Раул Брандау
Рибари (1)

Фоз ду Доуру

Кантарейра

За мене Фоз се състои от Ко̀ргиня, замъка и хълма с реката, която тече край селището, и улицата от Серка до фара. Оттам нататък не съществува нищо друго… Интересува ме само селището на рибари и моряци, което израсна естествено като живо същество, приспособявайки се постепенно към живота край широкото море. Но дори и този Фоз в душата ми се смалява до едно кътче — десетина къщи и хора, които опознах като малък и които пазя в паметта си. Те все по-дълбоко проникват в тъгата ми и стават все по-живи с приближаването ми към смъртта. Светът, който не съществува, е моят истински свят.

Това заспало селище се намираше на сто левги от Порту и живота. Там живееха неколцина рибари и моряци: Антониу Луиш, Повейра, госпожите Ферейра, дона Ана да Ботика и сестрите Капазориаш. И във Фоз, и в замислената Леса живееха хора, изчезнали заедно с корабите с платна, с онези кораби, които се отправяха за Бразилия на дълги тримесечни пътешествия. Къщите, наредени една над друга, излъскани като корабни палуби, бяха обърнати към морето. Всички имаха по едно голямо око, за да гледат отплаващата яхта или лодка, или да търсят безутешно там, на дъното, кораба, който носи на борда си мъжа или отсъствуващия син, и една мачта в градината, за да сочи последния им път. Моят дядо по майка отплава един ден с лодката си. Баба ми Маргарида го чака от двадесетата си година до смъртта си, от времето на русите коси, стигащи до петите й, до белите коси, с които отиде в гроба. Когато пенестите вълни бучаха в залива, сърцата се свиваха в гърдите, а на светлината на кандилото жените по цели часове се молеха „за онези, които са сред морските вълни“.

И досега си спомням така добре, както преди, всички кътчета в дома на баба ми: стълбата с корабно въже вместо перило, гостната с две мрачни картини на стената — разпнатия Исус и свети Йоан Кръстител, и пейката, на която тя и леля Ирия седяха по цял ден и плетяха възглавници. Плетивото е занятие на жените по крайбрежието, на тези руси жени със сини очи и издължени лица — от Фоз, Леса и Вила ду Конди, чийто живот минаваше в очакване на мъжете, а сръчните им ръце плетяха дантели, нежни като морската пяна… Гостната имаше две врати — едната за вътрешните стаи, а другата за преддверието, където момчетата спяха в един шкаф, разделен на каюти.

До къщата, която се катереше с тераси по хълма, се изкачваше и една каменна стълба с площадки чак до върха. От градината, която беше над керемидите, се виждаше светът. Именно оттам, прескачайки зида, аз тръгвах на приказни екскурзии през боровата гора в Лажи…

Много прости, много различни обичаи. Една мерлуза струваше двадесет винтена^[1] и баба ми се оплакваше от поскъпването на живота, като говореше с тъга за „времето, когато оризът беше по петнайсет“. Бяха замлъкнали корабостроителниците в Мирагая и Оуру, където калафатчиите, ковачите и дърводелците издигаха сегиз-тогиз сред искрите от ковашкото огнище и мириса на дялан бор скелите на лодки, корабчета и яхти, но аз все пак успях да се запозная с неколцина интересни типове — пенсионирани капитани на конния трамвай, който бе открит и возеше хората до Порту за един час, осветяван нощем с една петролна лампа и подсилван с мулета в Масарелуш. В тези коли пътуваха все същите половин дузина хора, а обслужването се ръководеше от един майор с къса остра брадичка, старателно боядисвана, който поддържаше желязна дисциплина в затвора в Оуру. Сред хората, които понякога пътуваха заедно с мене по времето, когато Аниня ду Жеремиаш ме водеше за ръка на училище, никога няма да забравя капитан Бернардеш, един от Карвалю, който стигна до адмирал; чичо Бенту; избухливия капитан Сена, за когото с ужас се разказваше, че бил настигнат от буря в открито море — мълниите падали като дъжд, а трюмовете били пълни с барут; веселия капитан Серабулю, женен за една много странна жена, самият той чудесен човек с огромен, разтърсван от смях корем: „Пък нека светът свърши с една хубава вечеря с риба!“, и който накара Фоз ду Доуру и Байа да се лутат до смърт; но сред всички тях най-вече капитан Селестину, който бе започнал живота си като пират и го завърши като светец в старателни грижи за градината си, за която все още си спомням със завист. Говореше малко. Усмихваше се винаги с някакво вътрешно задоволство, пълно и съвършено, изписано на розовото му невинно лице, оградено с гъста, съвсем бяла брада. Предишният му живот бе изпълнен с жестоки и тайнствени приключения. Разказваха, че веднъж е трябвало да потуши бунт на негри, които откарвал от африканския бряг за Бразилия, като изсипал в трюма торби с вар. И други, по-страшни неща се разправяха за капитан Селестину… Но това, което аз знам със сигурност за него, е, че в отглеждането на карамфили нямаше равен на себе си в целия свят. По цял ден тънка струя вода извираше от невидими канали, на които само той знаеше тайната, и падаше капка по капка върху обсипаните с бял цвят лехи. По цял ден старият корсар се грижеше с нежните си женски ръце за отглежданите като дъщери цветя. И така свърши живота си, като подрязваше и подкастряше растенията, без никакво угризение на спокойната си съвест…

