Доминик Бартелеми
Рицарството (8) (От антична Германия до Франция през XII век)

Кръвни отмъщения между християни

Венаций Фортунат несъмнено е привлечен от бойните подвизи, макар че предпочита да величае войните в стихове на варварски език (за които сам споменава, но които не са достигнали до нас). Предмет на неговите славословия са преди всичко мъдростта, благостта, справедливостта у всички крале и васали, до чието благоволение се домогва. През 580 г. той отправя пространен дитирамб към крал Хилперих, внук на Хлодвиг: „крал, прославил се със силата на оръжието и потомък на велики крале“,^[1] „опора на отечеството, негова надежда и закрила в боевете“, достоен за знаменателното си име, което „на варварски език“ означава „храбър съратник“. Той е „ужас за фризи и свеби“, граничните стълкновения с които са нещо обичайно. „А какво да кажем, принце, за твоето управление?“ Нищо друго, освен че „край вас всекиму се отдава справедливостта, за която той копнее“.^[2] Фортунат не забравя и добродетелната и прекрасна Фредегунда, вярна спътница на своя царствен съпруг.^[3] Твърде любопитно би било да се съпоставят неговите хвалебствия с разобличенията на Григорий от Тур, при това личен приятел на Фортунат, който в своята История описва пороците на кралската двойка… Ала на поета Фортунат не бива да се гледа като на посредствен ласкател, тъй като някои негови възхвали звучат по-скоро като наставления, като уместни напомняния за това, какво очакват обществото и Църквата от кралете и властимащите. Същия идеал споделя и историкът Григорий, който подчертава както у крал Хилперих, когото познава отблизо, така и у васала Гунтрамн Бозон всичко, което не съответства на идеала за дълг и справедливост, без да им отрича отделни прояви на мъжество. Така у кралете Сигиберт и Гунтрамн, родни братя (и често заклети врагове) на Хилперих, той открива действителни добродетели като храброст, милосърдие и справедливост.

Следователно през VI в. франките не са лишени от идеал и Историята на Григорий от Тур не бива да оставя у нас впечатлението, че това столетие е белязано от по-голям упадък на нравите в сравнение с други периоди, които не са намерили толкова строг разобличител, а също и многословен повествовател като него. При това дори когато нарича Хилперих „Нерон и Ирод на нашето време“,^[4] дали в действителност може да му припише прегрешения, достойни за подобен упрек? Вярно е, че Хилперих е извършвал грабежи, че е осъждал „несправедливо“ имотни люде, че се е борил срещу небивалото разрастване на църковната власт; вярно е, че се е разправил с неколцина епископи, наричайки твърде грубо „едного сребролюбец, а другиго разпътен“, ала тази негова чисто франкска прямота по-скоро ни кара да се усмихваме, отколкото да потръпваме. Григорий от Тур се изказва презрително за стиховете му на латински, които „куцат с двата крака“, и за литургичните му песнопения, „които никой не разбира“, но самият факт, че един крал пише стихове и химни, означава, че той не е някакъв грубиян, недодялан и неграмотен войник, без каквато и да е мисъл за Бога. В действителност Хилперих едва ли е нанесъл толкова вреди, колкото Нерон или Ирод, и поради простата причина, че неговата кралска власт, въпреки подкрепата на отчасти оцелялата римска администрация, си остава твърде слаба в сравнение със „свободата“ на Църквата и на аристокрацията.

Свидетелствата на Григорий от Тур са особено подробни, когато той говори за периода след смъртта на Хлодвиг (511) и особено при третото поколение меровингски владетели, негови внуци, поели властта през 561 г., тоест на които е съвременник (той е епископ от 573 до 594 г.). Неговата заслуга е в това, че с помощта на значими детайли ни дава възможност да си изградим представа за времето на Меровингите, а не да му даваме окончателна оценка като „варварско“ или „цивилизовано“. В крайна сметка наличието у краля и у благородниците на идеал за мъжество и справедливост, „рицарски“ идеал в широкия смисъл на думата, не е нещо необичайно: нима има кралска или аристократична власт, която малко или много да не се позовава на него, без да уточнява какво в действителност разбира под справедливост? Съществуващото разминаване между теория и практика също не може да се смята за изключение — удивително би било по-скоро обратното… Всички тези характеристики са налице още у галите на Страбон! Важно в случая е да се установи възможната еволюция по отношение на гало-германската Античност.

