Доминик Бартелеми
Рицарството (72) (От антична Германия до Франция през XII век)

Джон от Солсбъри и римската дисциплина

Всъщност би трябвало да се върнем назад във времето, преди Етиен дьо Фужер и Повест за Граала на Кретиен дьо Троа, за да стигнем до източника на новото схващане за рицарството, като установен от Бога орден, притежаващ единия от двата меча, който поема „от олтара“. Това схващане е развито към 1159 г. от английския духовник Джон от Солсбъри в неговото произведение Поликратикус, на което горните двама автори са длъжници, също както Ламбер д’Ардр, когато говори за „клетва в името на рицарството“ (militia) по време на пребиваването на Томас Бекет. Поликратикус е обемна творба на латински език, пълна с учени цитати, но нелишена от оригиналност. Тя бележи важен момент в развитието на политическата мисъл на Запад, доколкото в момент, когато се възражда римското право и придобива форми централизацията на управлението, в нея се изтъква ролята на властта на принца, като гарант на обществените интереси и носител на величие, което не може да се накърнява безнаказано, но ограничено все пак от стоящия над всичко Божи закон. Джон от Солсбъри е високопоставен духовник,^[1] секретар на Кентърбърийския архиепископ, чиято длъжност не след дълго ще бъде заета от канцлера на английския крал (Хенри II Плантагенет) Томас Бекет. Известно е, че последният, първоначално висш служител на държавата, умира през 1170 г. като „мъченик“, бранейки интересите на Църквата от същата тази държава, което показва двойствеността на неговата позиция! Именно в лоното на Църквата Джон от Солсбъри прави блестяща кариера, както в родната си Англия, така и в Рим, завършвайки живота си като епископ на Шартр на шестдесетгодишна възраст (1176–1189). Без съмнение по това време Рим и Англия са най-централизираните и на това се дължи появата на първата теория за рицарство на Църквата и на държавата, докато Германия, където сеньориалната власт е силна (въпреки наличието на империя), приветства чрез Волфрам фон Ешенбах братството на благородните сеньори на Граала.

Поликратикус е творба, в която липсва вътрешно единство. От Синди Пейнтър^[2] насетне често се цитират откъси от книга VI като пример за завършени формулировки на рицарския и християнския идеал: закрила на Църквата, почит към свещениците, изкореняване на неправдите…^[3] Ала дали те могат да бъдат разглеждани като някаква новост, след като е налице дословна близост с девизите на каролингската идеология на меча? От друга страна, куртоазният елемент, наложил се след края на „рицарската промяна“ през XI в., липсва у Джон от Солсбъри, който отправя критики срещу разкоша и показността (без да има предвид непременно куртоазните ценности и практики, от турнира до куртоазната любов). В неговото съчинение разпознаваме по-скоро утвърдената представа за рицарството, описана от Ордерик Виталис и намерила идеално въплъщение у Кретиен дьо Троа в образите на Ерек, Ланселот и Персевал, напълно в съгласие с очакванията, свързани с Артуровия двор, а вече бе споменато, че тази промяна от социологическа гледна точка е свързана с „германския дух“ на франките от Ранното средновековие. При това положение и доколкото възхвалява безрезервно римската дисциплина, съчетана с една действително етатична организация, книга VI на Поликратикус не може да се разглежда като апогей на теорията за рицарството. Напротив, тя изцяло подкрепя привържениците на зараждащата се модерна държава в техния стремеж да приключат веднъж завинаги с феодалното, куртоазно и постгерманско рицарство, макар впоследствие някои откъси и идеи на Джон от Солсбъри да са подети от най-верните приятели на въпросното рицарство.

