Раул Брандау
Рибари (3)

Кратки бележки

Залези

Ако бях художник, щях цял живот да рисувам залеза на морския бряг. Щях да нарисувам сто различни платна в нови и невиждани багри. Гледката е изключителна.

Някои залези са пищни, като нарисувани с едри зелени мазки. Други са мрачни — когато облаците заемат целия хоризонт, придавайки му заплашителен вид, трети са златистозелени с растящия сърп на луната горе и тъмната плътна сянка на планината от другата страна. Виолетови свечерявания в този така напоен със селитра въздух, че в устата остава лепкав горчив вкус, при които виолетовото и златистото море се плиска в пясъка и основите на старите изоставени крепости…

Рошав залез с черни облаци в дъното и зловеща светлина. Духа силен вятър. Чудовищни грамади облаци се носят от север. Върху морето продължава да стои и плува по вълните бледо петно, което не иска да изчезне…

По пясъка има локви, в които се оглежда вселената — небето, сиянието, залезът. В тях светлината се запазва до мръкване. И тъй като залезът е разтопено злато над съвсем зеленото море, което нощта не ще закъснее да завладее, локвите по влажния тъмен пясък упорито се мъчат да задържат останките от отмираща светлина.

През целия ден морето не можа да се види ясно. Разпокъсана мъгла, вихрушки от водни пръски и слънце; заедно с вълните от водата се издига зелена пара. Най-после слънцето залезе и неочаквана мъгла покри със златен прах зеленото море — като магия или сън в изключително свежия въздух.

Сега гледката напомня театрална сцена с широки позлатени рампи, току-що нарисувани от сценографа за последното действие, но има и нещо друго, което не мога да опиша, направено с малко средства — почти безплътна светлина на мимолетното небе, над мимолетното море, а червеникавата планина в дъното е готова всеки момент да се разнесе…

Сега е в сребро, след малко в злато, а когато слънцето изчезва напълно, хоризонтът още дълго време продължава да свети. Разпокъсани златни нишки и воден прах, който се вдига от морето. Малко мъгла и два снопа светлина, отразени в небето — зеленозлатен и златнозелен.

Този следобед слънцето залязва над една дюна и изглежда деформирано между големите петна бакърени облаци. Изчезва, после отново се появява като голямо огнено кълбо сред бурен океан, докато потъва в огромен плътен облак сред огнени проблясъци и избухва, озарявайки пространството и оловносивата вода.

Този залез кара човек да тръпне и мечтае. Три часът следобед. Чисто небе, спокойно море, а в морето — сребърно огледало върху зеленото, хиляди трепкащи люспи, които блестят, светят и отново проблясват. Слънцето се спуска малко по малко — величествено и спокойно на небето, което е цялото позлатено; светлината образува пътека, която свързва пясъка с безкрайността, една дълга пътека от чисто злато, която започва в краката ми, в обагрената пяна и стига до слънцето. О, любов моя, не вярвай в дребнавия живот, не се колебай — дай ми ръката си и нека тръгнем по тази пътека право към небето!

Мъглата

Слънце и синева, после — мъгла. Понякога започва през август, друг път през септември. Предвещава я една дъга в далечината, дъга, която расте на валма над земята или се, разпръсва в бяг на юг, като искри над зеленикавото море. Има и друга мъгла през лятото, която се разтваря като завеса и открива гледка, чиста като току-що нарисуван акварел. Понякога мъглата се простира на цели левги и се задържа по няколко дни. И морето издава по-силен мирис, когато мъглата се разпръсва, за да се върне после още по-гъста и плътна. Сегиз-тогиз сред мъглата може да се съзре някой край на брега, изпълнен със светлина, къс от морето, някой камък, заблестял между безкрайното небе и безбрежното море.

