Раул Брандау
Рибари (11)

Берленгаш

Погледнат от шосето, Обидуш наподобява библейска картина с начупените си крепостни стени и размахващите крила вятърни мелници по склона. Липсват само пастири с гайди, слизащи от планината… Малко, задрямало и почти непокътнато селце. Винаги, когато минавам през такива селца, изпитвам мъка, че не мога да поживея известно време в тяхната дълбока тишина, забравен от живите и мъртвите. Те имат толкова откъснат от света вид! Не се чува никакъв шум. Камбанен звън долита от далечината… Ако тук съществува интерес към живота, той е скрит. Сякаш селото е току-що изкопано, със своите църкви и главната уличка, на която никой не живее — всичко заградено с дебели зидове от тъмен камък, следвали извивките на терена, съединяващи се долу при главната порта, украсена с плочки; стените изглеждат естествено изникнали на хълма като дървета… Спирам за няколко минути и продължавам по тъжния път към Сера дел Рей. Тук земята дава ниска жълта царевица, а пясъкът — прочуто бяло вино. Три часа път има до това място, където е живял дон Педро Жестокия^[1]. От неговата драма са останали разрушени крепостни стени и една чешма, която все още тече и утолява жаждата на пътниците. Наведох се, пих и след като прекосих боровата гора, пред мен се разкри широката панорама на сушата и морето: брегът, вляво нос Карвоейру, отсреща скалата Балеал и в дъното — островите Барленгаш, леко кацнали над водата…

Пениши е ужасно. Навсякъде, където са минали хората от общините, навсякъде пълните с индивидуалност места са превърнати в нехарактерни селища с банални сгради, нови булеварди и малки вили с цинкови покриви в градините. Всичко е развалено. Пениши, което е било крепост и страшно, усамотено гнездо на пирати, очакващи корабокрушения и плячка, сега мирише много лошо и е запазило само две интересни неща: носа (може би и него ще сринат) с параклиса на Богородица-Изцелителка и площадката пред крепостта, която е великолепен естествен декор за последното действие на „Тоска“ и от която се разкрива прекрасна гледка на юг — голяма, неясна виолетова ивица с някоя къща тук-таме и някое откъснато неизвестно селце. Но Пениши е най-ужасно за мен, защото олицетворява промишления начин на риболов, с навесите, фабриката за риба, склада за сардина, където властвува господарят от Алгарви. Имах само едно приятно преживяване. Изгубих се. Тръгнах по някаква улица и случайно влязох в един приземен етаж, където имаше училище за плетачки на дантели. Всички бяха под десет години. Някои още по-малки. Имаше и съвсем мънички, които едва можеха да говорят. И всички тези женички, седнали на пода, наведени над иглите и шишовете, вдигнаха глави и ми се засмяха… Те ще станат жени, аз ще остарея, но винаги ще помня наивното чисто изражение на усмихнатите очи и отворените розови устица…

Оттук до носа има половин левга покрай крепостни стени, лозя и къщурки. Искам да погледна Берленгаш по-отблизо. Откакто ги видях, съм като замаян… Параклисът на Богородица-Изцелителка е издълбан в скала под земята до други огромни канари, които сякаш всеки момент ще се срутят и които вълните яростно нападат. Какъв грохот там долу и какъв ослепителен блясък по тази черна живописна грамада, която накрая се изтънява като странна средновековна кула, облива я зеленикава вода, дълбае и я гризе, образувайки дупки и пещери от по петдесет метра дълбочина, в които отеква грохот, заплахи, вой, отчаяни стонове и трагични вопли! Това е Дяволската крепост… А в дъното на хоризонта все същите три облака, кацнали върху морето, ме зоват. Привличат ме и ме пленяват.