Тази книга е известна с откъса, където се разгръща една „организираща“ метафора на държавата (по-ясно разграничена от Църквата след григорианската реформа), като се започне с владетеля, който е главата, и се стигне до селяните, които са нозете, а преди това се мине през стомаха, представен от финансистите, хълбоците, които са придворните. По този начин придобива очертания цялото политическо тяло, чиито две ръце са войските, по подобие на Късната Римска империя: едната от тях е армията, а другата не. Този факт е достатъчен, за да заключим, че в случая изобщо не става въпрос за конфигурацията от хилядната година, която предоставя на рицарството правомощия, свързани с воденето на война и раздаването на правосъдие, а по-скоро за завръщане към римското разделение на труда (именно това има предвид Джон от Солсбъри, римувайки непрекъснато honor и labor, стремейки се да постигне неразривност на тези две понятия). В случая „рицарите“ (ако въобще трябва да превеждаме по този начин milites) са съратници и подобия на владетеля. Те вече нямат право да обсъждат или оспорват неговите заповеди, нито да вземат участие в изработването на съдебните решения, а са обикновени изпълнители. Трябва да се говори за военни, за войници, а militia да се превежда като „армия“. Нима Джон от Солсбъри не подчертава, че те трябва да умеят да се сражават както на кон, така и пеша?^[4] За него това са мъже, обрекли се на физически усилия, потенциално неграмотни, но крепки в резултат от усилените телесни упражнения. Той предвижда дори набирането им да става измежду всякакви обществени слоеве според способностите и във връзка със занаяти, които предполагат физически усилия, като ковачи и селяни, които са издръжливи и не познават изнежените наслади…

Във всеки случай този духовник, получил образованието си в парижките школи и посветил живота си на книгите, изключва привилегията, с която се ползват благородниците, и дори обреда по посвещаване в рицарство. Онова, което до известна степен лишава от субверсивност неговата идея за „подбора на най-добрите“ измежду навикналите на тежък труд, е, че той не предлага конкретна организация за нейното прилагане. Като англичанин, той се занимава с голям брой практически въпроси. Ала, като възпитаник на Латинския квартал в Париж, се отдава на блянове и всъщност е почти толкова отровен от четенето на латински съчинения, посветени на воина гражданин и на воина орач, колкото Дон Кихот от четенето на рицарски романи! В случая въображението му се подхранва от римските автори през периода на Империята, които идеализират военачалниците и бойците от времето на Републиката и по-конкретно на Пуническите войни и на Цезар. Така книга VI на Поликратикус изобилства с препратки към Фарсала на Лукан, към Стратегеми на Фронтин и към За военното изкуство на Вегеций. Единствено подборът, подредбата и някои вметки принадлежат на духовника, съвременник на Кретиен дьо Троа, изпитал впрочем влиянието и на Джефри от Монмаут. Неговото позоваване на усърдния и неумолим римски войник не е нито случайно, нито неактуално, като се има предвид, че за разлика от Ордерик Виталис, Джон от Солсбъри не е постоянен зрител на турнирите, които се разиграват под стените на френските замъци в изискано общество. Той има предвид далеч по-суровите войни, които по онова време английското кралство нерядко води срещу „варварите“ в Уелс: поне като такива са представяни неговите жители с цел да бъдат оправдани зверствата, на които често биват подлагани.

За съжаление Джон от Солсбъри не е Тацит. Той не е в състояние да открие „добродетелта“ в общество, различно от неговото собствено, нито проявите на двойственост в последното.

Впрочем, като се изключат няколко хвалебствия по адрес на английските крале, той открива добродетелта единствено в съчиненията на латински, и то преди всичко античните, като напълно я отъждествява с дисциплината или с пълната саможертва. С каква наслада говори той за Манлий Торкват, който заповядал да пребият с пръчки и да обезглавят собствения му син само защото без негова заповед започнал настъпление, благодарение на което римляните печелят победа! Ала все пак този средновековен духовник не довежда докрай своята теория за сляпото подчинение. Той се отнася критично към тирадата на Лелий във Фарсала, защото я смята за езическа по дух. „Ако ми заповядаш, казва той на Цезар, да забия меч в гърдите на родния си брат, в гърлото на баща си, в корема на моята бременна жена, ръката ми, естествено, ще изпита отвращение, но ще стори всичко това.“^[5] XII в. не познава подобен фанатизъм и нито една от епическите песни, които се струват толкова сурови и свирепи на модерните критици, не стига толкова далече, колкото Лукан в този монолог. Та нали в тях се подлага на порицание именно всяка крайност? Дори обсадата на Тива или на Троя се нуждае от нотка на веселие, въвеждана чрез многобройни епизоди. В тях дворцовите книжовници влагат известно изящество, прояви на любов във френски дух в момент, когато брат Джон използва пребиваването си в школите, за да втвърди сърцето си при досега с Лукан и Фронтин, успявайки все пак да стори това само наполовина.