Някога галите са излагали на показ (поне според изображенията върху монетите) трофеи от убитите си противници: провесени за косите отрязани глави. Свебите-езичници дават обет да убият един враг, макар че като цяло според Тацит германците успяват да уредят по мирен начин някои вражди. Дали покръстването на Хлодвиг и на франките не ги кара да отстъпят от идеала за първична свирепост и да се върнат към съществуващите преди тенденции за мирно уреждане на конфликтите? Как е възможно крале, васали и дори епископи да проявяват кръвожадност и да не изпитват свещен страх пред човекоубийството между християни, който би могъл да ги насочи към рицарски подход в същинския смисъл на думата?

През VI в. кралете и васалите се отнасят изключително сурово към своите „роби“, следвайки както германския, така и римския образец:^[5] те ги подлагат на мъчения, за да се доберат до самопризнание, осакатяват ги, понякога в пристъп на ярост ги убиват, а по време на войните ограбват селяните, вземат пленници, за да ги продадат в робство или най-малко за да искат за тях откуп. Взетият като заложник „римлянин“ Атал не се радва на прилично отношение, както това става между рицари при класическия феодализъм, а е подлаган на принудителен тежък труд, третиран като роб и принуден да прибегне до бягство с помощта на изпратен от семейството човек.^[6] Дори в отношенията помежду си, изглежда, кралете и васалите не знаят пощада. Кралете се стремят да накажат със смърт изпадналите в немилост васали и понякога ги преследват като диви зверове, при което стигат дори до накърняване на правото на убежище, с което се ползват храмовете. А когато между две знатни фамилии от Турне избухва конфликт, намерил израз в кръвно отмъщение, Фредегунда решава спора, като нарежда всички да бъдат посечени с брадва чрез измама по време на пиршество (малко след 585 г.). Тя, както и нейната съперница Брунхилда, без колебание възлагат на свои доверени слуги убийства на крале — поне срещу тях са отправяни подобни обвинения. При предишното поколение крал Теодорих се опитва да убие своя брат Хлотар, организирайки станала прословута засада,^[7] при която хората му се скриват зад една завеса. Въпросният Хлотар пък, в съюз с брат си Хилдеберт без колебание убива по най-ужасен начин двамата си племенници, синове на Хлодомер.^[8]

Григорий от Тур отделя особено много място на смъртната омраза между знатните фамилии, която се е превърнала в обичаен елемент на обществения живот. Поредица от убийства бележи и отношенията на неговата собствена фамилия с тази на нантския епископ Феликс и той негласно подкрепя правото на своите да дирят възмездие, оправдавайки по този начин убийството на роднина на неговия колега,^[9] който пък от своя страна отхвърля това и приема този акт като престъпление, заслужаващо съответно отмъщение. Григорий се вълнува далеч повече от вендетата, която се вихри в неговата собствена епархия между Сихарий и Австригизел, а по-късно Храмнезинд, като сам проповядва мир, позовавайки се на Блаженствата.^[10] Светът около него обаче си остава белязан от непрекъснати конфликти и вражди между люде, които твърдят, че правдата е на тяхна страна, и обвиняват противниците си, като по този начин обществото следва по-скоро старозаветното християнство.^[11]

Ако се вярва на „Хрониката“ на Фредегарий (началото на VII в.), описанието на страстите Христови буди съжаление у Хлодвиг, че не може да отмъсти за кръвта му на римляните, защото по онова време не бил там със своите франки. Още в разказите на Григорий, които тази хроника възпроизвежда (избирателно) и им дава продължение (доста своеобразно), за да се превърне в една История на франките, Меровингите са представени като воини, покръстени не в духа на Светото Евангелие и на неговия морал, а в духа на „светилищата и мощите“, за което така обосновано говори Питър Браун, когато описва духовната атмосфера на Късната римска епоха. Частните и обществените войни охотно се възприемат като тези на еврейския народ, а самите участници се олицетворяват с преследвания от своите врагове праведник от Псалмите, тоест те дирят оправдание в идеята за отмъщението, позовават се на стихове от Библията като на някакъв оракул и разчитат на сполука, кланяйки се пред мощите на разни светии, които пък в случай на несполука възненавиждат и поругават.

