Раул Брандау
Рибари (7)

Жени

Устието на Доуру. Тази съсипана от нещастия и от времето старица, с бръчки от старост и сълзи по лицето, ги тласка към морето. И морето и отне всички. Грохналото й тяло е приведено, смазано от живота. Но когато настъпи зимата и гладът, тя ги ругае:

— Гръм да го удари това море! И децата ли да умрат от глад!

Ако лодките са в опасност, тя тича на брега, блъскана от вятъра, преглъща сълзите си и морските пръски и с разтуптяно сърце притиска почернели ръце към плоските си гърди.

— Кого чакате, леличко?

— Сина и внука. Проклетото ми отне бащата, сега ми отнема и децата!

Цял живот е ходила в траур. Видя ги проснати, безжизнени на скалите и изчерпа цялата си нежност. Но пак ги кара, кълне, подтиква ги, за да няма глад в къщи. Само че от морето идва и препитанието, и смъртта. Вече повече от месец продължава зимата.

— Гръм да го удари това море!

И тича с мрежи на главата, с кош в ръка, сдържа риданията си и влачи след себе си внучето към лодката.

— Изплакала съм толкова сълзи, колкото това солено море!…

Привечер в Кантарейра момите се връщат от чешмата със стомна на глава и ръце на кръста. Това е часът на задяването. Спират се да говорят с момците, които ги чакат край прътите за мрежи. В Мира се задяват посред бял ден — момите седнали, момците, легнали по очи, от време на време си хвърлят шепи пясък. В Матозинюш двойките се разхождат хванати за ръка по пясъка, а майката недоверчиво наднича през вратата и мърмори:

— Гледай да не заседнеш някъде, момиче.

— Не се безпокойте — усмихва се засрамено момичето.

— Отиваш с него на плажа, но после да не ревеш: Чичо, чичо, дай насам лодката.

Много образи виждам ясно само насън: една старица с беззъба уста все ми се усмихваше, когато минавах край нея. Забравил съм фигурата и физиономията й съвсем се е изличила, но устата с един само зъб, излъчващ нежност, ще отнеса чак в гроба. Спомням си и други малки картини. Групи момичета — със стройни крака, наведени, влизат в морето с отлива и събират парчета дърва. Най-обикновени руси, луничави момичета, мокри, обгорели и просмукани от селитра, които обикалят улиците на Матозинюш като онези другите, с напукани пети, по пътищата на Ешпозенди и улиците на Гонтиняеш, миришещи на риба, водорасли и саргасо, с кошница на главата и голи крака. И сред всички тях — едно момиче със златиста кожа, с дъх на море, като в моментална снимка — златните й коси се развяват и на устните й цъфва неволна усмивка, като че ли цялата тя е една жива усмивка.

Жените от Сау Жоау по цял ден ходят по крайбрежната улица — продават риба или разнасят стока. Понякога носят децата си на врата. Папейра е майка и баба на руси и едри като канари мъже, пръснати из Бразилия и в морето, но още си печели хляба с кошницата. За Жоакина Кошаш не знам… Жената от Сау Жоау поддържа дома си чист и дори повече от чист — спретнат. Стар навик от лодките. Тя е опитна. Командува мъжа и ръководи търговията. Продава, рекламира стоката, кърпи мрежите. Нещастието не може да я сломи. Държи мрежите изпрани и прибрани. Жените работят дори повече от рибарите. Познавах много от тях, които, останали с малки деца, изхранваха семейството, като продаваха риба по пътищата.

Сядам на стълбите на моя стар дом; познавам целия живот на тези хора. Там отсреща се намират каменните корита, където двадесет, тридесет жени със запретнати поли перат мръсните дрехи. Викове, смехове, глъчка. Един миг тишина и се чува ритмичното бучене на прибоя, който отстъпва, настъпва и мокри босите им крака. Долепена до моята къща е къщата на Моутиню — тъмна уличка, парцали, риба и десет многочленни семейства. От другата страна е каменната чешма, натам отиват момите с ръце на кръста и пръстени стомни на главите, поставени върху специална възглавничка.