 

 

Златиста сънливост, прекъсвана от две-три случки — пристигащите от риболов лодки, огромен вързоп, който тържествено слиза на брега, малките плоскодънни лодки, които изхвърлят купища сардина на пясъка. Наближават мъгливите дни, когато звънът на църковните камбани призовава изгубените в мрака хора, времето на риболов по реката, на лова на миногата с фенер по края на плитчината и през декември — лова на сардината. Господин главният лоцман се разхожда по кея с ръце отзад и ругае старците от пансиона, а трима моряци разговарят там, на каменната пейка, под кулата на лоцманите, където сядаше и моят дядо.

Идва денят, в който пускат на вода и нашата лодка. С насмолени кълчища калафатчиите мажат чамовите части. Неколцина мъже я боядисват с вар, един от тях рисува от едната страна „Покровителка на мореплавателите“. От Повоа пристига Мануел Серау — мълчалив човек с бели брезентови панталони, и скроява простряното на пясъка платно. Мачтата е отсечена в боровата гора в Лажи. Господин абатът — камбаната бие — я поръсва със светена вода и групата с шапки в ръце и благоговение на лицата очаква последната латинска дума, за да я пусне по намазаните с лой колелца надолу. Шестнадесет души са, яки като скали, заедно със собственика и прислужника. Тук е Жеремиаш, висок, с брада като морски водорасли, Биле и Мандум, Жоаким Сота, моят кум Матиаш, Жозе даш Фекадеш, Моуку и Бешига, опърлени от морския вятър, старецът с лула между зъбите, който от толкова гребане остана завинаги прегърбен, Мануел Арайш — посивял и мълчалив, и слугата Нел с невинни очи на животинче, което за пръв път вижда морето.

— Пускай!

Жените край чешмата оставят стомните и хукват насам, мъжете подлагат рамене под борда на лодката и хоп! — напрягайки мускули, тласват „Покровителката на мореплавателите“, която се плъзва по камъните и влиза във водата. Двама мъже скачат вътре и я теглят за въжетата.

Тези незначителни събития се запечатаха завинаги в ретината на очите и в душата ми. За дълго време бях ги изгубил във водовъртежа на живота, но сега те изпъкват пред мене с изключителна яснота. Отново виждам всичко: лицата, предметите, цветовете и светлината. Виждам изкараните на брега лодки с лошо изписани с вар букви на борда „С бога напред“, „Богородица-покровителка“, „Бог да те води“, проснатите мрежи и рибарите с игла в ръка, които ги кърпят, различните лодки край кея. Виждам седналите на стъпалата жени — Мария да Виела, сестрите Папейраш и Бешигаш. Утро от кой знае кога, утро, което не съществува, и аз ще го покажа такова, каквото беше — синьо и мъгливо, пропито с мъгла и море… Шум край складовете — пристигат лодките със сардина. В Собрейра жените, нагазили до кръста във водата, влачат пълните с улов мрежи… Кой иска да спечели някой грош? Ето я лодката и морето, превърнато в син прашец, и Оутра Банда, съвсем зелена. Откакто се помня, познавам онзи голям бор над готическата къща, притежателите на корабчета и широкото крайбрежие, където две-три лодки от Афурада ловят кефал. Мъжът хвърля мрежата, а жената, с ритмични движения, удря с въдицата по водата, за да плаши рибата, която се приближава към примката.

