да ги завладее и покори. Старият Патара от Мира всеки ден тайно оставяше риба през прозорците на един мой приятел само защото той му бе говорил с добро и го бе почерпил чаша вино. Когато се заминаваше, всички рибари го изпратиха далече по брега, докато той им каза: „Хайде, сега се връщайте.“ А те го прегърнаха и се разплакаха.

Истински деца бяха старците с побелели глави. Тези от Пансиона във Фоз бяха мълчаливи хора, отваряха уста само за да поздравят господин лоцмана. Когато някоя лодка влизаше в устието при лошо време, се чуваше вик:

— Викайте мъжете от Пансиона!

И те отиваха с клатушкане, с оредели бради, проникнати от своята важност и опит. Сурови, непохватни, обгорени от слънцето и морето, почернели като стари тикови дъски, а със сини невинни очи на дете, очи на ангели… През свободното си време дялкаха от корк или мек фландърски бор лодки; яхти, кораби — с всичките му такъми, въжета и платна, както му е редът, и с хубави имена, написани на борда: „Добра вест“, „Втора надежда“.

 

 

От всички тези образи един съм запомнил завинаги — един мъж без име, внушителен като живота, с мускули като корабни въжета. Неговата мисия на този свят бе да гребе. От това се прегърби, а дланите му са толкова корави, че на тях остри ножа си като на точило. Морето го е обгорило и възвеличило. Не умее да се изразява и едва можахме да се разберем. Но той не ме уплаши като други трагични образи от живота — гледа ме и в очите му чета само простодушие и нежност…