Раул Брандау
Рибари (6)

Сламените къщурки на мира

Риболовът

По цялата пясъчна ивица, която се простира от Ешпиню до нос Мондегу, рибата се лови с тралове и има голямо изобилие от едра, средна и дребна сардина или варейриня, както я наричат във вътрешността на страната. Плитчината и морето учат и принуждават хората на колективен риболов — голяма лодка, голяма мрежа и силен екипаж. Излизането е опасно, морето неочаквано може да се разбушува и лодката да не успее да хвърли котва. Затова са тези големи съдове, мрежи, въжета и волове, които да ги теглят. На юг до Педрогуш, в Левуш, в Буаркуш риболовът е също крайбрежен и с тралове. По-нататък рибарят сменя лодката и начините.

По време на усиления риболов, който продължава осем месеца — от април до Коледа, рибата се разнася по пътищата на района на гърба на товарните животни — казват, че сардината, която има вкус на магарешки гръб, е най-вкусната — или в малки волски коли, които коларят направлява, без да си служи с остен, а само с думи: „Хайде натам… Спри… По-живо…“ И търпеливите волове поемат по пътя при познатия приятелски глас, който ги води и упътва. Потеглят за Байрада, за Анадия, към хотелите в Бусаку и за по-далечни места. На всяка крачка може да се види муле с два коша в идеално равновесие на гърба, и до него сух, изцапан със сажди мъж или жена с кръгла шапка и шал, подтичваща по пясъка и улицата със запретната до коленете пола.

От Кантанеди до Мира има четири часа път. Борове, все борове и такова пеене на щурци, каквото никога не съм чувал през живота си. После в една волска кола преминах пясъчната местност под приличащото слънце и най-после Мира — земя на рибари, на дървени къщурки, изникнали сред вълнистите дюни, които се катерят нагоре. От едната страна — локва, от другата, там, в дъното, морето носи пясъка със своя ритмичен и вечен прибой. Прекосявам плитчината по едно малко мостче. Изкачвам се по някаква улица. Свечерява се. Плевни, изгнили стобори, конюшни и бараки за осоляване. Жени, деца, прасета. Изкачвам се все между стари колиби, някои затънали във водата; други, горе на високото, порутени и изкривени, се защищават от засипващия ги пясък с огради от борови талпи. Сенки, плетеница от тъмни вонящи улички, гълчава в кръчмите. Навсякъде останки от риба и от стари гниещи кошове, между пъплещия живот и морския вятър, който идва отдалече и помита и прочиства всичко. С падането на нощта неяснотата се удвоява — сушата изглежда по-голяма и по-тъмна. Продължавам нагоре и от високото най-после зървам морето, други пръснати по блестящия пясък къщурки и няколко лодки, стари и особени, издигащи към небето несъразмерните си носове и кърми.

Всичко това беше един пясъчен бряг и една плитка локва. Локвата пресъхна, сви се до Бариня; пясъчната ивица, която се простира от север, докъдето погледът стига, внезапно свършва при лилавите очертания на нос Мондегу. Само три цвята владеят морската шир и безкрая на пясъка — синьото, зеленото и жълтеникавото. Просто и величествено.

Утро. Първо влизане в морето в четири и четиридесет и пет минути. Нощният ветрец от юг, обвил с мъгла нощта, току-що е утихнал. Но от мъглата са останали парцали, пръснати в синевата и свежия въздух, който изпълва дробовете и опиянява. Едно момче горе, на дюната, надува с издути бузи рог и вика екипажа на риболов. Лодката е готова. Една ракитова рогозка, два впряга волове да я теглят, голи мъже във водата, хванали въжетата, а вълните ги пръскат и обливат. Екипажът се качва на лодката. Вълните се издигат и я разтърсват… Яките момци хващат четирите гребла, носът се издига… Това е най-трудният момент, когато трябва да се измъкнат от плитчината.

— Хей, капитане, по дяволите, сега е моментът! — казва Жоау Кустодиу, неговият заместник.

Капитанът хваща въжето, което е и единственото кормило на тази лодка. Целият майсторлък е да умееш „да обърнеш кърмата“, за да измъкнеш лодката от голямата вълна, иска се ловкост и сила, в противен случай лодката се напълва с вода и се обръща. Двама от мъжете, които хвърлят мрежите, му помагат да пусне голямото въже, навито на кърмата, което вече не изпуска от ръце. За момент се измъква от разбиващата се вълна, но маневрата е сложна. Лодката има четири весла на четирите пейки — на носа, на предната пейка, на задната пейка и на кърмата. На всяко от тези извънредно тежки весла се хващат четирима мъже, изправени между пейките, шестимата седнали и някои от ловците на раци, всички дърпат въжетата едновременно, ритмично. Заместникът, който ръководи излизането в морето, командува също така всяко гребло поотделно. В най-тясната част гребат челните гребци, които натискат греблото и го връщат за нов замах, подпомагани от вторите.

