Доминик Бартелеми
Рицарството (71) (От антична Германия до Франция през XII век)

Търсенето на Граала

Прекрасно е младежи като Персевал и Говен да бъдат насочвани по пътя към Бога, но все пак съществува известна разлика между тяхното религиозно чувство и християнския морал, който към края на XII в. се проповядва във френските епархии. Нищо не разкрива по-добре тази разлика от странното търсене на Граала, започнало при Кретиен дьо Троа, и продължено и развито по различни и необичайни начини от френските му последователи и от неговия немски съмишленик. Има опасност да се изгубим заедно с тях в дебрите на това дирене и още повече да пропуснем смисловото богатство и поезията, за която говорят днешните техни изследователи.^[1] Все пак на Кретиен дьо Троа принадлежи заслугата за замяната на действителния стремеж на рицарите към подвизи с едно литературно търсене на смисъл, като по този начин неговото творчество безспорно надхвърля конкретния исторически контекст. Не можем обаче да подминем с мълчание връзката на някои реални рицари мечтатели от края на XII в. с Граала, и едва след това да преминем към разглеждането на други аспекти на тяхното присъствие в литературата, преди всичко в Англия.

За пръв път Граалът се появява в заглавието на „повестта“, Сугерийта за която Кретиен дьо Троа уж бил получил от фландърския граф Филип.^[2] Първоначално читателят се пита откъде иде това заглавие. Всъщност graal е название на блюдо, на паница, като думата е твърде рядка и не кой знае колко престижна. Каква връзка има тя с рицарството?

Едва към края на първата трета от произведението, останало недовършено, Персевал отсяда в замъка на краля риболовец, получава чудния меч и гледа как по време на пиршеството в голямата зала преминава загадъчна процесия. Начело върви млад мъж (все още непосветен в рицарство) в ръка с копие, от което капе кръв. След него иде прекрасна девойка, която държи с две ръце „граала“, инкрустиран с драгоценни камъни, които греят с ярка светлина. Последна върви жена със сребърен поднос.^[3] Жалко, че тъкмо в този момент Персевал не задава нито един въпрос.

Въпросът би бил достатъчен, за да излекува стария крал, който страда в своя замък, а също и да отърве от бедите цялото кралство Логр. Той би спасил и Артуровия свят — и би поставил край на романа!^[4] Все пак по-нататък мистерията донякъде се разбулва: просфората, която съдържа граалът, служи да поддържа живота на болния крал.

Ала след като кара своя Персевал да се обърне към вярата и да се вслуша в словата на отшелника, Кретиен дьо Троа не го изпраща в търсене на Граала. Или поне не тръгва по стъпките му. Напротив, той съобщава, че занапред „повестта“ ще разказва за Говен и че читателят няма да се срещне скоро с Персевал. Тъй като произведението остава недовършено, не става ясно какви са били по-нататъшните намерения на автора. Научаваме единствено, че изпадналият в затруднение Говен е принуден да даде клетва, че ще тръгне в търсене на „копието, чийто връх плаче с бистри кървави сълзи“,^[5] по подобие на онези феодали, които открай време потеглят на поклонение, за да сложат край на избухналите между тях конфликти. Това обаче не му пречи да преживее множество приключения в куртоазен дух, които напълно подхождат на перото на Кретиен дьо Троа и по вкуса на неговите читатели, докато през това време Персевал се изгубва от полезрението…

Изглежда, последният е изцяло обсебен от мисълта да узнае истината и това го обрича на пасивност. Или пък самият автор е изпаднал в затруднение как да продължи историята. Действително религиозният елемент в повествованието става все по-отчетлив. Кръвта, която капе от копието, естествено, отпраща към кръвта на Христа, когото според апокрифно евангелие Лонгин пронизва в хълбока. А евхаристичният характер на Граала не подлежи на съмнение в момент, когато, редом с покаянието, причастието като обред придобива особена стойност. Тази просфора обаче не е тялото Христово. Впрочем в залата не присъства свещеник. А и какви са тези религиозни тайнства в замъците и дали не би трябвало по-скоро рицарите да се изпращат в църквите на истински литургии, чието значение може да намери ясен и понятен израз в проповедта, след което да им бъдат връчвани мечовете със заръка да приветстват всички свещеници?

Действително ли Кретиен дьо Троа е толкова добър християнин? Още малко, и читателят на тази пълна с гатанки книга ще остане с впечатлението, че нейният автор се отнася към християнската религия по същия начин, както към рицарските двубои и към дворцовия живот. Малко остава истинското християнско милосърдие (поставено на преден план в Повестта) да намери израз в това всеки французин да има на трапезата си бял хляб, гъше месо и сладкиш, а не в странстването по следите на тайнственото копие, емблема на рицарската класа, ненадейно поставено в центъра на едно въображаемо християнство.