Най-напред отивам в Балеал, който е най-хубавият плаж на португалския бряг. Той не е по-голям от една голяма скала, откъсната от брега и потънала на триста метра. Тази скала е костница или може би последна останка от Атлантида, изскочила от синьото море, обляна в синя вода, свързана със сушата с пясъчна ивица, която при силно вълнение изчезва. От този пристан със залив на юг, образуван от Карвоейру и вдлъбнатината на север, образувала се между скалата и брега, се разкрива великолепната панорама на сушата, морето и небето. Човек може да живее тук в екстаз, опиянен от синева, сред синьото море, сред зеленото море, сред вълнуващото се море. Той се носи в цялата светлина на небето и във всички цветове на морето. От едната страна е дъгата на пясъка и този голям хълм, врязал се навътре в морето; от другата, докъдето поглед стига — брегът във всичките му нюанси — от пламъците на сернистите земи с черните кръпки на скалите до хоризонта, който се променя и избледнява, първо виолетов с огрени от слънцето села и зелените петна на боровете, после пронизан, докато стане неясен и прозрачен при последното трепкане на мъглявата светлина. Всичко това променя цвета си и се преобразява според отминаващите часове. Има моменти, когато всичко е златисто — сутрин или при залез. Друг път се чувствувам потопен в синева или затънал в синева. Движението на вълните намалява и стихва. Навред — само светлина и цветове. Брегът потъва. В дъното — тържество на златното и зеленото. От хоризонта до брега се простира блестящата пътека на слънцето. А сега гледайте! Гледайте! Морето е златно, а небето избледнява…

Действието на вълните е безспирно по тези стари разядени скали, където половин дузина рибарски къщички са се вкопчили като миди. Прибоят прониква в дупките, дълбае ги и ги залива, докато ги разяде и превърне в пенещи се камъни, в прашни кости, във вкаменелост на самата разбиваща се вълна. Някои от скалите са тебеширенобели, прорязани, разположени една върху друга; други са жълтеникави като черепи и образуват закътани заливчета с много ситен пясък, където дори морето се отпуска и задрямва.

Дървета не видях. Тук случайно е поникнало едно смокиново дърво, което не може да расте и е разпростряло клони едва на метър височина. Единствената растителност е тревата, на която и малко земя стига, за да живее. Тя е безполезна. Съществуването й е скромно, захваща се за всичко и понася съдбата си с цената на много усилия. Насред острова, на една изпъкнала скала се издига параклисът на Санту Ештевау, а долу — пристан за корабчета. По-нататък се вижда друга изпъкната скала — Островът на гълъбите, по цял ден обливан от пяна.

Всичко това се губи в синева или го заливат яростни вълни. Вълните се блъскат и разбиват о камъните, които плюят пяна от излъсканите дупки. Ето още една вълна, още една — нападат безспир! Някои са огромни и заливат северния край на Балеал със страшна ярост. Нощите са дълбоки, прекрасни и блестящи от огромни звезди.

Риболов тук почти няма. Сега той се развива в Пениши. Последната лодка носеше името „Санту Ештевау“ и имаше две платна и мрежи за мерлуза и омари. От улова от всяка мрежа се отделяше един пай за рибаря, един за собственика и една четвърт за сдружението. Но тук идват рибари от други места. Веднъж с радост открих една заседнала в пясъка рибарска лодка.

— Откъде сте?

— От Амуртоза.

Тези пъргави мургави хора — от Амуртоза, от Торейра и от Афурада, съм срещал с лодките им по целия северен бряг до Лисабон. Срещал съм ги в Пениши, в Капарика и Сезимбра, където ги наричат „островитяни“, да ловят лангуста със серкмета от тъмните си стройни лодки; срещал съм ги във Фоз ду Доуру да събират миди и водорасли за торене; виждал съм ги да ловят сивен в реките и да бият с харпун калкани и минога, която се лови нощем с фенер и пръчка с кука. Техен дом е лодката. Проникват във всички заливчета по брега. Когато усетят, че наближава буря, те се прибират в Пениши или във Фигейра. Винаги се движат на групи от по три-четири лодки. Правят си стан на пясъка и със забита мачта, едно котле и събраните в морето дърва, които нацепват на трески с тесличка — необходимо сечиво на всяка лодка, запалват огън като цигани. Но ако морето е спокойно и нощта лунна, не се приближават към брега. Пускат котвата или тежестта и палят огън на самия борд, за да си сготвят вкусната рибена чорба. Винаги, когато съм виждал да блестят огньовете им, съм изпитвал дълбока завист към този простичък живот само с бога и морето. В края на риболовния сезон, който продължава няколко месеца, когато зимата наближи, те бързо се прибират по селата си като прелетни птици. Ако имат попътен вятър, за дванадесет часа стигат в Авейру. Ако вятърът е противоположен, когато вълнението е силно и чайките с крясъци летят навътре в сушата, те спират ту тук, ту там и пътуването им продължава много дни, докато се приберат по къщите си, където заедно с жените и децата си прекарват тежките зимни дни.