Рибарите развиват дебелото въже с възли, които се наричат шамандури, докато капитанът усети, че рибата се е приближила до сушата с прилива по промяната на цвета, или забележи пеликана, който по прозрачните места се спуска отвесно над пасаж сардина. Понякога отгатва къде е рибата по лекото бълбукане — малки мехурчета въздух се издигат на повърхността, или по фосфоресцирането на водата, причинено от големите пасажи сардина. Тогава капитанът се изправя и дава знак с думите: „В името на светото тайнство, тегля!“ Целият екипаж се хваща на работа. Изтегля се дъното на по-ситната мрежа, после ръкавът, който е с по-едри дупки, и накрая въжето, което се развива чак до сушата.

Обръщат лодката и драматичният момент се повтаря. Лодката се носи по гребена на вълните. „Хвърляй, хвърляй!“ Мъжете гребат и пеят. Още по-силен плисък ги залива. Сега капитанът използва тласъка на вълните и с въжето в ръка насочва лодката. Една вълна от пяна се опитва да я разбие и с последен тласък я изхвърля на пясъка. Двама момци, нагазили във водата, веднага пъхат в халките отстрани две железни канджи. Пръски. Глъчка. Екипажът скача на брега, мъжете впрягат във въжетата воловете, по пясъка се нахвърлят кръгли трупчета и теглена от волове и хора, огромната лодка се измъква на брега с обърнат към морето нос, готова за нова атака.

Безбрежни простори… Безкраен златен пясък, който постепенно намалява и в дъното се обвива от воден прах, безбрежно море, ту по-тъмно, ту по-светлозелено, вълна след вълна, докато накрая, в една вдлъбнатина до носа, се разбива в бяла пяна. На север млечна трепкаща мъгла се издига нагоре като огромно бяло петно. Безбрежна водна шир, безбрежно небе, безбрежни пясъци и мощният глас, нестихващата жалба на морето, ден и нощ, ту по-тиха, ту по-силна, която нито за миг не престава да ечи…

Пред мене се простира златистият пясък, движението на вълните, докъдето поглед стига, и хорската шетня в едно по-ограничено пространство. На брега има четири моряшки сдружения и всяко от тях брои деветдесет и шест души — рибари, които излизат в морето, мъже, помагащи на брега, и жени, които носят кошовете. Събират се и други хора, дошли за разпродажбата — продавачи на дребно, мулетари, жени със запретнати поли, шапки и шалове, с кошове и кофи на главите. И това движение се повтаря и увеличава с всяко влизане и излизане на лодките, защото мрежите се хвърлят по три-четири пъти на ден. Суматохата се увеличава с изпирането на мрежите във водата, с изтеглянето им на пясъка, спуснати като завеси, носени от петдесет момичета в редица или на двойки, а начело — волска кола, която вози прогизналия от водата сак. Не престават да слизат и да се качват по пясъчния склон волските впрягове, по шест животни в един впряг, които теглят безкрайните въжета в продължение на четири дълги часа, докато измъкнат трала на сушата. Викове. Мъже с преплетени на прът въжета се затичват.

Три часът следобед е. Слънцето образува големи сребърни петна в морето, а пясъкът ослепително блести. Юли. Остър северен вятър изпълва устата с пясък и горчиви пръски пяна. Златно и зелено. Картината е толкова величествена, че подробностите се губят — взирам се в това парче пясъчна ивица от няколко километра, окъпано в светлина, трептящо от живота в небесната синева и във вълните, които дълбаят и блъскат брега, отекват и се пръскат в зеленикав прах. Слънчеви отблясъци, светли трептящи водни пръски. Глъчка на жени, излизащи на тълпи от солните складове. Издигат се знаменца, които призовават още хора за риболова. Тълпа, човешки върволици, хора от селата, идват на помощ на мауната. Една лодка се издига на гребена на вълната, друга се връща. „Хайде сега!“ — и воловете приклякват от тежестта. По-нататък други впрягове лениво теглят голямата мрежа към брега, завързана с въжета за шамандурите. Изкачват се на върха на пясъчния склон, връщат се надолу, спускат се към морето, навлизат във водата… Едно момче размахва шапка, а друго в далечината отвръща на знака и насочва воловете: „Хайде, дий!“