Виждал съм също белезникава мъгла, която се задържа там, много далече, просмукана от светлина. Мъгла, слабо слънце и белота — всичко като поръсено с пепел. Вълните идват отдалече, пробиват мъглата и се виждат само големите бели гребени, обвити в пяна вече съвсем близо, когато се разбиват.

В Сагриш видях една необикновена мъгла. Първо на небето се появиха нещо като снежинки и светлината стана по-синя, обагряйки в синьо кожата, полепвайки се по протегнатите ми ръце. После мъглата, която лете се завържа само няколко мига, се позлати и се издигна във въздуха, от което хоризонтът стана още по-безкраен и нереален…

Мъглите са предвестник на зимата. Тогава започват гъстите мъгли, които проникват в ноздрите и миришат на море и дим. Някои от тях се простират на цели левги и се задържат по няколко дни — безредни, свити от призраци, закриващи целия хоризонт. Носи се камбанен звън. Не се вижда на педя пред носа. Корабите в морето като слепи се ориентират само по звука. Морето ги обгръща като тайнствен призрак. Все по-безформена и гъста мъгла… Чува се само гласът и жалбата, сякаш идва от по-далече и по-дълбоко. Понякога мъглата покрай брега изтънява и големи валма дим се издигат от морето към сушата. Това е наближаващата зима.

В провлечения зов се прокрадват вече болезнени нотки, като горчиво ридание. От юг на север облаците все бягат — легион след легион; потеглили от дълбините, вървят напред, спускат се над водата безшумно, покривайки небето с огромни дрипи, с призраци, създадени в това солено море и които се носят безредно в чудовищен бяг към някаква голяма неизвестна битка. И сегиз-тогиз камбаната бие и призовава хората, изгубили се в гъстата мъгла, която не се вдига по цели дни.

Мрежи

Във Фоз рибарите сами си правят мрежите, те седят на пясъка, окачили първата бримка за палеца на крака, с игла в тясната ръка и макара в лявата. Най-хубавите мрежи се правеха от тикум^[1], а най-хубавият тикум се продаваше в Лорделу.

Мрежите са най-различни. Има мрежи за мерлузи, мрежи за лов на костур по скалите и извън пясъчната банка, мрежи за сивен, а за камбалата, която живее в пясъка и е с цвета на пясъка, една специална мрежа, наричана „вълшебна“, направена с двойни бримки. На връщане от морето мрежата е изпрана, суха и оръфана. После се изкърпва и се прибира в кошовете. Има също различни въжета и кукички — за костура, който обича водовъртежи и места, където се разбиват вълните; за змиорката, която е толкова лакома, че няма нужда от кукички — лови се със стръв; за морските змиорки в открито море, за които трябва да се носи и будалка, защото тези риби, когато са големи, са ужасни и дори в лодката се звърлят срещу хората като зверове.

Във Фоз имаше различни лодки — четиринадесет мауни (вече няма нито една), платноходки за сардина за четирима души и шест мрежи, лодки за фонека и плоскодънни лодки за превоз по реката. Към тези четири дъски с плоско дъно имам специални предпочитания. На тях се научих да управлявам лодка само с едно весло и с определено движение на ръката; на тях насила се научих да плувам, защото на прибоя се обръщат извънредно лесно.

Колкото до пая, той се разпределяше така: половината от парите, които жената на рибаря вземаше от продадената риба, се прибираше от капитана, а той ги разделяше на петнадесет части — за мъжете, една за чирака и две за корабчето. По този начин дори тези, които не са имали късмет да хванат риба, имаха осигурен пай в общите спестявания. Оставаше още една малка част в ръцете на собственика за зимата, когато не може да се излиза в морето.

Парамуш

Намирах се на стрелбището в Ешмориз. Не виждах морето, но дишах морския въздух с пълни гърди. Наблизо имаше млада борова горичка, от иглите се стичаше влага. Водна помпа, топола. В далечината — скупчени дървени бараки — Парамуш. Една чайка се спусна над локва вода… От другата страна се простираха ниви с нискостъблена царевица, която има вкус на сол; къщи на земеделци, изгубени сред плетища, с ниски покриви, по които се сушат жълти тикви.