Някой може да си помисли, че се отнасям с прекалено неуважение към Граала! Ала в своите чудесни изследвания Жан Фрапие не проявява по-голямо снизхождение. „Религията, пише той през 1954 г., винаги е била превъзнасяна във връзка с класата на рицарите и с ясното намерение да бъде превъзнасяна самата класа.“^[6] След Кретиен дьо Троа в продължение на половин век това се прави с помощта на всевъзможни продължения и „обяснения“, които се наслагват върху недовършения текст. В едно от тях ударението пада върху ролята на „девиците“ в кралство Логр: нали единствено те познават пътя към изворите? Човекът, изнасилил една от тях, е принудил всички останали да побегнат, причинявайки по този начин неописуеми беди на кралството… Ето защо първа задача на рицарите от Кръглата маса е да наложат уважение към девойките. Впрочем според Повестта за Граала само един целомъдрен рицар е в състояние да направи това. Ето защо читателят си взема сбогом с Персевал, който във второто продължение е преспал с Бланшфльор.^[7] Ето че на негово място иде Галахад, рицар с изключително благородно и свято потекло, тъй като произхожда от самия Йосиф Ариматейски, добрия рицар евреин, който погребва Христос, след като преди това е събрал кръвта му в Граала. Такава е волята на Робер дьо Борон, чийто роман История на Граала се появява към 1200 г. В отделни моменти неговата творба граничи с рицарска ерес, но за щастие пропитото с цистериански дух Търсене на Светия Граал подхваща мита, за да го превърне в една християнска алегория. Напротив, в Перлесваус нещата стигат до свещена война.^[8] Към 1230 г. монументалното произведение в проза Ланселот-Граал обединява всичко наследено от епическата песен и от куртоазния роман. По този начин Дамата от езерото получава възможност да обясни на младия Ланселот, че дългът на рицарството е да въздава правда, да помага на кралете, възпроизвеждайки във витиеват вид съдържанието на капитулария, издаден от Людовик Благочестиви през 823–825 г. В това сборно произведение се съдържа по-малко тайнственост, отколкото в предишните, и много повече чиста рицарска идеология. Единственото прегрешение на Артур е в това, че е превишил правата си на сюзерен. Достатъчно е той да го изповяда и противникът на неговото кралство Галеот му дава примирие в името на рицарското си приятелство с Ланселот и преди всичко от любов към кралицата.

Няма никакво съмнение, че германецът Волфрам фон Ешенбах е този, който превръща темата за Граала в предизвикваща трепет социално-политическа утопия. Той завършва своята творба Парцифал в началото на XIII в., като налага геометричен подход при прочита на Кретиен дьо Троа. Връзката на рицарството с Граала придобива универсално измерение, като включва сарацинския Ориент. Рицарите на Граала спазват сурова дисциплина, те са целомъдрени и не знаят милост към враговете на света, който защищават. Техният крал дължи властта си на Бога и по Божия повеля единствен той има право да се жени. Църквата престава да играе каквато и да било роля в това кралство на теократично рицарство.^[9]

Ала със своята книга Волфрам фон Ешенбах така и не успява да сплоти реално своите читатели в едно братство на Граала. Религиозните рицарски ордени си остават под строгия контрол на Църквата особено при папа Инокентий III, като се започне с Тамплиерите и се стигне до Тевтонците. Повестите на самия Кретиен дьо Троа, които не са нищо друго освен нравствени игри, на практика оказват влияние единствено върху нравствените игри на празничните владетелски дворове.

Подобно на всички останали басни за Граала, мечтата за едно абсолютно рицарство, въплътена в стихове на старо високо-немски, изглежда, се оказва поредното усилие да бъде противотежест на реалното историческо развитие. Всъщност към 1200 г. за рицарството настъпва времето за подялба на обществено надмощие с градския буржоазен елит, на нарастваща зависимост от Църквата и от кралската власт и дори на известно отваряне за нови хора. Само и единствено на тази цена рицарството успява да оцелее.

Ала дали рицарството, което Волфрам фон Ешенбах призовава да спаси и да владее света, може в действителност да се нарече такова? По принцип да, тъй като неговите членове са от благороден произход и разполагат с правото да водят война и да раздават правосъдие. Това рицарство обаче е до такава степен дисциплинирано, доведено до такава аскетична професионализация, че възниква въпросът дали в случая не е налице известно съвпадане с противоположния по посока проект за възстановяване на войската по римски образец.