Това са неща, които ще накарат мнозина да се усмихнат. Наистина са дребни нещица… Но признавам, че са най-прекрасните часове от моя живот, единствен миг на тъга, в който светлината се разпръсва и светът завинаги се запечатва в душата. Това е самият живот с неповторимо очарование, когато очите се разтварят за прелестното утро, когато се изскача за пръв път от гнездото, но все още се усеща неговата топлина. Всичко е ново и сияйно. Вдишваният въздух ни опиянява, това е първият ни блян. Ново и пълно с изненади е лятото, когато големите кораби с изпънати платна и мъж само по панталони на върха на рубката, натоварени с дърва, миришещи на гора, се спускат бавно във водата. Нова е зимата, когато голямото течно платно на прилива блести и слънцето свети по-ярко, или когато резкият вятър започва да кънти и поривите му непрестанно блъскат прозорците. — Има ли някой извън залива? — И гредите на скелето пукат като киловете на корабите и тази мрачна нощ, в която ми се струва, че чувам викове, все не свършва.

 

 

Гласът се усилва… Сега го чувам по-близо, по-ясно. Почти чезнещото ехо се засилва, превръща се във вик, отправен към мене…

 

 

В даден момент всичко, дори предметите, бяха за мене същества от един необикновен свят — и блестящото устие на реката, на което се предавах в черупка от четири дъски; и пясъчният нанос; и широкото и дълбоко море, което ми отне неколцина близки и бе постоянна грижа за тези хора, и което сегиз-тогиз ги убиваше пред очите ми. Силуетите от сънищата отново се втурват към мене, отново ми протягат ръце… И на сън понякога си спомням някои незначителни неща — начина, по който трябваше да се натискат капризните врати, за да можеш да ги отвориш, спомням си някое изражение, от което ме делят цели левги забрава, дребни нещица, случили се за секунда, един поглед или една пълна с нежност усмивка. Случва се понякога да си спомня, сякаш стои непокътнато пред мене, някое лице, отдавна погълнато от земята…

 

 

Моите мъртъвци са все по-живи.

 

 

Това е носталгия, но не е само носталгия. То иде от много дълбоко. Действията ми се ръководят от изчезнали ръце и аз съжителствувам с призраци. Ще отнеса този мирис на катран в ноздрите си до гроба; този пейзаж — море, устие и небе — се е впил в сърцето ми, но не само като пейзаж, а и като чувство. У мене възкръсват часовете, които прекарах, надвесен на стария зид, и усещам малките камъчета под ръцете си, когато съзерцавах изобретението на нашия съсед Антониу Луиш, който посредством струи вода, две жици и малко корк задвижваше малка воденица; виждам воденичаря и съответното магаре с чувалите брашно много по-осезателно, отколкото всички номера на илюзионисти, които съм виждал по-късно в лондонските театри. У мене възкръсват първите впечатления.

Фоз е жив! Той е пред мене, някогашният Фоз, който вече не съществува, Фоз на мъртвите със своето движение, хора и пейзажи. Там горе планината е обагрена от слънцето, тук долу реката е оцветена в синьо. Кантарейра в единия край приспива големия фонтан от златист гранит; къщата на Антониу Луиш, нашият стар дом с каменни стъпала, оградите с мрежите чак до Коргиня, заобиколена от груби колиби, и в далечината — фарът. Морето приспива залива. Светлина, каквато няма другаде и която те кара да потръпваш с движението и отраженията на водата, въздух, какъвто няма другаде и които и днес дишам като самия живот! Тишина… Фоз бавно се позлатява, година след година, обгарян от вятъра на залива, напластен със слънце и селитра…

 

 

Какво оживява у мене най-силно? Оживява изразът на едни влажни очи, които винаги ме следваха, и аз разбирам, че всички тези цветове и това злато, които ще изчезнат, но искат да проблеснат още веднъж, отговарят на един-единствен момент в живота, когато се открива светът, който ще загине и който се запазва накрая с тъга и нежност. Ето това ми е мъчно да оставя, когато усещам, че ме отнасят за някъде си, все по-далече. Тогава насън се вълнува несъществуващият свят и мъртвите придобиват израза на собствената ми душа. Ако това е нежност, то няма по-хубаво нещо от нежността на този свят. Ако е тъга, то смъртта е най-доброто нещо на света.