Тук рибарите живеят в дървени бараки, които напомнят наколни жилища. В определени дни мрежите се вдигат и при този знак, очакван навътре в сушата, по калните пътища започват да се отправят към морето тежки волски впрягове, водени за въже от момите. Тогава земеделецът се присъединява към моряка. В тези дни той оставя ралото и взема участие в рибарската дружина, помага да се тегли голямата мрежа, която се използва за тези пасажи риба и която плоскодънните лодки хвърлят във водата. Това е неописуема гледка…

Всичко това изглежда съвсем бледо в моите записки, но и днес, след толкова години, усещам почти осезаемо пейзажа на брега и боровите горички, свежия утринен въздух, който овлажнява растителността, колебливата светлина и още бледото нетоплещо слънце.

Има утрини по крайбрежието, в които всичко изглежда оцветено със съвсем светли бои и нищо повече. Малко боя и свежест. Самата влажна светлина трепти. Златистото е много водно и прелива. Една синя точка е достатъчна за морето и небето. И утрото е прозрачно и влажно, току-що родено и несигурно, сякаш всеки момент ще изчезне — като призрак сутрин.

В Кабеделу

Кабеделу беше за мене пустош, внушаваща страх и пълна с приключения… В Кабеделу ни беше най-приятно къпането, когато легнали на пясъка, оставяхме вълните да ни заливат сред пръски пяна и водорасли. Да се оставиш за момент издигнат от гребена на вълната, да паднеш зашеметен на пясъка, отново да изтичаш към морето, право срещу вълната, която се издига от дъното, образувайки вдлъбнатина, и отново да се почувствуваш замаян и облъхнат от нов живот, после да си потърсиш някое закътано местенце в пясъка, което да те пази от вятъра и да съхнеш на тази златиста постеля — това е едно от най-хубавите неща на земята. Друго просто и необикновено удоволствие е да ходиш бос по широкия плаж с крака във водата. Вълната идва, разбива се, мокри те и те пръска с пяна. Обуваш се с този бял солен сок, който охлажда и вдъхва живот и все вървиш покрай вълните, които се разбиват на пясъка. В далечината морето трепти като покрито с подвижен пласт сребро… Вълната идва, расте и преди да се разбие, слънцето я облича в блестяща стоманена броня. Някои вълни са със зеленикавия цвят на умрели водорасли, други се разтопяват и пръскат в бели вихрушки, трети се отдръпват и се сливат с нови вълни, бързащи да се разбият. Има и такива ослепителни вълни, каквито видях в Мира при залез-слънце, когато целият пясъчен бряг е като окървавен. Вълната се издига и бяга по тази приказна пътека, простираща се от слънцето до плажа, придобива първо златисти отблясъци по гребена, а после, когато пада на мокрия пясък, има цвета на виното в пресите.

Понякога обикаляхме Кабеделу пеш като изследователи. Тук има места, обрасли с тръстика, гьолове с гладка синя вода, блестящи скали, по които се плъзгахме, мънички рибки, търсещи убежище сред камъните и топлата вода, за да пораснат, раци в дупките на скалите и по време на отлив, големи локви, които преплувахме при залез-слънце, оставяйки лодката да се носи наслуки, докато заседне в пясъка…

Освен тръстика в Кабеделу растат магарешки тръни, пълзящи растения с твърди листа и мънички червени цветове, други дребни цветя, прилични на тези по старите зидове и едни, още по-жалки — с изпокъсани листа по стъблото. Тези просторни пясъчни дюни, покривани понякога с гъсти златни коси, цяла година събират сили, за да може през август от тази суха, горчиво-солена почва да поникне бялата лилия, която ги изпълва с аромат, цъфти няколко часа и после изчезва.