Горе — синева, долу — морето, което избледнява и се разтваря в златисти багри на хоризонта. Ако се потопи, слънчевата жарава може да предизвика експлозия. Няма нито едно облаче по небето; сигурно днес залезът ще прилича на зелена светкавица. Вечните бели гривни се разбиват в пясъка и се гонят — от Коща Нова до нос Мондегу. Вече се виждат по блестящата повърхност на водата първите плувки на мрежата, а суматохата по брега не стихва. Групите се скупчват. В далечината воловете теглят други мрежи. Един впряг побягва и увеличава суматохата. Горе, на върха на златистия хълм, дърводелците кърпят скелетите на две гемии…

Сега се виждат и корковите тапи — краищата се събират и отворът на мрежата все повече се разтваря. Оживлението достига своя връх. „Напред, напред!“ Всички грабват въжетата. Жените се втурват напред. Полуголи момци се хвърлят сред пяната и хващат мрежата. Побутваните волове като че ли също разбират, че моментът е решителен: „Дий, дий!“ И горе на склона напрягат мускули с последно усилие. После ги отвързват от въжето, момчетата с остени в ръка ги подгонват надолу и воловете навлизат във водата, която те пръска и облива с пяна. Идват и жените, разпрягат ги и отново се връщат нагоре. По-бързо! Все по-бързо! Вълните дълбаят брега с бълбукащи къдри по разбиващите се гребени, а волове, момичета, полуголи мъже хващат трала, заливани от пяна. Последно усилие… Две момчета скачат във водата и връзват с въже отвора, за да не избяга рибата. „Хей, хей!“ Нови викове. Морето, все по-бурно, яростно се блъска о брега, вълна след вълна, а мъжете и воловете бързо излизат от разпенения прилив… Пред една такава картина Фердинанд Дени възкликнал учуден:

— Каква чудна страна, в която воловете орат и океана!

Жените и керванджиите възбудено хващат мрежата и тралът излиза от водата и се влачи по пясъка между стичащи се зелени петна…

Слънцето изчезна, без да видя зелената светкавица. Гледах само постъпките и възхитителните припрени и оживени движения, достойни да бъдат запечатани от скулптор — общите линии на картината. Дъното на трала е на сушата и от него се свличат тъмнозелени водорасли. На една мачта се издига знак — коркова тапа, парцал или кош, и жените се втурват накуп с кошници на главите. Отеква последен рев — тралът е пълен. „Ура, ура!“ Една беззъба жена до мене крещи: „Смърт на рибата, да живее човекът!“ А двама старци подскачат от радост.

Най-оживеният момент при риболова винаги е изтеглянето на мрежите, което в Мира става на пясъка — широко платно за художници, които обичат движението, светлината, цветовете.

Голямата тъмна мрежа трепти от клокочещ живот. Жените оставят кошовете на земята и я заобикалят. Един мъж с нож в ръка я разрязва по дължина и среброто вътре подскача и кипи — по-светли и по-тъмни риби се блъскат с огнено-златни отблясъци по люспите. Отгоре им се хвърлят полуголи мъже и ги изтеглят. Отделят остатъци от раци, водорасли и медузи с прускосин и мътнозелен прозрачен цвят. Отделя се рибата за рентата, хамсията, кефалът и платериката, иларията, която е подобна на кефала, но се различава от него по златистото петно на главата и по това, че само веднъж скача вън от водата, докато кефалът достига до седем пъти; фанеката е с прозрачнозелен цвят; блестящата корвина с металическо син оттенък на главата и златисти отблясъци по гърба; раираният паламуд, морският език, който е по-дълъг и по-сплескан от писията; бодливката — малка риба с два остри шипа — един на хрилете и един на гърба, които причиняват изтръпване на убоденото място; сепиите и калмарите — с оплетени зелени нишки между тях и замъглени неподвижни очи на призраци. А жените изсипват в кошовете купища сардина и голям костур, който се нарича шареу — той има помътнелия оттенък на старо сребро. Пъргави хлапаци се промушват между редиците жени и грабват два рака, едно попче, шест сардини — каквото успеят.

Започва разпродажбата. Кошовете са в редица. „Трийсет милрейса! Четирийсет милрейса!“ Друга лодка акостира в далечината. Картината ще се повтори. Жени мият кошовете. Голяма суматоха долу край брега. Един трал се е разкъсал при изтеглянето му на сушата. Рибата бяга и всички се втурват натам. Мъже, жени, старци и моми скачат в морето и се бутат, падат във водата, викат, боричкат се. Рибата е, на който я хване. С кошници или с голи ръце те бъркат във водата сред викове и смях, издига се вълна, разбива се и ги залива сред глъчка, и ги оставя мокри и щастливи…

Свечерява се. Обръщам се и едва не извиквам от вълнение. Пълната луна — огромна, съвсем бяла, изплува над червеникавия пясък и в морето се възцарява великото нощно тайнство.