Струва си в това отношение да се спомене за трагичната смърт през 585 г. на един претендент за престола, на име Гундовалд. Притиснат от крал Гунтрамн, чиято власт оспорва, той е обсаден в Сен Бертран-дьо-Коменж. Патрицият Мумол и неколцина други негови привърженици обещават да му останат верни, но в крайна сметка го предават, когато Гунтрамн обещава да ги пощади. На Гундовалд остава единствено да се бие до смърт, като ризницата му го предпазва от мечовете, но в крайна сметка бива улучен в главата от камък. Той прави това по християнски, но с подобаващата свирепост, без да се надява на милост: „О, вечен съдия и справедлив отмъстител на невинните, Боже, от когото идва всяка правда, комуто е неугодна лъжата, чист от всякакво лукавство и коварство, в твоите ръце оставям съдбата си и те моля да отмъстиш без забава на онези, които предадоха във вражи ръце мен, невинния.“^[12] И действително патрицият Мумол на свой ред става жертва на предателство, защото Гунтрамн не изпълнява обещанието си да му пощади живота. Можем да се обзаложим, че проклятието на Гундовалд е било чуто, че мълвата за него е достигнала до ушите на краля и го е подтикнала да прояви подобна суровост… Всеки, който призовава Бога за съдник, в известен смисъл се обръща към общественото мнение и към неговото чувство за справедливост.

Онова, което липсва обаче при раздаването на справедливост, е, че тя не включва закрилата на слабите.

Тази твърде специфична юдео-християнска тема присъства в някои псалми и пророци от Стария завет. Според пророк Исаия (XXV, 4) сам Бог е „прибежище на сиромаха и немотния“. Той закриля вдовицата и сирака, техните жалби към Него подклаждат Неговия гняв и Той убива потисника. През VI в. епископите са тези, които подражават на това особено Божие рицарство и приемат ролята на закрилници на слабите (както по време на събора в Макон през 587 г.). Те оставят Бог и светиите да наказват със смърт чрез чудеса на отмъщение потисниците, впрочем единствено онези от тях, които за дръзнали да посегнат на собствените им храмове.^[13] Едва през VIII в. при Каролингите тази роля бива поета от кралете, графовете и оттам се прехвърля върху сеньорите, водени от пропито с християнски дух рицарство, които приемат далеч по-трудно човекоубийството между християни, отколкото кралете и васалите от времето на Григорий от Тур.

През VI в. действително са налице свидетелства за „германско“ кръвно отмъщение, но историците от XIX в. му обръщат прекалено голямо внимание, пренебрегвайки в същото време узаконената жестокост на Късната Римска империя. При един внимателен прочит на Григорий от Тур могат да се открият много доводи в полза на относително по-трезво отношение от страна на антропологията, основна роля за което изиграва статията на Джон Майкъл Уолъс Хадрил.^[14]

Най-подробно описаният епизод е смъртната омраза, свързана с кръвно отмъщение, която противопоставя Сихарий, аристократ от областта на Тур, на Австригизел, когото той убива, а след това на Храмнезинд, който първоначално сключва мир с него, но по-късно, по време на един пир (чиято атмосфера пренася край бреговете на Лоара германските нрави от времето на Тацит), го обезглавява с трион заради някаква шега… Този съставен от две части случай,^[15] характерен с бавния ритъм на повествованието, е предмет на многобройни коментари.^[16] Той се е превърнал в неизменна част от всяко уважаващо себе си изследване върху вендетата, тъй като разкрива както насилието, така и неговите граници — процедурата на общественото и частното помирение и възобновяването на конфликта.

В меровингското общество отмъщението не е или поне не е само резултат от пристъп на ярост или признак на варварство, дори когато става въпрос за неговата най-характерна (и най-крайна) форма, каквато е кръвното отмъщение. То е по-скоро следствие от обществена повеля и дори от стратегически избор (едни деяния налагат отмъщение, а други не) и от легитимиране пост фактум (определена постъпка се определя като отмъщение). То представлява присъща на това общество практика, подчинена на определени норми и предполагаща наличието на враждебно обкръжение, поради което не може да бъде разглеждано като проява на произвол или на необуздано насилие.

В същото време отмъщението като система не изключва силата като фактор. Нещата до голяма степен се решават в зависимост от обществената тежест на засегнатите лица, а насилието не само че не се порицава от обществото, а напротив, насърчава се, но в определени принципни рамки. Виждаме дори, както по времето на Цезар и на Амборикс,^[17] отмъщението между знатни да се осъществява непряко, по-скоро върху поданиците на противника, отколкото върху самия него, като по този начин се превръща в потискане на слабите, намиращи се под негова власт.