Познато ми е всичко. Животът показва присъствието си на уличката всеки миг. Викове на жени, караници… След като си изкарат кирливите ризи една на друга, хващат се за косите, а момчетиите ги заобикалят в кръг и ги подстрекават. Разделят ги. Разрошени, възбудени, тогава си разменят последните обиди: „Чуйте всички… Вижте добре всички…“ Идват и жените от пералните и чешмата. Животът се разголва. Нови крясъци. Навеждат се и размахват ръце във въздуха. Никой нищо не разбира вече. Сигурно ще има убити — всяка страна е наострена срещу другата, с дечурлига, хванати за полите. Малко след това приятелките си тръгват на гости с чашка кафе под престилката…

Отново гълчава — този път на чешмата. Патърдия. Някои са невъздържани, а една в изблик на ярост се навежда и се тупа с ръка на определеното място върху полата — ако не я вдигне, разбира се… Тогава глъчката утихва. „Ще биеш детето ми, мръсница!“ — „Уличница!“ — казва другата. Това е най-голямата обида… Две стомни, счупени в главите. Водата ги облива и освежава. И всичко отново потъва в тишина. Чува се само песента на жените, които перат, и ритмичният грохот на вълните от прибоя. Отново минават момите със стомна на глава, ръка на кръста и тънка струйка вода по лицето, въпреки парчето корк, което слагат в отвора, за да не се разлива течността…

Афурада се намира отвъд Доуру — къщи, струпани в две-три лошо миришещи улички. Рибешки вътрешности по земята, животът гъмжи из кръчми и коптори, деца се мотаят в краката на минувачите. Пришълци от Иляву, Овар или Муртоза — не знам точно, са основали колония в тази част на Доуру. Мъжете кръстосват непрекъснато реката и морето и вадят чак от дъното остатъци от риба и раковини, които служат за наторяване на земите — от калкана в пясъка, фанека или сардина при устието и савел, когато си хвърля хайвера. Жените — високи, наперени, мургави, работят като робини. Виждал съм ги да хвърлят мрежите и да гребат в тези красиви лодки, направени от две парчета дърво, в които мъжете прекосяват опасното устие на Доуру. Много пъти там намират и смъртта си, влачени от вълните на връщане, напълнени с вода. Орлякът дечурлига, които имат някои жени, не им пречи да кръстосват улиците на града с кошница на главата, боси, и да предлагат с викове стоката си, а най-малкото дете — на врата или на дъното на кошницата наред с останалата сардина. Изминават по цели левги, неуморни са, а съм ги виждал и да хвърлят самички мрежите за сардела, да ги дърпат към брега и да си поделят улова.

Жената от Мира — грозна, но стройна, почти винаги има сериозен и надменен вид. Пере мрежите, дърпа въжетата, товари кошовете, готви на опушеното огнище от две тухли на земята и обработва дадения на изплащане „парцел“. Накратко жената работи повече от мъжа, работи двойно колкото него. Не излиза от Мира, не продава рибата, но работи в сдружението за сметка на собственика на лодката или в осоляването — за сметка на керванджията. Покъщнината й се състои от една стомна, две гърнета, няколко парцала по стените и един сламеник върху наровете. Виждам тези жени на групи как очакват да изтеглят мрежата или в кръг около огъня да пекат картофи. Виждам ги как като мравки слизат и се изкачват по пясъчния склон — високи, изправени от навика да носят коша на главата си, или край мрежата, при лодката с високо вдигната мачта към небето, винаги облечени в тъмно и с красива шапчица върху кърпата. Флоринда Рабита сяда до мене и ми разказва нещастния си живот. На врата си носи дете с онзи необясним поглед на страдащите деца, а след нея вървят още две. Тихо, със сдържана мъка, скромно, тя разказва за умрелия си мъж и за трите деца, които трябва да препитава с няколко тостана на ден. Плюе кръв и наета от сдружението, цял ден тича нагоре-надолу по пясъчния бряг. Оправя се, както може. Тя е от онези съсипани жени, които живеят и умират с достойнство, без никой да ги чуе да се оплакват. От време на време си представям фигурата на тази болна жена с трите деца, хванати за полата й, как товари риба до края, докато изхрачи и последния съсирек от болните си дробове.

Когато стигнах в Гафаня, видях момичетата от крайбрежието на реката — целите мокри, непрекъснато във водата, където събират водорасли. Грозни и наивни. Обърнах се към една от тях: „Мисля, че си на тринайсет-четиринайсет години.“ — „Двайсет и една и три деца“ — отвърна ми тя. Друга една се бе загледала в мене, с невинни очи на животинче и с ръце на закръглените гърди — това, което, както казва леля Ана, и е дал господ и от което има нужда…

Леля Ана Арнейра, с чието приятелство се гордея, е едно от най-интересните ми познанства в Гафаня. Оправна жена, както казват там. Тя върви с мене по пясъчния бряг и веднага започва да ми разказва живота си. Леля Ана е набита и яка, с едри крайници, облечена в черно, на главата си носи шапка, в ръката — остен. Мъжът и отишъл в Бразилия преди много години („Той е цар между мъжете!“), тя останала с малките си деца. Отгледала ги всичките. Внуци, болести, траур. Никога не се отчаяла. Силата, която я поддържа, е удивителна, дълбока, вродена, каквато е у почти всички жени от народа, който познавам. Вкопчила се в живота — започнала да обработва земята. Дошли нови мъки, други покойници.