Същевременно той открива в тези съчинения прекрасни примери, който да използва в проповедите си по адрес на военачалниците (duces), подправени със съответните напътствия в полза на воинската суровост и на подчинението.^[6]

По принцип Джон от Солсбъри разчита възраждащото се римско право да накара войската да бъде по-смела и да следва заповедите на принца, който я командва. Както отбелязва, дезертьорството, предателството и неподчинението са престъпления срещу короната и заради тях трябва да бъдат наказвани със смърт както провинилият се, така и неговите синове, а целият му род да бъде обричан на разорение и позор.

Поради липсата все още на подобни закони в Англия и Франция Джон от Солсбъри намира други източници на вдъхновение за своите съчинения. За да насърчи своите сънародници, които смята за прекалено мекушави пред лицето на уелсците, той си припомня едно описание от Юстин (автор на съкратена версия на книгата на Помпей Трог), което му е направило силно впечатление. През Античността, когато персите бягали от преследващите ги меди, техните майки и съпруги препречили пътя на позора, по който били поели. Те вдигнали полите си и ги призовали да се обърнат с лице към противника или са се скрият там, откъдето са излезли.^[7] Тази обида им вдъхнала сили и те се сразили успешно с враговете. „Ето как трябва да се постъпва по време на война с уелсците“, отбелязва Джон от Солсбъри с известна нотка хумор…

Този женски метод за насърчение чувствително се отличава от онова, което предлагат куртоазните романи! Тук изобщо не става въпрос за изисканите слова, присъщи на средновековната цивилизация, с които Енида и Бланшфльор подтикват влюбените в тях рицари към доблест, а за една поразителна картина и за язвителни слова, идващи направо от суровата Античност. Очевидно духовникът Джон няма никакво намерение да заема от своя по-възрастен съвременник Джефри от Монмаут (когото при това цитира другаде) любовта-съревнование с всичките й куртоазни условности. Трябва да се отбележи, че той не е далеч от мисълта дори да препоръча всеобщо клане на мъжете по време на стълкновенията с дивите уелсци, както постъпва век преди това храбрият Харолд Годуинсън, преди да загине при Хейстингс през 1066 г.^[8]

Бретонките насърчават бойците, стигайки по-далеч от германките през Античността, които разголвали само гърдите си или които, според Тацит, се задоволявали да броят раните, получени от мъжете им в боя. Дали добродетелта на предците, по която, подобно на мнозина други почитатели от минали времена, въздиша Джон от Солсбъри, не би могла да бъде както от римски, така и от германски произход? Един Венанций Фортунат не би имал нищо против. Що се отнася до Тацит, донякъде е жалко, че Джон не прибягва до него и не възнамерява по никакъв начин да отделя добродетелта от дисциплината, докато тъкмо този римски автор е в състояние да противопостави доблестните германски воини, предшественици на рицарството, на дисциплинираните римски войници.

Онова, което все пак е достигнало до него за варварите благодарение на латинските източници, е темата за тяхното непостоянство и че след дръзко нападение те бързо губят кураж. И напротив, според разказа на Флор, онова, което дава предимство на римляните пред лицето на цизалпинските гали, е постоянството, основано на дисциплината.^[9] Именно благодарение на своята дисциплина те успяват да завладеят света. Няма значение, че Джон от Солсбъри не разполага нито с материали, нито с понятия, които да му позволят да разсъждава върху причините за техния упадък. По онова време Англия все още не е дала на света Гибън, защото диагнозата, която той предлага, би хвърлила в ужас нашия автор.^[10] В плен на своята не твърде историческа схоластика, той не си дава сметка за пропастта, която дели героя на Римската република от препасаните със singulum militiae воини от Късната империя, тоест петстотин години по-късно.