А самият пейзаж разбрах по-добре едва когато го загубих, може би защото го заобичах повече. Пред мене са минавали величествени и прекрасни пейзажи, но един скромен изглед е неделима част от моето същество.

 

 

Животът отминава, но един момент от него никога не преминава — той се превръща в нещо друго. А приближаването на смъртта му придава друг цвят. Затова сега виждам всичко все по-ясно… Виждам дупките в стените и отраженията на светлината във водата, които траят само миг, но винаги се подновяват. Слънцето ги оживява и осветява. Те са мигновени. Движат се, изтласкват се, отстъпват място на други. Те са неспокойни и златисти. Едно видение, една игра на светлината като мимолетното съществуване, което отминава, и като сън, който не оставя следи, а само за миг се появява на повърхността на живота…

 

 

Всичко трае колкото неспокойните отражения. Само тази огромна река следва своя неизменен и неспирен път към дълбокото море.

Пътуване към морето

Щом затворя очи, усещам тази корава и огромна ръка, която ме носи във влажната мрачна нощ. Не виждам морето, но ме обгръща и изпълва соленият му дъх и чувам в далечината бученето му. По-наблизо ечи непрекъснат гръмол, после, в дъното различавам друг по-дрезгав глас и накрая един безспирен вопъл, от който от време на време се издига вик. Нощем светът угасва и само този глас го изпълва… Три часът е. Момчето върви от врата на врата и чука с един камък. После вика в мрака: „Сеньор Мануел, слизайте към морето!“ После от по-далече в мрака се издига проточен вик, сякаш морето ги вика един по един: „Сеньор Жозе, слизайте към морето!“ Капитанът ме води за ръка към хлъзгавия кей и аз скачам в лодката. Шепот. Контури. Някои мъже се настаняват на пейката, други опират веслата в камъните, за да отдалечат лодката.

Все по-близо, все по-близо е соленият дъх… Един порив, една вълна, едно чудовищно „ах“ — мрачният дълбок вик — и излизаме в залива. Приближавам се към капитана, който не сваля ръка от кормилото, неподвижен и внимателен. Плаши ме тъмнотата, в която няма граници между мрака и живота и от която ме отделя само една дъска. Приливът спада. Капитанът нарежда:

— Вдигнете платното.

Мъжете скачат на пейките и платът плющи в тъмното.

— Вдигай, хайде-хоп!

Въжето скърца по скрепеца и голямото триъгълно платно се издига, вее се, издува се от вятъра. Лодката се обръща с борда. Миг колебание и после навлизаме в безбрежната вълнуваща се шир, в безкрайната нощ. Под светлината на фенера се движат неясни сенки. Мъжете лягат на пейките или на дъното между кофи, чукове и голямото корабно въже, дълго осемдесет разтега, с което се хвърля котвата на връщане в залива. Само капитанът продължава да държи кормилото с втренчени в компаса очи. Приближавам се още малко към него… Черна вода, черно дихание. Някакъв жив трепет, някаква влага, която прониква в устата и полепва по ръцете, и мракът, но мракът е като някакво огромно същество, което не различавам, но усещам неговия допир — невидимо дихание, което се разнася в далечината, пълно с тайнственост, с безразборен вой, и което се стоварва на едри късове и горчиви пръски. Идва към мене. Заобикаля ме. Почти виждам огромните му ръце. Заслушвам се в тъмнината, изпълнена с шумове, гласове, подвижни сенки, които се хвърлят срещу нас с шепот, ту нагоре, ту надолу, без прекъсване. Сякаш от много далече долита вик, от страшния бездънен живот, в който прониквам. Но морето вече не ме плаши. Фенерът осветява лицето на капитана — строго и сериозно, спокойно. А до мене водата се плъзга край борда, плиска се с все същия монотонен шум, люлеещ и приспиващ.

 

 

Светлината идва откъм брега. Отначало като неясно мъждукане, после като светъл дъжд.