Дори ако приемем с известни резерви писмения източник, може да се каже, че борбата на живот и смърт между кралете и васалите все пак приема по-крайни форми, отколкото по времето на Ордерик Виталис, друг важен извор на сведения за средновековната аристокрация (около 1100 г.), чиято непримиримост е не по-малка от тази на Григорий от Тур. През VI в. много по-често, отколкото по време на рицарството, описвано от Ордерик Виталис, враждите биват разрешавани по съдебен ред или пък по волята на разгневените крале, когато пред тях бъдат изправени изпадналите в немилост смутители. Нерядко посегателството над монарха според римското право бива наказвано със смърт^[18] или най-малко с изгнание, конфискация на владенията и на богатствата. Додон бива подложен на преследване и в края на краищата екзекутиран, след като преди това са му отсечени ръцете и краката. През 590 г. синовете на Вадон, майордом при бургундския крал, са арестувани за убийства и грабежи на търговци по пътищата. Първоначално те успяват да се откупят чрез подаръци пред крал Гунтрамн, но впоследствие биват обвинени от графа на Макон, който описва всичките им злодеяния, в резултат на което двамата са подложени на мъчения, по-големият е осъден на смърт, а малкият на изгнание.^[19] През 578 г. Дакон, изменил на крал Хилперих, накрая е заловен от херцог Драколен с прозвище Усърдния, който го завързва и го отвежда пред краля, след като предварително му е обещал да се застъпи за живота му. В присъствието на владетеля обаче той го обсипва с тежки обвинения, в резултат на които кралят дава заповед да бъде екзекутиран. След това същият херцог полага усилия да залови херцог Гунтрамн Бозон. Последният му припомня за постигнатия между двамата съюз и му предлага всичките си богатства, за да го остави на свобода. Драколен обаче отхвърля молбата му и се гаври с него, като размахва пред очите му въжето, с което има намерение да го върже. След това пришпорва коня и се спуска срещу Гунтрамн Бозон, обаче „не успял да му нанесе удар, върхът на копието се пречупил и паднал на земята. Когато Гунтрамн видял, че го заплашва смърт, призовал на помощ името Господне и великата благодат на свети Мартин, вдигнал копието, забил го в гърлото на Драколен и го свалил от коня. Сетне един от приближените на Гунтрамн довършил Драколен, като го пронизал с копие“.^[20] Ето как с Божията помощ херцог Гунтрамн Бозон проявява истинска храброст пред лицето на смъртен враг.

Враждите се проявяват дори по време на празници и пиршества в кралските дворци, на злокобните срещи по пътищата при най-различни обстоятелства, когато понякога враждата се превръща в приятелство или обратно, със съпътстващите обвинения в измяна и предателство. В отделни случаи се стига до малки частни войни, какъвто е случаят през 570 г. с конфликта между херцозите Урсион и Бертефред, от една страна, и херцог Луп, от друга. Действието се развива в Австразия. Един ден отрядът на първите двама едва не погубва Луп, който е спасен чрез енергичната намеса на кралица Брунхилда и разпалената й реч. По-късно Урсион и Бертефред се оттеглят в една крепост, недалеч от вилата на Урсион във Воевр. Урсион се проявява като заклет враг на кралицата и на Луп, затова Брунхилда прави усилия да откъсне от него Бертефред, като обещава да пощади живота му.^[21] След това войската на крал Хилдеберт II, водена от херцог Годегизил (зет на Луп!), настъпва, опустошавайки земите на Урсион, опожарява крепостта (някогашна базилика) и принуждава Урсион да излезе на открито, да запаше меч и да продаде скъпо живота си (той убива неколцина от нападателите). Веднага след неговата смърт херцог Годегизил прекратява сражението и дава възможност на Бертефред да избяга на бързия си кон. Още едно доказателство, че в конфликтите между васалите се лее кръв, но че в същото време се полагат усилия тези кръвопролития да бъдат ограничавани в известни граници… Очевидно не може да се говори за безогледни прояви на насилие и можем да разберем защо Григорий от Тур и неговите колеги епископи ги приемат почти като нещо естествено. В крайна сметка Григорий действително е обзет от негодувание, когато Бертефред, който дири убежище в църковния храм, въпреки всичко е убит (при това с керемиди) само защото Хилдеберт II е пожелал смъртта му. Човекоубийството между християни предизвиква възмущение единствено в случаите, когато е извършено на свято място, и с това е нанесено оскърбление както на епископа, така и на светията.

През този период не всичко става така, както по-късно, при феодализма, но вече са налице известни общи черти, тъй като се поставя въпросът за пощада на благородника и защото отмъщението може да бъде непряко, чрез опустошаване на противниковите владения.