Цели три дена лежа на една скала и съзерцавам нежните очертания на островите Берленгаш. Това ме привлича така, както едно време, като малък, ме привличаха тайнствените пусти острови в мечтите ми. Накрая се качвам на една лодка и след три часа гребане виждам как островите променят цвета си и изпълват хоризонта. Различавам подробности на голямата Берленга, на Санта Катарина и Фарильоеш и с почуда стъпвам на брега. Островът представлява гъсто обрасъл хълм със замък в подножието, стъпил на една изпъкнала скала; хълмът е свързан със сушата с акведукт.

Самотният хълм се подава червен от зелената плътна като стъкло вода, а замъкът е последното убежище на един пират, който причаквал жени на брега, за да ги насилва на острова… Гранитът е покрит с ръждиви лишеи, които при залез-слънце изглеждат напоени с кръв и на фона на твърдата скала контрастират с тухлената крепост разядена и златиста, датираща от 1676 година, която се оглежда в прозрачната вода. Никога не съм виждал такава вода — тя е като зеленикава лупа, която разкрива вълшебни дълбини.

Изкачвам се по една стръмна пътечка. Сядам на билото и гледам. Гледам не, прониквам се. Прониквам се от цветове, светлина и шир. Тук царува синевата на небето и синевата на морето. Аз я пия. Няколко дни бродя и си говоря сам. Да живееш тук, значи да живееш на небето. Да бъдеш облак и море, да бъдеш синева. Животът на тази гранитна скала е безплътен. Сякаш тя плава в празното пространство, защото морето е много ситен зелен прах, а брегът — разпръсващ се лилав прах. Отгоре се вижда нос Карвоейру, а по на юг — плажът на Консоласао, Ерисейра и плажът на Жоау Салгаду, а на север — Балеал, Фоз ду Арелю, Сау Мартиню ду Порту и докъдето поглед стига — западният португалски бряг. И всичко това — като излята в синьо фантазия, нататък, към морето с блестящите вълни, като се започне от пиедестала на тази огромна скала, където растат магданоз и бодили, чак до безкрая. От другата страна, отвъд острите очертания на Фарильоеш, Ештелаш и други, покрити с пяна скали, се шири вечното море.

Изключително красиви са утрините с леката мъглица, в която морето се разтваря, и залезите — в златно и зелено, после налагащото се виолетово, и този магнетичен тътен, който все ни зове там долу, в мрака, от дъното на морето, а аленият хълм се извисява от океана…

Възхитен съм и това не ми омръзва. Тръгвам по друга пътечка, по ниските, издялани в скалата, стъпала. Озовавам се пред развалините на манастир. Сред порутените останки на параклиса виждам различните дати: брат Лобату, 1622; друга — 1606; едно сърце с две преплетени букви L и K — 1615. Не мога да се откъсна… Долу зървам пустинен плаж — заливче колкото длан, където слънцето никога не прониква. Хладно и мрачно между големи и черни декоративни скали, издигащи се от морето, с изрязани на синия фон очертания, то ме пленява като тайнствено място, видяно за пръв път от човешки очи. Гледам го със страх. Не се осмелявам да го оскверня… Сигурно е така… Необитаемите острови са обитаеми. Имам странното чувство, че съм се докоснал до нещо студено: изглежда, че из тези места броди някаква девствена и чиста и същевременно жестока душа…