Долу на брега в локва застояла вода светлината се бави. Оттатък — навсякъде, голямото пенесто покривало се разбива и изчезва в тъмния мокър пясък, където проблясват ивици лунна светлина. Лека, едва видима мъгла. Огромната неясна пясъчна ивица чезне. На юг носът тъмнее… Мъглява шир, свежест и море, в което на човек му се иска да се потопи, да проникне надълбоко, да умре и да се разтвори…

Рибарската лодка

Следобедът превалява. Синевата се губи над златистия пясък. Долу на север нови валма белезникав прах-мъгла или зараждаща се светлина, не знам точно; на юг — прозрачният хълм, врязал се в морето… Три големи красиви лодки с нос във водата образуват група, която с всеки изминат миг потъмнява. Почернелите къщи, оживлението на хората потъва; само лодката се увеличава пред очите ми върху неясната вълниста повърхност на пясъка, под неопетнения блясък на слънцето, изпълвайки небето и земята с огромните си изящни линии. На пръв поглед прилича на театрален декор, който всеки момент може да се разпадне, сценография и нищо повече, с четири жалки животински лапи, без основата на кила, която да го поддържа, непригоден нито за морето, нито за земята — дело на орачи, решили един ден да идат за риба. Четирите много тежки весла с една по-дебела и подсилена част, наречена костенурка, са връстници на ятагана, а тези изострени като клинове нос и кърма, които така добре подхождат на пясъка и небето, изглеждат нестабилни. Всъщност една такава лодка, на вид ненужна, е плод на вековния гений. Тъй като тази лодка няма пристанище и кей и направо от пясъка трябва да навлезе сред кипящите вълни, прекосявайки прибоя, за да излезе в открито море или да се върне към сушата, тя трябва да оказва минимално съпротивление на вълната и да подскача по гребена — ето защо носът е издигнат. А тъй като танцът по вълните продължава няколко минути, наложило се е също да не ляга във водата, а да се движи отгоре й — затова и кърмата е побягнала към небето. Лодката има точно вдлъбнатата форма на мястото между две вълни, а в двата й края се образуват пенести бразди.

Тези големи съдове се строят в Лагоа, където майстори-дърводелци умеят да им придадат необходимата форма; превозват ги до Бариня с волски коли от дванадесет впряга. Техните носови части и кърмата са издигнати и изострени като клюнове в края. На носовата част имат две издадени ръчки, за да се завързват за брега с въже, наречено ранджедейра, което ги държи изправени, когато вятърът ги блъска и накланя, и четири железни халки за четирите големи весла.

Днес в Мира има само четири рибарски сдружения на капитаните Мануел Мария Патрау, Мануел Фе, Мануел Мирау и Габриел Жанейру; а бяха единадесет, командувани от Жозе Патрау, Мануел Сера, Араизино, Титу Марети и други — всичките сега покойници.

Рибарите

Всичко тук е бедно и скромно, но не грубо. Мъжете са мургави, сухи и яки, а жените добре сложени. Дори и грозните се отличават с изисканост. Семейството е нещо свято. Близостта със земята кара хората да гледат надолу, съжителството им с морето ги кара да издигат глави. Щом слязат от лодката и я оставят на пясъка, рибарите вече не правят нищо — излягат се на пясъка. Останалото е работа на жената — тя пере мрежите и мие рибата, тя я осолява и превозва, тя обработва земята в Бариня. Съдбата на тези многобройни семейства се подобри значително, откакто общината им отпусна под аренда парцели за обработване. Пак жените след бързото разпределение на сардината я отнасят с кошници на главите си в складовете за осоляване — големи дървени навеси с ясли покрай стените за животните и склад с бяла сол от Авейру. Там мулетарите я поръсват със студена вода, преди да поемат на път, а жените я мият в сладка вода. Само в Мира има двадесет такива навеси. Когато рибата е много или няма купувачи, я слагат в бурета или каци в саламура, докато дойде зимата. Тогава изгладнелите хора я слагат между парче хляб и за тях това е истинско лакомство…