— Дъждът е изтичащата кръв на вятъра — казва тихичко кормчията.

По-насам петното плува по повърхността на водата като безизразен поглед, който се разтваря в небето. Но в далечината безкрайната нощ, която ни поглъща, става по-тъмна, мракът се сгъстява. Само на изток светлината се разтваря в мъгляви нишки, в разпокъсани плаващи дрипи мъгла. Издигат се, после отново се оставят да паднат като безформени воали върху водата. Те скриват морето. За момент синя нишка преминава по повърхността, после мъгливата завеса се смесва с водните изпарения и напълно изчезва. Почакайте… Една вълна, едно зелено полюшване, още едно… Отново мъгла… светлина… една голяма разпокъсана дрипа… Хъркането не спира, но се усеща, че мъглата малко по малко изтънява, мракът се сгъстява, отстъпва назад и въздухът става синкавопрозрачен. Пред мене е безтегловна материя, изпълнена със свежест и живот, от която ще излезе новото създание. Морето още не се вижда, но гласът идва от дълбините все по-ясен, а сред гъстата мъгла, сред разпокъсани воали, мятащи се във въздуха, се различават върволици призраци, които бягат в разпръснатия мрак. Само един, по-голям, упорствува, иска да остане, бори се със светлината и накрая изчезва сред воплите на безбрежния хоризонт. Призракът е прогонен, светлината пада на потоци и морето блести със зелените си, все по-прозрачни вълни с металически отблясъци.

Сега виждам лодката и обгръщащия я вятър, накъдреното платно и легналите на пейките мъже. Водата пред мене се полюшва като прозрачно було, наоколо е само свежест и чистота, само зеленикав прах, който обезцветен се пръска. Тънки нишки от водорасли се носят по повърхността на вълните, а край мене тече един по-тъмен и дълбок, почти черен пласт, където група риби тон преследват още от сутринта пасаж сардини. Големите сини хребети се извисяват над водата, спускат се и отново се появяват и блестят надалече с мокрите си гърбове в останки от разпръсвала се мъгла… Няма друг зелен цвят като този, който е същевременно и дихание; няма друг живот като този, който възниква непокътнат пред заслепения ми взор. Слънчевият диск блести, а първите прелитащи чайки порят небето.

Един човек от екипажа, застанал прав на носа, търси плавките на мрежите, засенчил с ръка очите си. Кормчията, облегнат на борда, хвърля лота.

— Четиридесет разтега, дълбочината на рибата.

— Плавките! — възкликва друг.

— Тегли! — това е гласът на капитана.

Въжето се спуска и реята пада върху пейките. Мъжете гребат. Приближаваме към лова, който през лятото се оставя в морето от един ден за друг. Приготвя се макарата и няколко души на носа теглят плавките, а после и мрежите.

— Я да видим с какво ни е дарил господ.

— Давай, давай!

Мрежите се влачат по дъното, двама мъже и момчето с бухалка в ръка ги изцеждат от водата. — Дръжте тези въжета! — Изтеглете насам въжето! — Хлъзгавите тела се мятат в мрежата, блъскат се мерлузи и караси. Всеки момент позите, движенията и групата се променят. Шумът расте:

— Сега, сега!

Само старецът с лулата между зъбите невъзмутимо удря рибата.

— Давай, давай! Хей, момчета, хопа!

Отсам борда рибарите с ножове в ръка маркират рибата при главата и на гърба и още жива я хвърлят на дъното. Всеки рибар си има свой знак: две черти като колибка чак до опашката; колибка и чертичка; три черти като кокоши крак; кръгче и пресечена черта почти до опашката; две кръгчета, две чертички на същото място; същата черта по опашката откъм гърба; една черта от едната страна и две от другата; една черта при главата; две чертички при главата; кръстче; чертичка на корема; две чертички на корема, кръстче на корема и чертичка на опашката. Тапите на мрежите също имат знаци, по които се различават — решетка, решетка и кръстче, решетка и чертичка, решетка и две чертички, чадърче и други.