Слизам в тайнствените пещери, с които е надупчено островчето. Някои са обрасли с папрат и през тях се стича струйка вода — сякаш целият хълм е съсредоточил силите си, за да изцеди тези няколко студени капки. В друга пещера — рисунка на гранитната скала; и вълната повлича лодката през тесния коридор, покрит с водорасли с едри бели мазки по краищата. Те са огромни. Много стари. Имам чувството, че ни усещат и протягат дългите си тънки ръце, за да ни оплетат. Поглеждам надолу… Цялата тази зелена покривка, пласт под пласт, помръдва чак до дъното като разбудени от желание кобри. Чакат… Чакат плячката. Вода почти няма. Само тази, която прониква между пролуките в листата. Има само хлъзгаво зелено вегетиране, като чудовищен сън в подвижна зеленикава светлина, течно зелено със златисти отблясъци по повърхността, което се насища по-надолу, докато стане тъмнозелено, отчаяно зелено, очакващо сляпо и неподвижно там на дъното плячката, за да я погълне. Цели години минават в полумрака на пещерата, чува се лек шум… Дали е шум от стъпки или от стичащата се по скалите вода? Шум — неясен, приглушен, далечен… Зелените нишки се огъват, плават по повърхността на водата или се простират като безжизнени ръце. Ако ги пипнете, ще ви разтърси електрическо потръпване, което се предава чак до гъстия тревожен мрак… Веслата се залепват с тази подвижна плът, а под дъното на лодката усещам допира на растителността, която също ни усеща. Да паднеш тук, значи, да бъдеш сграбчен от пипала, по-страшни от октоподовите, да бъдеш стиснат и затрупан от хлъзгави и същевременно упорити пластове, да бъдеш обгърнат от хиляди жадни пипала и да потънеш в лепкав зелен кошмар. Няма за какво да се захванеш. Има само някакво лепкаво, тъмно, несъзнателно вегетиращо съществуване, което със силата и упоритостта на инерцията успява да ни повлече все по-надълбоко и по-надълбоко, все по-надолу…

Едва се вижда — пяна и сини нишки трептят по лепкавата повърхност. Коридорът се разширява и лодката се плъзга в някакъв тунел. Тук е още по-тъмно, а водораслите чакат жертвата си… Чакат с години. Пъхам ръка и веднага я отдръпвам със страх от лепкавия студен допир. По черните скали — по-тъмни петна с червени бразди и дупки, които продължават навътре, към неизвестния гъсталак. В полумрака проникващата отвън светлина отразява на вълни по стените безспирното движение на водата. В далечината просветлява, става все по-светло и накрая се озовавам в смарагд, монтиран в червено — на един плаж със ситен недокосван пясък между страховити скали с ръждив цвят. Отгоре — врязалото се като клин небе. От едната страна кладенецът се разтваря и се вижда къс от морето оттатък скалите, които пазят входа. Ивица златист пясък… Осветява го студена фиордова светлина, мъртва светлина от лунен пейзаж, светлина, която е и тишина. Спокойна и безразлична като духа, който обитава острова — красив, женствен, самотен и жесток, чието свърталище трябва да е тук… Неподвижна вода и плътна тишина. На пясъка, където никой не слиза, откривам непокътнат отпечатък от крак, нежната отливка на женски крак.

Връщам се, изкачвам се на височината и чакам нощта, надвесен над тайнствения плаж. Сянката разсича бездната по диагонал, осветявайки едната стена; но светлината напредва, мракът се мести и зървам част от дъното. Лунна светлина, нишки светлина по отвесните стени, ниши с изпъкналости, по които светлината тъче нишки като паяжина, както по стените на порутена катедрала. Някаква птица се размърдва в гнездото си и от това тишината става още по-плътна и тежка. Там долу проблясват ивици светлина по гребените на вълните. Проблясват, угасват и краят на сянката става още по-гъст, прилепен до стената като престъпник. Фантастични арабески се преплитат по дъното, което придобива още по-голяма тайнственост и дълбочина — там долу в присъствието на чудовищата в нишите, които слушат и мълчат, може да се случи какво ли не от света на сънищата. Ивица лунна светлина прониква изведнъж в сянката; всички вълни заблестяват едновременно като оставена от охлюв следа на първата утринна зора; неясни фигури, които всеки момент могат да се разпаднат, излизат от мрака, хванати в безмълвен кръг, който потъва в тъмнината, после пак се появява. Застанал съм много високо, а светлината е много слаба… Но вече не се съмнявам — това са морските нимфи, Нереидите — дъщери на кръвосмесителката Дорис, в последното си царство.