— И от какво ви измряха синовете?

— Знам ли, смъртта не дава сметка.

Трябвало да се издържа семейството. Хванала колата и воловете и започнала да превозва сол от Гафаня за Мира. Нещо повече: по-рано в Ариау също е имало рибарски сдружения и когато липсвал някой рибар, леля Ана се хващала за веслата като мъж и излизала в морето.

— И от дявола не ме е страх. Страх ме е само от бесните кучета.

Обширната равнина, която тя прекосява по два-три пъти на ден, е като пустиня. Леля Ана отива и се връща и нощем, самичка с воловете, които й правят компания. Сега има нива, лодки за събиране на водорасли, нови внуци за бавене и без да унива, продължава да гледа очи в очи съдбата. Животът й е един голям пример за неизчерпаема енергия.

Жената от Муртоза, казват познавачите, не може да се сбърка с жената от Иляву или Овар — тя е ниска, набита, а тази от Овар е нежна и силна, висока, добре сложена, пълна с домакински и морални добродетели. Жените от Иляву минават за най-хубавите поради очарователната си усмивка, погледа и вълшебството, което излъчват. За това трябва да благодарят на реката. Всички жени от морското крайбрежие се отличават от другите благодарение на тази ласкава светлина, която ги обгръща и закриля. Те растат сред този великолепен пейзаж от вода и багри, едновременно нежен и изпълнен с покой. Според мен светлината е важен фактор за красотата. Речното устие излъчва светлина, каквато никъде другаде не съм виждал. Тя е златиста и жива, но не силна. Изглежда направена от синя, обляна от слънце вода. Дори в разгара на лятото не съм я усещал прекалено силна. Разпуква се като усмивка, почти винаги чезне разнежена. Излъчва здраве, без то да е пращящо. Тя е здрава и нежна. Обгръща живите същества и предметите със същите меки ласкави тонове. В тази среда жените придобиват спокойна душевност и отвръщат на усмивката на светлината с усмивка на нежност. Те са като някои цветя, израснали в миг на щастие, които граничат със съвършенството. Типични са тъмните дрехи и чистотата на чувствата. Тази умна светлина знае много добре, че изкуството е очарованието на живота, а жената е върховното творение на изкуството.

Жената от Повоа, може да се каже, е мъж. Грозна и груба, с крака като диреци. Хвърля се към лодките и принуждава мъжете да се преборят с бурята. Тя или той. Тези жени са грижливи майки и раждат много синове за морето. Когато им дойде времето да раждат, лягат в леглото, наметнати с някоя мъжка дреха, и търпеливо чакат. Внимават само светлината от газеничето ден и нощ да стига до тях, та „дитенцету да се руди с душичка“.

Годеничеството им трае малко — дълъг е само тежкият им, изпълнен с труд живот. По-рано в навечерието на сватбата годеникът завързващ кърпата на годеницата като знаме на носа на лодката. Две изпратени за тази цел лодки излизали в морето да наловят риба за сватбата. А момите в продължение на месеци са приготовлявали от специален лен мрежите за новото семейство…

Вечни жертви, жените снабдяват с мрежи и кошове мъжете, продават рибата, носят мрежите, перат ги — мокри до кости — и бутат лодките при излизането им в морето. След риболова цялата работа пада на гърба на жената, която прави рибена мас, гледа децата, плете мрежите, пере ги и ги прибира, и ходи да продава рибата по пътищата.

Най-лошото за тези жени не е само това, че са превърнати в товарни животни и ден след ден превиват гръб мокри и вмирисани на саламура… Младостта им трае, колкото траят розите. Почти винаги нежна и красива, жената от крайбрежието, с изключение на жените от Алгарви, които са „домашни цветя“, след като се омъжи, се нагърбва с цялата тежест на домакинството, сбръчква се и се състарява. Обвиняват я в непредвидливост. Непредвидлив е мъжът, който изхарчва в кръчмата каквото припечели. Земеделецът е скъперник — той със страх вади хляба от сандъка като човек, който знае какви постоянни усилия му струва той; а рибарят в ден на богат улов може да напълни къщата с хляб. Морето е неизчерпаемо и няма да му избяга… Но жената, не. Тя кърпи, спестява и го измъква от кръчмата. От малък познавам тяхната изключителна всеотдайност и сила в случай на беда. Тази бедна жена с нежна девствена душа заслужаваше по-достойно място на нашата земя за своята всеотдайност, енергия и благородни чувства. В Мира домът е нещо свято. Така е и във всички селища по португалското крайбрежие, които са далече от центровете на корупцията.