На дъното падат мерлузи с черни гърбове, морски лисици, калкани и една лъскава риба тон, която мъжете доубиват с канджите. Тук има караси с червени и златни гърбове и големи хрущялни глави, една есетра и пепеляви моруни. И водорасли, водорасли, оплетени като зелени коси около рибите-жаби, около рибата торпедо с цвят на вино и плоските калкани, които задъхано отварят уста, около рибите-триони, целите в бодли, и черупките на тромавите раци, които бягат с разперени щипци. А мъжете, мокри до кости и боси, продължават да дърпат и изсипват мрежите в лодката. Дъното й е хлъзгаво, пълно с вода и с този живот, който се мята, разбъркан и задъхан, с мирис на свежест. Това е смесица от гърбове, люспи, кожа с мокри отблясъци, от хлъзгавите метални оттенъци на морските червеи, от бледите кореми на калканите, които се обръщат и показват кожата си с почти човешки цвят, смесица от лепкави тела и подвижно сребро. Мрежите продължават да се вдигат, уловената риба продължава да се мята, докато мъжете с ножове в ръка я разрязват. Някои, засукали ръкави, мият лепкавите си ръце в морето. Други се присъединяват към момчето и с черпаци в ръце изхвърлят водата навън или на носа отделят есетрата, сонката и плоската дълбоководна риба, която е цялата в пясък.

— Уловът е прибран.

— Колко е?

— Близо две стотици.

Това са мерлузите. Другата риба не се смята.

Връщаме се, като използваме вятъра откъм морето. Отново платното плющи, а морето кротко шуми и ме приспива.

Зад нас се простира широка сребърна пътека. Сред златния дъжд, който се сипе от небето, различавам неясна черта — брега. Отначало прилича на далечен облак. Миг след това размитите очертания на пясъка стават по-ясни. По-наситени… Това е брегът — по-близо — блед и червеникав, по-далече, зелен от вечните борови гори. Златисти пясъци, едно бяло ослепително петно — Сеньор да Педра. Вятърът издува платното и малко по малко цялата прозрачна гледка сякаш излиза от морето, изцеждайки се от тъмните багри. В дъното се издига брегът с тъмните петна на боровите гори, които са все още неясни. Като обгърната в мъгла искра проблясва белотата на къщите и целият просторен изглед възниква пред мене в нежни акварелни тонове. И чувствената земя — златни пясъци и белезникави планини, които се подават от водата като гръд, се разтваря, за да ни приюти. Ето го величественият пролив Лейшоеш — толкова бистър, че светлината сякаш преминава през него, острите скали на Карейруш, врязани и морето, и покритата с пяна крайбрежна ивица. На юг — Лавадореш, пясъчният бряг на Емпиню, обгърнат в сивкава мараня. Слънцето захожда, приближаваме се към залива. Минаваме съвсем близо до стария, разяден от селитра замък, от едната страна, и края на пясъчния нос, от другата, където чайките се къпят в последните слънчеви лъчи с потопени във водата крачета. Вълните идват, разбиват се, отдръпват се и пяната оставя тъмни следи в мокрия пясък.

Жените тичат по брега:

— Колко дузини? Колко дузини?

Но мъжете не отговарят. Прави върху пейките, с шапки в ръце, те запяват „Бъди благословен“. Смрачава се. Това е мигът, в който светлината замира, цветовете са прозрачни и природата замаяна се отпуска. Багрите са като цветен прашец, планините приличат на призраци, а устието — на синьо езеро. Сега знам — светът е син… Пръснати по Оутра Банда златни нишки трептят и постепенно изчезват. На закотвените лодки цари глъчка. Голямото платно пада върху пейките и един последен порив на вятъра ни тласка в течението на прилива, който нахлува в залива, покрит с пяна. Реката е като безплътна, сякаш се е сляла с небето, и ние се носим сред червеникав прах, който всеки миг се преобразява. Сега светът е лилав, виолетов, като сън, който постепенно изчезва, погълнат от нощта.

Рибата е хвърлена на купове по камъните, жените чакат на кея, мъжете са още в лодките и всеки, хванал своята мрежа, я плакне във водата.

 

 

Гледам… Оутра Банда, станала виолетова, изчезва в нощта. Устието на реката е синьо, после от прозрачно и пепеляво става виолетово. На виолетовото небе останките светлина се разтварят в мъглата, сред която блещука само топазът на фенера. Виолетовите багри покриват всичко и пейзажът избледнява. Светът вече не съществува — светът е светлината.