Как живеят тези хора? Живеят простичко в сламени къщурки, които са идеален дом за рибари и стари философи като мене. Построени са върху пръти на пясъка, от борови дъски, с рендосана облицовка отвътре. Траят колкото един живот или дори повече. Докато са още нови, много приятно миришат на смола, на окастрено дърво и на гора; ехтят като стара раковина и са леки, уютни и ведри. Отвън потъмняват бързо и с годините се накланят настрани или напред; отвътре запазват изненадваща свежест, а когато се отвори прозорец, той сякаш се отваря към безкрая. На пода — две тухли за огъня, върху рогозки се сушат риби. От Коледа до май риболовът спира — мъжете отиват да работят в Алентежу или по-далече, а жените и децата остават в къщи. Освен надницата, която е обикновено между четири и два и половина милрейса на ден, всички получават своя пай в дните на добър улов — няколко шепи сардина или друга риба. Щастливи ли са те или не? Не знам. Макар че са изоставени от държавата, която ги ограбва с извънредно високи данъци; четиристотин хиляди ешкудуш миналата година и почти двойно повече тази година, като в замяна не им предлага родилен дом, малка библиотека, която да ги образова, лекар, аптека или улица; макар че са изоставени от хората, без организация и образование, без свещеник (дървеният параклис е затворен), тези хора са толкова добри по природа, че от петдесет години насам не е имало нито една кражба, нито едно нарушение или престъпление. Тук човек може да спи с отворена врата. Аз никога не съм заключвал моята.

Когато остареят и не могат да работят повече — тук няма и подобие на кооператив, а и законът за осигуровки не ги засяга, те си помагат един на друг, както могат. Мизерията е почти непозната в това селце с малко повече от двеста къщи и близо хиляда жители. Мира — тази шепа порутени къщурки, е цял един свят. Животът тук е истински. И всеки ден го рискуват, защото почти всеки ден, когато лодката излезе в морето и се напълни с вода, чувам жените да се молят на бога. Но не съществува и експлоатация — живеят бедно и скромно под небесния свод, сред безбрежните пусти пясъци, с помощта на бога и морето.

До преди няколко години никой не бе забогатял от риболов в Мира. Риболовът е като игра, въпрос на късмет, а разходите по лодките, складовете и сдруженията са много големи. Вече казах, че всяко сдружение наема деветдесет и шест души и дванадесет впряга волове, за всеки от които се плащат четиринадесет милрейса на ден. Сдружението изразходва на година сто и петдесет хиляди ешкудуш и доскоро имаше само един собственик на лодка, забогатял от търговията с риба — Фигерейду, който се слави като скъперник. Другите са обеднели и до днес се говори за Карадаш — голям земеделец, който станал собственик на лодка и свършил като просяк. Но сега с повишаването на цените на рибата всичко се промени. Още миналата година хората спечелиха много пари — един кош сардина струваше двадесет милрейса. А тази година цената е между петдесет и шестдесет. Има случаи, когато с едно хвърляне на мрежата се печелят пет хиляди ешкудуш и вече се говори, че някои правят дупки в пясъка, за да крият в тях златото. Складовете за осоляване също развиват голяма търговия. Забогатява керванджията, собственикът и търговецът; само рибарят е все така беден и безгрижен. Морето никога не се свършва, а то принадлежи на рибарите…

Откъде са дошли тези хора тук? Това е същата плодовита раса от крайбрежието, която ни облагородява и която аз съм срещал от Афурада до Лейрия — мъжете сурови и спокойни пред опасността, жените работливи, винаги с кръгла шапчица и шал. Те стават с шапка, работят с шапка, лягат с шапка и мисля, че спят с нея. Тези хора никога не се отдалечават от крайбрежието, сякаш без морския въздух животът им е немислим, и са се разпростирали все по брега чак до Алгарви, където са основали колония в Оляу.

Хората в Мира са дошли от околностите, от село Мира, от Порту Мор и други. Още има старци, които си спомнят, че тук е имало само половин дузина къщурки — на чичо Солдаду, на чичо Домингуш Рабита и неколцина други. В дните на усилен риболов се стичаха хора от Сейшу, Кабеса и други селища от околността.

Освен големите лодки в Мира се използват и така наречените робалейра и маньоза, които имат същата форма, но са по-малки. Робалейрата има трал и дванадесет души екипаж, а маньозата — шест души и тройна мрежа. Робалейрата се връзва за брега с въже, а маньозата — не. Тя е за лов на кефали, които се обкръжават и се убиват с харпуни.

От петдесет години не се помни тук някой да е загинал от злополука в морето. Понякога вълната обръща лодката, залива мъжете и ги зашеметява до припадък. Когато ги извлекат като удавници от морето, ги слагат в сол като сардината — „за да им се стегнат костите“. Много помагало, казват. Миналата година имаше един, който след като престоя в сол четиридесет и осем часа, дойде на себе си…