Но непосилният труд не е най-лошото — най-лошото е постоянният страх, който изпълва живота им. Жените на земеделците могат да се чувствуват сигурни. Настъпва тежката зима с безкрайните си нощи. Затворена в къщурката, край огъня — тя, мъжът, момичето, малкото в люлката (оттатък в обора ситите волове преживят), тя се чувствува спокойна: знае, че в излъскания хамбар има половин каруца хляб — потта от челото й, а е скътала и някоя пара. Нека бурята блъска сламения покрив, нека вали сняг. Дървата в огъня горят и гредите от кестеново дърво са здрави. Къщурката има гранитни основи чак до центъра на земното кълбо. Докато рибарят трябва да излезе в морето — единственото поле, което може да обработва, дори с риск на живота си. Децата му искат хляб, а той няма друг занаят. Времето е лошо, дните се точат един след друг. „Вече тръгвам“… Тя усеща, че сърцето й се свива, но мълчи. Прекрасно знае от другите какво бъдеще я чака. Колко такива жени — вечно в траур, познавах, и то без да трябва да се отдалечавам много от къщи! Накрая тя казва: „Ами тръгвай…“ Мрежите, коша — и той се качва в лодката. Тя остава сама в безконечната нощ. С нея остава цял рояк дечурлига, тя с разтуптяно сърце се ослушва… Вълните реват в прибоя, ехото провлечено им отвръща. Няма съмнение, вятърът иде от изток. Но сега гласът се променя, става по-дълбок, вятърът духа на юг и е затворил устието. „Дали ще стигнат в Лейшоеш?“ — „Какво време в морето, в тази страшна нощ, а наоколо само мрак! Всички сме в ръцете на бога! В ръцете на бога!“

На жените се пада винаги най-лошият дял в този кучешки живот. Работят двойно повече от мъжете и живеят повече от тях, защото страдат много повече.

Познавам във Фоз една жена, на която викаха Мишката. Сгърбена, само с един сукман на гърба, тя събира раздробената риба, която й хвърлят като милостиня — някоя моруна, калкан или няколко шепи сардина в дни на богат улов. Стара, съсухрена и черна, с вмирисани на бира и саламура дрипи, тя живее в Коргиня сред изхвърлени от морето дъски и разпокъсани мрежи. Прекарва зимата, като събира с ръце водорасли по време на отлив. Няма си никого. Не говори, не проси. Щом пристигнат рибарските лодки, Мишката винаги първа тича към брега. Веднъж попитах един старец, вечно с лула в уста, мой приятел, коя е тя.

— Не знам: Мишката.

Дълго време тя живя в Собрейраш и тогава беше Мишката от Собрейраш. После се премести в Коргиня, където живее в една дупка, смърдяща на рибена мас и осолени морски лисици. Понякога минават цели седмици, без някой да види нейната съсухрена фигура със закърпения сукман на гърба. Но настъпва зимата и в дните на опасност Мишката първа се появява. Белезникаво небе и изхвърлена от бурята на брега пяна. Черният флаг е вдигнат. Големи яростни вълни се разбиват с грохот о скалите и издигат към небето пръски вода, примесени с жълти водорасли от дъното. Бученето е страшно. Мъжете са в опасност. Жените отчаяни дотичват. Вече се знае, че някой ще загине. Вятърът оттатък при фара и по скалите на брега е неудържим. Само Мишката стои права сред бурята и не иска да знае за грохота, не обръща внимание нито на заливащите я вълни, нито на виковете на жените. Прилича на статуя под оловносивото небе. Всички останали жени се молят. Момент на мъчително неспокойствие. Тичат към спасителната лодка. Живот или смърт? Всички коленичат с вдигнати към небето ръце. Само Мишката продължава да стои безучастна към съдбата. Вторачените й очи не се откъсват от страхотното зрелище. Никакво подръпване, никакъв жест.

— Стои като вцепенена! — промърморих аз.

И тогава мълчаливият старец с лулата ми пошушна на ухото:

— Морето й отнесе всичките…