Съвсем близо до островчето рибарите приготвят мрежите, защото това е едно от най-богатите на риба места по крайбрежието. И до днес сардината, която подскача по повърхността на водата, идва тук на многобройни пасажи. Тук се лови най-вкусното парго в цяла Португалия, златиста скумрия със златноогнени ивици на главата с цвят на талаверски порцелан, лакерда, муже, годилио и лангуста, която се хваща в дупките. В тайнствените пещери се ловят с харпун много стари октоподи, като в произведенията на Виктор Юго, живеещи в дупки, до които достига неясната зеленикава светлина, омекотена от безформените водорасли. Тук предпочитат да вият гнездата си морските сиви чапли, водните кокошки и чайките, които прелитат с почти човешки крясък и отглеждат малките си по отвесните скали, където може да се стигне само с риск за живота. Сега в края на август отлитат на юг ята патици, наредени в остър ъгъл с водач на върха; сиви гълъби, които се връщат от сушата с пълни със семена гуши; чапли, които писукат, като кацат на пясъка, и отлитат, за да писукат по-натам; черни лебеди, които при буря дръзко танцуват по гребена на вълните, гмуркайки се като отлични плувци.

Ако имаше справедливост на земята, аз щях да бъда назначен за управител на този замък, където живеят трима ветерани, толкова стари, че са като мухлясали, или поне за пазач на фара. Като човек съзерцателен, мястото ми подхожда чудесно. Хората трябва да се чувствуват щастливи пред това винаги еднакво и винаги различно зрелище. През зимата никой кораб не хвърля котва на Берлеигаш. Сам с господа на най-красивото кътче от португалското крайбрежие!… Осмелявам се да заговоря един стар мишок със сърдита муцуна, който стои във фара с гръб към морето, като се преструва, че не ме забелязва, и търка и лъска блестящите метални части.

— Хей!

— Хм!

Той промърморва нещо неразбираемо.

— Здравейте!

Поглежда ме презрително и продължава да лъска излъсканите вече метални предмети, сякаш не съществувам. Но аз не се отчайвам лесно и настоявам:

— Каква красота, а!

Докосвам го. Човекът разтърсва рамене, става, хвърля парцала на пода, поглежда ме в очите с настръхнали мустаци на сбръчканото лице и сини като фаянс очи, пълни с гняв:

— Каква красота, кое? Това тук ли? — И се разсмива. — Вятър и море! Само вятър и море. Вятърът, който през зимата не ме оставя да стигна до вратата, и морето, което по цял ден и по цяла нощ бучи! Влудяващо море, влудяващ вятър… Аз не съм пазач на фара, аз съм корабокрушенец. Каква ти красота! Не мога да спя, дори да спя! По цяла нощ вятърът вие, по цяла нощ морето бучи и заплашва да залее този дяволски остров!

Сметнах, че мога да го прекъсна:

— Но през лятото е прекрасно…

— Не го поглеждам. Остава ми само една надежда — да се махна. Ако не ме преместят, ще полудея. Знаете ли колко полудяха вече? Трима!

И като протегна ръце, добави:

— Това е цяло нещастие! Тук не се знае нищо, не стига нищо. Никога, никога! Дори пневмонията не стигна дотук. И не мога да отгледам една зелка, една тиква… Зайците унищожават всичко. Цяла напаст!

— Стреляйте ги.

— Да ги стрелям ли? — Той презрително се засмя с двата си зъба. — Ако искам да имам заек, завързвам една кука на един прът, пъхам пръчката в дупката му и издърпвам заека навън; ако искам риба, завързвам една кука на въдицата и я оставям във водата… Но аз искам да се махна, да се махна! Да се махна много далече, за да не чувам морето, да не виждам морето?

Изръмжа… Долових, че повтаря подигравателно:

— Каква красота, а!

И като се обърна отново с парцал в ръка, продължи да лъска и да търка отчаяно металните предмети, обърнат с гръб към морето…

Поглеждам за последен път. Искам завинаги да запечатам образа — последния, окончателния, истинския на червения хълм, издигащ се от неподвижното море, осеяно с покрити с пяна скали — Старицата, Ештела, Кръглата скала, Скалата на всички риби, Гиляо… Тези две петна ми стигат за цял живот — едното безплътно, другото кърваво с един обгорен и почернял като стара лула замък край плътното стъкло на водата. Две петна и една подробност — пясъчната ивица, на която остана отпечатана стъпката от един нежен женски крак…

Връщам се един късен златист следобед през морето, цялото зелено. Още три часа гребане. Излягам се на сухото дъно на лодката и се просмуквам в променящата се светлина. Сега е виолетова. После се разнася. Затворен съм в един голям мехур, прозрачен и жив, който постепенно променя цвета си. Виолетов, целият виолетов, малко по малко избледнява като човек, който бавно и мъчително напуска този свят…