Все пак античният Изток предлага пример за изнежването на нравите, което заплашва „нашето време“, пример, от който побиват тръпки: този на Сарданапал. Джон от Солсбъри би могъл да заеме от Лукан също така сарказма по отношение на войната, водена в сватбени одежди, когато бойците са претрупани с толкова украшения, че предизвикват противника да се стреми към тази плячка. Това са все черти, които пряко засягат натруфените рицари от XII в., увлечени по носенето на всякакви отличителни знаци. Черти, които се отнасят не само за Франция, но дори за Шотландия, където през 1172 г. войната придобива до известна степен рицарски облик.^[11] В това отношение духовникът Джон от Солсбъри напълно споделя мнението на свети Бернар от Клерво, който се надсмива над светските рицари и ги заклеймява, за да изтъкне с помощта на контраста тамплиерите, които коренно се отличават от тях. Подобно на него, Джон от Солсбъри защищава същия идеал на войнствения аскетизъм, непреклонен в битките, непознаващ показността и носещ смърт именно чрез суровия си начин на живот. Все пак за разлика от свети Бернар той изпитва влиянието на езическите автори и открива в една комедия на Теренций нежните изрази, с които да осмее воина славолюбец и самохвалец. „Онзи, който най-много говори в двора“, проявява най-малко мъжество в битката. И как би могъл да се хвали някой за това, че е избегнал хиляди пъти смъртта?^[12]

Как биха могли освен това да се смятат за унизителни усилията и несгодите, през които преминава една армия, достойна да се нарече такава? Все пак именно те, според разказа на Тацит в Анали, стават причина за недоволството на римските войници, които Марк Корбулон наказва сурово и решава да въвлече в безмилостна война срещу германците.

По този начин Джон от Солсбъри се опълчва срещу всичката красота на аристократичната война, срещу нейната превзетост и същевременно срещу нейната умереност, с една дума, срещу нейното рицарство, като й противопоставя римския войник с цялата му твърдолинейност, суровост и дисциплина. Толкова по-зле за цивилизоваността на нравите!

За щастие нещата не са толкова прости и разликата между кръвожадната жестокост и милостивата отстъпчивост не е толкова ясна. Дали античната война напълно е изгубила своя облик в резултат от украшенията, с които я гизди френският XII в.? И дали рицари като Ланселот, Персевал и Говен, които служат за образец в разкошните и (умерено) разпуснати владетелски дворове, са дотам изнежени и пестеливи в понасянето на несгоди и проливането на собствената кръв? Да се говори през 1160 г., че „нашето време“ е изродено във военно отношение, означава да се забравят кръстоносните походи, свидетелствата на Усама ибн Мункид, подвизите на Гийом льо Марешал. Да се дава за пример римският войник в действителност е същинско оскърбление към тамплиерите, описани по възхитителен начин от свети Бернар!

Ала Джон от Солсбъри има възможност да се среща с тамплиери, слуша да се говори за техните слабости, те са живи и следователно разочароващи. От друга страна, римският войник може безусловно да бъде поставен на пиедестал. Той се намира извън обсега на критиката не по-малко, отколкото граф Роланд и месир Говен, като при това е по-дисциплиниран от тях. По отношение на подчинението с него могат да се сравняват единствено Вивиен с неговия обет пред Бога и Ланселот, предан телом и духом на кралицата. Ето защо идеализираният и отчасти въображаем образ на римлянина, излязъл от едно пресято минало, заема видно място в ума на книжовниците от XII в., които добре познават владетелските дворове. През 1183 г. Пиер дьо Блоа подхваща горещата възхвала на суровия и скромен воин, а също критиката срещу злодеянията на рицарите след посвещаването и презрителното отношение към техните подвизи, които съществуват единствено върху изображенията на щитовете им.^[13]

Естествено, в непосредствено бъдеще рицарите и дамите все още не схващат античния герой като предизвикателство срещу рицарския идеал. Те четат заедно романи, в които, напротив, благородните воини от древна Гърция и Рим са предрешени като съвременни тям французи. Ала ще дойде време, когато Поликратикус ще бъде преведен на френски език. Това става през Стогодишната война по заповед на крал Шарл V. Ще настъпи момент, когато този модел на войнски идеал с неговото робство и величие ще стане много по-значим от този на рицарите на Кръглата маса, които се сражават само за да убият времето и от самохвалство. Нека не забравяме все пак, че в самата литература открихме наченки на аскетизъм и суровост чак до замъка на Граала и че към 1200 г. техният призрак вече витае във въздуха. Тази рано проявила се тенденция, противоположна на лекомисленото и благонравно рицарство, тоест изпълнено със същински рицарски дух, внася объркване дори в нашите модерни представи за „рицарството“, които придобиват по-милитаристични измерения.